Бунтът на достойнството (Джон Холоуей) – Част 1

I. Достойнството се надигна в първия ден на януари, 1994 година.

"Достатъчно" (¡Ya Basta!), заявено от сапатистите в първия ден на 1994-та, беше вик на достойнство. Когато в същия ден те окупираха Сан Кристобал де лас Касас и шест други града в Чиапас, вятърът, който повяха по света, "този вятър отдолу, вятърът на въстанието, вятърът на достойнството", носеше "надежда за превръщането на достойнството и въстанието в свобода и достойнство".¹ Когато вятърът утихне, "когато бурята свърши, когато дъждът и огънят оставят земята в мир отново, светът няма вече да бъде същия, а нещо по-добро"²

Писмо от управителното тяло на сапатистите, Comité Clandestino Revolucionario Indigena (CCRI)³, адресирано само месец по-късно до друга организация на коренното население, Consejo 500 Años de Resistencia Indigena⁴, подчертава изключителната важност на достойнството:

"После това страдание, което ни обедини, ни накара да говорим и познахме в нашите думи истина, знаехме, че не само болка и страдание присъстваха в езика ни, разпознахме надеждата в нашите сърца. Говорихме със себе си, погледнахме се отвътре и погледнахме своята история: видяхме нашите най-древни бащи да страдат и да се борят, видяхме дедите ни да се борят, видяхме нашите бащи с ярост в ръцете си, видяхме, че не всичко ни е било отнето, че имаме най-ценното, това, което ни прави живи, това, което кара нашия ход да се издига над растения и животни, това, което кара камъка да е под краката ни и видяхме, братя, че всичко, което имахме, беше ДОСТОЙНСТВО, и видяхме колко е голям срамът, ако се забрави това, и видяхме, че ДОСТОЙНСТВОТО беше добро за хората, за да бъдат хора отново и достойнството се върна, за да живее в сърцата ни и бяхме нови отново и умрелите, нашите умрели, видяха, че отново сме нови и ни призоваха към достойнство, към борба".⁵

Достойнството е отказът да се приеме унижението и дехуманизацията, отказът да се приспособиш: достойнството е в сърцето на сапатисткото революционизиране на революцията. Идеята за достойнството не е била измислена от сапатистите, но те я изтъкнаха такава, каквато никога преди не е присъствала в революционната мисъл. Когато сапатистите се надигнаха, те поставиха знамето на достойнството не само в центъра на въстанието в Чиапас, но и в центъра на опозиционната мисъл. Достойнството не е изключително и единствено присъщо на коренните жители в югоизточно Мексико: борбата за превръщането на "достойнството и въстанието в свобода и достойнство" (странна, но важна формулировка) е борба на (и за) човешкото съществуване в подтисническо общество, толкова свързана с живота в Единбург, Атина, Токио, Лос Анджелис или Йоханесбург, колкото и с борбата на хората в Лакандонската джунгла.

Целта на това есе е да проучи какво означава да поставиш достойнството в центъра на опозиционната мисъл. В хода на разсъжденията ще стане ясно защо "сапатизмо" не е движение, ограничено само в Мексико, а е централно за стотици милиони хора по целия свят в борбата им да живеят човешки живот срещу и във все по-нечовешкото общество.

Есето цели не толкова да даде историческо свидетелство за движението на сапатистите, колкото да покаже, да дестилира същината на най-важните теми без в същото време да прикрива двусмислията и противоречията на движението. За да се дестилира ароматна есенция от рози, не е необходимо да се прикрие наличието на бодли, но те не влизат в това, което искаме да извлечем. Целта на опита да се дестилират теоретическите теми на сапатизмо е подобен на целта, стояща зад всеки дестилационен процес: да се отделят тези теми от непосредственото историческо развитие на сапатисткото движение, за да се удължи ароматът отвъд непосредствения личен опит.

II. Достойнството беше изковано в джунглата.

Въстанието на 1 януари 1994 година беше подготвяно повече от десет години. EZLN празнува 17 ноември 1983 година като дата на основаването си. На тази дата малка група от революционери се установяват в планините на Лакандонската джунгла – "една малка група от мъже и жени, трима коренни жители и трима метиси".⁷

Според полицейската версия, революционерите са били членове на Fuerzas de Liberación Nacional⁸ (FLN), партизанска организация, основана през 1969 година в град Монтерей, една от няколкото подобни, които процъфтяха в Мексико в края на шейсетте и ранните седемдесет години. Много от членовете на FLN са били убити или арестувани, но организацията е оцеляла. Нейните постановления от 1980 г. описват организацията като "военно-политическа организация, чиято цел е завземането на властта от работниците в провинцията и градовете на Мексиканската република с цел налагане на народна република със социалистическа система". Организацията се ръководи, според своите постановления, от "науката за историята и обществото: Марксизъм-Ленинизъм, който е демонстрирал своята обоснованост във всички тържествуващи революции на този век".⁹

