Пряка демокрация

Днес в пандемията се появяват нови форми на солидарност, взаимопомощ и обща борба. Как те ще формират утрешните борби за посткапиталистически свят?

Стачки през границата и стчаки за по-висока заплата
Планетата клони надясно, докато идеологиите се ангажират
Изведнъж се случва репресия, мораториум върху правата
Какво си мислеха те, че политиката на паника ще покани?
Човек на улицата вдига рамене „Сигурността е на първо място“
Но проблемът с нормалното е, че винаги се влошава

— Брус Кокбърн, „Проблемът с нормалното“

Следва постскрипт към книгата на Макс Хейвен "Капитализмът на отмъщението: Призраците на империята, демоните на капитала и уреждането на неплатими дългове", която ще излезе през месец май от Плуто Прес.

Пристигането на пандемията COVID-19 в началото на 2020 г., която се разгръща по целия свят, докато пиша тези думи, вероятно ще бъде запомнена като епохална промяна. В тази продължителна зима, когато границите се затварят, тъй като затварянията и карантините се размножават, докато хората се разболяват и възстановяват, налице е силно усещане, че когато пролетта най-накрая настъпи, ще се събудим в един драстично променен пейзаж.

Този доклад бе представен в рамките на събитието „Пътища на автономията в 21 век“ (организирано на 29.09 от издателство Анарес във Фабрика Автономия).

Говорейки за бъдещето, което 21 век крие, и позиционирането в него на политически проекти за радикално преустрояване на обществото, какъвто е проектът за автономия, не можем да не вземем предвид околната среда като цяло и промяната на климата конкретно.

Днешната епоха е белязана от кризи – от тази във финансовия сектор, през настоящата миграционна такава, до задълбочаващата се корозия на социалната тъкан. И докато различни „шамани“ търсят решения на парче на всяка една от тези кризи, една криза като че ли остава силно пренебрегната спрямо останалите. Става дума за климатичната. Причината разрешаването на този сериозен проблем постоянно да бъде отлагано може да бъде търсена в радикалността на решенията, които мащабите на климатичната криза изискват. Докато финансовият крах предлага широко поле за изява на различни икономисти-гурута да развиват теории, ненапускащи въображаемото на икономизма, промените в климата и продължаващата деградация на околната среда поставят под въпрос настоящите догми на непрестанния икономически растеж и доминация, изисквайи решения отвъд тях. Безспорно различни международни срещи и договори по този въпрос са налице, но техния характер обикновено остава необвръзващ и често биват потъпквани в името на икономическия „просперитет“.

Любим на толкова много хора по целия свят, научно-фантастичният сериал "Стар Трек" ни изкарва в орбита отвъд всички ограничения и форми на социално и икономическо потисничество на света, който познаваме днес.

"Стар Трек" вселената на Джин Родънбъри ни разкрива една мащабна визия за човечеството, което е водено не от желание за материални придобивки, а от висока ценностна система и желание за самоактуализиране на индивида и обществото, в което основните общочовешки ценности имат водеща роля. Социалният статус в сериала не се измерва в материални придобивки, а от това до колко всеки следва своя вътрешен морален компас и изпълва поставените си цели в живота. Високотехнологичното общество в сериала дава на героите свободата да преследват своите цели без да се притесняват за основните си жизнени нужди. Хората работят, защото искат да го правят, а не защото им се налага. Всеки има свободата да бъде мързелив и да не прави нищо, но вместо това избира да участва по някакъв начин, защото само така може да разкрие пълния си потенциал и да се актуализира като завършен индивид.

Основната заплаха за природата и човечеството днес идва от централизирането и монополизирането на власт и контрол.
Вандана Шива [1]

Днес постоянно ни се втълпява "отгоре", че нямаме друг избор, освен да се примирим с настоящото положение. Доминантните властови институции правят всичко по силите си, за да ни убедят, че решението на социалните и екологичните ни проблеми се крие в същите тези политики, отговорни за тяхното създаване. Убеждението, че няма алтернатива, продължава да доминира в мейнстрийм дискурса и широко разпространената консумеристка култура, в комбинация с продължителната криза на представителност, изпълва общественото въображаемо с цинизъм, конформизъм и апатия.

