Явор Тарински

Докато гръцкият народ е поставен под карантина поради пандемията на Коронавирусa, гръцките власти продължават своята политика срещу хоризонталните социални движения в страната. Държавата е намерила перфектния момент за провеждане на нова атака срещу самоуправляващата се фабрика Vio.Me в Солун: рано тази сутрин, придружени от два отряда за борба с безредиците, служители на държавната електрическа компания са прекъснали електрозахранването на фабриката.

Този доклад бе представен в рамките на събитието „Пътища на автономията в 21 век“ (организирано на 29.09 от издателство Анарес във Фабрика Автономия).

Говорейки за бъдещето, което 21 век крие, и позиционирането в него на политически проекти за радикално преустрояване на обществото, какъвто е проектът за автономия, не можем да не вземем предвид околната среда като цяло и промяната на климата конкретно.

Днешната епоха е белязана от кризи – от тази във финансовия сектор, през настоящата миграционна такава, до задълбочаващата се корозия на социалната тъкан. И докато различни „шамани“ търсят решения на парче на всяка една от тези кризи, една криза като че ли остава силно пренебрегната спрямо останалите. Става дума за климатичната. Причината разрешаването на този сериозен проблем постоянно да бъде отлагано може да бъде търсена в радикалността на решенията, които мащабите на климатичната криза изискват. Докато финансовият крах предлага широко поле за изява на различни икономисти-гурута да развиват теории, ненапускащи въображаемото на икономизма, промените в климата и продължаващата деградация на околната среда поставят под въпрос настоящите догми на непрестанния икономически растеж и доминация, изисквайи решения отвъд тях. Безспорно различни международни срещи и договори по този въпрос са налице, но техния характер обикновено остава необвръзващ и често биват потъпквани в името на икономическия „просперитет“.

Мнозина все още твърдят, че рекуперацията на работни места не е алтернатива на капитализма. И може би, сама по себе си, не е. […] Но също така тя се простира отвъд това: същите тези работници, вместо да се чувстват депресирани и със смачкано достойнство, проправят път за други да поемат контрола върху собствения си живот.

Марина Ситрин

От много години насам фабриката е измежду основните символи, които са особено скъпи на революционерите от най-различни радикални политически традиции. От началото на Индустриалната революция до наши дни, тя заема особено място във въображението на социалните движения по целия свят. С кризите, провокирани от нестабилността на капитализма и държавната централизация, работниците понякога прибягват до рекуперирането на работните си места. Това дава надежда, но също така повдига въпроси относно връзката на фабриките с широката общественост и дори с природата.

Основната заплаха за природата и човечеството днес идва от централизирането и монополизирането на власт и контрол.
Вандана Шива [1]

Днес постоянно ни се втълпява "отгоре", че нямаме друг избор, освен да се примирим с настоящото положение. Доминантните властови институции правят всичко по силите си, за да ни убедят, че решението на социалните и екологичните ни проблеми се крие в същите тези политики, отговорни за тяхното създаване. Убеждението, че няма алтернатива, продължава да доминира в мейнстрийм дискурса и широко разпространената консумеристка култура, в комбинация с продължителната криза на представителност, изпълва общественото въображаемо с цинизъм, конформизъм и апатия.

Революцията не е „показване” на хората как да живеят, а да бъдат накарани да живеят. Революционната организация трябва винаги да помни, че нейната цел не е да кара своите съмишленици да слушат убедителни речи на експертни лидери, а да ги поощрява сами да говорят за себе си, за да постигнат, или поне да се стремят към, равно ниво на участие.
Ги Дебор [1]

Днес сме свидетели на задълбочаваща се криза напредставителността, която засяга не само политическите партии, но и традиционните леви организации. Затова съвременните радикални организации, стремящи се към социална еманципация трябва да приемат нови начини на мислене и действие, които да са по-адекватни на сегашната реалност.

Размисли върху книгата "Това променя всичко" на Наоми Клайн

Днес човекът е все още, и дори повече отвсякога, най-големият враг на човека не само защото продължава, както винаги, да се отдава на избиването на своя собствен вид, но също и защото реже клона, на който седи: околната среда.
Корнелиус Касториадис[1]

Климатичните промени, породени от човешка дейност, си пробиват път към центъра на обществените дебати. И това не би трябвало да ни изненадва, тъй като кризата, която ще създадат, е в мащаби, в пъти по-големи от която и да е икономическа или бежанска криза, позната ни до момента. Ако такава криза настъпи, е възможно тя да промени изцяло лицето на планетата, правейки я необитаема както за човека, така и за повечето животински видове. Това придава нова тежест и значение на дебата за това как ще продължим развитието на нашето общество, без да застрашаваме собственото си оцеляване.

