Автономия

от Леонидас Ойкономакис

В изненадващо обявление, EZLN заявява публично създаването на 11 нови “караколи” и автономни общини, значително разширявайки територията, която е под бунтовнически контрол.

Всичко това започна, в типично сапатистки стил, с публикацията на четири нови комюникета , подписани от субкоманданта Insurgente Galeano (преди известен като Маркос), между 10 и 15 август. Първото комюнике, със заглавие Enter el telonero (“Откриващият акт”), завършва с мистериозна нотка:

Интервю с Корнелиус Касториадис, публикувано в мексиканското списание Metapoliticа, брой 8, 1998.

— Какво е вашето мнение за EZLN (Сапатистка армия за национално освобождение) и техните искания, предвид вашето активно участие в социалистически групи и партии в Европа?

— За да отговоря на този въпрос, ще се обърна към моята лична история. Както вече ви е известно, бях активен в различни социалистически партии в Гърция и Франция над 13 години в периода 1937-1969. Тогава бях твърде млад: започнах от 15 годишна възраст и останах активен до навършването на 28. Въпреки това мога да кажа, че за мен това не беше пасивен и спокоен период...

Този доклад бе представен в рамките на събитието „Пътища на автономията в 21 век“ (организирано на 29.09 от издателство Анарес във Фабрика Автономия).

Говорейки за бъдещето, което 21 век крие, и позиционирането в него на политически проекти за радикално преустрояване на обществото, какъвто е проектът за автономия, не можем да не вземем предвид околната среда като цяло и промяната на климата конкретно.

Днешната епоха е белязана от кризи – от тази във финансовия сектор, през настоящата миграционна такава, до задълбочаващата се корозия на социалната тъкан. И докато различни „шамани“ търсят решения на парче на всяка една от тези кризи, една криза като че ли остава силно пренебрегната спрямо останалите. Става дума за климатичната. Причината разрешаването на този сериозен проблем постоянно да бъде отлагано може да бъде търсена в радикалността на решенията, които мащабите на климатичната криза изискват. Докато финансовият крах предлага широко поле за изява на различни икономисти-гурута да развиват теории, ненапускащи въображаемото на икономизма, промените в климата и продължаващата деградация на околната среда поставят под въпрос настоящите догми на непрестанния икономически растеж и доминация, изисквайи решения отвъд тях. Безспорно различни международни срещи и договори по този въпрос са налице, но техния характер обикновено остава необвръзващ и често биват потъпквани в името на икономическия „просперитет“.

Основната заплаха за природата и човечеството днес идва от централизирането и монополизирането на власт и контрол.
Вандана Шива [1]

Днес постоянно ни се втълпява "отгоре", че нямаме друг избор, освен да се примирим с настоящото положение. Доминантните властови институции правят всичко по силите си, за да ни убедят, че решението на социалните и екологичните ни проблеми се крие в същите тези политики, отговорни за тяхното създаване. Убеждението, че няма алтернатива, продължава да доминира в мейнстрийм дискурса и широко разпространената консумеристка култура, в комбинация с продължителната криза на представителност, изпълва общественото въображаемо с цинизъм, конформизъм и апатия.

Будна нощ изникна преди повече от месец на Площада на Републиката в Париж, преди да се разрасне значително. В навечерието на неделните дни, през който движението цели да се интернационализира, списание Политис има желание да направи съществен преглед на това, което вече се е случило, установило, променило. Каквото и да се получи, Будна нощ вече е събитие. Политис

Лаборатория

Будна нощ изработва нови форми на мобилизация и на демокрация. С "обединяването на борбите" като основа за размисъл, във Франция и отвъд границите.

Паoло Гирбадю интервюира активиста на Будна нощ Баки Йосоуфоу за движещата сила, която стои зад социалната мобилизация и всеобхватността на движението.

Каква е движещата сила зад това движение? Дали това е Кодексът на труда или е нещо по-всеобхватно?

