война

Живеем в свят, който е с главата надолу. Както гласи едно широкоразпространено меме, "всичко, от което се страхувахме при комунизма, – че ще загубим домовете и спестяванията си и ще бъдем принудени да работим вечно за мизерни заплати без право на глас в системата, – стана истина при капитализма." Вместо да доведе до по-големи икономически и политически свободи, както винаги твърдяха адептите му и интелигенцията, крайният триумф на неолибералния проект върви ръка за ръка с драматична експанзия на държавния контрол и наблюдение. В момента повече хора са под поправителен надзор в САЩ отколкото са били в Гулаг в пика на сталинисткия терор. Сървърите на Националната служба за сигурност на САЩ могат да съхраняват 1 милиард пъти повече данни от Щази. Когато Берлинската стена падна през 1989 г., в света имаше 15 огради и стени по границите. Днес те са 70. В много отношения антиутопичното бъдеще от новелите и филмите вече е тук.

Има някои по-прости хора, които твърдят, че всички в лагера в Харманли, а и всички бежанци по принцип са талибани, джихадисти, "Ислямска държава" и т.н. Това естествено са пълни глупости - бежанците са с разнородни религия, националност, политически убеждения и т.н. Дори и аз обаче бях изненадан от нещо, което видях в един репортаж на журналист от "Дневник" влязъл под прикритие в лагера в Хармални.

Видео кадрите могат да бъдат изгледани тук:

Как живеят мигрантите в лагера в Харманли (видео)

Това, което ми направи впечатление бе, че някой е нарисувал на една стена флага на кюрдските сирийски милиции YPG:

Общата организация-черупка на кюрдското движение, Изпълнителния председателски съвет на Обединението на кюрдските общности, излезе с декларация за снощния опит за преврат в Турция.

В декларацията се казва: "Има опит за преврат от хора, чиято самоличност и цел все още не са ясни. Този опит се случва точно преди срещата на Военния съвет, където Ердоган възнамеряваше да даде на близките до него генерали висшите постове в армията. Друго поразително измерение на опита за преврат е, че той се случва по време на засилващи се дискусии относно външната политика на фашисткото правителство на Партията на справедливостта и развитието (ПСР)."

Революцията в Рожава осигурява историческа възможност за осъществяването на общностния модел на демократичен конфедерализъм на практика.

"Когато хората дойдоха за пръв път в къщата ни преди няколко години, за да попитат дали семейството ни би искало да участва в комуните, аз хвърлях камъни по тях за да ги прогоня ", смее се Бушра, млада жена от Тирбеспи, Рожава. Майка на две деца, тя принадлежи към ултра-консервативна религиозна секта. Преди на нея никога не ѝ е било позволено да напуска дома си и е трябвало да покрива цялото си тяло с изключение на очите.

"Сега участвам активно в изграждането на собствената си комуна", казва тя с гордост и сияйна усмивка. "Хората идват при мен, за да потърсят помощ в решаването на социалните проблеми. Но преди, ако някой ме беше попитал, аз дори не знаех какво е 'съвет', нито знаех какво правят хората на асамблеите."

През 2004 г. кюрдският лидер Йоджалан се свързва с Мъри Букчин от своята затворническа килия, в която изучава трудовете на американския радикален теоретик. Днес тяхната кореспонденция става публично достояние за пръв път.

В затвора Йоджалан се потапя в радикална посткомунистическа литература, търсейки нов път напред. Известен със своята жажда за четене, отразявана дори в германската и турската преса, той започва да „поглъща” трудовете на Мъри Букчин. През 2004 г. Хайдер и други застъпници на Йоджалановата кауза усещат, че моментът да го свържат със застаряващия вермонтец е назрял. Осъществяването на някаква форма на диалог между Букчин и Йоджалан изиграва решаваща роля за бъдещото идейно развитие на кюрдското освободително движение, тъй като дотогава по-консервативните гласове в него настояват за пълно изоставяне на всякакъв прогресивен дискурс.