Хората наричали общи блага тези части от околната среда, за които приет закон изисквал специфични форми на общностно уважение. Наричали общи блага тази част от околната среда, която се намирала отвъд техния дом и собственост, но към която предявявали претенции за употреба, не за да произвеждат стоки, а за да осигуряват прехраната на своето домакинство.
Иван Илич [1]

Въведение

В книгата си Икономически ред и религия(1945) Франк Х. Найт и Томас Х. Мириам твърдят, че социалният живот в голяма група, с изцяло обща собственост, е невъзможен.[2] В същия дух Уилям Ф. Лойд и по-късно Гарет Хардин развиват нео-малтусианския[3] термин "трагедията на общите блага" [4], твърдейки, че индивидите, действащи независимо и рационално според своя личен интерес, се държат по начин, противоположен на интересите на цялата група, като изчерпват някои общи ресурси. От тогава насам тезата, че хората са неспособни да управляват колективно, без контрол и надзор от институции и власти, откъснати от обществото, успешно се е загнездила в общественото въображаемо.

Автонномният регион Рожава, такъв какъвто съществува днес, е един от малкото светли моменти - много светъл при това - които изникнаха от трагедията на Сирийската революция.

Дейвид Гребър [1]

През последните десетилетия кюрдската борба за свобода бе не само твърд глас на съпротивата срещу доминантния социален и политически ред, но и успя да формулира и започне практически стъпки към създаването на свободно общество. След дълги години потисничество, кюрдските сили започват да се прегрупират, формирайки въоръжени отряди за самозащита. И в период, в който лявата партия Кюрдски демократичен съюз (PYF) бързо се превръщаше в регионална политическа сила, един нов антагонистичен пример изникна от кюрдското освободителлно движение, основан на ценностите на демократичен конфедерализъм и автономия.

Обществото е заседнало в начин на мислене, доминиран от икономики на прогресивен растеж; тяхната тирания е направила креативното мислене извън установените рамки невъзможно […] Но нашата непрестанно нарастваща консумация не е устойчива; рано или късно ще трябва да се откажем от нея.

Серж Латуш [1]

"Икономическият растеж" е фраза, която днес се повтаря като мантра. Тя бива застъпвана от мнозинството в съвременния политически и икономически елит. Десни, както и много леви [2], остават във въображаемото на растежа, докато то съдържа много недостатъци, които те силно пренебрегват.

Ние биваме определяни от контекста, в който живеем,
но сме също и създатели на нашите
политически и социални конструкции
и можем да ги променяме, ако решим. [1]
Мери Диец

В дебата [2] между Симон Спрингър и Дейвид Харви за това каква идеологическа рамка да приеме радикалната география, предложението на Харви да оставим радикалната география свободна от какъвто и да е конкретен "изъм"изглежда много смислено. И, въпреки че техните полемични текстове обсъждат, на пръв поглед, въпроса с радикалната география, по мое мнение, те имат и по-широко значение за ролята на идеологията в проекта за социално освобождение и еманципация. С малки изключения, предложението за освобождаване от идеологиите изглежда силно пренебрегвано от движенията за социална еманципация, а според мен това е голяма грешка, ако искаме наистина да ангажираме повече хора в тях и да действаме конструктивно.

Футболът разцъфна в гетата.
Той не изискваше никакви пари и можеше
да бъде игран единствено с желание.
Едуардо Галеано

През 1995 г. в книгата си Футбол под слънце и под сянка Едуардо Галеано посочва комерсиализацията на най-популярния в света спорт и неговото откъсване от "долу". В нея той казва, че "когато спортът се превърна в индустрия, красотата, която извираше от удоволствието от играта, бе откъсната от самите й корени. Професионалният футбол заклеймява всичко, което намира за безполезно, а безполезно означава непечелившо." И наистина, по време на последното световно първенство в Бразилия за пореден път видяхме съвременния футбол такъв какъвто е: механизъм за непрестанно натрупване на капитал, агресивен срещу тези на "дъното", които не могат да си позволят да участват в този празник на съвременната консуматорска култура. Днес той е превърнат в спектакъл, в още един продукт на рафтовете на глобалния "супермаркет", в който можем да участваме единствено като пасивни консуматори.