Предполагаемите корени на EZLN¹⁰ се използват от властите, за да внушат картина на манипулация на коренните жители от група консервативни професионални революционери от града. Въпреки това, оставяйки настрана расистките предположения на подобен аргумент, предполагаемите корени на революционерите просто служат, за да се подчертае най-важният въпрос: ако, както се твърди, малката група от революционери, които са създали EZLN, са дошли от правоверна марксистко-ленинистка партизанска група, как са се трансформирали в това, което в крайна сметка се появи от джунглата в ранните часове на 1994 година? Какъв е бил пътят, който е извървян от първото лагеруване в 17 ноември 1983 г. до прокламацията на достойнството в кметството на Сан Кристобал? Именно фактът, че те не са ортодоксална партизанска група, смущава държавата отново и отново във взаимоотношенията й с тях. Именно фактът, че те не са ортодоксална група от революционери, ги прави, теоретически и практически, най-вълнуващото развитите в опозиционната политика по света от толкова много години.

Какво е тогава това, което оригиналните създатели на EZLN са научили в джунглата? Писмо, написано от Маркос¹¹, говори за промяната по такъв начин: "Ние не го предложихме. Единственото нещо, което предложихме да се направи, беше да се промени светът; всичко останало беше импровизация. Нашата квадратна концепция за света и за революцията беше нарушена в сблъсъка с местните реалности в Чиапас. От тези удари нещо ново (не задължително означаващо "добро") се появи, което днес е познато като ‘нео-сапатизъм’."

Сблъсъкът с местните реалности се случва, когато сапатистите се потапят в общностите на Лакадонската джунгла. В началото групата революционери са спазвали дистанция, тренирайки в планините, бавно увеличавайки своя брой. След това постепенно са започнали да осъществяват контакт с местните общности, първоначално чрез семейни връзки, а после, от 1985 г. нататък¹², на по отворена и организирана основа. Постепенно все повече и повече от общностите търсели помощ от сапатистите, за да се защитят от полицията или фермерската въоръжена "бяла гвардия"¹³, все повече и повече се превръщали в сапатистки общности, някои от техните жители се присъединявали към EZLN за постоянно, други взели участие в опълчението, а останалата общност давала материална подкрепа на бунтовниците. Постепенно EZLN се трансформирала от партизанска група във въоръжена общност.¹⁴

В някои отношения въпросната общност е специална. Общностите в Лакандонската джунгла са наскоро формирани, повечето от тях датират от 1950-те и 1960-те, когато правителството окуражавало колонизацията на джунглата от безимотни селяни, повечето от които идвали от други области на Чиапас, в много случаи просто присаждали цели села. Съществува дълга традиция на борба, както от преди формирането на общностите в джунглата, така и после, много силна през 1970-те и 1980-те, когато хората са се борили да вземат достатъчно земя, за да осигурят собственото си оцеляване, опитвали са се да осигурят законната основа на своите земевладения, борили са се да поддържат своето съществуване срещу експанзията на скотовъдните ферми, съпротивлявали са се на заплахата за собственото си оцеляване от страна на две правителствени действия в частност, Декретът за Лакандонската общност¹⁵, правителствен декрет, който заплашва да отчужди голяма част от Лакандонската джунгла и реформата на член 27 от конституцията от 1992 г., който, отваряйки провинцията за частно инвестиране, заплашва да подкопае системата на колективното земевладение. Общностите в Лакандонската джунгла са специални в много аспекти, но може да се приеме, че преосмислянето на революционната теория и практика е можело да бъде в резултат от потапянето в която и да е общност¹⁶: това, което е било важно, вероятно е било не толкова специфичните характеристики на Лакандонската джунгла, колкото трансформацията от това да бъдеш група отдадени млади мъже и жени в това да бъдеш въоръжена общност от жени, мъже, деца, млади, стари, болни – всеки със своите ежедневни борби не само за оцеляване, но и за човечност.

