екология

или
"Духтът на новооткритата критика към растежа се обръща" (Peach 2011: 1)

За наблюдателите колапсът на Лемън Брадърс и на международното споразумение за климата от Париж в началото на 21ви век са сигнал, че икономиката не може да продължава повече така. Защото столетието е пред нас. При мисълта за това обаче се открива мрачно предзнаменование, защото и туко-що описаната икономическа криза, и био-кризата (глобално затопляне, загуба на биоразнообразие, изсичане на горите и т.н.) имат връзка с бъдещето на планетата (Markantonatou 2015: 98-99). Ефектите от податливия на кризи капиталистически начин на производство се усещат ясно от обществото, което е зависимо от неконтролируеми широкомащабни технологии и разрушителни форми на енергетика, които подхранват постоянния икономически растеж. Началото на разрушаващия просперитета растеж инициира нарастваща нужда от енергия, която може да бъде подплътена чрез техники като атомна енергия и дори електроцентрали, разчитащи на изкопаеми горива и следвателно с цената на смъртта на хиляди хора (пример: Чернобил, Фукушима). Тези социо-екологични бедствия са свързани с динамиките и ефектите на икономическия растеж (Schmelzer / Passadakis 2011: 8-9).

Годината е 2017-та, а се усеща като 2007-а. Поредно посегателство срещу природата, поредна серия протести. Както всеки път, хората отново защитават природата от бизнес интересите на един ограничен олигархичен елит, срастнал се с държавната машина.

Много хора продължават да си мислят, че живеем в някакъв изроден, криворазбран български капитализъм и това е основната причина за проблемите ни. Ако имахме нормален, работещ капитализъм, нямаше да има нужда от подобни протести, защото нямаше да има подобни посегателства върху природата.

Този доклад бе представен в рамките на събитието „Пътища на автономията в 21 век“ (организирано на 29.09 от издателство Анарес във Фабрика Автономия).

Говорейки за бъдещето, което 21 век крие, и позиционирането в него на политически проекти за радикално преустрояване на обществото, какъвто е проектът за автономия, не можем да не вземем предвид околната среда като цяло и промяната на климата конкретно.

Днешната епоха е белязана от кризи – от тази във финансовия сектор, през настоящата миграционна такава, до задълбочаващата се корозия на социалната тъкан. И докато различни „шамани“ търсят решения на парче на всяка една от тези кризи, една криза като че ли остава силно пренебрегната спрямо останалите. Става дума за климатичната. Причината разрешаването на този сериозен проблем постоянно да бъде отлагано може да бъде търсена в радикалността на решенията, които мащабите на климатичната криза изискват. Докато финансовият крах предлага широко поле за изява на различни икономисти-гурута да развиват теории, ненапускащи въображаемото на икономизма, промените в климата и продължаващата деградация на околната среда поставят под въпрос настоящите догми на непрестанния икономически растеж и доминация, изисквайи решения отвъд тях. Безспорно различни международни срещи и договори по този въпрос са налице, но техния характер обикновено остава необвръзващ и често биват потъпквани в името на икономическия „просперитет“.

Мнозина все още твърдят, че рекуперацията на работни места не е алтернатива на капитализма. И може би, сама по себе си, не е. […] Но също така тя се простира отвъд това: същите тези работници, вместо да се чувстват депресирани и със смачкано достойнство, проправят път за други да поемат контрола върху собствения си живот.

Марина Ситрин

От много години насам фабриката е измежду основните символи, които са особено скъпи на революционерите от най-различни радикални политически традиции. От началото на Индустриалната революция до наши дни, тя заема особено място във въображението на социалните движения по целия свят. С кризите, провокирани от нестабилността на капитализма и държавната централизация, работниците понякога прибягват до рекуперирането на работните си места. Това дава надежда, но също така повдига въпроси относно връзката на фабриките с широката общественост и дори с природата.

Основната заплаха за природата и човечеството днес идва от централизирането и монополизирането на власт и контрол.
Вандана Шива [1]

Днес постоянно ни се втълпява "отгоре", че нямаме друг избор, освен да се примирим с настоящото положение. Доминантните властови институции правят всичко по силите си, за да ни убедят, че решението на социалните и екологичните ни проблеми се крие в същите тези политики, отговорни за тяхното създаване. Убеждението, че няма алтернатива, продължава да доминира в мейнстрийм дискурса и широко разпространената консумеристка култура, в комбинация с продължителната криза на представителност, изпълва общественото въображаемо с цинизъм, конформизъм и апатия.

Въпросът, който си задавам в това есе, е защо, още от "началото на прехода", идеологически десни организации обръщат толкова значително внимание на "хипарливите" среди в младежките култури, защо за тях е важно да превърнат "хипарливите" младежи в десни?

