Движението "Окупирай", сапатистите и генералните асамблеи. Част 1

Генералните асамблеи (или общите събрания) на движението „Окупирай” представялват глобален опит в пряката демокрация. Този модел обаче не идва от нищото – сред различните източници на вдъхновение е и сапатиският бунт в Южно Мексико, който навлиза в своята 18-та година. Вече над две десетилетия стотици бунтовни общности в Чиапас са използват модела на генералните асамблеи за вземане на решения относно всички аспекти на живота в освободените зони. Въпреки различните условия, пред които са изправени повечето от лагерите на движението „Окупирай” (т.е. намиращи се в градска среда), все пак има много неща, които може да бъдат научени от опита на сапатистите.

Този текст е написан за ирландската грипа за подкрепа на сапатистите от член на Движението за работническа солидарност (Workers Solidarity Movement, WSM) няколко години след началото на бунта и изследва в детайли как се организират сапатистите, пред какви проблеми са се изправили и как са ги разрешили. Текстът също така разглежда и историята на генералните асамблеи и пряката демокрация както в Мексико, така и по света.

EZLN (Сапатистка национална освободителна армия) привлякоха световното внимание в новогодишния ден на 1994 г., когато превзеха няколко града в Чиапас. Този образ на ново въоръжено въстаническо движение във време, когато от подобни движения се очакваше да са осъзнали своята овехтялост, беше стряскащ и показа, че историята все още не беше приключила.

Оттогава по-голямата част от постоянната подкрепа, която сапатистите получават, се основава на схващането, че те са различни. Различни не само от неолибералния световен ред, на който се противопоставят, но по-съществено, различни от въоръжените революционни групи, съществуващи и съществували другаде по света.

Онези, които участват в международната солидарност със сапатистите, са привлечени от тази кауза не от убеждението, че Мексико е уникално репресивна държава. Има много държави, които са доста по-зле в това отношение, очевидно Колумбия например. Привържениците на сапатистите се надяват да научат нещо от сапатисткия метод, което да отнесат в своя собствен град или регион. На това именно се дължи популярността на призива на EZLN„бъди сапатист където и да си”.

Въпреки че сапатистите стоят изолирани в джунглите и планините н югоизточно Мексико, техните идеи влияят на много активисти по целия свят. И ни най-малко, в поредицата глобални дни за действие срещу капитализма. Всъщност, един от призивите за тези протести възникна на международна конференция в Ла Реалидад, Чиапас през 1996 [36] и е една от причините за „анти-капиталистическите” демонстрации като Лондон 18 (18 юни) и Сиатъл N30 (30 ноември) през 1999 г. и последваалите ги  през 2000 г. в това число Вашингтон A16 (16 април) и Прага S26 (26 септември).[37]

На 1 януари 1994 г. с махмурливи глави осъзнахме, че сякаш от нищото се е появила една нова бунтовническа армия в южно Мексико и е превзела няколко градчета. Тази армия, EZLN, разпространяваше един вестник, „Мексикански будилник” [ElD espertador Mexicano].

Вестникът съдържаше тяхната военна декларация, няколко революционни закона и заповеди към армията им. Казваха, че се борят за „работа, земя, подслон, храна, здравеопазване, образование, независимост, свобода, демокрация, справедливост и мир.”

Нищо необичайно нямаше в тези искания. Хиляди организации и движения от последните две столетия, въоръжени или не, биха обобщили програмата си по подобен начин. Но за огромното мнозинство от тези движения  програмата им се осъществява, когато превземат властта от името на народа.  Това става по един от два начина: чрез въоръжено превземане на властта като в Октомврийската революция от 1917 г. в Русия или чрез демократични избори като тези от 1945 г., които връщат лейбъристите на власт във Великобритания.

Макар че тези две движения - първото „революционно”, а второто „реформистко” - често са представяни като много различни едно от друго, в действителност те имат съществено сходство. Промяната, която те предлагат е смяна на политиците, а не смяна на подхода към политиката. Преди да дойдат на власт, и двете говорят за мобилизирането на работническата класа, но веднъж на власт, и двете си подсигуряват еднопартийно управление. Всъщност и двете водят началото си от Втория Интернационал, който се отличава от Първия именно по това, че избира да изключи от себе си несъгласните с превземането на държавна власт [35].