Има моменти, дори ери, в които индивидите са проявявали страст на заинтересованост към общите дела.
Те излизат на улицата, издигат искания, и постигат определен брой от тях.
Корнелиус Касториадис [1]

Един от най-често срещаните аргументи срещу пряката демокрация е, че тя звучи като много добра идея, но е неприложима на практика. Никога не е била осъществявана и никога няма да бъде. Твърди се, че тя може да съществува единствено под формата на референдуми, провеждащи се отвреме на време, чрез които населението да може да влияе на държавната политика, но не и в класическия смисъл на термина като бездържавно автономно общество, пряко управляващо своите публични дела. Истината е, че повечето хора, които срещаме в нашето ежедневие, нямат и най-малка идея, че са съществували и продължават да съществуват практически примери за самоуправление. Това се дължи на мълчанието на мейнстрийм медиите относно съвременните хоризонтални практики. Тези от тях, които успеят за кратко да изплуват на повърхността на мейнстрийма биват посрещани с ирония, насмешка и опетняване от политици и технократи. Тук ще представя накратко само някои от примерите от миналото и настоящето, които чрез своите практики доказват, че един друг свят е възможен.

Ако искаме фундаментална промяна, трябва да вземем живота си в свои ръце
Интервю с Явор и Данаи от „Алфа Капа“ [1].

Какви са вашите опасения относно новото гръцко правителство – като участници в един антиавторитарен колектив?

Данаи: За мен първият проблем със СИРИЗА е тяхното коалиране с АНЕЛ, една дясна популистка партия. Това не се случва за първи път в съвременната гръцка история. Нашите родители, баби и дядовци вече са ставали свидетели на такова нещо, но от ляворадикална гледна точка това е много обезпокояващо. На практика обаче нямаше друга партия, с която СИРИЗА да можеше да си сътрудничи по икономическите въпроси, а спечелиха изборите точно заради тях. Единствената друга лява партия в парламента е ККЕ – Гръцката комунистическа партия – които са поддръжници на Сталин...за бога, те наистина са фенове на Сталин.

Явор: Аз не мисля, че това е толкова голям проблем. АНЕЛ е нова и популистка партия, с голяма склонност към конспиративните теории. Техният дискурс без съмнение е опасен, но не считам, че имат властта или опита, нужен им, за да го наложат наистина. Това, което е по-разочароващо за мен, е, че СИРИЗА изоставиха участието отдолу.

Демокрацията се зароди от идеята, че всички, които са равни в един аспект, са равни абсолютно. Всички са еднакво свободни, следователно всички са абсолютно свободни... Следващата стъпка е, когато демократите, въз основа на твърдението, че всички са равни, настояват за равноправно участие във всичко.

Аристотел

 Днес, в отговор на задълбочаващата се криза на представителността, на преден план излезе пряката демокрация като алтернативно предложение, издигано от социалните движения, надигащи се по целия свят. От една страна популисти и партийни функционери, в опит да привлекат гласовете на огромното мнозинство от недоволни от настоящата ситуация, обявяват за свое решение на съвременната криза полупряката демокрация на референдумите [1]. Самите социални движения, от друга, чрез своите практики, изведоха на преден план пряката демокрация на мрежите от "лице-в-лице" асамблеи. В политическите дебати зачестяват обсъжданията относно реформиране на представителната демокрация, с цел повече гражданско участие [2], докато по улиците активисти обсъждат и опитват да създават автономни структури отвъд държавата и капитала, които потенциално да могат да послужат за основа на едно по-справедливо и прякодемократично общество.

Много хора у нас са чували за парижките бунтове през Май ’68, но малцина са запознатите с работата на Корнелиус Касториадис, определян от мнозина, включително и от Даниел Кон-Бендит, за идеен вдъхновител на бунтовните студенти от този период. Според Едгар Морен трудовете на Касториадис ще бъдат запомнени със своята забележителна последователност и кохерентност, както и със своята обхватност, която е „енциклопедична“ в автентичния гръцки смисъл на думата, защото ни предлага paideia, или образование, което обединява изкуства и когнитивни науки [1]. И наистина, интересите и трудовете на Корнелиус Касториадис обхващат философия, политика, математика, физика, биология, антропология, психоанализа, лингвистика, икономика, политика и изкуство. Без съмнение той е един от най-забележителните и значителни философи на 20. век.

Дълго време политическите движения държаха очите си затворени за разнообразните некапиталистически икономически реалности, функциониращи вътре в пукнатините на капитализма. Причината? Може би защото тези реалности бяха твърде заети със себе си и не промотираха съществуването си достатъчно, а може би защото активисткото въображение е приклещено в една статична/догматична представа за утопия, която вместо действие, поражда и насърчава радикална критика на всичко, което не се припокрива с нея.

