медии

За да осмислим неистовите, ирационални и абсолютно неоправдани спешни мерки, приети заради предполагаемата епидемия от коронавирус, трябва да започнем от декларацията на Италианския национален изследователски съвет (NRC), според която "няма епидемия от COVID-19 в Италия."

И продължава: във всеки случай „инфекцията, според наличните днес епидемиологични данни и въз основа на десетки хиляди случаи, причинява леки / умерени симптоми (вариант на грип) в 80-90% от случаите. При 10-15% има вероятност от пневмония, но която също има доброкачествен изход в голяма част от случаите. Оценяваме, че само 4% от пациентите се нуждаят от интензивно лечение."

Има някои по-прости хора, които твърдят, че всички в лагера в Харманли, а и всички бежанци по принцип са талибани, джихадисти, "Ислямска държава" и т.н. Това естествено са пълни глупости - бежанците са с разнородни религия, националност, политически убеждения и т.н. Дори и аз обаче бях изненадан от нещо, което видях в един репортаж на журналист от "Дневник" влязъл под прикритие в лагера в Хармални.

Видео кадрите могат да бъдат изгледани тук:

Как живеят мигрантите в лагера в Харманли (видео)

Това, което ми направи впечатление бе, че някой е нарисувал на една стена флага на кюрдските сирийски милиции YPG:

Нещо като въведение - няколко думи от мен, Георги Бончев. За първи път се запознах с някои от идеите на канадската активистка Хийтър Марш (Heather Marsh) преди близо две години. Постепенно, четейки статия след статия, моето уважение към нея все повече нарастваше. Така съвсем логично се стигна до момента, в който реших да преведа един неин текст. Преди да се захвана с това, проверих дали някой друг вече не е превел на български избраната от мен статия. До колкото можа да ми каже корпоративната търсачка Гугъл, няма нищо преведено на български от Хийтър Марш - нито този, нито който и да било друг от текстовете ѝ. Именно затова реших, че не просто ще преведа една статия, ами заслужава да напиша настоящето кратко въведение за българските читатели.

Българско либертарианско общество, или накратко БЛО е едно от многото НПОта,  функциониращи на територията на България, които лансират неолиберални политики в общественото пространство. Въпреки че реториката, опорните точки и целите на този тип организации са сходни, в тази статия ще разгледаме подробно именно БЛО (а не ИПИ, Институт за радикален капитализъм „Атлас“ или др.) заради особените методи на пропаганда, които използва, както и поради специфичната група, таргетирана от тази организация, а именно студентските среди и изобщо младите хора.

Ако елитите, които ръководят Крепостта Европа успеят да ни подчинят и сегрегират, то ние определено ще се избием едни други: разделяй и владей. Единствената ни надежда е да създадем обща кауза срещу владетелите ни, изграждайки мостове отвъд разделенията по националност и религия преди целият свят да бъде поставен на дръвника на войната.

На 13 ноември 129 души бяха убити в координирани бомбени атентати и стрелба в Париж, за чието изпълнение пое отговорност „Ислямска държава”. Въпреки че това е само последната от серия подобни атаки, тя провокира особено внимание в сравнение с кланетата в Суруч и Анкара, в които загинаха 135 души. Животите на младите активисти, които подкрепят кюрдската борба срещу джихадистите — досега единственият опит на терен да се блокира експанзията на „Ислямска държава” — се измерват с различен аршин от животите на западноевропейците.

Същото се отнася за животите на милионите, които са били избити или насилствено са напуснали своите домове в Сирия. Европейските националисти не губят време да намерят връзка между атаките в Париж и така наречената мигрантска криза. Заглавията в британската преса смело обявиха ”Джихадисти се промъкнаха в Европа, дегизирани като сирийски бежанци,” твърдейки, че паспорта намерен в един от атентаторите принадлежи на бежанец, който е преминал през Гърция. Така тези опортюнисти се надяват да използват все още лепнещите от кръв улици, за да завършат своя проект по заключването на портите на Крепостта Европа.