„Мексиканския будилник” вместо да говори как EZLN ще превземат властта като ново революционно правителство, очертава военните цели на въстаниците: „да се достигне столицата на държавата, да се преодолее мексиканската федерална армия, да се пази цивилното население и да се даде на хората в освободената зона правото свободно и демократично да изберат своите административни власти”.

Нетипично за революционна организация, тези закони определят право на хората на съпротива срещу всяко несправедливо действие на EZLN. Те определят право на хората да: „изискват от революционните въоръжени сили ненамеса в цивилни дела или в разпореждането с капитали в земеделието, търговията, финансите и индустрията, тъй като тези са изключителни сфери на цивилната власт, избрана свободно и демократично.” И добавят, че хората трябва да„се сдобият с да притежават оръжие за защита на личността, семейството и собствеността си според законите за разпореждане с капиталите на фермите, търговията, финансите и индустрията и срещу въоръжена атака от страна на революционните сили или силите на правителството”.

Тези пасажи и други действия, сторени и изречени по онова време от EZLN говореха, че нещо в това въстание късаше със стандартните дотогава модели на революционна организация. Традиционно, революционната организация трябваше да мобилизира всякакви налични сили, за да събори съществуващото правителство и след това самата тя да формира ново правителство. Основополагаща за този модел, от революцията в Русия през 1917 г. до революцията в Никарагуа през 1979 г., е (погрешната) представа, че интересите на „народа” или на „работниците” са идентични с интересите на новото правителство.

Във всеки от случаите това води до ситуация, в която новото правителство използва монопола си върху военната сила срещу опозиционни секции от работническата класа. В Русия до 1921 г. това довежда до разтурването на комитетите във фабриките и замяната им с едночленна управа, както и до смазването на всякаква опозиция чрез закриването на отделни съвети, потискането на стачни действия и забраняването, затварянето и дори екзекуцията на членове на други леви организации.

Преди 1989 г.

Някога левите активисти може и да са се залъгвали, че това потискане на демокрацията би създало едно икономически по-справедливо общество, което да е някаква (може би дефектна) „работническа държава”. EZLNсе появи в период, когато подобни илюзии вече не можеха да бъдат хранени заради сриването на повечето от старите „комунистически” държави. Затова EZLN допадна на онези международни активисти, които не се бяха отказали от каузата за обществена трансформация, но за целта се нуждаеха от нов модел.

Главният говорител на сапатистите, субкоменданте Маркос, каза през 1995 г. по повод това привличане: „...Може би поради тази причина – липсата на интерес към властта – посланието на сапатистите се приема добре в други държави по света, най-вече в Европа. Това е така не само, защото то е ново или новаторско, а защото предлага да се отдели политическия проблем от проблема за превземането на властта и да се отнесе на друг терен.

Нашата работа ще завърши, ако завърши, с изграждането на това пространство за нови политически взаимоотношения. Онова, което ще последва ще е продукт на усилията на други хора, с друг начин на мислене и действие. И там ние няма да се месим; иначе бихме пречили.” [18]

Сриването на източно европейските „социалистически държави” през 1989 г. доведе до бързото сриване на всички леви партии, които бяха считали тези общества за „действително съществуващ социализъм”. Като цяло единствените ленинистки партии, които оцеляха вече бяха теглили рязка черта между своята политика и тези общества. Ала пред тях продължаваше да стои проблема, че са подкрепяли авторитарния курс на болшевиките през 1918-1923 г., който бе създал тези режими. [38]

Това противоречие може би е причината сапатистите да са обсъждани толкова малко сред традиционното ляво в Ирландия и на други места преди последната една година. Дискусията едва сега започна заради осъзнаването, че влиянието на сапатистите е поне част от причината анти-авторитарната линия да е толкова популярна сред анти-капиталистите. И сега ни се стоварва недоизпечен „анализ”, който настоява, че сапатистите са само последното проявление на партизанските тактики на Че Гевара и трябва да бъдат научени, че традиционното ляво знае „верните” отговори.