Сапатистите научиха за болката на общността: бедност, глад, постоянната заплаха от тормоз от страна на властите или "бялата гвардия", ненужната смърт от лечими болести. Когато, запитан в интервю, коя смърт го е засегнала най-много, Маркос разказва как момиче на три или четири години, Патича (нейния начин да казва Патриша), умряла в ръцете му в едно село. Имала темперетура от шест вечерта и до десет вече била мъртва: в селото нямало лекарства, които да помогнат да се намали темперетурата. "И това се случва много пъти, то е толкова ежедневно, че тези раждания дори не се отчитат. Патича, например, никога не е имала свидетелство за раждане, което означава, че за държавата, за статистическото бюро (INEGI) тя никога не е съществувала, от което следва, че нейната смърт също така не е съществувала. И подобни на нея има хиляди, хиляди и хиляди, и докато растяхме в общностите, докато повече села се присъединяваха, повече другари умряха. Само защото смъртта беше естествена, тя се превърна в наша"¹⁷. От такива преживявания се роди убеждението, че революцията е нещо, което сапатистите дължат на своите деца: "ние, техните бащи, техните майки, техните братя и сестри, не желаем повече да понасяме вината, че не правим нищо за децата си."¹⁸

Те научиха за борбата на хората, както настоящата, така и борбата от миналото, продължаващата борба на минало и настояще. Културата на хората е култура на борбата. Маркос разказва за приказките край лагерния огън през нощта в планините – "истории за привидения, за умрелите, за по-ранните борби, за неща, които са се случили, всичко смесено заедно. Изглежда, че говорят за революция (за мексиканската революция, която е била, а не тази, която се случва в момента) и на моменти изглежда, че е смесено с колониалния период, а понякога и с пред-испанския."¹⁹ Културата на борба се е просмукала в сапатистките комюникета, понякога под формата на истории и митове: историите на Маркос за Стария Антонио (el vejo Antonio) са любим начин за изразяване на култура, която е оплодена с мъдрост за борба.

И те се научиха да слушат. "Това е големия урок, който коренните общности са предали на първоначалния EZLN. Той, този който се е формирал през 1983 г., е политическа организация в смисъла, че говори и това, което казва, трябва да се направи. Коренното население ги научи да слушат и това е, което научихме. Основният урок, който научихме от коренните жители, е че трябва се научим да чуваме, да слушаме."²⁰ Да се научат да слушат означаваше да вкарат нови перспективи и нови концепции в своята теория. Да се научат да слушат означаваше също така да се научат да говорят, не само да обясняват нещата по различен начин, но и да мислят за тях по различен начин.

Преди всичко, научаването да слушаш означаваше обръщане на всичко с краката нагоре. Революционната традиция на говоренето е не само лош навик. Тя е установена отдавна в теоретичните основи на марксизма-ленинизма. Традицията на говоренето произлиза, от една страна, от идеята, че теорията ("класово съзнание") трябва да бъде представена на масите от партията и, от друга страна, от идеята, че капитализмът трябва да бъде анализиран отгоре, от движението на капитала вместо от движението на анти-капиталистическата борба. Когато акцента се измести върху слушането, и двете теоретически предположения се подкопават. Цялата връзка между теория и практика се поставя под въпрос: на теорията вече не може да се гледа като внесена отвън, а като очевиден продукт на ежедневната практика. И достойнството заема мястото на империализма като отправна точка за теоретически размисли.

Може да се предполага, че достойнството не е било част от коцептуалния багаж на революционерите, които са отишли в джунглата. Това не е дума, която се появява често в литературата на марксистката традиция.²¹ Тя може да се появи като революционна концепция само в процеса на революция от хора, потопени в достойнството на борбата²². Но веднъж появила се (съзнателно или не) като централна концепция, тя налага преосмисляне на целия революционен проект, както теоретически, така и организационно. Цялата концепция за революция се обръща: революцията става въпрос вместо отговор. "Preguntando caminamos: докато питаме, вървим" става централен принцип на революционното движение, радикалната демократична концепция в центъра на сапатисткия зов за "свобода, демокрация и справедливост". Революцията напредва чрез питане, а не чрез говорене; или дори, революцията е питане вместо говорене, разпадане на властовите отношения.

Тук също сапатистите се учиха от (и доразвиха) традицията на коренните общности. Идеята и практиката на техния централен организационен принцип, "mandar obedeciendo" ("да управляваш подчинявайки се), произлиза от практиката в общностите, където всички важни решения се обсъждат от цялата общност до момента, в който се стигне до консенсус и където всеки, получил позиция с власт, се приема, че може да бъде отзован незабавно ако общността не е доволна от него, ако не управлява, подчинявайки се на общността. По този начин, решението за обявяване на война, не беше взето от някакъв централен комитет и след това представено, а беше дискутирано от всички общности в селски асамблеи²³. Цялата организация е структурирана около един и същ принцип: управляващото тяло, CCRI, е съставено от делегати, които могат да бъдат отзовавани, избрани от различните етнически групи (tzotzil, tzeltal, tojolobal и chol) и всяка етническа група и всеки регион си има свои комитети, избирани от асамблеи на същия принцип.