Ако елитите, които ръководят Крепостта Европа успеят да ни подчинят и сегрегират, то ние определено ще се избием едни други: разделяй и владей. Единствената ни надежда е да създадем обща кауза срещу владетелите ни, изграждайки мостове отвъд разделенията по националност и религия преди целият свят да бъде поставен на дръвника на войната.

На 13 ноември 129 души бяха убити в координирани бомбени атентати и стрелба в Париж, за чието изпълнение пое отговорност „Ислямска държава”. Въпреки че това е само последната от серия подобни атаки, тя провокира особено внимание в сравнение с кланетата в Суруч и Анкара, в които загинаха 135 души. Животите на младите активисти, които подкрепят кюрдската борба срещу джихадистите — досега единственият опит на терен да се блокира експанзията на „Ислямска държава” — се измерват с различен аршин от животите на западноевропейците.

Същото се отнася за животите на милионите, които са били избити или насилствено са напуснали своите домове в Сирия. Европейските националисти не губят време да намерят връзка между атаките в Париж и така наречената мигрантска криза. Заглавията в британската преса смело обявиха ”Джихадисти се промъкнаха в Европа, дегизирани като сирийски бежанци,” твърдейки, че паспорта намерен в един от атентаторите принадлежи на бежанец, който е преминал през Гърция. Така тези опортюнисти се надяват да използват все още лепнещите от кръв улици, за да завършат своя проект по заключването на портите на Крепостта Европа.

Интервю на Кансу Чамлибел с известния лингвист и политически коментатор Ноам Чомски за турския ежедневник „Хюриет“.

Как виждате Турция през 2015 г.?

Виждаме поразителна промяна през последните няколко години. През 90-те години на XX век турската държава беше замесена в ужасяващи зверства на югоизток. Това беше един ужасен период. В ранните години на този век видяхме някои неща да се подобряват. Аз посетих страната неколкократно. До към 2005 г. ситуацията значително се подобряваше и имаше признаци за положителни развития в Турция, която притежаваше реалния потенциал да стане мост между Изтока и Запада... Но след това всичко започна да се обръща, турският режим ставаше все по-авторитарен вътре в страната и все по-репресивен към Кюрдския въпрос. В момента турската държава действа по начини, които аз намирам за изключително негативни към народа на Турция, към надеждите за турска свобода и демокрация, както и към кюрдите в тяхната справедлива борба за основни права и нещо повече. И това става на международно ниво, не само вътре в Турция. Турската роля в Сирия е изключително вредна.

В слънчевия четвъртък на 5 ноември 2015 г. млади активисти в София проведоха първата от дълго време насам акция „Храна, не война“ в нашата столица. Мястото, което избрахме беше градинката пред Централна минерална баня в София, която е традиционно място за събиране на пенсионери, бедни и непривилегировани хора от различни малцинствени и етнически групи.

Групата ни се събра там точно по пладне и започна да приготвя на място продуктите, които бяха необходими да направим голяма зеленчукова супа – картофи, моркови, леща, лук и чесън, които бяхме купили предния ден с пари, събрани от дарения месеци по-рано. Докато кълцахме продуктите и приготвяхме полевия газов котлон и казан, с който да сготвим храната, привлякохме вниманието на много хора, които дойдоха да ни подкрепят и да разберат за идеята на „Храна, не война“.

Автонномният регион Рожава, такъв какъвто съществува днес, е един от малкото светли моменти - много светъл при това - които изникнаха от трагедията на Сирийската революция.

Дейвид Гребър [1]

През последните десетилетия кюрдската борба за свобода бе не само твърд глас на съпротивата срещу доминантния социален и политически ред, но и успя да формулира и започне практически стъпки към създаването на свободно общество. След дълги години потисничество, кюрдските сили започват да се прегрупират, формирайки въоръжени отряди за самозащита. И в период, в който лявата партия Кюрдски демократичен съюз (PYF) бързо се превръщаше в регионална политическа сила, един нов антагонистичен пример изникна от кюрдското освободителлно движение, основан на ценностите на демократичен конфедерализъм и автономия.