Нагласата не е уникална за Ирландия, Маркос говори за подобно отношение от страна на левите в Мексико и  на други места в едно интервю от 1994 г.: „Пентагона се вбесява, че като зададеш „сапатиста” в компютъра не излиза нищо, което да споменава Москва, Хавана или Либия, Триполи, Босна или друга група. А левите, привикнали към същия начин на мислене си казват, Ами, те никъде не се вписват. Не им минава през ума, че може да има нещо ново, че трябва да теоретизираш отново. А си казват, Ами тогава, тия бедняци не знаят какво искат, трябва да им помогнем. ... Виждал съм различни спиасния ... на троцкисти и маоисти, на всичките ортодоксални леви и на старите динозаври, които да казват, Ами, ELZN са много добри, и това което са свършили е добро и прочие, но им липсва програма, затова ето им една програма. Липсва им партия, затова ето партията. Липсва им лидер, ето го и лидерът.” [15]

Маркос отново повдига темата през 1995 г. в писмо, което обяснява защо сапатистите са различни. „...Ние не искаме други, повече или по-малко десни, центристи или леви, да решават вместо нас. Искаме да участваме пряко в решенията, които ни засягат, да контролираме онези, които ни управляват, без оглед на политическите им пристрастия, и да ги принудим да ‘управляват като се подчиняват.’ Не се борим да превземем властта, борим се за демокрация, свобода и справедливост.  Политическото ни предложение е най-радикалното в Мексико (може би в света, но е твърде рано да се каже). Толкова е радикално, че целия традиционен политически спектър (дясно, център, ляво и онези от едната или другата крайност) ни критикуват  и се отдръпват от нашия делир.

Не оръжията ни ни правят радикални, а новата политическа практика, която предлагаме, и в която сме потопени заедно с хиляди мъже и жени в Мексико и по света: изграждането на политическа практика, чиято цел не е превземането на властта, а организирането на обществото. Интелектуалците и политическото ръководство от всякакъв размер, от ултрадясното, от дясното, центъра, от лявото и ултралявото, национални и интернационални, критикуват нашето предложение. Ние сме толкова радикални, че не се вписваме в параметрите на „модерната политология”. Не се хвалим ... сочим фактите. Има ли нещо по-радикално от това да предложиш да промениш света? Знаеш го, защото и ти споделяш тази мечта, и защото, да повторим истината, ние я мечтаем заедно.” [25]

Не е едно и също

В Мексико 1996 е годината, в която EZLN най-силно желае да подчертае тази разлика. Появила се е нова въоръжена група, EPR (Народна революционна армия), която атакува полицейските управления в няколко щата в Мексико, като изрично заявява, че за разлика от сапатистите EPR желаят да превземат властта. EZLN остро се дистанцира от EPR, докато EPR се опитва да инсинуира връзки между двете организации.

В едно комюнике „до войниците и командирите на Народната революционна армия”  EZLNпишат, „Това което търсим, от което се нуждаем и което всички тия хора без партия и организация съгласуват, че искат или не искат и се организират, за да го постигнат (за предпочитане с граждански и мирни мерки) не е да превземат властта, а да упражняват власт. Знам, че ще наречете това утопистко и неортодоксално, но това е пътят на сапатистите. Жалко ако не ви се харесва.

... полезно е да отбележим и повторим, че ние се различни. И разликата не е в това, което вие и други настоявате, че вие не влизате в диалог с правителството, че вие се борите за властта, че вие не сте обявили война, докато ние влизаме в диалог (внимание: това го правим не само с правителството, но в много по-широк смисъл с националната и интернационалната гражданска общественост), не се борим за властта и сме обявили война на Федералната армия (предизвикателство, което те никога не ще ни простят). Разликата е в това, че нашите политически предложения са диаметрално противоположни и това се вижда в дискурса и практиката на двете организации. Благодарение на вашето появяване, много хора сега могат да разберат, че това, което ни отличава от съществуващите политически организации не са оръжията и маските, а политическите предложения. Ние сме проправили една нова и радикална пътека. Толкова нова и радикална е тя, че всички политически течения са ни критикували и се отегчават от нас, в това число и вие. Неудобни сме. Твърде жалко, това е пътят на сапатистите.