Будна нощ изникна преди повече от месец на Площада на Републиката в Париж, преди да се разрасне значително. В навечерието на неделните дни, през който движението цели да се интернационализира, списание Политис има желание да направи съществен преглед на това, което вече се е случило, установило, променило. Каквото и да се получи, Будна нощ вече е събитие. Политис

Лаборатория

Будна нощ изработва нови форми на мобилизация и на демокрация. С "обединяването на борбите" като основа за размисъл, във Франция и отвъд границите.

Паoло Гирбадю интервюира активиста на Будна нощ Баки Йосоуфоу за движещата сила, която стои зад социалната мобилизация и всеобхватността на движението.

Каква е движещата сила зад това движение? Дали това е Кодексът на труда или е нещо по-всеобхватно?

Мисля, че Трудовият кодекс е това, което кара хората да се присъединят към движението. Но в известен смисъл, той беше само претекст за започване на мобилизацията. Повечето хора идват тук, защото смятат, че има проблем с демокрацията във Франция.

Революцията не е „показване” на хората как да живеят, а да бъдат накарани да живеят. Революционната организация трябва винаги да помни, че нейната цел не е да кара своите съмишленици да слушат убедителни речи на експертни лидери, а да ги поощрява сами да говорят за себе си, за да постигнат, или поне да се стремят към, равно ниво на участие.
Ги Дебор [1]

Днес сме свидетели на задълбочаваща се криза напредставителността, която засяга не само политическите партии, но и традиционните леви организации. Затова съвременните радикални организации, стремящи се към социална еманципация трябва да приемат нови начини на мислене и действие, които да са по-адекватни на сегашната реалност.

Революцията в Рожава осигурява историческа възможност за осъществяването на общностния модел на демократичен конфедерализъм на практика.

"Когато хората дойдоха за пръв път в къщата ни преди няколко години, за да попитат дали семейството ни би искало да участва в комуните, аз хвърлях камъни по тях за да ги прогоня ", смее се Бушра, млада жена от Тирбеспи, Рожава. Майка на две деца, тя принадлежи към ултра-консервативна религиозна секта. Преди на нея никога не ѝ е било позволено да напуска дома си и е трябвало да покрива цялото си тяло с изключение на очите.

"Сега участвам активно в изграждането на собствената си комуна", казва тя с гордост и сияйна усмивка. "Хората идват при мен, за да потърсят помощ в решаването на социалните проблеми. Но преди, ако някой ме беше попитал, аз дори не знаех какво е 'съвет', нито знаех какво правят хората на асамблеите."

Размисли върху книгата "Това променя всичко" на Наоми Клайн

Днес човекът е все още, и дори повече отвсякога, най-големият враг на човека не само защото продължава, както винаги, да се отдава на избиването на своя собствен вид, но също и защото реже клона, на който седи: околната среда.
Корнелиус Касториадис[1]

Климатичните промени, породени от човешка дейност, си пробиват път към центъра на обществените дебати. И това не би трябвало да ни изненадва, тъй като кризата, която ще създадат, е в мащаби, в пъти по-големи от която и да е икономическа или бежанска криза, позната ни до момента. Ако такава криза настъпи, е възможно тя да промени изцяло лицето на планетата, правейки я необитаема както за човека, така и за повечето животински видове. Това придава нова тежест и значение на дебата за това как ще продължим развитието на нашето общество, без да застрашаваме собственото си оцеляване.

През 2004 г. кюрдският лидер Йоджалан се свързва с Мъри Букчин от своята затворническа килия, в която изучава трудовете на американския радикален теоретик. Днес тяхната кореспонденция става публично достояние за пръв път.

