Целта на моята статия е да представи някои хипотези относно стратегията на анти-капиталистическите еманципиращи движения. Идеята е да се преосмислят условията за ефективна политика, с капацитет за радикална промяна на обществото, в което живеем. Въпреки че нямам пространство за анализ на конкретни случаи, този размисъл не е чисто "теоретично" упражнение, а напротив, произлиза от наблюдението на група движения, в които имах възможността да участвам - движението на съседските (комунални) събрания в Аржентина, някои от процесите на Световния социален форум, както и други глобални мрежи - или такива, които следях отблизо през последните години - движението на безработните в Аржентина ("пикетеро"), както и Сапатистите в Мексико. По отношение на тяхната стратегия, настоящите еманципиращи движения се намират в две противоположни ситуации (донякъде схематично казано).

Първа част - Две хипотези за нова стратегия на автономната политика

Целта на моята статия е да представи някои хипотези относно стратегията на анти-капиталистическите еманципиращи движения. Идеята е да се преосмислят условията за ефективна политика, с капацитет за радикална промяна на обществото, в което живеем. Въпреки че нямам пространство за анализ на конкретни случаи, този размисъл не е чисто "теоретично" упражнение, а напротив, произлиза от наблюдението на група движения, в които имах възможността да участвам - движението на съседските (комунални) събрания в Аржентина, някои от процесите на Световния социален форум, както и други глобални мрежи - или такива, които следях отблизо през последните години - движението на безработните в Аржентина ("пикетеро"), както и Сапатистите в Мексико. По отношение на тяхната стратегия, настоящите еманципиращи движения се намират в две противоположни ситуации (донякъде схематично казано).

Първата е, че те успяват да мобилизират голяма социална енергия в полза на даден политически проект, но по такъв начин, че попадат в капана на "хетерономната политика". С "хетерономна" аз наименувам политическите механизми, чрез които цялата тази социална енергия е канализирана по начин, който облагодетелства интересите на управляващата класа, или най-малко намалява радикалния потенциал на тази популярна мобилизация. Това е, например, съдбата на бразилската ПТ при управлението на Лула, а също и на някои социални движения (например някои части от феминисткото движение), които се превърнаха в лобистки организации, концентрирани върху един проблем, без връзка с по-всеобхватно радикално движение.

Втората ситуация се отнася до тези движения и колективи, които отхвърлят всякакъв досег с държавата и с хетерономната политика като цяло (партии, лобита, избори и т.н.), за да се окажат в един момент редуцирани до състоянието на малки групи, базирани на идентичността, с малък шанс да окажат влияние и доведат до някаква радикална промяна. Такъв е случаят, например, с някои от движенията на безработни в Аржентина, но също и с много анти-капиталистически малки колективи по целия свят. Цената на тяхната политическа "чистота" е невъзможността да се свържат с по-големи части от обществото.

Определено това е просто едно схематично представяне: съществуват много различни експерименти, на различни места, които поемат по нови стратегически пътища с потенциала да избягат от тези две "задънени улици" (най-яркият пример идва от Сапатистите и тяхната "Шеста декларация"). Моите разсъждения, представени тук, имат за цел да допринесат към тези търсения.

Хипотеза първа: Относно трудностите за Лявото по отношение на силата на мислене (или, каква истина може да бъде открита в подкрепата на хората за Дясното)

Нека се обърнем към този неудобен въпрос: защо се случва така, че след като лявото е по-добрият избор за човечеството, ние почти никога не успяваме да спечелим подкрепата на хората? В допълнение, защо хората толкова често гласуват за очевидно про-капиталистически варианти - понякога дори твърде десни кандидати - в замяна? Нека да избегнем опростени и снизходителни отговори, от рода на "хората не разбират…", "всепроникващата сила на медиите…", и т.н. Този тип обяснения ни дава негласно чувство за превъзходство, което нито заслужаваме, нито ни помага политически. Разбира се, системата има впечатляваща сила да контролира културата и по този начин да предотвратява радикалните искания и възможности. Не можем обаче да търсим отговора единствено в това.

Като оставим настрана обстоятелствените фактори, устойчивото привличане на Дясното се дължи на това, че то се представя (и до известна степен наистина е) като сила на реда. Но защо редът би бил толкова привлекателен за онези, които не са от управляващата класа? Живеем в такъв тип общество, което се основава на (и заздравява) едно съзидателно, парадоксално напрежение. Всеки ден ставаме все повече "деколективизирани", на практика, все по-атомизирани, все по-изолирани индивиди без силни връзки между нас. Същевременно, никога в историята на човечеството не е имало такава взаимна зависимост, по отношение на производството на социалния живот. В наши дни разделението на труда е толкова дълбоко, че всяка минута, дори и без да си дава сметка, всеки от нас разчита на труда на милиони хора из целия свят. В капиталистическата система, по доста парадоксален начин, институциите, които разрешават и организират такова високо ниво на социално сътрудничество са същите, които ни отделят един от друг и ни правят изолирани индивиди без отговорности по отношение на другите хора. Да, говоря за пазара и за неговото състояние. Купуването и консумацията на продукти, гласуването за изборните кандидати, не предполага получаването на отговор. Това са действия, които се извършват от изолирани индивиди, в самота.

Такава е нашата взаимна зависимост, че (глобалното) общество изисква, както никога преди, всеки човек да не се държи обратно на очакванията. Да, имаме свободата да се обличаме като клоуни, ако искаме, но не можем да направим нищо, което би повлияло на "нормалния" ход на обществото. Защото днес, малка група хора, или дори само един човек, имат по-големи възможности, от когато и да било, да повлияят нормалния ход на нещата, ако той/тя искат. Както никога преди, един човек има възможността да повлияе на живота на милиони и да предизвика хаос. Защо това е така сега, повече отколкото в миналото? Нека разгледаме един пример: ако един селянин през XVII век във Франция реши да не обработва земята си, той не би поставил под въпрос живота на съседите си, а само своя собствен. Представете си, че той е ядосан или луд и решава да попречи на жътвата на съседите. В такъв случай, общността би се разправила с него твърде скоро; в най-лошият случай, той би повлиял на един или двама съседи. Да превъртим лентата до коя да е държава в XXI век. Ако три оператора на системата за сигурност на метрото решат да не работят (или да объркат системата просто за забавление), или ако някакъв важен тип от борсата излъже за развитието на акциите на AOL, те биха повлияли на живота и труда на хиляди хора, без засегнатите дори да знаят причината за инцидента, който са претърпяли, или за загубата на работата си. Парадоксът е, че постоянно увеличаващият се индивидуализъм и липсата на отговорност пред другия са създали ситуация, в която, повече от когато и да било преди, може да има хора, които са готови да създадат проблеми или да накърнят живота и интереса на други, дори съвсем безпричинно. Попитайте учениците от Колъмбайн за това. Нашата съвместна зависимост, по някои начини парадоксално противоречи на нашата субективност на изолирани, неотговарящи индивиди.