Докато работех в Арт Хостел в София се запознах с брата и приятелката на момчето (Джок Полфрийман - бел.ред.), защото отсядаха при нас. С тези "българи", които го защитават, трябва да има диалог, защото те са част от проблема. Не знам каква е дейността на организацията му и не ми и пука. Човекът си заслужава номинацията, защото живеем в беззаконна държава, където всеки прави каквото си иска. Той лежи заради нас! Заради тъпата ни пасивност, примиренчество и това, че винаги сме наблюдатели, но не действаме, когато под носа ни се върши беззаконие и се нарушават човешки права. Всъщност ние рядко действаме и когато нашите собствени човешки права са засегнати, но както добре знаем от продажните медии за това са виновни Сорос и НПО-тата, а не българските политици и институции.

Като човек, който има известен интерес в областта на човешките права и правозащитността ще си позволя да хвърля моите няколко изречения по темата.

Правозащитност.

Речникът не намира думата. За огромна моя болка и много хора не разпознават тази дума.
А е доста просто – говорим за защита на права. Права, с които сме родени, които ни принадлежат и за които трябва да се борим. Всички. Ние сме длъжни да го правим, за да живеем цивилизовано.

Футболът разцъфна в гетата.
Той не изискваше никакви пари и можеше
да бъде игран единствено с желание.
Едуардо Галеано

През 1995 г. в книгата си Футбол под слънце и под сянка Едуардо Галеано посочва комерсиализацията на най-популярния в света спорт и неговото откъсване от "долу". В нея той казва, че "когато спортът се превърна в индустрия, красотата, която извираше от удоволствието от играта, бе откъсната от самите й корени. Професионалният футбол заклеймява всичко, което намира за безполезно, а безполезно означава непечелившо." И наистина, по време на последното световно първенство в Бразилия за пореден път видяхме съвременния футбол такъв какъвто е: механизъм за непрестанно натрупване на капитал, агресивен срещу тези на "дъното", които не могат да си позволят да участват в този празник на съвременната консуматорска култура. Днес той е превърнат в спектакъл, в още един продукт на рафтовете на глобалния "супермаркет", в който можем да участваме единствено като пасивни консуматори.

България е част от световна война. Не, не става въпрос за международен военен конфликт или за разрастване на някой от за момента локалните конфликти по света. Става дума за една много по-ужасяваща война, от която няма как да избягаш като бежанец; война, която се води не само с конвенционални оръжия, а с всички налични средства. Война без граници. Войната на политическия и икономически елит срещу всички останали; войната на 1% срещу 99%. Войната срещу нас, хората.

Смятате, че преувеличавам? Криминализация на бедността с глоби и потенциално затвор в бъдеще за ровене в кофите за боклук, нова предложения за приватизация (този път на болници), орязване на здравните услуги, финансиране на частните училища, 6 г. затвор за 2.8 гр марихуана и 2 г. за убийство на дете, отказване правото на ромите да гласуват, еднодневни трудови договори, нарастваща безработица, пребит до смърт работник, пребити от полицията младежи, пребивани от граничари бежанци...

Къде са рокерите и агитките, когато се застрояват планините и Черноморието?

Вече втора седмица медиите упорито ни занимават с един чисто битов скандал, който бе превърнат в новина от национално значение. Роми и българи се сбили заради силна музика в Гърмен. Е и? На колко такива случаи сте ставали свидетели в квартала ви? Колко от тях са били акцент в медиите? Ако свадите са били между българи и българи, едва ли сте ахвали пред телевизора с „Я, това е съседа от снощи!“ Но ако свадата включа хора от различен от българския етнос, това е просто прекрасна възможност за отклоняване на вниманието от наистина важните теми. Многократно изпитана и доказано работеща форма за манипулация.

Голяма част от новините тази година [1] бяха безнадеждни, депресиращи и преди всичко объркващи. Единствената реакция към това е „О, боже” [2]. Това, което този филм ще представи, е, че именно тази пораженческа реакция заема централна позиция в една нова система за политически контрол.

