Отвъд идеологията: преосмисляйки контекстуалността (Явор Тарински)

Ние биваме определяни от контекста, в който живеем,
но сме също и създатели на нашите
политически и социални конструкции
и можем да ги променяме, ако решим. [1]
Мери Диец

В дебата [2] между Симон Спрингър и Дейвид Харви за това каква идеологическа рамка да приеме радикалната география, предложението на Харви да оставим радикалната география свободна от какъвто и да е конкретен "изъм" изглежда много смислено. И, въпреки че техните полемични текстове обсъждат, на пръв поглед, въпроса с радикалната география, по мое мнение, те имат и по-широко значение за ролята на идеологията в проекта за социално освобождение и еманципация. С малки изключения, предложението за освобождаване от идеологиите изглежда силно пренебрегвано от движенията за социална еманципация, а според мен това е голяма грешка, ако искаме наистина да ангажираме повече хора в тях и да действаме конструктивно.

Виждаме активисти и мислители да отделят много време и енергия в постоянни опити да запазят идеологическата/идентичностната си "чистота", често влизайки в безкрайни спорове за това какво е "анархистко", "марксистко" и т.н. Не ме разбирайте погрешно, не съм привърженик на идеята да изоставим теорията като такава в името на прякото действие. Напротив, според мен теоретичните проучвания и критичното мислене са от основно значение за ефективно действие. Но не трябва да бъркаме идеологията с теория.

Идеология и неконтекстуалност

Ситуационисткият интернационал дефинира идеологията като доктрина за интерпретиране на съществуващи факти [3], което може да бъде разбирано като мислене по неконтекстуален начин. Това означава, че идеологът създава определен тип анализ, повлиян от неговия местен контекст (социална обстановка, икономическо развитие, култура и т.н.) и постоянно опитва да вмести в него реалности, родени в различен контекст, което често води до неразбирателство. Това може ясно да се види, например, в реакциите на някои анархисти и марксисти (споделящи чисто класов анализ, основан изцяло на действителността от 19 век в индустриална Европа), които осъждат случващото се в Рожава, търсейки там "пролетариат", какъвто не съществува в класическия западен смисъл на термина [4].

В този ред на мисли, идеологията кастрира идеите, превръщайки ги в стерилни/мумифицирани догми, които не могат да съществуват отвъд първоначалната си форма. "Идеологизираните" идеи стават несъвместими с реалности/контексти, различни от родилите ги и, в известен смисъл, стават безполезни. Идеологическата неконтекстуалност пречи едновременно на теоретичните изследвания и на произтичащото от тях действие. Идеологията създава догматично схващане за утопия и изключва всичко, което не се припокрива с него, дори и да са налице общи принципи (както видяхме по-горе с Рожава), създавайки своеобразна самоотчуждаваща се елитистка субкултура.

Идеологията се превръща в повече себе-изразяваща отколкото инструментална. Трансформира се в специфична идентичност, често служеща като извинение за абдикация от общите обществени дела. Вместо това тя създава свой собствен кръг по самоинтерес, отворен основно за единомислещи (споделящи една и съща идеология) индивиди, които доброволно откъсват себе си от институциите и обществените мрежи, на които те потенциално биха могли да въздействат [5]. Както Джонатан Матю Смъкър посочва:

[...] когато не оспорваме културата, вярванията, символите, наративите и т.н. на съществуващите институции и социални мрежи, от които сме част, се отказваме същевременно и от ресурсите и силата, вградени в тях. В замяна на една схлупена, малка активистка къщурка се отказваме от цялата ферма. Оставяме нашите противници да имат всичко.

Заради своя неконтекстуален характер, идеологията може да бъде разглеждана като част от доминантното днес, основано на бюрократична логика въображаемо, което се стреми да рамкира всичко в "комфортни" фиксирани кутии, т.е. стриктни социални и политически роли, създавайки и заздравявайки идентичности, вместо идеи. В книгата си Зараждането на общественото пространство Кристин Рос описва как по време на Парижката комуна Катюл Мендес (представляващ пред-комунния ред) в действителност не оплаква спада в производството; неговото безпокойство е вследствие на атаката над идентичността, тъй като обущарите спрели да правят обувки, а барикади [6]. Тя проследява тази бюрократична логика на тясна идентичност до Платон, според когото в една добре устроена държава на всеки се възлага по една специфична задача; обущар е някой, който преди всичко не може да бъде войн [7].

Една характеристика на бюрократичната логика е нейната вродена предразположеност към йерархичност, тъй като някои задачи и роли са по-важни от други. Дейвид Грейбър, в интервю за гръцкото политическо списание Вавилония, определи идеологията като идеята, според която трябва да установим глобален анализ, преди да действаме, което предполага, че ролята на интелектуален авангард (тесни идеолози-експерти), трябва да бъде водеща във всяко народно политическо движение [8].