Като хора, живеещи в това съзидателно напрежение, ние донякъде чувстваме тревогата от продължаването на социалния ред и на нашия собствен живот, с оглед на уязвимостта и на двете. Ние неосъзнато знаем, че зависим от това други индивиди да правят правилното нещо, но не знаем кои са те, или как да общуваме с тях. Те са едновременно близки и чужди. Това е същата тази тревога, която популярните филми създават стотици пъти - с почти еднакви теми и сюжети. Един човек, или малка група хора, застрашава обществото или живота на други хора - заради своята злина, престъпен уклон, лудост, странни политически причини, каквото и да било - докато някаква властова намеса не въдвори ред - загрижен баща, Супермен, полицията, Президентът, Чарлс Бронсън, т.н. Зрителите излизаме от салона, тревогата ни е уталожена, но това спокойствие продължава само няколко минути…

Както при тези филми, политическото привличане на десните призиви за ред произхождат от обществената тревога, свързана с увеличаващата се възможност реда да се разпадне катастрофално. От гледната точка на изолирания индивид, няма разлика дали разпадът на реда е резултат от случайното действие на друг индивид, или предизвикан от прогресивен колектив, който го извършва като част от политическо действие. Няма значение дали в действие е престъпник, луд, работнически синдикат, или анти-капиталистическа група, която извършва директна акция: когато налице е страх от катастрофално безредие и разпада на социалните връзки, десните призиви за ред намират плодородна почва.

Няма смисъл от оплаквания от тази ситуация: страхът е част от обществото, в което живеем. Това не е въпрос на отношение: обществената подкрепа за десните решения не е резултат от "липса на политическо образование" - нещо, което би могло да бъде поправено просто като се каже на хората какво да мислят по един по-убедителен начин. Няма "грешка" в обществената подкрепа за дясното: ако има причини да се вярва, че общественият живот е застрашен (такива обикновено има), изборът за повече (десен) "ред" е напълно рационална възможност при липсата на други действителни и по-желани варианти.

Опитвам се да представя аргумента, че може да открием стойностни истини в постоянната привлекателност на призивите за повече "ред". Време е да осъзнаем, че това, което ние (радикалното Ляво) предлагаме не се приема като действителна и по-добра възможност, просто защото в крайна сметка не е такава. Лявото наистина притежава най-добрата диагноза за това какво не е наред в обществото. Сега имаме и доста сносен набор от визии за това как едно по-добро общество би изглеждало. Какво обаче става с въпроса как да се стигне до него? По този въпрос, ние или имаме варианти на традиционните Ленинистки партии, които завземат властта (за съжаление, нито желан, нито по-добър вариант според мен), или общи и понякога съвсем нереалистични обобщения.

При всяко положение, ние каним хората да унищожат настоящия обществен ред (което очевидно е нужно), за да можем да построим нещо по-добро. Нашата политическа култура досега е базирана повече на унищожение, критика и нападане на настоящето, в името на бъдещето, отколкото на строенето и създаването на нови и ефективни форми на сътрудничество и солидарност тук и сега. Ние живеем в бъдещето и презираме настоящето, не се занимаваме с това да обясним как ще защитим живота на хората от катастрофалната обществена безредица, докато построим ново общество. Затова е нормално, че хората възприемат (правилно) нашите обещания като твърде общи и ненадеждни и нищо повече.

По причини, които нямам мястото да обясня тук, традицията на лявото е наследила сериозно пречки по отношение на осмислянето на обществения ред и, следователно, по отношение на връзката с обществото като цяло. В общ план, лявото не може възприеме властта като съдържаща се в обществения живот. Ние я осмисляме като нещо външно, някакъв вид паразит, който колонизира обществото "отвън". Следователно, ние обикновено мислим за обществото като взаимодействащо цяло, което съществува преди, и независимо, от тази външна даденост. Тук е и марксистката идея, че държавата, законите, и т.н., не са нищо повече от "свръх-структура" на общество, която е дефинирана основно от икономическата сфера. Тук е и отношението на някои анархисти, които обобщават всички правила (с изключение на тези, които са възприети свободно и индивидуално) като нещо чисто външно и потискащо, като мислят, че държавата може просто да бъде унищожена без обществото да плати цената за това. Те мислят, че съществува общество, което вече е "цялостно" и живее доминирано от държавата. Тук е и разграничението, предлагано от някои автономисти, между власт и "власт над" (капацитет за командване) и власт като "власт да правиш" (капацитет за извършване на действие), като че ли става дума за борба между две независими и ясно разграничими "страни" - едната зла, другата - добра.

За нашите цели тук е важно да разберем, че от трите случая, споменати по-горе, може да изведем стратегическа гледна точка (и също известна "борбена култура"), която е основана върху една позиция на чиста враждебност и отхвърляне на обществения ред, законите, както и всички институции. Докато някои марксисти отхвърлят този ред, в името на новият ред, който ще бъде създаден след Революцията, някои анархисти и автономисти правят това с вярата, че обществото вече притежава свой собствен "ред" и е готово да процъфти веднага щом се отърве от политическото-законно-институционално бреме.