България е част от световна война. Не, не става въпрос за международен военен конфликт или за разрастване на някой от за момента локалните конфликти по света. Става дума за една много по-ужасяваща война, от която няма как да избягаш като бежанец; война, която се води не само с конвенционални оръжия, а с всички налични средства. Война без граници. Войната на политическия и икономически елит срещу всички останали; войната на 1% срещу 99%. Войната срещу нас, хората.

Смятате, че преувеличавам? Криминализация на бедността с глоби и потенциално затвор в бъдеще за ровене в кофите за боклук, нова предложения за приватизация (този път на болници), орязване на здравните услуги, финансиране на частните училища, 6 г. затвор за 2.8 гр марихуана и 2 г. за убийство на дете, отказване правото на ромите да гласуват, еднодневни трудови договори, нарастваща безработица, пребит до смърт работник, пребити от полицията младежи, пребивани от граничари бежанци...

Какво ще се случи когато държавата се разпадне? Ще изпадне ли обществото в беззаконие или можем да грабнем възможността, за да развием човешкия си потенциал?

(На снимката: сцена от антиутопичния филм „Децата на хората“, 2006 г.)

Американският литературен критик и марксистки политически теоретик Фредерик Джеймсън забележително коментира, че е по-лесно да си представим края на света, отколкото края на капитализма. Това, което не особено често взимаме предвид, е как капитализмът влияе на представата ни за края на света.

Следващият път, когато някой ви каже, че нацистите са били анти-капиталисти, покажете му това (графиката вдясно).

Коментиращите в блога ми твърдят, че графиката не ни казва нищо за нацистите и капитализма. Тя само показва, че икономиката е била във възход по времето на Хитлер. Също както икономиката на САЩ по времето на Рузвелт. Тогава може би графиката, показваща възвръщаемостта на капитала (печалбата от капитала) по време на нацистите, просто показва общото подобрение на икономиката през 30те години на XX век? Подобрение, характерно за целия индустриален свят?

За щастие, Суреш Наиду, невероятен икономист от Колумбия, ми предостави следните графики.

Голяма част от новините тази година [1] бяха безнадеждни, депресиращи и преди всичко объркващи. Единствената реакция към това е „О, боже” [2]. Това, което този филм ще представи, е, че именно тази пораженческа реакция заема централна позиция в една нова система за политически контрол.

За да разберем как това се случва, трябва да се обърнем към Русия. Към мъж на име Владислав Сурков, герой на нашето време. Сурков е един от съветниците на президента Путин, помагайки му да поддържа власта си в продължение на 15 години. Но го е направил по много новаторски начин. Сурков идва от авангардния свят на изкуството. Тези, изучавали кариерата му, казват, че това, което Сурков е направил, е да имплементира идеи от концептуалното изкуство в сърцето на политиката. Целта му е да подкопае възприятията на хората за света, така че те никога да не са сигурни какво наистина се случва. Сурков превърна руската политика в объркваща, вечно променяща се театрална постановка. Той спонсорира всевъзможни групировки – от неонацистки скинхеди до либерални движения за човешките права. Дори подкрепя партии, опониращи на президента Путин.

В един съдбовен исторически момент, в който човечеството е изправено пред ново надигане на реакционния ислямизъм под формата на Ислямска държава (ИС) и други подобни милитантни групи, изглежда подходящо да преосмислим традиционния западен интервенционистки подход.

Ако приемем за даденост, че крайната цел на западната намеса в региони, обсадени от реакционен излямизъм, е разпространяването на Просвещение и цивилизованост, мир и демокрация, можем също така да си зададем и въпроса дали традиционната военна интервенция спомага за осъществяването на тези цели. Има множество признаци, че надигането и разпространяването на реакционния ислямизъм могат да бъдат проследени до западните интервенции по време на Втората световна война, и че подновяването на интервенции от конвенционалния военен тип само ще задълбочи кризата и ще възпрепятства Просвещението във въпросните региони.