Мисля, че Трудовият кодекс е това, което кара хората да се присъединят към движението. Но в известен смисъл, той беше само претекст за започване на мобилизацията. Повечето хора идват тук, защото смятат, че има проблем с демокрацията във Франция.

Революцията не е „показване” на хората как да живеят, а да бъдат накарани да живеят. Революционната организация трябва винаги да помни, че нейната цел не е да кара своите съмишленици да слушат убедителни речи на експертни лидери, а да ги поощрява сами да говорят за себе си, за да постигнат, или поне да се стремят към, равно ниво на участие.
Ги Дебор [1]

Днес сме свидетели на задълбочаваща се криза напредставителността, която засяга не само политическите партии, но и традиционните леви организации. Затова съвременните радикални организации, стремящи се към социална еманципация трябва да приемат нови начини на мислене и действие, които да са по-адекватни на сегашната реалност.

Революцията в Рожава осигурява историческа възможност за осъществяването на общностния модел на демократичен конфедерализъм на практика.

"Когато хората дойдоха за пръв път в къщата ни преди няколко години, за да попитат дали семейството ни би искало да участва в комуните, аз хвърлях камъни по тях за да ги прогоня ", смее се Бушра, млада жена от Тирбеспи, Рожава. Майка на две деца, тя принадлежи към ултра-консервативна религиозна секта. Преди на нея никога не ѝ е било позволено да напуска дома си и е трябвало да покрива цялото си тяло с изключение на очите.

"Сега участвам активно в изграждането на собствената си комуна", казва тя с гордост и сияйна усмивка. "Хората идват при мен, за да потърсят помощ в решаването на социалните проблеми. Но преди, ако някой ме беше попитал, аз дори не знаех какво е 'съвет', нито знаех какво правят хората на асамблеите."

През 2004 г. кюрдският лидер Йоджалан се свързва с Мъри Букчин от своята затворническа килия, в която изучава трудовете на американския радикален теоретик. Днес тяхната кореспонденция става публично достояние за пръв път.

В затвора Йоджалан се потапя в радикална посткомунистическа литература, търсейки нов път напред. Известен със своята жажда за четене, отразявана дори в германската и турската преса, той започва да „поглъща” трудовете на Мъри Букчин. През 2004 г. Хайдер и други застъпници на Йоджалановата кауза усещат, че моментът да го свържат със застаряващия вермонтец е назрял. Осъществяването на някаква форма на диалог между Букчин и Йоджалан изиграва решаваща роля за бъдещото идейно развитие на кюрдското освободително движение, тъй като дотогава по-консервативните гласове в него настояват за пълно изоставяне на всякакъв прогресивен дискурс.

Хората наричали общи блага тези части от околната среда, за които приет закон изисквал специфични форми на общностно уважение. Наричали общи блага тази част от околната среда, която се намирала отвъд техния дом и собственост, но към която предявявали претенции за употреба, не за да произвеждат стоки, а за да осигуряват прехраната на своето домакинство.
Иван Илич [1]

Въведение

В книгата си Икономически ред и религия(1945) Франк Х. Найт и Томас Х. Мириам твърдят, че социалният живот в голяма група, с изцяло обща собственост, е невъзможен.[2] В същия дух Уилям Ф. Лойд и по-късно Гарет Хардин развиват нео-малтусианския[3] термин "трагедията на общите блага" [4], твърдейки, че индивидите, действащи независимо и рационално според своя личен интерес, се държат по начин, противоположен на интересите на цялата група, като изчерпват някои общи ресурси. От тогава насам тезата, че хората са неспособни да управляват колективно, без контрол и надзор от институции и власти, откъснати от обществото, успешно се е загнездила в общественото въображаемо.

Вио.Ме. е фабрика за строителни материали в Солун, Гърция, изоставена от собствениците. На обща асамблея работниците, неполучавали заплати от май 2011 г., решават да я окупират и да започнат производство сами. Така на 12.02.2013 г. Вио.Ме. започва производство под пряко-демократичен работнически контрол. Тук може да намерите повече информация, както и кратък документален филм за Вио.Ме.