Може би в миналото е имало логика да се представя социалната промяна като, преди всичко, акт на унищожение на обществения ред - не бих искал да навлизам в дискусия по този въпрос. Така или иначе, настоящата ситуация прави този стратегически избор невъзможен. Защото днес няма никакво общество "под" държавата и пазара. Разбира се, съществуват много обществени връзки и форми на сътрудничество, които се развиват отвъд тях. Но основните социални връзки, които организират и творят обществения живот днес са структурирани чрез средствата на пазара и държавата (неговата). Пазарът-държава вече е преобразил обществения живот по такъв начин, че вече не съществува "общество" извън тях. Какво би останало, ако можехме като с магическа пръчка да накараме държавата и пазара да спрат да действат? Със сигурност това не би било едно освободено човечество, а катастрофален хаос: повече или по-малко слаби групи от де-колективизирани индивиди тук и там, както и края на социалния живот.

Следователно, ако приемем политическа стратегия за радикална промяна, която е напълно "външна" по отношение на пазара и държавата, бихме избрали стратегия, която е по същия начин "външна" спрямо обществото. С други думи, всякаква еманципираща политика, която явно - в своята програма - или имплицитно - в своята "милитантна култура" или "отношение" - се представя като чисто деструктивно начинание (или само предлага неясни обещания за създаване на нов обществен ред или унищожението на настоящия) никога няма да може да привлече по-голям брой последователи. Това се дължи на факта, че другите възприемат (правилно), че този вид политика застрашава настоящия обществен ред, като не предлага почти нищо в замяна. Искаме от хората да ни се доверят и да скочат в бездната, но те знаят (и са прави), че сложността на нашето общество е такава, че то не може да поеме този риск. В заключение, хората не се доверяват на Лявото като имат много добри причини за това.

Бих искал да представя аргумента, че трябва да преосмислим стратегията си, като вземем в предвид тази основна истина: правилата и институциите, които позволяват и организират потисничеството са, същевременно, правилата и институциите, които правят възможно организирането на обществения живот като такъв. Те изграждат обществото и се съдържат в него. Разбира се, бихме могли да имаме други непотиснически правила и институции. Но засега, пазарът-държава се е превърнал в гръбначния стълб на този един и единствен обществен живот, с който разполагаме. Напротив, трябва да представим стратегия (и "милитантна култура" или "отношение" в съответствие с нея), което изкарва наяве пътя, чрез който планираме да заменим пазара и държавата с други форми на управление на обществения живот. Докато се борим с настоящия ред, ние същевременно трябва да създадем и развием институции от нов тип, които са способни да се справят със сложността на обществените задачи, в нужния мащаб.

В заключение, никоя еманципираща политика няма шанс да успее, ако използва стратегия, която, явно или имплицитно, остава извън проблема на алтернативното (но действително и конкретно) управление на обществения живот. Няма автономна политика, или автономия, без поемане на отговорност за цялостното управление на действително съществуващото общество. С други думи, без бъдеще е всяка стратегия, която отказва да мисли по създаването на алтернативни форми на управление тук и сега, или, която разрешава този проблем чрез авторитарни средства (като традиционната ленинистка Левица) или чрез бягство към утопично мечтаене и вълшебно мислене (като "примитивизма", уповаването на ангелските и алтруистични "Нови Хора" или на абстрактни схеми на директна демокрация и т.н.). За да бъде избегнато всякакво недоразумение: не твърдя, че ние анти-капиталистите трябва да намерим и развием по-добър начин за управление на капитализма (това би било традиционно "реформистка" или социалдемократическа възможност). Опитвам се да аргументирам нуждата да създадем и развием наши собствени политически средства, които да позволят управлението на настоящото общество (и така да се избегне опасността от катастрофален разпад на всякакъв обществен ред), докато вървим към нов свят, свободен от капитализъм.

Хипотеза втора: За нуждата от "интерфейс", който позволява прехода от социално към политическо

Твърдя, че ако искаме да представим една нова политическа стратегия, която е едновременно унищожителна и съзидателна, трябва колективно да проучим и сътворим автономен "интерфейс", който позволява връзката между нашите социални движения с политическата сфера на глобалното обществено управление. С това не искам просто да подкрепя традиционното предубеждение на традиционното Ляво, според което обществената самоорганизация е хубава, но "истинската" политика започва само в сферата на партийната и държавната политика. Когато обсъждам "прехода от социално към политическо", не искам да отдам някаква по-голяма стойност на второто понятие. Напротив, вярвам, че автономната политика трябва да бъде здраво захваната за процесите на обществена самоорганизация, но и да се разширява, за да "колонизира" политико-институционално ниво. Нека обясня какво трябва да представлява този "интерфейс".

В капиталистическото общество, властта се структурира на две основни нива, общото обществено ниво (био-политическо), и обичайното политическо ниво (държавата). Наричам общественото ниво "био-политическо", защото, както Фуко е показал, властта е навлязла там, в нашите животи и всекидневни взаимоотношения, толкова дълбоко, че ги е променило по своя образ и подобие. Пазарните и класови отношения са ни оформили по такъв начин, че ние сами възпроизвеждаме капиталистическите властови отношения. Всеки от нас е агент, който произвежда капитализъм. С други думи, властта не само ни доминира отвън, но и вътре в самия обществен живот. Все пак, в капиталистическото общество, био-политическото ниво на властта не е достатъчно, за да се осигури възпроизвеждането на системата. Има нужда и от ниво, което е просто "политическо": държавата, закони и институции. Това политическо ниво подсигурява продължаващия правилен ход на био-политическите властови отношения: поправя отклонения, наказва нарушения, решава накъде да насочи общественото сътрудничество, занимава се с по-мащабни задачи, нужни на системата, и наблюдава всичко. Т.е., политическото ниво се занимава с глобалното управление на обществото; в капиталистически тип общество, то прави това под формата на държавата.

В съвременните капиталистически общества, общественото (био-политическо) ниво и държавата (политическо ниво) не са разделени. Напротив, има "интерфейс", който ги свързва: представителните институции, политически партии, избори и т.н. Чрез тези механизми (обикновено наричани "демокрация"), системата получава минимум легитимност, за да може да се случва глобалното управление на обществото. С други думи, този "избирателен" интерфейс подсигурява възприемчивостта на обществото като цяло към една конкретна група властови институции, които взимат всички важни решения, които после трябва да бъдат приети от всеки. Очевидно, това е хетерономен интерфейс, който изгражда легитимност не за сътрудничещото си цяло, което наричаме общество, а само за полза на управляващата класа. Този хетерономен интерфейс канализира политическата енергия на обществото по начин, който пречи на обществото да взима свои собствени решения и да бъде автономно (т.е. самоуправляващо се).