В затвора Йоджалан се потапя в радикална посткомунистическа литература, търсейки нов път напред. Известен със своята жажда за четене, отразявана дори в германската и турската преса, той започва да „поглъща” трудовете на Мъри Букчин. През 2004 г. Хайдер и други застъпници на Йоджалановата кауза усещат, че моментът да го свържат със застаряващия вермонтец е назрял. Осъществяването на някаква форма на диалог между Букчин и Йоджалан изиграва решаваща роля за бъдещото идейно развитие на кюрдското освободително движение, тъй като дотогава по-консервативните гласове в него настояват за пълно изоставяне на всякакъв прогресивен дискурс.

Промени живота! Промени обществото! Тези идеи губят напълно
своето значение без създаване на подходящо пространство.
Хенри Лефевр [1]

Днес значението на града се увеличава, тъй като за пръв път в човешката история по-голямата част от населението живее в градски пространства и икономическата му роля достига нови върхове. По думите на Антонио Негри: " градът, сам по себе си, е източник на производство: организираната, населена и изменена територия се е превърнала в производствен елемент, точно както някога бе обработваемата земя. Все повече жителят на метрополиса е истинския център на света... "[2]. За това градът все по-често бива вместван в дебатите около политически, икономически, социални и други стратегии за бъдещето.

Автонномният регион Рожава, такъв какъвто съществува днес, е един от малкото светли моменти - много светъл при това - които изникнаха от трагедията на Сирийската революция.

Дейвид Гребър [1]

През последните десетилетия кюрдската борба за свобода бе не само твърд глас на съпротивата срещу доминантния социален и политически ред, но и успя да формулира и започне практически стъпки към създаването на свободно общество. След дълги години потисничество, кюрдските сили започват да се прегрупират, формирайки въоръжени отряди за самозащита. И в период, в който лявата партия Кюрдски демократичен съюз (PYF) бързо се превръщаше в регионална политическа сила, един нов антагонистичен пример изникна от кюрдското освободителлно движение, основан на ценностите на демократичен конфедерализъм и автономия.

Имаме нужда от опит да интегрираме движението в огромната инертна маса от люшкащо се недоволство.

Движението за пряка демокрация у нас се разрасна през последните години. Време е да пристъпи напред. За да се случи това обаче, то трябва да навлезе в нови пространства.

Пряката демокрация може да бъде неудобна, бодлива. Всяко прякодемократично решение по икономическите въпроси би било разрушително за статуквото. А все още повечето хора са част от статуквото.

Обществото е заседнало в начин на мислене, доминиран от икономики на прогресивен растеж; тяхната тирания е направила креативното мислене извън установените рамки невъзможно […] Но нашата непрестанно нарастваща консумация не е устойчива; рано или късно ще трябва да се откажем от нея.

Серж Латуш [1]

"Икономическият растеж" е фраза, която днес се повтаря като мантра. Тя бива застъпвана от мнозинството в съвременния политически и икономически елит. Десни, както и много леви [2], остават във въображаемото на растежа, докато то съдържа много недостатъци, които те силно пренебрегват.

Футболът разцъфна в гетата.
Той не изискваше никакви пари и можеше
да бъде игран единствено с желание.
Едуардо Галеано

През 1995 г. в книгата си Футбол под слънце и под сянка Едуардо Галеано посочва комерсиализацията на най-популярния в света спорт и неговото откъсване от "долу". В нея той казва, че "когато спортът се превърна в индустрия, красотата, която извираше от удоволствието от играта, бе откъсната от самите й корени. Професионалният футбол заклеймява всичко, което намира за безполезно, а безполезно означава непечелившо." И наистина, по време на последното световно първенство в Бразилия за пореден път видяхме съвременния футбол такъв какъвто е: механизъм за непрестанно натрупване на капитал, агресивен срещу тези на "дъното", които не могат да си позволят да участват в този празник на съвременната консуматорска култура. Днес той е превърнат в спектакъл, в още един продукт на рафтовете на глобалния "супермаркет", в който можем да участваме единствено като пасивни консуматори.