Отвъд идеологията: Контекстът е всичко

За да могат съвременните социални движения наистина да оспорят настоящия ред, е нужно да превъзмогнат доминантното въображаемо, основано на бюрократична логика и фиксирани политически роли. На практика това означава отиване отвъд идеологиите, т.е. локализиране на желани принципи и резултати, същевременно опитвайки да ги пригодим към местния контекст. Това не означава да изоставим идеали ни и да "тръгнем с тълпата", а точно обратното, да опитваме да ги споделяме с колкото се може повече хора, които най-вероятно не споделят една и съща (или каквато и да е) идеология/догма/лайфстайл. В такъв случай въпроси като "EZLN анархисти ли са" [9] ще станат излишни и ще бъдат заменени от "какво предлагат, въз основа на какви принципи, как и съгласни ли сме с това, което правят" и т.н.

В крайна сметка всичко зависи от това какво целим с нашите борби. Ако се стремим към социална еманципация и прякодемократично участие, не можем да действаме по друг начин, освен чрез опити да свързваме различни борби, движения и колкото се може повече хора, а за да се случи това е необходимо да променяме начина, по който изразяваме идеите си според слушателя, когото имаме насреща. Както Акива Орр твърди: Едно общество може да се управлява чрез пряка демокрация единствено ако мнозинството от граждани желае само да решава политическите въпроси, тъй като никое малцинство, колкото и позитивни да са намеренията му, не може да я наложи над обществото [10].

Стъпки в тази посока прави Лари Гидингс, който заменя идеологическия етикет "анархист" с по-общия "антиавторитарен" [11]. Той прави това след като установява, че независимо дали признава неанархистките борби или не, те продължават да съществуват, и игнорирайки ги, защото не отразяват собственото му схващане за "бъдеще без национална държава", той игнорира собственото си желание за такова. Гидингс достига до извода, че децентрализирани социални и икономически системи, организирани по демократичен и бездържавен начин, могат да се осъществят единствено чрез общи борби на различни движения и широко обществено участие.

Затова вместо непрестанно да опитва да определя какъв е "истинския" анархизъм, той решава да опита друг подход: да локализира антиавторитарните характеристики на различни, вече съществуващи, социални движения и да идентифицира техните общи врагове (потисници) и по този начин да ги свързва. Но за да бъдат установени такива връзки, тесните идеологически наративи трябва да бъдат изоставени и заменени от обша антиавторотарна култура, която същевременно да може да бъде определяна и да определя контекста, в който е създадена.

Заключение

Превъзмогването на идеологиите не означава абдикация от нашите идеи и принципи, а тяхното непрестанно преосмисляне и развиване. На страховете, че без идеологически идентичности ще бъдем абсорбирани от доминантната култура на политическа апатия и безмозъчен консумеризъм, можем да отговорим със създаването на широка гражданска култура на автономни индивиди, които са, преди всичко, говорители на думи и вършители на дела [12]. Една такава широка концепция, основана на предложените от Мери Диец ценност на взаимозачитане и принцип на "позитивната свобода" на самоуправлението (а не просто на "негативната свобода" на ненамесата), ще поддържат антиавторитарния характер, позволявайки същевременно взаимодействие с големи части от обществото и прилагане на практика на идеи ни в различни контексти. Единствено такъв подход ще ни помогне да се отскубнем от "сектантството" (с всичкия сепаратизъм и лайфстайл, произлизащи от него) на политическите движения, преследващ ги от началото на 20-ти век до наши дни.

Бележки:

[1] Mary Dietz, Context is All: Feminism and Theories of Citizenship. in Dimensions of Radical Democracy. edited by Chantall Mouffe.1992. Verso Books. p79
[2] “Listen, Anarchist!” by David Harvey
[3] “There is no such thing as situationis, which would mean a doctrine of interpretation of existing facts.” (Situationist International) from Internationale Situationniste #1, Knabb, p45
[4] Mr. Anarchist, we need to have a chat about colonialism, by Petar Stanchev.
[5] Защо да не разчитаме на активистите за промяна (Джонатан Смъкер)
[6] Ross, Kristin. The Emergence of social space. Verso 2008 p14
[7] Ibid. p13
[8] Crimethinc: Against Ideology?
[9] Back in 2002, the US journal Green Anarchy published a critical article of the Zapatista movement, named “The EZLN are not anarchist!”
[10] Abolish Power: Politics Without Politicians
[11] "Защо антиавторитарен", есе на Лари Гидинс
[12] Mary Dietz, Context is All: Feminism and Theories of Citizenship. in Dimensions of Radical Democracy. edited by Chantall Mouffe. Verso Books. 1992. p75

Първоначално публикувано на англисйки в Respublica.gr