... Вие се борите за власт. Ние се борим за демокрация, свобода и справедливост. Двете не са едно и също. Вие може и да успеете да превземете властта, но ние ще продължим да се борим за демокрация, свобода и справедливост. Независимост кой е на власт, сапатистите винаги са се борили за демокрация, свобода и справедливост. [26]

Наскоро една ленинистка критика каза, „Любопитно ‘качество’  у една революционна организация е, че не цели държавна власт,” и пита „Тогава каква е същността на революцията, която проповядват?” Казва ни се, че „в крайна сметка въпросът е във властта, контрола на обществото от производителите.” Това удобно объркване на партийното превземане на властта от името на производителите с пряка демокрация води до очакваното заключение, че сапатистите „не са в позиция да предоставят политическо ръководство на движението, последвало техния пример.” [46] Тази конкретна критика от 9 000 думи намира едва две изречения, за да спомене структурите на пряка демокрация, които би трябвало да дефинират „същността на революцията, която проповядват”.

Други леви критици сочат, че отхвърлянето на държавната власт като цел не е било изрично заявено в първото писмено становище на сапатистите, следователно тази идея е развита едва по-късно, за да се привлече международна подкрепа. Само че Маркос всъщност загатва тези идеи в интервю за мексиканския либерален вестник ‘LaJornada’ на първи януари.

„Надяваме се хората да разберат, че каузите, които ни мотивират са справедливи и че пътят, който сме избрали е само един възможен път, а не единственият. И не мислим, че е най-добрият от всички възможни пътища. ... Не искаме друг вид диктатура, нито нещо друго познато, не и интернационален комунизъм и подобни. Искаме справедливост, където сега няма дори минимално препитание. ... Не искаме да монополизираме авангарда или да кажем, че ние сме светлината, единствената алтернатива, или стиснато да присвоим определението революционен за едно или друго движение. Ние казваме, гледайте какво се случи. Ето това трябваше да направим.”[14]

Срещата

Това отхвърляне на традиционните методи на лявото не се ограничава само до Мексико. През 1996 г. сапатистите организират международна среща в Чиапас с участието на 3 000 активисти от над 40 страни (включително и автора). Срещата завърши с втората декларация на Реалността (последното място на срещи беше общността LaRealidad), която запита, какво следва, какво целяхме да направим?

„Нов номер в безсмисленото изброяване на множеството международни ордени?

Нов план за успокояване и облекчаване на мъката от липсата на рецепти?

Глобална програма за световна революция?”

Това реторично отхвърляне на традиционните методи на лявото за международно организиране, конкретно втория, третия и четвъртия интернационал, бе последвано от предложение за алтернатива:

„Ще създадем колективна мрежа от всичките ни специфични борби и съпротиви. Интерконтинентална мрежа на съпротива срещу неолиберализма, интерконтинентална мрежа на съпротива за човечеството.

Тази интерконтинентална мрежа на съпротива, като оценява различията и отчита приликите, ще се стреми да се събере с други съпротиви по света. Тази интерконтинентална мрежа на съпротива ще бъде средата, в която различни съпротиви ще могат да се подкрепят взаимно. Тази интерконтинентална мрежа на съпротива не е организационна структура, няма ръководен център, няма централно управление и йерархии. Ние сме мрежата, всички ние, които се съпротивляваме.” [21]

Горните цитати обобщават същественото различие на сапатистите. Целта на организацията не е да превземе властта от името на народа – а да създаде пространство, в което хората да могат да дефинират собствената си власт. Този проект радикално се различава от революционните политики на 20ти век. След Съветската революция ленинизмът, идеята, че партията трябва да управлява от името на народа, се превръща в обща ядка на почти всички революционни движения. Например, сравнете подхода на сапатистите с речта на Троцки на партийния конгрес на болшевиките през 1921 г., която напада една от фракциите, която по думите му „постави правото на работниците да избират представители над партията. Сякаш на партията не се полага да отстоява диктатурата си дори ако тази диктатура временно противоречи с променливото настроение на работническата демокрация.”

Щипка сол

На това идеологично ниво виждаме какво разграничава сапатистите от повечето други леви. Но всеки, който е бил член на лява организация, знае, че може да има голяма разлика между външната реторика за работническа демокрация и вътрешната реалност, където истинската дискусия се потиска, инструкциите идват от върха надолу и съществуват механизми, които подсигуряват това малка клика да движи организацията десетилетие след десетилетие. Дали подобни проблеми съществуват при сапатистите?