Бих искал да започна със "зората на прехода", когато най-главният хипар на страната – Васко Кръпката – пееше на "митингите" на СДС "комунизмът си отива, спете спокойно деца". Погледнат от днешна перспектива, призивът "спете спокойно деца" може да се тълкува като намерение за приспиване на масите. Сънят след това обаче беше сериозен кошмар, в никакъв случай не беше спокоен, какъвто ни го обещаваше Кръпката. Архе-хипарят на страната имаше своят солиден принос за победното шествие на Синята идея, макар и днес да изглежда като да се е изпарил и ни се чува за него, ни се вижда, като да е безследно изчезнал.После един друг гуру на прехода, шаманът на дясното Евгени Дайнов също демонстрираше хипарски "имидж", та чак нямаше как да не повярва човек, че дясната идеология и хипарството са се съчетали безпроблемно.

Революцията в Рожава осигурява историческа възможност за осъществяването на общностния модел на демократичен конфедерализъм на практика.

"Когато хората дойдоха за пръв път в къщата ни преди няколко години, за да попитат дали семейството ни би искало да участва в комуните, аз хвърлях камъни по тях за да ги прогоня ", смее се Бушра, млада жена от Тирбеспи, Рожава. Майка на две деца, тя принадлежи към ултра-консервативна религиозна секта. Преди на нея никога не ѝ е било позволено да напуска дома си и е трябвало да покрива цялото си тяло с изключение на очите.

"Сега участвам активно в изграждането на собствената си комуна", казва тя с гордост и сияйна усмивка. "Хората идват при мен, за да потърсят помощ в решаването на социалните проблеми. Но преди, ако някой ме беше попитал, аз дори не знаех какво е 'съвет', нито знаех какво правят хората на асамблеите."

Размисли върху книгата "Това променя всичко" на Наоми Клайн

Днес човекът е все още, и дори повече отвсякога, най-големият враг на човека не само защото продължава, както винаги, да се отдава на избиването на своя собствен вид, но също и защото реже клона, на който седи: околната среда.
Корнелиус Касториадис[1]

Климатичните промени, породени от човешка дейност, си пробиват път към центъра на обществените дебати. И това не би трябвало да ни изненадва, тъй като кризата, която ще създадат, е в мащаби, в пъти по-големи от която и да е икономическа или бежанска криза, позната ни до момента. Ако такава криза настъпи, е възможно тя да промени изцяло лицето на планетата, правейки я необитаема както за човека, така и за повечето животински видове. Това придава нова тежест и значение на дебата за това как ще продължим развитието на нашето общество, без да застрашаваме собственото си оцеляване.

През 2004 г. кюрдският лидер Йоджалан се свързва с Мъри Букчин от своята затворническа килия, в която изучава трудовете на американския радикален теоретик. Днес тяхната кореспонденция става публично достояние за пръв път.

В затвора Йоджалан се потапя в радикална посткомунистическа литература, търсейки нов път напред. Известен със своята жажда за четене, отразявана дори в германската и турската преса, той започва да „поглъща” трудовете на Мъри Букчин. През 2004 г. Хайдер и други застъпници на Йоджалановата кауза усещат, че моментът да го свържат със застаряващия вермонтец е назрял. Осъществяването на някаква форма на диалог между Букчин и Йоджалан изиграва решаваща роля за бъдещото идейно развитие на кюрдското освободително движение, тъй като дотогава по-консервативните гласове в него настояват за пълно изоставяне на всякакъв прогресивен дискурс.

Насред френското извънредно положение, забраняващо всички публични събирания след терористичните атаки на 13 ноевмри в Париж, проектът „Brandalism” (бел. ред. от „бранд“, „марка“ и „вандализъм“) заработи с парижани за поставянето на неауторизирани произведения из града, които целят да хвърлят светлина върху връзката между реклама, консумеризъм, зависимост от изкопаеми горива и климатичните промени.

Произведенията бяха пласирани в рекламните места притежавани от JC Decaux – една от най-големите световни фирми за рекламиране на открито и официален спонсор на СОР21 климатичните преговори. Други именити корпоративни спонсори на преговорите, като AirFrance, GDF Suez (Engie) и Dow Chemicals, са обект на пародия в постерите – докато държавни глави като Франсоа Оланд, Дейвид Камерън, Барак Обама, Ангела Меркел и Шинзо Аби също присъстват.

Промени живота! Промени обществото! Тези идеи губят напълно
своето значение без създаване на подходящо пространство.
Хенри Лефевр [1]

Днес значението на града се увеличава, тъй като за пръв път в човешката история по-голямата част от населението живее в градски пространства и икономическата му роля достига нови върхове. По думите на Антонио Негри: " градът, сам по себе си, е източник на производство: организираната, населена и изменена територия се е превърнала в производствен елемент, точно както някога бе обработваемата земя. Все повече жителят на метрополиса е истинския център на света... "[2]. За това градът все по-често бива вместван в дебатите около политически, икономически, социални и други стратегии за бъдещето.

Слънчев бряг е загубен, до голяма степен заради своите собствени заграждения. Известният курорт, който при голяма посещаемост би се наредил измежду най-големите градове в България по размер на пребиваващите - над три хиляди легла! Слънчев бряг не просто се е разраснал и се е уплътнил с хотели и блокове. Комплексът на практика е слял границите си със Свети Влас на север и Несебър на юг. Те пък са слепени съответно с Елените и Равда. Една огромна брегова линия, покрита основно от хотели, ресторанти и офиси, често застъпващи плажните пространства. Това е само едно от измеренията на загубата - монокултурата на туризма.