Бих твърдял, че новото зараждащо се поколение еманципиращи движения вече е направило някои впечатляващи експерименти в био-политическото поле, но среща големи трудности в политическата сфера. Има многобройни движения и колективи по света, които практикуват форми на борба и организация, които се противопоставят на потисничеството и капиталистическата доминация. Тяхната био-политика създава - дори и в малък мащаб - местни територии: човешки отношения от нов вид, хоризонтален, колективен, който води до солидарност и автономност вместо конкуренция и потисничество. Въпреки това, все още не сме намерили начин да изведем тези ценности, за да станат ядрото на една нова стратегия за политическото поле. Както сме твърдели и преди, това е незаменима стъпка, за да може да бъде променен света. Казано по друг начин, все още ни се налага да развием интерфейс от нов вид, автономен интерфейс, който ни позволява да артикулираме форми на политическо сътрудничество в една по-висша форма, като свързва нашите движения, колективи и борби с политическото ниво, където се случва глобалното управление на обществото. Ние сме отхвърлили други видове интерфейси, които са предлагани от традиционното Ляво, по-конкретно партиите - били те избираеми или тип "революционен авангард" - и просветените лидери, защото сме осъзнали, че това не е нищо друго освен (леко) различна форма на хетерономния интерфейс. Действително, това беше интерфейс, който, вместо да колонизира политическото поле с нашите ценности и начини на живот, действа по обратния начин, като дава йерархичните, конкурентни ценности на елита на нашите движения. Затова отхвърлянето беше утвърждаващо и нужно. Но все още се налага да проучим и проектираме нашия автономен интерфейс. Ако не разрешим този проблем, аз се опасявам, че нашите движения никога няма да създадат по-силни връзки с обществото като цяло и ще останат в състояние на постоянна уязвимост. (Опитът на сапатистката "друга кампания" вероятно ще доведе до важни развития в тази област).

 

* * *

Втора част: Автономният интерфейс като институция от нов вид

Как би изглеждал един автономен интерфейс? Какъв вид нова политическа организация, различна от партийната, ни би позволила да изразим голяма част от еманципиращото движение в голям мащаб? Какво трябва да представлява, ако също ще се справя с глобалното управление на обществото и да се превърне в стратегически инструмент за забраната на държавата и пазара? Това са въпроси, които социалните движения започват да задават, и които могат да бъдат разрешени само от тях. Следните идеи целят да допринесат за този дебат.

Първа теза: Относно нуждата от етика на равенството

Тъй като няма смисъл да мислим за правила и институции за абстрактни хора, без да вземем в предвид техните обичаи и ценности (т.е. тяхната конкретна култура), нека започнем с една теза за новата култура на еманципация.

Една от най-сериозните трагедии за Лявото беше (и все още е) отказът от разглеждане на етичното измерение на политическата борба. В общи линии, в практиката и теорията, типичното отношение на Лявото към етиката - тоест, принципите, които трябва да ни насочват към добри действия, като ги разграничат от лошите действия - е да го счита просто за "епистемологичен" проблем. С други думи, политическите действия се считат за "добри", ако отговарят на "истина", която знаем предварително. Проблемът на етичното противопоставяне добро/лошо така се свива до проблема със следването на правилна/неправилна политическа "линия". По този начин Лявото често по подразбиране отрича всякаква етика на грижата за другия (искам да кажа конкретните други човешки създания); вместо това, Лявото я замества със следване на идеология-истина, която твърди, че представлява "абстрактния" друг ("Човечеството"). Конкретните ефекти на тази липса на етика могат да бъдат наблюдавани в нашата конкретна практика, в безброй случаи, при които иначе добросърдечни активисти манипулират и насилват другите в името на "истината". (В такъв случай не е чудно, че обикновените хора се опитват да стоят колкото се може по-далеч от такива активисти).

Това неетично отношение не е просто лоши заради липсата на етика, но и защото често представлява неосъзнато елитаристично поведение, което пречи на истинското сътрудничество между равни хора. Ако мислиш, че истината ти принадлежи, то ти не би си "губил" времето да слушаш другите, нито би преговарял за постигане на съгласие. Затова една истинска еманципираща политика трябва да бъде базирана на твърда и радикална етика на равенство и отговорност към (както и грижа за) конкретния друг.

Все още трябва да изминем дълъг път в тази насока, ако целта ни е да създадем, разгърнем и въплътим една нова етика. За щастие много движения вече вървят в тази посока. Сапатисткият лозунг "вървим със скоростта на най-бавния" е нищо друго освен обръщането на взаимовръзката между истина и етика, което тези редове предлагат.

Втора теза: Хоризонталността се нуждае от институции (сериозно).

Нашите институции от нов тип трябва да бъдат "очаквателни", тоест, трябва да съдържат в образа и съдържанието си ценностите на обществото, което се стремим да построим. Един от основните ни проблеми по отношение на сдобиването с нови институции се крие в две грешни, но дълбоко вкоренени, схващания: 1) Организационните структури и правила сами по себе си действат срещу хоризонталността и отвореността на нашите движения; 2) Всяко разделение на труда, специализация и делегиране на функции води до нова йерархия. За щастие, социалните движения на много места са започнали да поставят под въпрос тези разбирания.

Всеки, който е участвал в организация от нейерархичен тип, дори и малка, знае, че при липсата на механизми, които защитават многообразието и подкрепят участието, "хоризонталността" бързо се превръща в плодотворна почва за оцеляването на най-здравите. Всеки такъв човек знае колко отчайващо и ограничаващо е наличието на организации, в които на всички се налага през цялото време да участват в събрания, за да взимат решения относно всеки проблем, възникнал пред движението - от общата политическа стратегия до поправката на течащия покрив. "Тиранията на неструктурираността", както Джо Фрийман казваше, изчерпва нашите движения, подрива принципите им и ги прави абсурдно неефикасни.