Начинанието на самоуправляващата се Вио.Ме. се оказа изправено не само срещу "естествените" врагове на самоуправлението, т.е. шефовете и държавата, но също и срещу комунистически и анти-капиталистически сили от ляво, включително и анархисткото движение. Въпреки различията помежду им, изглежда тези сили са съгласни с факта, че в условията на капитализъм, самоуправлението не може да бъде нищо друго освен "самоексплоатация" от страна на работниците, форма на "колективен капитализъм". Следователно, оставяйки настрана факта, че няма с какво да допринесе за социалното освобождение, самоуправлението – което е по-лошото – "освобождава" капитализма от отговорността му да отваря работни места и да се грижи за всички работници. Според друга версия на тези възгледи, въпреки че "добрите намерения" на такъв тип начинания са признати, те са обречени да управляват единствено своята мизерия и, в крайна сметка, да възпроизвеждат капитализма, освен ако не настъпи "централна" промяна чрез завземане на държавната власт.

Промени живота! Промени обществото! Тези идеи губят напълно
своето значение без създаване на подходящо пространство.
Хенри Лефевр [1]

Днес значението на града се увеличава, тъй като за пръв път в човешката история по-голямата част от населението живее в градски пространства и икономическата му роля достига нови върхове. По думите на Антонио Негри: " градът, сам по себе си, е източник на производство: организираната, населена и изменена територия се е превърнала в производствен елемент, точно както някога бе обработваемата земя. Все повече жителят на метрополиса е истинския център на света... "[2]. За това градът все по-често бива вместван в дебатите около политически, икономически, социални и други стратегии за бъдещето.

Автонномният регион Рожава, такъв какъвто съществува днес, е един от малкото светли моменти - много светъл при това - които изникнаха от трагедията на Сирийската революция.

Дейвид Гребър [1]

През последните десетилетия кюрдската борба за свобода бе не само твърд глас на съпротивата срещу доминантния социален и политически ред, но и успя да формулира и започне практически стъпки към създаването на свободно общество. След дълги години потисничество, кюрдските сили започват да се прегрупират, формирайки въоръжени отряди за самозащита. И в период, в който лявата партия Кюрдски демократичен съюз (PYF) бързо се превръщаше в регионална политическа сила, един нов антагонистичен пример изникна от кюрдското освободителлно движение, основан на ценностите на демократичен конфедерализъм и автономия.

Имаме нужда от опит да интегрираме движението в огромната инертна маса от люшкащо се недоволство.

Движението за пряка демокрация у нас се разрасна през последните години. Време е да пристъпи напред. За да се случи това обаче, то трябва да навлезе в нови пространства.

Пряката демокрация може да бъде неудобна, бодлива. Всяко прякодемократично решение по икономическите въпроси би било разрушително за статуквото. А все още повечето хора са част от статуквото.

Обществото е заседнало в начин на мислене, доминиран от икономики на прогресивен растеж; тяхната тирания е направила креативното мислене извън установените рамки невъзможно […] Но нашата непрестанно нарастваща консумация не е устойчива; рано или късно ще трябва да се откажем от нея.

Серж Латуш [1]

"Икономическият растеж" е фраза, която днес се повтаря като мантра. Тя бива застъпвана от мнозинството в съвременния политически и икономически елит. Десни, както и много леви [2], остават във въображаемото на растежа, докато то съдържа много недостатъци, които те силно пренебрегват.