Промените, наложени през тези десет години от конфронтацията между зададените идеи за революция и реалността на коренните жители на Чиапас, са много дълбоки. В една книга Маркос е цитиран да казва: "Смятам, че нашият единствен принос като теоретици беше да имаме скромността да видим, че нашите теоретически схеми не работят, че те са много ограничени, че ние трябваше да се адаптираме към реалността, която ни заобикаля."²⁴ Както и да е, резултатът не е, че реалността е наложила себе си в теорията, както някои твърдят²⁵, а това, че конфронтацията с реалността е дала живот на цяла нова и невероятно богата теоретизация на революционната практика.

III. Бунтът на достойнството е неопределен бунт.

Революция, която слуша, революция, която взима за своя отправна точка достойнството на тези, които се бунтуват, неизбежно е неопределена революция, това е революция, в която разликата между бунт и революция губи значение. Революцията е движение насочено отвътре навън.

Няма програма за преход, няма определена цел. Има разбира се стремеж: постигане на общество, базирано на достойнството или, според думите на сапатисткия слоган, "демокрация, свобода, справедливост". Но какво точно значи това и какви конкретни стъпки трябва да се направят, за да се постигне това, никога не се назовава. Това понякога е критикувано от тези, обучени в класическите революционни традиции, като знак за политическата незрялост на сапатистите или за техния реформизъм, но това е логическото допълнение от поставянето на достойнството в центъра на революционния проект. Ако революцията е построена върху достойнството на тези, които се борят, ако централен принцип е идеята за "preguntando caminamos – докато питаме, вървим", то от това следва, че трябва да говорим за самосъздаване, революция, създадена в процеса на борбата. Ако революцията е не само постигане на демокрацията като завършек, а е демократична в борбата си, то тогава е невъзможно да се предрича пътят й или дори да се мисли за определена точка на край. Концепцията за революцията, която е преобладавала през този век, е била доминиращо инструменталистката концепция²⁶ на средствата за постигане на цели и тя се проваля в момента, в който отправната точка стане достойнството на тези, които се борят. Бунтът на достойнството ни кара да мислим за революцията по нов начин, като бунт, който не може да бъде определен или ограничен, преливащ бунт, революция, която в самата си природа е неопределена и противоречива.

Сапатисткото въстание е на първо място бунт на коренното население в Лакандонската джунгла, на целтали, цоцили, чоли и тохолобали, които живеят в тази част от региона на Чиапас. За тях условията на живот са били (и са) такива, че единственият избор, така както го виждат, е между недостойна смърт, бавната невъзпята смърт от мизерията, и умиране с достойнство, смърт в борба за собственото достойнство и това на тези около тях. Правителството постоянно се опитва да определи и ограничи въстанието в термини, като въпрос, ограничен до границите на Чиапас, но сапатистите винаги са отказвали да приемат това. Това дори беше основната точка, по която се провали първият диалог, диалогът от Сан Кристобал²⁷.

Сапатисткото въстание е утвърждаване на местното достойнство. Встъпителните думи на Декларацията от Лакандонската джунгла, прочетени от балкона на кметството в Сан Кристобал на сутринта от 1 януари на 1994 г., бяха: "Ние сме продукт на 500 години в борба"²⁸, Въстанието се появява малко повече от година след демонстрациите из цяла Америка, които отбелязват 500 години от "откритието" на Колумб. На този ден,12 октомври 1992 г., сапатистите вече са шествали през Сан Кристобал, когато повече от десет хиляди коренни жители, повечето от тях сапатисти²⁹, но под друг облик, са превзели улиците на града. След 1 януари 1994 г., сапатистите моментално се оказаха във фокуса на увеличаващата се активност на движението на коренното население в Мексико. Когато EZLN започнаха диалога си с правителството през април 1995 г., диалога от Сан Андрес Лараинсар, първата тема на дискусията беше правата и културата на коренното население. Сапатистите използваха диалога, за да дадат сплотеност на борбата, искайки представители от всички основни огранизации на коренни жители в страната да се присъединят към тях като съветници или гости в уъркшопите, които бяха част от диалога и завършиха тази фаза на диалога с Местен форум, състоял се в Сан Кристобал през януари 1996 г. Местният форум доведе до създаването на Congreso Nacional Indigena³⁰, който дава национален фокус на разпръснатите дотогава местни борби. Първата фаза на диалога от Сан Андрес също така води до подписването на споразумение с правителството, имащо за цел да доведе до промени в конституцията, които радикално ще подобрят правното положение на коренното население в страната, давайки им важни области на автономия³¹.