За да разберем как това се случва, трябва да се обърнем към Русия. Към мъж на име Владислав Сурков, герой на нашето време. Сурков е един от съветниците на президента Путин, помагайки му да поддържа власта си в продължение на 15 години. Но го е направил по много новаторски начин. Сурков идва от авангардния свят на изкуството. Тези, изучавали кариерата му, казват, че това, което Сурков е направил, е да имплементира идеи от концептуалното изкуство в сърцето на политиката. Целта му е да подкопае възприятията на хората за света, така че те никога да не са сигурни какво наистина се случва. Сурков превърна руската политика в объркваща, вечно променяща се театрална постановка. Той спонсорира всевъзможни групировки – от неонацистки скинхеди до либерални движения за човешките права. Дори подкрепя партии, опониращи на президента Путин.

След месец на гладна стачка и седмици на протести в солидарност, гръцкото правителство склони да изпълни исканията на затворника анархист Никос Романос.

Вълни на успокоение заляха Гърция в сряда, когато Никос Романос спря гладната си стачка, която изкара хиляди на улиците и провокира солидарни акции на много места по света. Исканията на анархиста бяха изпълнени, след като парламентът изготви декрет, с който се позволява на затворниците с място в университета и студентски права да напускат затвора при определени условия, включващи електронно маркиране като мярка за сигурност. Отчаяната борба на Романос с безкомпромисните власти припомни за Боби Сандс и другите ирландски републикански затворници, загинали през 1981 г. Сега неговата победа, предполагаща залеза на крайнодясното правителство на Самарас, показа колко голямо влияние може да има един човек, когато рискува собствения си живот и когато е подкрепен от находчиво солидарно движение.

Протестиращият от последните години не признаваше легитимността на представителството. Протестиращият не предлагаше партийна алтернатива. Не скандираше какво иска. В словата си той по-скоро критикуваше и отричаше. С културата си предлагаше един друг свят, една друга система на живот. И това бе важното. С революционните институции и правила, Протестиращият се отличаваше от недоволните граждани, които със самото си поведение утвърждаваха сякаш напук на себе си статуквото.

Протестиращият из целия свят бе чул твърде много лъжи, твърде много празни обещания. Бе жертва на твърде много задкулисни игри, твърде много лицемерие. Твърде много фалшиво лидерство.

Какво означава да си „антиимпериалист“ в днешно време? Преди години това най-вече се свързваше с борбата срещу външната политика на Щатите и тяхната разрушаваща роля в редица страни от Латинска Америка до Близкия изток и Филипините. За това си има и причина: САЩ са държавата, която е изманипулирала най-много революции в други държави, няколко пъти навлиза с военна сила във Филипините, а всички знаем какво се случва в Ирак и Афганистан през 2001 и 2003 година. Новите антиимпериалисти – самопровъзгласили се за такива - се бият в гърдите, че се борят срещу злото, тъй като подкрепят „по-малкото зло“. Иронично, малко от тях знаят, че антиимпериализмът възниква в САЩ в края на 19 век като реакция срещу Испано-американската война. През 1898 година Марк Твен основава Антиимпериалистическата лига на Съединените щати в резултат на американската анексия във Филипините.

Въздействието, което социалните медии имат върху вскидневния ни живот - вече записваме къде ходим, какво правим и какво мислим, за да го публикуваме, та да го види цял свят - радикално промени начина, по който се отнасяме към себе си и помежду си. Разрастването и разпространението на социалните медии става все по-непроблематично и обичайно и несъзнателно привикнахме с масова ни миграция във виртуалното пространство. Затова е важно да се открие значение в това, което рутинно е приемано за незначително и да изследваме психо-социалните комплекси, които действат тук. Тъй като интернет обществата станаха ключов двигател на представата ни за себе си (self-image), социалните медии изостриха бързо нарастващата ни фиксация върху личния ни имидж и статус. Когато много хора биват обсебени от писане в Туитър, Инстаграм или коментиране във Фейсбук, празният нарцисизъм стана нещо обикновено. Това, което може би е започнало като невинно желание за лично признание, бързо изпадна в нездрава фиксация върху себе си и нашият живот.