В противоречие на общоприетото схващане, автономните и хоризонталните организации се нуждаят от институции повече, отколкото йерархичните такива; последните винаги могат да разчитат на волята на водача да разрешава конфликти, разпределя задачи и т.н. Смея да твърдя, че се нуждаем от институции от нов тип.

Под институции, нямам в предвид бюрократични йерархии, а просто набор от демократични споразумения относно начините на действие, които са формално установени и снабдени с необходимата организационна инфраструктура, която да ги налага в случай на нужда. Това включва:

  • Задоволително разделение на труда, незаменимо при положение, че се нуждаем от сътрудничество в по-голям мащаб. Ако всеки отговаря за всичко, то никой не поема отговорност за нищо. Нуждаем се от ясни правила за това кои решения се взимат от колектива като цяло и кои следва да бъдат решавани индивидуално или от по-малки групи. Повече от ясно е, че това разделение на труда трябва да отговаря на нашите ценности: задачите и отговорностите трябва да бъдат разпределяни така, че всички ние да имаме относително равен дял от отговорни и повтарящи се, досадни задачи.
  • "Слаби" форми на делегиране и представяне. Прави сме в това, че представителите често "заместват" редовите членове и натрупват власт в ущърб на останалите. Но от това не следва, че може да имаме сътрудничество от голям мащаб без никаква форма на делегиране. Вярването, че може да се справим просто като назначим събрание и практикуваме (абстрактна) директна демокрация, когато нещо трябва да бъде решено или направено, не е нищо друго освен вятърничаво мислене. Трябва да развием форми на представяне и делегиране, които гарантират, че нито една група хора не се превръща в специален орган за взимане на решения, отделен от останалите. Трябва да преминем от силни водачи към меки "фасилитатори", които влагат целия свой капацитет и знание в услуга на организирането на колективни процеси на обсъждане и взимане на решения. Затова в този случай отново ни трябват ясни правила и процедури.
  • Ясно разграничение между правата на колектива и неговите мнозинства, от тези, с които разполагат отделните индивиди и малцинствата. Вярването, според което една колективна организация трябва да "надхвърли" различаващите се нужди и интереси на своите членове е авторитарно и вредно в най-висша степен. Индивиди/малцинства не могат, и не трябва, да се "разтварят" в колектива. Трябва да приемем факта, че във всеки човешки колектив винаги остава неразрешимо напрежение между волята и нуждите на личността и тези на колектива. Вместо да го отричаме или да се опитваме да потиснем това напрежение, една организация от нов тип трябва да го признае като легитимен факт и да действа в съответствие. С други думи, трябва да постигнем колективни споразумения относно границите между индивидуалните (и малцинствени) права и колективните императиви. Нуждаем се и от институции, които да защитават малцинствените права от колективните императиви, както и да защитават решението на колектива от несъобразено индивидуално поведение.
  • Един честен и прозрачен процедурен правилник за управление на конфликти, за да бъдат разрешавани неизбежните вътрешни конфликти по начини, които не водят до разделяне и край на сътрудничеството.

Трета теза: Политическа организация, която "подражава" на нашите био-политически форми

Формите на политическа организация имат тенденцията да установяват "миметична" (подражателна) връзка с био-политическите форми. Те отчетливо изразяват нормативни и институционни механизми, които "копират" или "имитират" определени форми, които са иманентни за само-организацията на обществото. Това не значи, че те са "неутрални"; напротив, формата, която тези политически организации придобиват може да насочва общественото сътрудничество по начин, който или засилва хетерономията (власт над) или, напротив, предпочита автономността (власт на правене). Политико-институционно-правната организация на капитализма е добър пример за първия случай: пирамидалната ѝ форма едновременно подражава на и засилва основните отвесни и централизирани взаимоотношения на доминация.

Нашите организации от нов тип могат да бъдат осмислени по-добре като "имитация" на начина, по който различни ко-оперативни, био-политически мрежи действат. Нека обясня като използвам примера с интернет. Техническата рамка и мрежообразната структура на интернет предоставят неочаквани възможности за разрастването на общественото сътрудничество в мащаб, който не сме си представяли никога преди. Съществуването на огромни "интелигентни общности" в интернет, които са създадени спонтанно от самите потребители, е вече добре документирано. Тези общности са нейерархични и децентрализирани, но същевременно успяват да учат и действат колективно, без нужда от някой, който да крещи заповеди. Тези общности са постигнали впечатляващи нива на сътрудничество.

Все пак, интернет също показва противоположни тенденции по отношение на концентрирането на информация и на обмени. Нямам в предвид факта, че определени правителства и корпорации все още контролират важни технически аспекти на мрежата, а феномена на възникване на "центрове на властта" като част от самото съществуване на кибер-пространството. Теоретично, в отворена мрежа всяко дадено звено може да се свърже с което и да било друго по свободен, непланиран начин. И все пак всички ние използваме уебсайтове и търсачки като Google, които едновременно улесняват свързаността - като разширяват нашите възможности за сътрудничество и власт на правене - и централизират трафика. Сайтове като Google по този начин играят една противоречива роля: от една страна "паразитират" мрежата, но от друга са част от самото ѝ устройство. Засега, отрицателните ефекти от централизацията на трафика не са много осезаеми. Но потенциално, централизацията може лесно да бъде трансформирана - и вече е - във форма на власт-над и йерархизация на контактите в рамките на мрежата. Вземете например скорошните споразумения между китайското правителство и Google и Yahoo за цензура над китайските интернет потребители. Разгледайте и възможността да се плаща на Google, за видимо показване на реклами при резултатите от търсене. Тези примери показват колко лесно най-важните сайтове могат да ограничат и/или канализират свързаността.

Какво тогава да се прави със сайтове като Google? Те ни помагат да се намерим един друг, но чрез самата им употреба предоставяме на корпорациите голяма власт, която лесно може да бъде използвана срещу нас. Какво да се прави? Нека отговоря с една шега. Стратегията на традиционната Левица би била такава, че партията трябва да "завладее Гугъл", елиминира собствениците му, унищожи всеки един съперник (например Yahoo), като след това "постави Гугъл в услуга на работническата класа." Всички знаем авторитарните и неефективни последствия от такава политика. Каква би била вместо това стратегията на един наивен либертарианец? Той или тя вероятно би твърдял/а, че трябва да унищожим Google, Yahoo и т.н. и направим така, че никакви други големи сайтове няма да възникнат и никой не би могъл да централизира интернет трафика.

