репресии

България е на второ място по брой полицаи на глава от населението в Европа и на осмо място в света. От това логично би трябвало да следва, че България е на второ място по сигурност в Европа и на осмо в света. Разбира се, това съвсем не е така.

Всяка страна би могла да има проблем с престъпността; има много и различни обяснения за това какво я причинява и какви са възможните решения. Фашистите, като Патриотичния фронт например, биха искали да вярвате, че това е въпрос на етнос или религия. Либертарианците биха казали, че капитализмът създава неравенство, което от своя страна поражда бедност и престъпност. Десните, като ГЕРБ, проповядват, че престъпността просто се извършва от лоши хора. Човечеството анализира причините за престъпността откакто Адам и Ева са откраднали Божията ябълка. Престъпността не е проблем, който стои само пред България. Както посочихме, всички държави са потърпевши. Проблемът, пред който е изправена България е, че многобройните полицейски сили не правят нищо, за да го разрешат. Въпросът, който стои пред България е: Защо разполагаме с огромна привилегирована полицейска класа, но нямаме резултати?

Живеем в свят, който е с главата надолу. Както гласи едно широкоразпространено меме, "всичко, от което се страхувахме при комунизма, – че ще загубим домовете и спестяванията си и ще бъдем принудени да работим вечно за мизерни заплати без право на глас в системата, – стана истина при капитализма." Вместо да доведе до по-големи икономически и политически свободи, както винаги твърдяха адептите му и интелигенцията, крайният триумф на неолибералния проект върви ръка за ръка с драматична експанзия на държавния контрол и наблюдение. В момента повече хора са под поправителен надзор в САЩ отколкото са били в Гулаг в пика на сталинисткия терор. Сървърите на Националната служба за сигурност на САЩ могат да съхраняват 1 милиард пъти повече данни от Щази. Когато Берлинската стена падна през 1989 г., в света имаше 15 огради и стени по границите. Днес те са 70. В много отношения антиутопичното бъдеще от новелите и филмите вече е тук.

Бих искал да добавя към дневния ред на днешната ни среща някои разсъждения относно понятието „държавен расизъм”. Тези разсъждения се движат срещу общоприетата интерпретация на мерките, приети наскоро от нашето правителство, от закона за бурките до изселванията на роми. Тази интерпретация съдържа един опортюнизъм, който използва расизма и ксенофобията за изборна изгода. Тази т.нар. критика подхранва схващането, че расизмът е обществена страст, уплашената и нерационална реакция на ретроградни слоеве от обществото, които не могат да се приспособят към новия мобилен и космополитен свят. Държавата бива обвинена в провал да изпълни дълга си, като демонстрира безразличие към тези слоеве. Но това обвинение само подсилва ролята на държавата, представяйки я като лицето на рационалното срещу обществената нерационалност.

Има някои по-прости хора, които твърдят, че всички в лагера в Харманли, а и всички бежанци по принцип са талибани, джихадисти, "Ислямска държава" и т.н. Това естествено са пълни глупости - бежанците са с разнородни религия, националност, политически убеждения и т.н. Дори и аз обаче бях изненадан от нещо, което видях в един репортаж на журналист от "Дневник" влязъл под прикритие в лагера в Хармални.

Видео кадрите могат да бъдат изгледани тук:

Как живеят мигрантите в лагера в Харманли (видео)

Това, което ми направи впечатление бе, че някой е нарисувал на една стена флага на кюрдските сирийски милиции YPG:

Нещо като въведение - няколко думи от мен, Георги Бончев. За първи път се запознах с някои от идеите на канадската активистка Хийтър Марш (Heather Marsh) преди близо две години. Постепенно, четейки статия след статия, моето уважение към нея все повече нарастваше. Така съвсем логично се стигна до момента, в който реших да преведа един неин текст. Преди да се захвана с това, проверих дали някой друг вече не е превел на български избраната от мен статия. До колкото можа да ми каже корпоративната търсачка Гугъл, няма нищо преведено на български от Хийтър Марш - нито този, нито който и да било друг от текстовете ѝ. Именно затова реших, че не просто ще преведа една статия, ами заслужава да напиша настоящето кратко въведение за българските читатели.

Общата организация-черупка на кюрдското движение, Изпълнителния председателски съвет на Обединението на кюрдските общности, излезе с декларация за снощния опит за преврат в Турция.