Има моменти, дори ери, в които индивидите са проявявали страст на заинтересованост към общите дела.
Те излизат на улицата, издигат искания, и постигат определен брой от тях.
Корнелиус Касториадис [1]

Един от най-често срещаните аргументи срещу пряката демокрация е, че тя звучи като много добра идея, но е неприложима на практика. Никога не е била осъществявана и никога няма да бъде. Твърди се, че тя може да съществува единствено под формата на референдуми, провеждащи се отвреме на време, чрез които населението да може да влияе на държавната политика, но не и в класическия смисъл на термина като бездържавно автономно общество, пряко управляващо своите публични дела. Истината е, че повечето хора, които срещаме в нашето ежедневие, нямат и най-малка идея, че са съществували и продължават да съществуват практически примери за самоуправление. Това се дължи на мълчанието на мейнстрийм медиите относно съвременните хоризонтални практики. Тези от тях, които успеят за кратко да изплуват на повърхността на мейнстрийма биват посрещани с ирония, насмешка и опетняване от политици и технократи. Тук ще представя накратко само някои от примерите от миналото и настоящето, които чрез своите практики доказват, че един друг свят е възможен.

На парламентарните избори в Гърция на 25.01.2015 г. броят на негласувалите беше 36.13%. Въздържането от гласуване е индиректен, но ясен израз на недоверие, който отразява чувството, че в рамките на тази политическа система като цяло нищо не може да бъде променено към по-добро. От друга страна, без значение от крайния партиен избор, значителен брой гласоподаватели се възползваха от правото си на глас не заради силна вяра в политическата система, а от страх, отчаяние и/или нужда от оптимизъм. От тази гледна точка (респ. от идеологическа гледна точка) 36.13% представляват разнородно гражданско тяло, което като цяло не е представено.

Какво ще се случи когато държавата се разпадне? Ще изпадне ли обществото в беззаконие или можем да грабнем възможността, за да развием човешкия си потенциал?

(На снимката: сцена от антиутопичния филм „Децата на хората“, 2006 г.)

Американският литературен критик и марксистки политически теоретик Фредерик Джеймсън забележително коментира, че е по-лесно да си представим края на света, отколкото края на капитализма. Това, което не особено често взимаме предвид, е как капитализмът влияе на представата ни за края на света.

Въпреки, че ги делят континенти, борбите на кюрдите и сапатистите споделят сходна цел: да се противопоставят на капитализма, да освободят жените и да изградят автономия.

Властта в хората може да бъде приложена на практика, единствено когато властта, упражнявана от социалните елити, премине в народа. ― Мъри Букчин, Post-Scarcity Anarchism

Само преди шест месеца, съвсем малко хора бяха чували за Кобани. Но когато Ислямска държава (ИД) започна безсмислената си атака над града през септември 2014 г., малката кюрдска крепост бързо стана важна точка в борбата срещу религиозния екстремизъм. В месеците, които последваха, Кобани се превърна в интернационален символ на съпротива, сравняван както с Барселона, така и със Сталинград заради тяхната роля като бастиони срещу фашизма.

Ако искаме фундаментална промяна, трябва да вземем живота си в свои ръце
Интервю с Явор и Данаи от „Алфа Капа“ [1].

Какви са вашите опасения относно новото гръцко правителство – като участници в един антиавторитарен колектив?

Данаи: За мен първият проблем със СИРИЗА е тяхното коалиране с АНЕЛ, една дясна популистка партия. Това не се случва за първи път в съвременната гръцка история. Нашите родители, баби и дядовци вече са ставали свидетели на такова нещо, но от ляворадикална гледна точка това е много обезпокояващо. На практика обаче нямаше друга партия, с която СИРИЗА да можеше да си сътрудничи по икономическите въпроси, а спечелиха изборите точно заради тях. Единствената друга лява партия в парламента е ККЕ – Гръцката комунистическа партия – които са поддръжници на Сталин...за бога, те наистина са фенове на Сталин.

Явор: Аз не мисля, че това е толкова голям проблем. АНЕЛ е нова и популистка партия, с голяма склонност към конспиративните теории. Техният дискурс без съмнение е опасен, но не считам, че имат властта или опита, нужен им, за да го наложат наистина. Това, което е по-разочароващо за мен, е, че СИРИЗА изоставиха участието отдолу.