Месеци на ред кюрдите водят ожесточени сражения със силите на Ислямска държава. Днес град Кобане е на път да падне под напора на джихадистите. Единствено самоотвержената борба на кюрдските бойци ги държи вън от пределите му. От началото на офанзивата на терористите от ИД в Ирак единственото място в Близкия изток, което остана почти незасегнато, остава автономната област Кюрдистан. И до днес там убежище намират както сунити и шиити, така язиди и християни, а мястото се смята за един оазис, в което религиозният фанатизъм отстъпва на светския начин на живот. Нещо повече...

През последния месец сирийският град Кобане (известен и като Айн ал Араб) е център на събитията. Медиите отразяват (повечето пъти повърхностно), доколкото могат, битките между кюрдските бойци, подкрепени от Свободната сирийска армия и групировката Ислямска държава, отбелязваща офанзива в Североизточна Сирия в посока Алепо. Тези битки породиха множество въпроси, отнасящи се за събитията в Ирак и Сирия като цяло, случващи се от 2011 насам. Не можем да говорим за Кобане като изолирано събитие, нито можем да коментираме без да засегнем темата за режима в Сирия и гражданската война.

Какво може да направи Турция в случая? Анкара понесе множество критики поради липсата на военна подкрепа за кюрдите в Кобане, въпреки че градът се намира на един хвърлей от границата. Какво може да се очаква в Ирак? Събитията не могат да бъдат обсъдени черно или бяло. Ислямска държава не се роди вчера или преди седмица. Всичко онова, което достига до заглавията във вестници, има своята история, процеси, развиващи се вече с десетилетия.

Поглед към случващото се в Близкия Изток като цяло и особено в Сирия, Ирак и Турция от последните дни с презентации в социален център "Аделанте" на 15 октомври 2014 г. направиха  Руслан Трад (председател на Арабския форум за култура, блогър и журналист на свободна практика), Александър Ангелов (социолог) и Ивайло Стефанов (журналист).

{mp3}2014-10-15-kakvo-stava-v-kobane-adelante{/mp3}

Файл за сваляне

На 13 октомври 2014 г. започва дирижираната от Европейския съюз мащабна полицейска операция, насочена срещу имигрантите без документи. Това е поредното криминализиране на мигранти.

На фона на сирийската военна зона, един демократичен експеримент бива стъпкван в земятаот Ислямска държава. Това, че светът не знае, е скандал. Вдъхновен от визията на социалния еколог и анархист Мъри Букчин, този експеримент взаимства идеята за "либертарен мунисипализъм" и призовава кюрдите да създадат свободни, самоуправляващи се общности, базирани на принципите на пряката демокрация, които след това да се обединят през и въпреки националните граници.

Какво означава да си „антиимпериалист“ в днешно време? Преди години това най-вече се свързваше с борбата срещу външната политика на Щатите и тяхната разрушаваща роля в редица страни от Латинска Америка до Близкия изток и Филипините. За това си има и причина: САЩ са държавата, която е изманипулирала най-много революции в други държави, няколко пъти навлиза с военна сила във Филипините, а всички знаем какво се случва в Ирак и Афганистан през 2001 и 2003 година. Новите антиимпериалисти – самопровъзгласили се за такива - се бият в гърдите, че се борят срещу злото, тъй като подкрепят „по-малкото зло“. Иронично, малко от тях знаят, че антиимпериализмът възниква в САЩ в края на 19 век като реакция срещу Испано-американската война. През 1898 година Марк Твен основава Антиимпериалистическата лига на Съединените щати в резултат на американската анексия във Филипините.

"Хей, много е тъмно, трябва ми светлина"

След това той спря да говори и разпъна листата записки на масата. Светлините изгаснаха. В полумрака, осветен само от слабата светлина на камерата, той се изправи. Направи няколко крачки към задната част на подиума.

Ходейки бавно, пресече прага.
Слезе надолу по дървените стълби.
И бавно се сля с тъмнината.
И престана да съществува.