В декларацията се казва: "Има опит за преврат от хора, чиято самоличност и цел все още не са ясни. Този опит се случва точно преди срещата на Военния съвет, където Ердоган възнамеряваше да даде на близките до него генерали висшите постове в армията. Друго поразително измерение на опита за преврат е, че той се случва по време на засилващи се дискусии относно външната политика на фашисткото правителство на Партията на справедливостта и развитието (ПСР)."

Винаги ще вярвам в "Революцията". Но ставам все по-разочарована от модерната "активистка" култура.

На първо място, уморена съм да гледам как хората се превръщат в претенциозни задници, които си мислят, че активизмът им ги прави по-добри от всички останали, дори от онези потиснати и маргинализирани групи, с които твърдят, че са "съюзници".

През 2004 г. кюрдският лидер Йоджалан се свързва с Мъри Букчин от своята затворническа килия, в която изучава трудовете на американския радикален теоретик. Днес тяхната кореспонденция става публично достояние за пръв път.

В затвора Йоджалан се потапя в радикална посткомунистическа литература, търсейки нов път напред. Известен със своята жажда за четене, отразявана дори в германската и турската преса, той започва да „поглъща” трудовете на Мъри Букчин. През 2004 г. Хайдер и други застъпници на Йоджалановата кауза усещат, че моментът да го свържат със застаряващия вермонтец е назрял. Осъществяването на някаква форма на диалог между Букчин и Йоджалан изиграва решаваща роля за бъдещото идейно развитие на кюрдското освободително движение, тъй като дотогава по-консервативните гласове в него настояват за пълно изоставяне на всякакъв прогресивен дискурс.

Ако елитите, които ръководят Крепостта Европа успеят да ни подчинят и сегрегират, то ние определено ще се избием едни други: разделяй и владей. Единствената ни надежда е да създадем обща кауза срещу владетелите ни, изграждайки мостове отвъд разделенията по националност и религия преди целият свят да бъде поставен на дръвника на войната.

На 13 ноември 129 души бяха убити в координирани бомбени атентати и стрелба в Париж, за чието изпълнение пое отговорност „Ислямска държава”. Въпреки че това е само последната от серия подобни атаки, тя провокира особено внимание в сравнение с кланетата в Суруч и Анкара, в които загинаха 135 души. Животите на младите активисти, които подкрепят кюрдската борба срещу джихадистите — досега единственият опит на терен да се блокира експанзията на „Ислямска държава” — се измерват с различен аршин от животите на западноевропейците.

Същото се отнася за животите на милионите, които са били избити или насилствено са напуснали своите домове в Сирия. Европейските националисти не губят време да намерят връзка между атаките в Париж и така наречената мигрантска криза. Заглавията в британската преса смело обявиха ”Джихадисти се промъкнаха в Европа, дегизирани като сирийски бежанци,” твърдейки, че паспорта намерен в един от атентаторите принадлежи на бежанец, който е преминал през Гърция. Така тези опортюнисти се надяват да използват все още лепнещите от кръв улици, за да завършат своя проект по заключването на портите на Крепостта Европа.

Докато работех в Арт Хостел в София се запознах с брата и приятелката на момчето (Джок Полфрийман - бел.ред.), защото отсядаха при нас. С тези "българи", които го защитават, трябва да има диалог, защото те са част от проблема. Не знам каква е дейността на организацията му и не ми и пука. Човекът си заслужава номинацията, защото живеем в беззаконна държава, където всеки прави каквото си иска. Той лежи заради нас! Заради тъпата ни пасивност, примиренчество и това, че винаги сме наблюдатели, но не действаме, когато под носа ни се върши беззаконие и се нарушават човешки права. Всъщност ние рядко действаме и когато нашите собствени човешки права са засегнати, но както добре знаем от продажните медии за това са виновни Сорос и НПО-тата, а не българските политици и институции.

Като човек, който има известен интерес в областта на човешките права и правозащитността ще си позволя да хвърля моите няколко изречения по темата.

Правозащитност.

Речникът не намира думата. За огромна моя болка и много хора не разпознават тази дума.
А е доста просто – говорим за защита на права. Права, с които сме родени, които ни принадлежат и за които трябва да се борим. Всички. Ние сме длъжни да го правим, за да живеем цивилизовано.