Но резултатът от това би бил практическото унищожение на потенциала на интернет и сътрудничеството, което мрежата позволява. Ние все още бихме могли, теоретично, да комуникираме един с друг. Но на практика би било крайно трудно да се намерим един друг. При липсата на по-добри варианти, и в предвид практическия колапс на възможностите за сътрудничество, ние всички бихме приели с отворени обятия първият бизнесмен, който ни предложи нов Гугъл…

Каква би била стратегията на автономна политика от вида, който се опитваме да опишем в този текст, когато става дума за разрешаване на (доста глупавия) пример, който обсъждаме. Вероятно би започнала с идентифицирането на основните кръстопъти на мрежата за сътрудничество, които интернет артикулира, и центровете на власт и централизация (като Гугъл), които самия живот на мрежата създава. След като бъдат разпознати иманентните тенденции, които могат да породят форми на власт-над, стратегията на автономната политика би била да се създаде организационна алтернатива, която ни помага да извършваме задачите, които Гугъл извършва, в полза на нашета власт на правене. Тя би постигнала това като обгради всяка нужна концентрация на трафик с институционна рамка, която гарантира, че тази концентрация не би подкопала еманципиращите ценности, съществуващи във "всекидневния (био-политически) живот" на мрежата. Тази стратегия е за създаване на политическо-институционално средство (тоест, което надхвърля възможностите на собственото био-политическо поле на мрежата), което защитава мрежата от нейните собствени централизиращи и йерархични тенденции.

Една автономна стратегия не би защитила мрежата като отрече тези тенденции, а като ги разпознае и им даде подчинена роля в рамките на една "интелигентна" институционна рамка, която ги държи под контрол. Тезата за "миметичното" естество на институциите от нов тип, по отношение на био-политическата им форма, се отнася за такива видове "интелигентни" институционни операции.

Представяйки си организационен модел от нов тип

Mutatis mutandis, примерът с проблемите на интернет може да бъде приложен към еманципационните движения като цяло. В наше време съществува хлабава мрежа от социални движения, които са свързани на глобално ниво. Места на централизация и известна власт, сравними с Гугъл, са част от самото съществуване на тази мрежа. Световният социален форум, "междугалактическите" инициативи на сапатистите, някои НПО, а дори и някои национални правителства са помогнали за разширяването на свързаността на тази мрежа и, следователно, за възможностите за засилване на капацитета за сътрудничество. Но тази концентрация е и потенциално опасна за движенията, защото те лесно биха могли да се превърнат в отворена врата за завръщането на хетерономната политка.

Как да обмисляме автономна стратегия в този контекст? Кой би я направил и как? Хипотезата за един "автономен интерфейс" принадлежи към отговорите на тези въпроси. Ясно е, че една стратегия трябва да бъде развивана във и за конкретни ситуации. Следните мисли нямат претенцията да са модел или рецепта, а само едно творческо упражнение, което се стреми да разшири нашите представи.

Вече представихме аргумента, че една организация от нов тип, която може да извършва задачата на автономния интерфейс, трябва да е създадена по очаквателен начин (т.е., трябва да отговаря на нашите основни ценности) и също да има капацитета да "колонизира" настоящите държавни структури, за да ги неутрализира, замести, или постави в една различна институционална рамка, за да можем да вървим по пътя на освобождението. На практика, това означава, че основната ценност на един нов тип организация се намира във възможността ѝ да изрази непотиснически, солидни форми на социално сътрудничество в един голям мащаб. Дори и всичко това да изглежда като новост, в традицията на еманципационните борби вече е имало експерименти с форми, подобни на "автономния интерфейс", за който говорим тук. Най-известният пример биха били Съветите по време на революциите от 1905 и 1917 в Русия. Като автономни създания на работниците, Съветите се зараждат първоначално като органи за координация на движението на стачниците. Но по време на революцията, без предварително "планиране", те започват да извършват дейности на "двойнствена власт", или, в рамките на терминологията, която използваме тук, на "глобалното управление на обществото." Съветите представляват срещата на "депутатите", които се назначават от всяка фабрика и колектив, в брой, който отговаря на тяхната численост. През 1917 те предлагат множество открити места за среща и хоризонтална дискусия между разнообразни социални групи - работници, но също войници, селяни, етнически малцинства и т.н. - с различни политически разбирания. За разлика от политическите партии, които изискват членуване само в тях и се конкурират една с друга, Съветът е място за политическо сътрудничество, което е отворено за всеки. Освен това, по време на революцията те се занимават с проблеми като снабдяването на градовете с храна, обществен транспорт, защитата срещу немците и т.н. Престижът им пред масите идва от два аспекта: те "представляват" цялостта на революционното движение по един очаквателен начин и също предлагат действителна алтернатива на политическо управление.

Съветският "интерфейс" има различни стратегии относно властта през 1917: те първоначално "сътрудничат" на временното правителство, но без да са част от него; след това идват времена на "коалиция", когато Съветът решава да назначи някои от министрите в правителството; в последствие, през октомври, те накрая решават да премахнат държавата напълно и да я заменят с изцяло ново управление на техните собствени "народни комисари". По време на този процес динамиката на съветското самоорганизиране се е мултиплицирала; стотици нови Съвети изникват из цялата страна, като се обединяват в общоруския Конгрес на съветите.

Действително, Съветите се разпадат скоро под водачеството на болшевиките, по причини, които не бих могъл да обсъдя тук. За нашите цели е важен историческият пример на автономния интерфейс, който е способен да артикулира сътрудничеството между тези групи и сектори, които подкрепят революцията и същевременно да се занимава с глобалното управление на обществото. Как да си представим подобен интерфейс, но адаптиран към реалностите на нашето време? Нека си представил една организация, създадена, по подобие на Съветите, като отворено място, т.е. арена за дискусия между всички онези групи, които са отдадени на социалната промяна (с известни ограничения, разбира се). С други думи, това би била една организация, която не установява "какво да правим" предварително, но предлага на членовете си пространството да решават това колективно. Нека си представим, че организацията възниква, дефинирайки се като плуралистично пространство на координация между антикапиталистически, антирасистки и антисексистки движения; нека я наречем Асамблеята на социалното движение (АСД).