Как работи Пряката демокрация

Когато всички граждани решават всички политики, тогава политиците стават излишни тъй като тяхната работа е да решават за и вместо други. Политиците представляват други хора. Властта да решаваш за други е „власт” и именно властта – не политиката – ражда корупция. Премахвайки властта да представляваш други ще премахнем и корупцията. Когато никой няма право да решава от името на някой друг, политиката ще се прочисти от лицемерие и конспирации. Когато всички граждани решават всички политики сами, тогава виждаме една друга политическа система, наречена Пряка демокрация. В такава система никой не решава вместо и за други, никой не е платен за да решава. Всички граждани участват пряко при вземането на всички политически решения. Няма избори, Парламент и Правителство. Всички граждани участват пряко в управлението и контрола на всеки социален аспект като здравеопазването, образованието, финансите, селското стопанство, транспортът и т.н.

1. През 21 век границата между така нареченото нормално общество и подземния свят ще се разпадне. Макови полета ще разцъфтят сред милитаризирани зони, а биотехнологиите ще се развият по свои пътища, независимо от това какво съдиите намират за допустимо. Градски райони ще се прострат отвъд граници и повече и повече области ще се превърнат в места, които трябва да се избягват. Полицията няма да влиза в най-високите етажи на небостъргачите, защото така й е наредено. На всякакви нива, лицето на размирно престъпното и покварено общество ни се усмихва.

2. През 20 век, холандският икономист Ян Тинберген предсказа, че системите на тоталитарния комунизъм и демократичния капитализъм ще се слеят. Това, което е било определяно като разпад на тоталитарния комунизъм и абсолютната победа на демократичния капитализъм не е нищо повече (или по-малко) от чудовището, което е резултат от това сливане: тоталитарен капитализъм.

За разлика от някои аспекти от пареконската визия, които може би изглеждат далечни и футуристични, моделът за работното място може до голяма степен да бъде осъществен веднага. Казвам го с увереност, защото съм го правила.

Пареконското работно място е възможно. Вече имам опит с такова и сега вярвам, че можем да победим капитализма.

Йерархично изграденото работно място е коварна институция. То е един мощен механизъм, посредством който капитализмът налага и нормализира някои от най-погрешните си ценности: той се осланя на конкуренцията. Поощрява диктаторството и сервилността. Възнаграждава работниците спрямо раса, джендър, образование, производственост, възраст, подчинимост и способността им да "възпроизвеждат системата". То е опасно за индивидуалното овластяване и демокрацията и все пак е приветствано от повечето организации за социална промяна. Трябва да бъде разрушено.

Годината е 1975, а ти си прекарал години в демонстрации и шествия срещу войната на САЩ във Виентнам и нямаш никакво намерение да участваш в "системата", която води тази война, но имаш нужда да изкарваш пари от нещо. Какво правиш тогава? Ами това, което и всички бели активисти от средната класа през 60-те и 70-те. Насочваш се към университета, в моя случай получаваш сертификат за преподаване на спорт ("физкултура" за вас, "човешко движение" според вдъхновения от 60те учебен план). Последното нещо на ума ти е създаването на радикална, само-издържаща се медия, в този случай издаването на книги.  Следователно, когато партньорът ми ми предложи да направим издателство и да публикуваме книги, които да отразяват, да анализират и да критикуват Новата левица от 60-те, помислих, че а) е невъзможно; б) ще бъде сексистко, а аз ще свърша чистейки офиса и пишейки на машина, феминисткото съзнание ще изчезне бързо; в) не е за мен, уменията ми са други, в театъра; и г) не знаех нищо за издаването на книги, нито пък той.

Е, това не е напълно вярно...