Защо всяка борба днес е и борба срещу полицията

Анализ на американския антиавторитарен колектив "CrimethInc.", който свързва протестите на чернокожото население в САЩ срещу полицейските убийства и бруталност в контекста на глобалната тенденция за военизиране на полицията и нейното използване за потискане на всички граждански и социални движения, не само в традиционно размирни райони, а вече и в сърцето на привилигерования и богат свят. Текстът ни дава представа защо всяко социално движение от последните години е също така и социална борба срещу полицията и единственият начин за отваряне на прозорец за реални социални промени идва с делегитимизацията на полицията като инструмент за поддържане на реда и сигурността.

България е част от световна война. Не, не става въпрос за международен военен конфликт или за разрастване на някой от за момента локалните конфликти по света. Става дума за една много по-ужасяваща война, от която няма как да избягаш като бежанец; война, която се води не само с конвенционални оръжия, а с всички налични средства. Война без граници. Войната на политическия и икономически елит срещу всички останали; войната на 1% срещу 99%. Войната срещу нас, хората.

Смятате, че преувеличавам? Криминализация на бедността с глоби и потенциално затвор в бъдеще за ровене в кофите за боклук, нова предложения за приватизация (този път на болници), орязване на здравните услуги, финансиране на частните училища, 6 г. затвор за 2.8 гр марихуана и 2 г. за убийство на дете, отказване правото на ромите да гласуват, еднодневни трудови договори, нарастваща безработица, пребит до смърт работник, пребити от полицията младежи, пребивани от граничари бежанци...

В консумеристкия рай на централен Истанбул Колектив 26А дава искрица надежда, че все още има алтернатива на капиталистическото общество.

Един „лотус в калта“. Това е образът, който идва на ум, когато Йозлем посещава Кафене 26А на площад Таксим за първи път. Сравнението звучи по-вярно сега, отколкото когато и да е, в този студен и сив януарски следобед със силен дъжд, превръщащ улиците в стремглаво леещи се реки, докато ние се наслаждаваме на нашия горещ чай в топлия и уютен интериор на скорошно реновираното Кафене Кадикьой на 26А.

Какво ще се случи когато държавата се разпадне? Ще изпадне ли обществото в беззаконие или можем да грабнем възможността, за да развием човешкия си потенциал?

(На снимката: сцена от антиутопичния филм „Децата на хората“, 2006 г.)

Американският литературен критик и марксистки политически теоретик Фредерик Джеймсън забележително коментира, че е по-лесно да си представим края на света, отколкото края на капитализма. Това, което не особено често взимаме предвид, е как капитализмът влияе на представата ни за края на света.

Заповядайте този четвъртък (11.06) от 20:00 в Социален център "Аделанте" на прожекция на късометражния филм "Пламен".  

В началото на 2013 г., разгневени от непосилно високите сметки за електричество и отопление, хиляди българи излязоха по улиците на страната в най-големите масови протести след 1989 г.

Освен огромните ежедневни демонстрации, блокади на пътища и сблъсъци с полицията, протестите съдържаха и един тревожен елемент, непознат за българската история: самозапалването на седем български граждани. Един от тях беше тридесет и седем годишният височинен работник и фотограф Пламен Горанов, чийто последен и фатален акт на протест бе на 20-ти февруари същата година във Варна.

Къде са рокерите и агитките, когато се застрояват планините и Черноморието?

Вече втора седмица медиите упорито ни занимават с един чисто битов скандал, който бе превърнат в новина от национално значение. Роми и българи се сбили заради силна музика в Гърмен. Е и? На колко такива случаи сте ставали свидетели в квартала ви? Колко от тях са били акцент в медиите? Ако свадите са били между българи и българи, едва ли сте ахвали пред телевизора с „Я, това е съседа от снощи!“ Но ако свадата включа хора от различен от българския етнос, това е просто прекрасна възможност за отклоняване на вниманието от наистина важните теми. Многократно изпитана и доказано работеща форма за манипулация.

Tози текст, писан от граждани, активисти и академици, загрижени от наскорощните развития в Македония, е опит да се привлече внимание към събитията в страната. Това също е призив за вашата солидарност с гражданите, търсещи справедливост и свобода.

Във вторник вечер (05.05.2015) хиляди граждани от Македония протестираха пред правителствения ген-щаб, призовавайки за оттеглянето на премиера Груевски и неговия кабинет. Аудиозаписи на подслушани разговори между правителствени елементи, които бяха излъчени няколко часа по-рано, разкриват директното въвличане на премиера и на министъра на вътрешните работи, скриващи истината за убийството на 22 годишен младеж през месец юни 2011 г., бит до смърт от полицай, който е бил на служба.