АСД се дирижира от един говорител за всеки от колективите, които са приети като членове (хората, които биха искали да участват първо трябва да се групират в колективи). Като Съветите, самата Асамблея решава дали да приема или не нови членове - колективи. Един от критериите за включване би бил стремежът към най-голямо възможно многообразие, чрез колективи, които представят различни социални групи (работници, жени, студенти, коренно население, хомосексуални, и т.н.) и също различни видове организации (малки колективи, големи сдружения, НПО, движения, кампании, партии и т.н.). За разлика от Съветите, по-големите организации-членове не биха имали правото да разполагат с повече говорители, но биха могли да имат повече "гласове" в пропорционалност с тяхната относителна важност за АСД като цяло. Например, говорителят на един малък политически колектив би имал правото на два гласа, докато говорителят на един голям профсъюз на металурзите би имал правото на 200 гласа. "Капацитетът за гласуване" би бил даван от Асамблеята на всеки един член според ред критерии, които са предварително установени (разбира се, по демократичен път). Следователно, АСД би признавала разлики в броя, предишни стремежи, стратегическа стойност, и т.н., според едно уравнение, което изключва възможността отделни групи да придобият възможността да влияят едностранно на процеса на взимане на решения. АСД също следва да се опитва да решава с консенсус или, най-малкото, с квалифицирано мнозинство по важните въпроси. Ако се налага гласуване, всяка организация-член би имала възможността да използва "капацитета си за гласуване" по предпочитан от нея начин. Така например, съюзът на металурзите би могъл да реши да даде всичките свои 200 гласа в полза на, например, директното действие срещу правителството, което се обсъжда. В случай на вътрешни противоречия в съюза, те биха могли да решат да "представляват" мнението на малцинството също и в АСД, като дадат 120 гласа "за" директното действие и 80 "против". Така АСД действа по начин, който не "налага със сила" хомогенизацията на мненията на членовете ѝ (което обикновено води до разцепление).

Важните решения винаги биха останали в ръцете на всяка организация-членка. Всяка от тях би определяла свободно стила на своя говорител. Някои могат да предпочетат да им делегират възможността да взимат всички решения, докато други биха предпочели те да са техни представители с по-малко власт. Във всеки случай, АСД би прилагала механизми на взимане на решения, които дават на всяка организация времето да объжда проблемите предварително и след това да дава ясен мандат на гласуване на своя/та говорител/ка. По електронен път, организациите-членки биха имали също възможността да изразяват гледните си точки и да гласуват от растояние, ако не могат да присъстват, или ако искат да следват дебатите и да вземат решение в "реално време".

Решенията на АСД не биха противоречали на автономността на никой член; АСД не би твърдяла, че е изключителната представителка на всички борби, нито би изисквала ексклузивно членство. Биха могли да съществуват няколко организации като АСД, които действат същевременно, с някои припокриващи се членове, без това да е проблем. Би било в интереса на всички да сътрудничат на всяка организация, която представлява борба за валидна кауза.

АСД не би имала "власти" в силния смисъл на думата (т.е лидери). Вместо това, тя би назначавала групи от "фасилитатори", които да се занимават с различните функции, като например:

  1. Да приемат и оценяват молби от потенциални нови членове и да препоръчват на АСД дали да ги приеми или не и с какъв "капацитет на гласуване".
  2. Да се занимават с набиране на средства и финанси.
  3. Да действат в ролята на говорители пред медиите.
  4. Да посещават други организации и да ги канят да се присъединят към АСД.
  5. Да действат като представители на цялата АСД пред други политически организации.
  6. Да се занимават с управлението на конфликти при неразбирателства между организации-членки.
  7. Да организират училище за еманципационна политика.
  8. Да взимат тактически решения в спешни ситуации, когато АСД не може да се произнесе навреме.
  9. Да имат частично право на вето при решения, които сериозно противоречат на основните принципи на АСД.
  10. Да движат конкретни кампании, по решение на АСД (анти-военни, анти-СТО, и т.н.)
  11. и други.

Позицията на фасилитаторите би имала временен срок и те би следвало да се избират на ротационен принцип, между различните организации-членки, за да се избегне натрупването на власт у някого в ущърб на други, както и типичните борби за власт между лидери.

За какво би служила една такава организация? В зависимост от политическия контекст, би могла да служи за различни цели. Нека си представим един контекст, в който АСД едва започва организационна дейност. Съдържа малък брой организации-членки и следователно има малко влияние в обществото. В един такъв контекст, АСД би била един вид "политически кооператив". Всеки член би допринесъл с някои от ресурсите си - контакти, опит, средства и др. - за общите цели (напр. за организиране на демонстрация, за защита на членовете от държавни репресии, за кампания срещу МВФ, и т.н.). Този кооператив би помогнал за утвърждаването на връзките между социалните движения в цялата мрежа.

Нека сега си представим един по-благоприятен контекст. С оглед на опита на АСД, натрупан чрез работа, и с успехите ѝ да артикулира форми на сътрудничество, които са полезни за всички и в съответствие с еманципационните ценности, които представлява, няколко нови организации са решили да се включат. АСД се е разрастнала и вече съдържа доста организации от различни видове; гласът ѝ се чува в обществото като цяло и много хора се вслушват в мненията ѝ с интерес. В този контекст, "политическият кооператив" може да бъде полезен с мобилизирането на ресурсите си, за да има директно влияние върху държавните политики. АСД може например да заплашва правителството със стачки и директно действие, ако то реши да подпише ново споразумение за свободна търговия. Ако е подходящо, АСД може да призове за бойкот на следващите избори. От друга страна, АСД може да реши, че най-добре би било нейни собствени кандидати да участват в парламентарните избори. Според тези основни стълбове, тези кандидати биха били единствено говорители на АСД, без правото да решават каквото и да било сами, както и без правото да бъдат преизбирани за втори мандат. Ако някои от тези кандидати са избрани, то "политическият кооператив" би бил полезен при мобилизацията за нуждата на изборите, като след това разпредели политическите "печалби" (т.е. определено влияние в държавната политика) сред всички организации-членки. Тъй като кандидатите ще се явят не като личности или представители на определени организации, а като говорители на АСД, политическото "натрупване" би било в полза на АСД като цяло. В допълнение на това, с оглед на по-голямата способност за сътрудничество, показана от АСД, както и с оглед на това, че АСД ще внимава кандидатите да не се превърнат в каста от професионални политици, престижът ѝ със сигурност би се увеличил в очите на обществото като цяло.

