Джон Холоуей: 'пропукай капитализма' или 'вземи властта'

Във времена на възход на левите партии в Испания и Гърция, Джон Холоуей обръща поглед към влиятелната си теза от 2002 г.: можем ли да променим света без да вземаме властта?

През 2002 г. Джон Холоуей издава забележителна книга – "Промени света без да вземеш властта" [1]. Вдъхновен от "Ya basta!" ("Стига!") на сапатистите, от движението от 2001-2002 г. в Аржентина и от анти-глобалисткото движение, Холоуей поставя следната хипотеза: кошмарът на авторитарния комунизъм не опровергава идеята за революция или трансформация, а само идеята за революцията чрез вземане на властта и за партията като най-добро практическо средство.

Холоуей съзира друга концепция за социална промяна в тези движения, а в по-общ план и във всяка практика (независимо колко видима е тя), където съществува различна логика от тази на печалбата – логиката "пропукай капитализма" [2].

Тя означава създаване на пространства, движения или сфери от активности, в които създаваме един различен свят в самото общество, което отхвърляме. Съпротиви в движение. От тази перспектива самата идея за организация вече не е равна на идеята за партията, а вместо това води до въпроса как различните пукнатини в тъканта на капитализма могат да разпознаят едни други и да се свържат.

Но след аржентинското "que se vayan todos” ("да се махат всички") дойде правителството на Кирхнер, след испанското "no nos representan” ("не ни представлявате") дойде Подемос. Срещаме се с Джон Холоуей в град Пуебла (Мексико), за да го попитаме дали смята, че все още е възможно да "променим света без да вземем властта" след всичко случило се през последното десетилетие – от прогресивните правителства в Латинска Америка, през Подемос и Сириза в Европа до проблемите в самоорганизираните практики.

:::::::::::::::::::::::

Джон, първо бихме искали да те попитаме от къде идва доминиралата през XX век идея за революция, на какво е основана тя? На какво се дължи идеята за социална промяна чрез вземане на властта?

Смятам, че неин централен елемент е наемният труд. С други думи – отчужденият или абстрактният труд. Той е фундаментът на синдикатите, на социал-демократическите партии (които са политическото му крило), а също и на комунистическите движения. Концепцията за наемния труд дефинира революционната теория на работническото движение: борбата на наемния труд срещу капитала. Но тази борба е ограничена, защото този труд е допълнение към, компонент на капитала, а не негово отрицание.

Не разбирам връзката между идеята за труда и тази за революция чрез вземане на държавната власт?

Един начин за разбиране на тази връзка е следния. Ако започнем от дефиницията за труда като наемен или отчужден такъв, започваме от идеята за работниците като жертви или обекти на системата на доминация и потисничество. Движение, което се стреми да подобри жизнения стандарт на работниците (считани за жертви или обекти) веднага засяга и се обръща към държавата. Защо? Защото държавата, поради самото си отделяне от обществото, е идеалната институция за всеки, който се стреми да осигури облаги за работниците. Това е традиционният начин на мислене на работническите движения и на левите правителства в Латинска Америка в момента.

Но тази традиция не е единствения подход за еманципираща политика...

Разбира се, че не. През последните двадесет или тридесет години много движения заявиха нещо различно: възможно е да еманципираме човешката дейност от отчуждения труд като отворим пукнатини, в които можем да действаме по друг начин, да правим нещо полезно, необходимо и ценно за нас; дейност, която не е подчинена на логиката на печалбата.

Тези пукнатини могат да са пространствени (места, където се създават различни социални отношения) или времеви ("Тук, на това събитие, за времето, в което сме заедно, ще действаме по друг начин. Ще отворим прозорци към един различен свят."), или да са свързани с определени дейности или ресурси (например кооперативи или дейности, които следват непазарна логика по отношение на водоснабдяване, софтуер, образование и т.н.). Светът, а и всеки един от нас, е пълен с такива пукнатини.

Отхвърлянето на отчуждението и отчуждения труд води едновременно до критика на институционалните и организационни структури и на начина на мислене, който произлиза от тях. По този начин можем да си обясним отхвърлянето на синдикатите, партиите и държавата, което наблюдаваме в толкова много съвременни движения – от сапатистите до гръцките и испанските indignados.

Струва ми се обаче, че тук не става въпрос за опозиция между новите и старите политики и практики. Това, което виждаме в движенията, родени от икономическата криза, е, че тези две тенденции излизат на преден план едновременно: пукнатини под формата на протести по площадите и нови партии като Сириза и Подемос.

Смятам, че това е отражение на факта, че самото ни съществуване в капитализма е противоречиво. Ние сме жертви, но същевременно и не сме. Стремим се да подобрим жизнения си стандарт като работници, но също така искаме и да отидем отвъд това, да живеем различно. От една стана, сме хора, които трябва да продават труда си, за да оцелеят. Но от друга, всеки от нас има мечти, поведение и проекти, които не пасват в капиталистическата дефиния за труда.

Трудното (както преди, така и сега) е в това да виждаме взаимоотношенията между тези два типа движение. Как тези взаимоотношения могат да избегнат възпроизвеждането на старото сектантство? Как може да има плодородни отношения без да отхвърляме фундаменталните различия между тези две перспективи?

Аржентина през 2001 и 2002 г., а в по-скоро време – възмутените в Гърция и Испания. В определен момент движения „отдолу-нагоре“ губят скорост, влизат в криза или задънена улица или изчезват. Би ли казал, че политиката на пропуквания има свойствени ограничения по отношение на издръжливост и разширяване?

