jonathan-smucker

Политиката е твърде важна, за да бъде оставена на една малка активистка класа. Трябва да я върнем във всеки ъгъл на нашия живот.

През годините често са ми задавали въпроса как съм станал активист. Въпросът как индивидите като индивиди стават активни в движения за социална промяна, колкото и привлекателен да изглежда, може да съдържа еднакво привлекателни предположения относно самия активизъм. Той може да съдържа доброволно и самостоятелно начинание, извънкласна дейност, доза субкултурност и разграничаващ етикет; че активистът е определен вид човек. Когато хората се обръщат към мен като активист, аз ги поправям: "Не харесвам етикетът ‚активист‘," учтиво обяснявам, "защото оставя всички останали извън активността. Всички имаме граждански отговорности. Социалната промяна се случва, когато цели общности се активизират."

Този вид индивидуалистко мислене за колективната дейност е най-вече отскорошен феномен. През изминалия половин век въображението ни беше колонизирано и силно ограничено от индивидуалистката рационална парадигма. Тази капиталистическа догма придоби валидност в съгласие с тектоничните културни изменения в социалната идентичност и организация. През изминалия половин век обществото стана по-индивидуалистично и себеекспресивно, докато гражданската ангажираност демонстративно спадна. Не е учудващо, че самото колективно действие започна масово да бъде разглеждано като основно индивидуалистично начинание.

Изследването на тези тектонични културни изменения изначално промени начина, по който гледам на политическата борба. Започнах да разглеждам по-голямата част от това, което днес наричаме "активизъм“ като по-себеекспресивно, отколкото инструментално. Това е основополагащо за моята парадигма и е необходима една кратка презентация на актуалните широки тенденции.

Американците буквално мигрират в ценностно-хомогенни социални пространства от поне края на 60те години на XX век. Ние реорганизираме живота си, за да обграждаме себе си с хора, които мислят като нас - избягвайки тези, които не споделят нашите мнения и вкусове. Избираме кварталите си, религиозните си конгрегации, гражданските и политическите организации, културните пространства, които посещаваме, и нашите приятелски кръгове, за да се отразява светогледа ни обратно към нас и да минимизираме дисонанса.

Обяснението на политолога Роналд Енгълхарт за този тренд се основава на теорията на Ейбрахам Маслоу за йерархията на нуждите: веднъж щом оцеляването и материалните ни нужди са подсигурени, тогава се фокусираме повече в социални мрежи и индивидуално изразяване. Това обяснява защо драматични изблици на себеизразяване се случват във всяко индустриализирано общество по света едновременно в края на 60те. Според Бил Бишъп една генерация, която "израсна в относително изобилие" започна да демонстрира "политики на себеизразяване". И очевидно себеизразяващите се хора предпочитат да изразяват себе си в единомислещи компании, включително и активистките.

Самата концепция за група от активисти е пример за този тренд на самосегрегация. Сякаш активизмът се превърна в специфична идентичност, която се върти около хоби - като да бъдеш скиор или почитател на театралното изкуство - вместо около гражданска отговорност, която непременно надхвърля определени групи и интереси. В известен смисъл, самият етикет "активист" - неговите индивидуализиращи, идентифициращи ефекти - изключва всички останали от гражданската отговорност. Аз може да имам или не мнение по даден въпрос, но не може да се очаква от мен да направя нещо по въпроса, защото "не съм активист" или "не съм политичен".

В едно общество, което е себеизразяващо се във винаги по-специфични микро-агрегации, има логика и смисъл самият активизъм да може да се превърне в една такава малка ниша. Но когато става дума за сваляне на установената власт, ние се нуждаем от нещо повече от малки ниши. Нужни са големи пасажи от обществото да се ангажират в това. Следователно последиците от подобен тип мислене за социална промяна (т.е. че активизмът е за себеизбиращи индивидуалности) са дълбоки, едновременно вътре и извън активизма, резултирайки във всякакъв вид погрешно мислене и културни ограничения. Едно младо движение, което опитва да привлича само индивиди като индивидуалности, един по един, никога няма да се разрасне достатъчно бързо, за да доведе до голяма системна промяна. През историята големите прогресивни промени са били дело на активизацията на цели пасажи от вече организирани хора (т.е. съществуващи институции и социални мрежи).

Вместо това, самият активизъм често се превръща в своя собствена общност от интереси, към която се присъединяват самоподбиращи се активисти. Когато активисти влизат в социално културно пространство, в което се случва "активизъм" между еднаквомислещи "активисти", някои от най-идеалистично и социално мислещи млади хора в обществото обикновено доброволно напускат институциите и социалните мрежи, в които първоначално са имали влияние. Въпреки че повечето активисти няма напълно да абдикират от "неактивистките" сфери на своя живот (т.е. семейство, работно място и тн.), все пак рамката, че активизмът заема специално място сам по себе си – той е активност, извън ежедневния живот на масите – насърчава активистите да оставят своя активизъм на вратата, когато навлизат в неактивистки сфери.

Да се захванеш с тези сфери определено не е лесна работа. Съществуват напълно основателни и разбираеми причини защо много от нас гравитират около пространства, в които се чувстваме по-разбрани и избираме пътя на възможно най-малкото съпротивление в останалите сфери на живота ни. Но когато не се намесваме в културите, вярванията, символите, наративите и т.н. на съществуващите институции и социални мрежи, от които сме част, ние се отдалечаваме от ресурсите и силата, съдържащи се в тях. В замяна на един опърпан активистки клуб ние се отказваме от цялата ферма. Оставяме всичко на нашите опоненти.

Наша задача е да преполитизираме тези деполитизирани ежедневни пространства; да влеем политики и колективно действие обратно в обществото.

Превод : Mechanic955

keep-your-coins-i-want-change

FacebookTwitter
Pin It

Издателска дейност

  • Проектът за автономия
  • Пряката демокрация на 21 век
  • Пропукай капитализма
  • Докато питаме, вървим

proektut-za-avtonomiq-frontcover Много хора у нас са чували за парижките бунтове през Май ’68, но малцина са запознатите с работата на Корнелиус Касториадис, определян от мнозина, включително и от Даниел Кон-Бендит, за идеен вдъхновител на бунтовните студенти от този период. Според Едгар

Read More

Пряката демокрация на 21 век Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи третата си книга - сборникът "Пряката демокрация на 21 век", съставител на който е Явор Тарински. Книгата отново е част от издателската ни серия в издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Първото й

Read More

Пропукай капитализма Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи втората си книга! Книгата е "Пропукай капитализма" на Джон Холоуей и е част от издателската ни серия в новото издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Тя е реалност и благодарение на сътрудничеството

Read More

Докато питаме, вървим Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да Ви представи своята първа книга-сборник - "Докато питаме, вървим". Този сборник обединява най-стойностните материали, публикувани на уебсайта на проекта "Живот след капитализма" през първата година от съществуването му (април 2009 г. - април 2010 г.)

Read More

 

BGtop