Нека сега си представим един още по-благоприятен контекст. АСД вече има дълготраен опит на обща работа. Разрастнала се е и съдържа в себе си няколко хиляди организации-членки. Усъвършенствала е процедурите за взимане на решения и вътрешното разпределение на задачите. Допринесла е за разпространението на нова активистка култура и етика. Разполага с убедителен способ за справянето с вътрешни конфликти и предотвратяването на прекалената концентрация на власт у едни, за сметка на останалите. Нейните дебати и политически позиции се следят с голямо внимание от цялото общество. Стратегията на електорален бойкот е била ефективна и правителството и всички партии губят всяко доверие. Или, като алтернативен вариант, стратегията на "колонизиране" на части от държавата, заедно с гражданите, е била успешна и АСД сега контролира голяма част от законодателната власт и известна част от изпълнителната власт. И в двата случая, държавата е загубила доверие и едно голямо социално движение изисква радикални промени. Има неподчинение, стачки и директни действия навсякъде. В този случай, "политическият кооператив" може да бъде използван за подготовката на следващата стратегическа стъпка, като предложи себе си за алтернативно средство (най-малкото преходно) за глобалното обществено управление. Стратегията тук може да варира: АСД може да реши да продължи да колонизира електоралните позиции, които предлага държавната политика, като завзема все повече и повече части от държавата или докато контролира по-голямата част от нея. От друга страна, АСД би могла да промотира една въстаническа стратегия. Или една комбинация от двете.

Повече от ясно е, че това беше едно въображаемо упражнение, което има за цел единствено да даде пример как "автономният интерфейс" работи. В този хипотетичен случай, АСД действа и като средство за сътрудничество между еманципационните движения и като институция, която е способна да се грижи за управлението на обществото тук и сега. Нейната стратегия се основава първо на развитието на един институционен модел, който "имитира" множеството форми, които структурират нашите мрежи на сътрудничество (т.е., едно отворено и плуралистично пространство, но което също така е снабдено с ясни правила) по един "очаквателен" начин (хоризонтален и автономен; разширява нашата власт-да-правим без да концентрира на едно място власт-над). Второ, АСД развива една интелигентна стратегия след като "разчита" конфигурацията на основните звена на сътрудничество в настоящето общество. Така, АСД идентифицира кръстопътищата, където властта-над има противоречива роля (т.е., там където задачите, извършвани от държавата, са донякъде полезни или нужни) и предлага по-добра, автономна алтернатива. По този начин, стратегията на АСД не е напълно разрушителна. За разлика от политическите партии - включително тези от ленински тип - които "колонизират" социалните движения с формите и ценностите на хетерономната политика, АСД предоставя интерфейс между нашите движения и държавата, който в крайна сметка "колонизира" държавата с формите и ценностите на нашите движения. Това се получава чрез окупирането на държавни постове, отнемането на властта им, или унищожаването им в случай на нужда.

Нека да повторим, това не трябва да бъде възприемано като модел за една перфектна политическа машина. АСД не се нуждае от "ангелски" същества. Разбира се, биха съществували вътрешни борби за власт и конфликти от всякакъв вид. Разбира се, една такава институция не би разрешила и елиминирала завинаги вродената разлика между общественото и политическото. Еманципационната политика би продължила да бъде, както е и днес, една трудна, ежедневна задача без гаранции за успех, която има за цел да разшири постепенно нашата автономност. Ползата от една такава институция от нов тип е, че всички тези борби, конфликти и напрежения биха били едновременно разпознати и управлявани, за да не се стигне до неизбежното унищожение на възможностите за сътрудничество.

Дори и това да беше чисто въображаемо упражнение с много ограничения, надявам се, че би допринесло за разширяването на обхвата на нашите възможности, когато става дума за ключовия въпрос на еманципационната стратегия: Какво да се прави?

10 юли, 2009 от Езикиъл Адамовски

За Reimagining Society Project на Z Communications. Текстът е първоначално подготвен Z сесиите по "Визия и стратегия" в Удс Хол, Масачузетс от 1 до 7 юни 2006, също така публикуван в книгата "Real Utopia: Participatory Sociery for the 21st Century".

Превод: Васил

Издателска дейност

  • Проектът за автономия
  • Пряката демокрация на 21 век
  • Пропукай капитализма
  • Докато питаме, вървим

proektut-za-avtonomiq-frontcover Много хора у нас са чували за парижките бунтове през Май ’68, но малцина са запознатите с работата на Корнелиус Касториадис, определян от мнозина, включително и от Даниел Кон-Бендит, за идеен вдъхновител на бунтовните студенти от този период. Според Едгар

Read More

Пряката демокрация на 21 век Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи третата си книга - сборникът "Пряката демокрация на 21 век", съставител на който е Явор Тарински. Книгата отново е част от издателската ни серия в издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Първото й

Read More

Пропукай капитализма Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи втората си книга! Книгата е "Пропукай капитализма" на Джон Холоуей и е част от издателската ни серия в новото издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Тя е реалност и благодарение на сътрудничеството

Read More

Докато питаме, вървим Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да Ви представи своята първа книга-сборник - "Докато питаме, вървим". Този сборник обединява най-стойностните материали, публикувани на уебсайта на проекта "Живот след капитализма" през първата година от съществуването му (април 2009 г. - април 2010 г.)

Read More

We use cookies on our website. Some of them are essential for the operation of the site, while others help us to improve this site and the user experience (tracking cookies). You can decide for yourself whether you want to allow cookies or not. Please note that if you reject them, you may not be able to use all the functionalities of the site.