Не бих ги нарекъл ограничения, а по-скоро проблеми. Преди десет години, когато написах "Промени света без да взимаш властта", постиженията и силата на движенията „отдолу-нагоре“ бяха по-очевидни, докато сега осъзнаваме повече проблемите. Движенията, които спомена, са ужасно важни фарове на надеждата, но капиталът продължава да съществува и става все по-лошо и по-лошо; прогресивно налага повече мизерия и унищожение. Не можем да се ограничим до възхваляването на движения. Това не е достатъчно.

Може ли един отговор тогава да бъде опцията, която се фокусира върху държавата?

Разбираемо е защо хората искат да вървят в тази посока, доста разбираемо. Това бяха години на жестоки битки, но агресията на капитала остава непроменена. Аз искрено се надявам Подемос и Сириза да спечелят изборите, защото това ще промени сегашния калейдоскоп на социалните борби. Но заставам твърдо зад всичките си възражения по отношение на държавната алтернатива.

Всяко правителство от този тип изисква канализирането на стремежи и борби в институционални канали, който по необходимост налагат търсенето на помирение между гнева, който тези движения изразяват, и възпроизвеждането на капитал. Защото съществуването на което и да е правителство включва промотиране на възпроизводството на капитал (чрез привличането на чужди инвестиции или чрез други способи), няма заобиколен път около това. Това неизбежно означава да вземеш участие в агресията, която представялява капиталът. Това е, което вече се случва в Боливия и Венецуела, и също ще бъде проблем и в Гърция или Испания.

Може ли да бъде въпрос на допълване на движенията "отдолу-нагоре" с движения, ориентирани към държавни институции?

Това е очевидният отговор, който продължава да се появява. Но проблемът с очевидните отговори е, че те потискат противоречията. Двете тенденции не могат да се помирят толкова лесно. "От горе" може да е възможно да се подобрят условията на живот, но не мисля, че някой може да скъса с капитализма и да генерира различна реалност. И аз искрено вярвам, че сме в ситуация, където няма дългосрочни решения за човечеството в рамките на капитализма.

Не зачервкам напълно държавната алтернатива, защото аз самият нямам краен отговор, който да дам, но не мисля, че това е решението.

Тогава къде гледаш за отговора?

Не възприемам партиите от лявото за врагове, след като за мен определено това не е случая. Бих казал, че отговорът трябва да бъде мислен в условия на задълбочаване на пукнатините.

Ако не смятаме да приемем унищожаването на човечеството, което за мен изглежда е в дневния ред на капитализма като реална възможност, тогава единствената алтернатива е да мислим, че нашите движения са раждането на един друг свят. Трябва да продължим да изграждаме пукнатини и да намираме начини за приемането, усилването, разширавянето, свързването им; търсейки сливането или (за предпочитане) осъвместяването на пукнатините.

Ако мислим в рамките на държавата и изборите, ние се отдалечаваме от това, защото Подемос и Сириза могат да подобрят нещата, но те не могат да създадат друг свят извън логиката на капитала. Мисля си, че около това се върти всичко.

За финал, Джон, как виждаш връзката между двете перспективи, за които говорихме?

Трябва да поддържаме постоянен и почтителен дебат без да потискаме различията и противоречията. Мисля, че основата за диалога може да бъде тази: никой няма решенията.

За момента трябва да приемем, че не сме достатъчно силни, за да премахнем капитализма. Под "силни" тук имам предвид изграждането на начини на живот, които не зависят от работата на заплата. Да сме способни да кажем "На мен не ми пука дали имам работа или не, защото ако нямам, аз мога да посветя живота си на други неща, които ме интересуват и които ми дават достатъчна поддръжка, за да живея достойно." Това не е случаят в момента. Може би трябва първо да изградим това, преди да можем да кажем "върви по дяволите, капитал".

В този смисъл, нека си припомним, че предварително условие за Френската революция е било че в определен момент социалната мрежа от буржоазни отношения повече не се нуждае от аристокрацията, за да съществува. По същия начин, ние трябва да работим, за да достигнем момента, когато можем да кажем "не ни пука дали глобалния капитал инвестира в Испания, защото сме изградили мрежа на взаимна подкрепа, която е достатъчно силна, за да осигури живеенето ни в достойнство."

В момента гневът срещу банките се разпростира по целия свят. Въпреки това аз не мисля, че банките са проблемът, а по-скоро съществуването на парите като социално отношение. Как може да мислим за гняв срещу парите? Вярвам, че това задължително изисква изграждането на не-монетизирани, не-стоковизирани социални връзки.

Има изключително много хора, отдадени на това усилие, дали от желание, убеждения или нужда, дори и те да не се появяват по вестниците. Те създават други форми на общност, на социалност, на мислене за технологията и човешките възможности с цел създаването на нов живот.

Интервю на Амандо Фернандес-Саватер. Преведено от испански на английски от Ричард Мак Дънслийб и редактирано от Ариена Свед от Guerrilla Translation.

Превод от английски : Николай Савов и Петър Пиперков

Бележки:
[1] Превод на "Глава 2: Отвъд държавата?" от книгата може да прочетете тук.
[2] "Пропукай капитализма" на Джон Холоуей е преведена и издадена на български от издателство "Анарес". Още за изданието тук.