Има моменти, дори ери, в които индивидите са проявявали страст на заинтересованост към общите дела.
Те излизат на улицата, издигат искания, и постигат определен брой от тях.
Корнелиус Касториадис [1]

Един от най-често срещаните аргументи срещу пряката демокрация е, че тя звучи като много добра идея, но е неприложима на практика. Никога не е била осъществявана и никога няма да бъде. Твърди се, че тя може да съществува единствено под формата на референдуми, провеждащи се отвреме на време, чрез които населението да може да влияе на държавната политика, но не и в класическия смисъл на термина като бездържавно автономно общество, пряко управляващо своите публични дела. Истината е, че повечето хора, които срещаме в нашето ежедневие, нямат и най-малка идея, че са съществували и продължават да съществуват практически примери за самоуправление. Това се дължи на мълчанието на мейнстрийм медиите относно съвременните хоризонтални практики. Тези от тях, които успеят за кратко да изплуват на повърхността на мейнстрийма биват посрещани с ирония, насмешка и опетняване от политици и технократи. Тук ще представя накратко само някои от примерите от миналото и настоящето, които чрез своите практики доказват, че един друг свят е възможен.

Какво ще се случи когато държавата се разпадне? Ще изпадне ли обществото в беззаконие или можем да грабнем възможността, за да развием човешкия си потенциал?

(На снимката: сцена от антиутопичния филм „Децата на хората“, 2006 г.)

Американският литературен критик и марксистки политически теоретик Фредерик Джеймсън забележително коментира, че е по-лесно да си представим края на света, отколкото края на капитализма. Това, което не особено често взимаме предвид, е как капитализмът влияе на представата ни за края на света.

Репортаж от три-дневната конференция в Хамбург – „Противопоставяне на капиталистическата модерност")

През 2012 г. Хамбург, вторият по големина град в Германия, беше домакин на конференция под наслов „Оспорване на капиталистическата съвременност“. Инициативата идва от Мрежата за алтернативно търсене, зад която стоят кюрдски и немски организации, въвлечени и в каузата на кюрдското освободително движение. Тази година, по време на великденските празници в Германия (3-5 април), имах късмета да присъствам на второто издание на конференцията, с подзаглавие „Анализ на капиталистическата съвременност – изграждане на демократичен конфедерализъм“. Препратката към революционния проект в Рожава е очевидна.

Въпреки, че ги делят континенти, борбите на кюрдите и сапатистите споделят сходна цел: да се противопоставят на капитализма, да освободят жените и да изградят автономия.

Властта в хората може да бъде приложена на практика, единствено когато властта, упражнявана от социалните елити, премине в народа. ― Мъри Букчин, Post-Scarcity Anarchism

Само преди шест месеца, съвсем малко хора бяха чували за Кобани. Но когато Ислямска държава (ИД) започна безсмислената си атака над града през септември 2014 г., малката кюрдска крепост бързо стана важна точка в борбата срещу религиозния екстремизъм. В месеците, които последваха, Кобани се превърна в интернационален символ на съпротива, сравняван както с Барселона, така и със Сталинград заради тяхната роля като бастиони срещу фашизма.

Ако искаме фундаментална промяна, трябва да вземем живота си в свои ръце
Интервю с Явор и Данаи от „Алфа Капа“ [1].

Какви са вашите опасения относно новото гръцко правителство – като участници в един антиавторитарен колектив?

Данаи: За мен първият проблем със СИРИЗА е тяхното коалиране с АНЕЛ, една дясна популистка партия. Това не се случва за първи път в съвременната гръцка история. Нашите родители, баби и дядовци вече са ставали свидетели на такова нещо, но от ляворадикална гледна точка това е много обезпокояващо. На практика обаче нямаше друга партия, с която СИРИЗА да можеше да си сътрудничи по икономическите въпроси, а спечелиха изборите точно заради тях. Единствената друга лява партия в парламента е ККЕ – Гръцката комунистическа партия – които са поддръжници на Сталин...за бога, те наистина са фенове на Сталин.

Явор: Аз не мисля, че това е толкова голям проблем. АНЕЛ е нова и популистка партия, с голяма склонност към конспиративните теории. Техният дискурс без съмнение е опасен, но не считам, че имат властта или опита, нужен им, за да го наложат наистина. Това, което е по-разочароващо за мен, е, че СИРИЗА изоставиха участието отдолу.