Отговорът на този проблем е по-труден. Просто да цитираме Маркос или други видни сапатисти не би ни помогнало, тъй като те може да казват това, което смятат, че ние бихме искали да чуем. Продължаващата „война с ниска интензивност” означава, че е много трудно да се задават въпроси (особено във връзка с военната страна на организацията), да не говорим за получаването на точни отговори. Това позволи на някои леви критици да заявят, че посещенията в бунтовническата зона са контролирани, така че „На добре означен път хората трябва да се съгласяват да видят само това, което трябва да видят и да вярват на думите на лидера”[4].

Наистина може да има основание за подобни критики. Левите партии, особено когато са на власт, са били експерти в подготвянето на добре контролирани обиколки из моделирани общности и работни места, където международните посетители влизат в досег само с внимателно инструктирани членове на партията. Голяма част от дискусията за сапатистите се фокусира върху техните комюникета и основно се разделя на два лагера – едните ги виждат като предлагащи нов модел на революционна организация, а другите ги критикуват на базата на проблеми с тяхната политическа програма. Малко се е изписало за ежедневния живот в бунтовническата зона.

Едно от незабавните постижения на въстанието на сапатистите беше създаването на частично освободена зона от хиляди квадратни километри. В тази зона хиляди сапатистки общности извършиха дългосрочен експеримент в самоуправлението. Понякога това ставаше върху земя, окупирана от тях още от началото на въстанието, но по-често това става върху нови земи, освободени от Лакандонската джунгла в десетилетията преди 1994 г.

Не искам да преувеличавам за степента на освободеност в тези зони. За една година до февруари 1995 г. малко или много контролът на сапатистите не беше оспорван. След това армията започна нападение, което беше спряно само от мощните демонстрации в Мексико сити. В последвалите години станахме свидетели на „война с ниска интензивност”, в която до 70 000 войници бяха разположени във военни бази из цялата област на сапатистите, а дузина паравоенни групи бяха въоръжени и окуражени да атакуват общностите на сапатистите. В добавка към това, селективното разпределение на държавната помощ и религиозното сектантство бяха едновременно използвани, за да разделят отделните общности и области на про и антиправителствени групи.

Важността на тези зони не е в това, че може да се създаде някакъв вид перманентна изолирана алтернатива. Дори да беше това, което искат сапатистите, няма начин да победят многобройната и по-добре екипирана мексиканска армия (а дори да можеха, САЩ щяха да се намесят). Важността на тези зони е в това, че се осигурява пространство, където методите, защитавани от сапатистите, се въвеждат на практика. Това се случва в най-трудните условия, тъй като дори без армията и паравоенното присъствие, крайната бедност, липсата на образование и инфраструктура представляват застрашителни бариери.

Трудни условия

Областите, в който сапатистите открито се организират, са селски и крайно бедни. Типични са малките общности от дузина до над 100 семейства, принудени да преживяват от земята без помощта на модерни земеделски машини. Някои от мъжете трябва да работят извън селото, в някои от местните градове или дори чак в САЩ, но в самите села единственото политическо присъствие са Католическата църква и нейната местна разновидност на „теологията на освобождението”, самите EZLN и множеството селски организации.

Преди въстанието много общности не са имали достатъчно плодородна земя, от която да произведат нужната храна. Типично е било собствениците на ранчота (които се хвалели, че са с чиста „испанска кръв”) да заграбват плодородната земя на дъното на каньоните и да оставят по-малко плодородните планински места за местните жители. Това е довело както до взимането на най-плодородната земя, така и до ефективно принуждаване на местните коренни жители да работят за собствениците, на практика като крепостни селяни. Историите за физическо наказание на тези, които те смятат, че не работят достатъчно усърдно и убийствата на онези, които се опитват да се организират срещу тях, са твърде често срещани. С въстанието собствениците на земи бягат и в много случаи тяхната изоставена земя е превзета и понякога използвана за създаването на нови общности.

Продължаващата „война с ниска интензивност” прави точните доклади на място трудни. За последните няколко години правителството проведе системно блокиране на пътищата и депортиране на наблюдатели с цел да скрие тези общности от погледа на света. Войната също така означава, че обикновените хора са дълбоко подозрителни към чужденците като цяло и са особено предпазливи с високите, бели и относително богати северноамерикански или европейски наблюдатели, които изглеждат много повече като традиционния враг, отколкото като какъвто и да е вид съюзник. Въпреки това, хиляди хора, които не са от Чиапас, живеят в сапатистките общности като мирни наблюдатели или работят с общностите върху проекти за солидарност, като конструирането на трасета с водопроводи.