Какво ще се случи когато държавата се разпадне? Ще изпадне ли обществото в беззаконие или можем да грабнем възможността, за да развием човешкия си потенциал?

(На снимката: сцена от антиутопичния филм „Децата на хората“, 2006 г.)

Американският литературен критик и марксистки политически теоретик Фредерик Джеймсън забележително коментира, че е по-лесно да си представим края на света, отколкото края на капитализма. Това, което не особено често взимаме предвид, е как капитализмът влияе на представата ни за края на света.

В системата от убеждения, наречена икономика, се намира един текст, според когото общите блага са трагични по своята същност. Почти по дефиниция те са трагични, защото предразполагат към свръхупотреба. Това, което принадлежи на всички, не принадлежи на никого и само частната и държавната собственост могат да спасят общите блага от тъжната съдба, която иначе непременно ще ги сполети.

Основната референция към това убеждение е в един текст, който се появява през 1968 г. под заглавието "Трагедията на общите блага". Въпреки че авторът Гарет Хардин е биолог, неговият текст по необясними причини страда от липса на научна прецизност. Той наподобява повече на икономическа статия – екстраполация от предположения, вместо изследване на реалността.

Патологичната консумация се е превърнала в нещо толкова нормално, че вече едва я забелязваме.

Няма нещо, от което да имат нужда, което вече да не притежават, нито дори да искат. Затова им купете фигурка на британската кралица със соларно захранване; чесачка за корем; посребрена чашка за сладолед; "забавна" надуваема проходилка за възрастни; пластмасова електрическа играчка на име "Псуващата костенурка Тери"; или – и намирам това за някак показателно – карта на света за изчегъртване с монета.

На първия ден след Коледа те изглеждат забавни, на втория – скучни, срамни на третия и т.н. На двадесетия вече са на боклука. За тридесет секунди съмнително забавление или хедонистичен стимул, който трае не повече от вдишване на никотин, потребяваме материали, които ще окажат влияние върху идните поколения.

В двата дебели тома на своя бестселър от 2006 г. "Endgame" (Краят на играта) Дерик Дженсен разгръща 20 предпоставки, според които светът ни се е насочил към неизбежен колапс и е необходимо незабавно действие, което да сложи спирачка на унищожителните ефекти от индустриалната цивилизация.

Топлофикациите и Държавната комисия за енергийно и водно регулиране (ДКЕВР) обсъждат поредно повишаване на цената на топлата вода и топлоенергията в рамките на 5-10%. [1]

Задаващото се поскъпване някак се губи измежду новините за поредната смяна по върховете на властта. И както винаги това решение, засягащо всички, живеещи в страната, се взема зад затворени врати, зад които се допускат само представители на управляващите елити. Така беше и при повишаването на цената на топлата вода и топлинната енергия през 2012 г., когато на т.нар. "обществено" обсъждане участие взеха представители на различни партии, казионни синдикати и асоциации на едрия бизнес.

"Икономически растеж" - фраза, която днес се повтаря като мантра, която можем да чуем в почти всяко изказване на политическите и финансовите елити. Икономическият растеж присъства със сериозна тежест, както в дневния ред на десните, така и в този на левите. Джордж Буш, в едно свое изказване, направено през 2002 г., когато беше президент на САЩ, заяви, че икономическият растеж е ключът към екологичния прогрес, защото именно растежът осигурява ресурсите, нужни за изграждането на възобновяеми и природосъобразни технологии.

Предполагам, че повечето от вас тук са вегани. Така че днес бих искал да ви говоря както за някои от силните страни, така и за слабите страни на нашето движение. Името на лекцията е такова, каквото е, тъй като смятам, че ние в момента се намираме в състояние на война на тази планета – война за спасението на животните, война за спасението на планетата, война за спасението на нас самите. Намираме се в сериозна криза и единствените две думи, които успешно описват състоянието, в което се намира планетата ни са „война” и „холокост”. Няма как да бъдем в по-сериозна ситуация, няма как да бъдем в по-важен момент от историята от този, в който се намираме в момента.

Проектът за изграждане на едно автономно и пестеливо общество се посреща с широко одобрение, макар привържениците му да са обединени около различни каузи: отрицателен икономически растеж, отказ от продуктивност, преквалифицирано и дори устойчиво развитие. Лозунгът на Зелените против продуктивността например съответства напълно на това, което "противниците на растежа", членове на Мрежата на противниците на растежа за постразвитие (ROCAD) [1], разбират под отрицателен икономически растеж. Същото съвпадение се наблюдава и с позицията на движението Attac, което в една от брошурите си пледира за преминаване към постепенно и разумно забавяне на материалния растеж, при конкретни социални условия, като първи етап към отрицателен растеж на всички опустошителни и грабителски форми на производство [2].