За обозначаване на тези алтернативни реалности днес се използва термина солидарна икономика, който цели да развие ''икономически'' структури, конкурентни на капиталистическите, които генерират и поддържат автономия в икономическия ни живот. Те съставляват посткапиталистически хоризонт от автономни общности, ''в които икономиката е върната на мястото си, т.е. да служи на човешкия живот, а не да бъде крайна цел'' [1]. Също така процесът на експериментиране в реално време, който солидарната икономика насърчава, ни позволява да развиваме по-ясна визия за институциите и техните функции в едно общество на участието и така да формулираме условията за преминаване от активна опозиция към оспорване на хегемонията на доминантния политически модел.

"Икономически растеж" - фраза, която днес се повтаря като мантра, която можем да чуем в почти всяко изказване на политическите и финансовите елити. Икономическият растеж присъства със сериозна тежест, както в дневния ред на десните, така и в този на левите. Джордж Буш, в едно свое изказване, направено през 2002 г., когато беше президент на САЩ, заяви, че икономическият растеж е ключът към екологичния прогрес, защото именно растежът осигурява ресурсите, нужни за изграждането на възобновяеми и природосъобразни технологии.

Изходът от т.нар. икономическа криза, поразяваща Европа от 2008 насам, се превърна в основна тема на нашето съвремие. Различни политици, "експерти" и технократи говорят за възможни изходи от кризисното положение, в което се намират нашите общества. Но техните предложения рядко излизат от рамките на безкрайния растеж и неолибералните политики на остеритет, които биват налагани по все по-авторитарен начин[1] и последиците, от които все по-трудно могат да  бъдат скрити. Другата алтернатива, която ни се представя от медийния мейнстрийм е тази на радикалната лява партия, в лицето на гръцката коалиция СИРИЗА.

Но на фона на разгорещените дебати по медиите и все по-влошаващия се жизнен стандарт в Европа, на хоризонта се появи и една трета алтернатива – тази, идваща „отдолу”. На нарастващата безработица[2] активисти от испанските социални движения отговориха така: “Ако съвременната система не може да ни осигури работни места, нека създадем такива, извън нея”, а работници от окупираната фабрика под работнически контрол Вио.Ме. в Солун издигнаха лозунга: “Шефовете не могат? Ние можем!” И след като населенията на обедняващите европейски общества се умориха да чакат подкрепа от своите правителства, решиха да поемат нещата в свои ръце. Виждайки, че държавата няма намерение да им се притече на помощ, че тя се припокрива с корпоративния сектор, отговорен за поразилата ги криза, а не е негова алтернатива, хората осъзнаха, че могат да разчитат единствено на собствените си сили и на солидарността вътре в своите общности. 

Интервюто е направено от Андреа Ферарио и Паоло Модести през януари 2014 г. за сайтовете Crisi globale и Bulgaria-Italia като част от анкета* с различни български групи и инициативи.

1) Как и кога се роди вашата група?

Проект „Живот след капитализма“ стартира през април 2009 г. Идеята за него се зароди от част от колектива на алтернативната активистка Индимедия България може би около година (или дори повече) преди това. В Индимедия, която е с по-новинарска насоченост, липсваха по-задълбочени и аналитични материали – както като критики към системата, така и като алтернативни идеи за организация на обществото. Решихме, че в общественото пространство липсва дебат за фундаменталните проблеми на капитализма, централизираното планиране, държавата и представителната демокрация и е важно той да бъде стартиран – да покажем, че неолибералната мантра на Маргарет Тачър („няма никаква алтернатива“) е лъжа. Важно беше да покажем, че алтернативи не само има, но те съществуват тук и сега и се живеят всекидневно от толкова много хора и общности по целия свят чрез изграждане на алтернативен модел на обществена овластеност извън структурите на наличната система.

Водата - в ръцете на хората: предложението на Инициатива 136

 Дебатът за съдбата на общите блага от доста време е на дневен ред. Големите корпорации опитват да комерсиализират природните ресурси по целия свят и въпреки отпора, който тази комесиализация среща от местни социални движения, съдбата на благата остава неясна. Например водата, основна съставна част на нашето тяло и основен източник на живот на планетата, отдавна е на мушката на различни транснационални корпорации. Може ли тя да бъде собственост на някого, след като от нея зависи животът на всички живи организми на Земята? Един сериозен въпрос, от чиито отговор може да зависи нашето оцеляване.