неолиберализъм

Сред тези, които имат отговорността за управлението на големи икономики, нараства чувството, че дисциплината икономическа наука вече не е подходяща за целта. Тя започва да изглежда като наука, предназначена да решава проблеми, които вече не съществуват.

Днес в пандемията се появяват нови форми на солидарност, взаимопомощ и обща борба. Как те ще формират утрешните борби за посткапиталистически свят?

Стачки през границата и стчаки за по-висока заплата
Планетата клони надясно, докато идеологиите се ангажират
Изведнъж се случва репресия, мораториум върху правата
Какво си мислеха те, че политиката на паника ще покани?
Човек на улицата вдига рамене „Сигурността е на първо място“
Но проблемът с нормалното е, че винаги се влошава

— Брус Кокбърн, „Проблемът с нормалното“

Следва постскрипт към книгата на Макс Хейвен "Капитализмът на отмъщението: Призраците на империята, демоните на капитала и уреждането на неплатими дългове", която ще излезе през месец май от Плуто Прес.

Пристигането на пандемията COVID-19 в началото на 2020 г., която се разгръща по целия свят, докато пиша тези думи, вероятно ще бъде запомнена като епохална промяна. В тази продължителна зима, когато границите се затварят, тъй като затварянията и карантините се размножават, докато хората се разболяват и възстановяват, налице е силно усещане, че когато пролетта най-накрая настъпи, ще се събудим в един драстично променен пейзаж.

или
"Духтът на новооткритата критика към растежа се обръща" (Peach 2011: 1)

За наблюдателите колапсът на Лемън Брадърс и на международното споразумение за климата от Париж в началото на 21ви век са сигнал, че икономиката не може да продължава повече така. Защото столетието е пред нас. При мисълта за това обаче се открива мрачно предзнаменование, защото и туко-що описаната икономическа криза, и био-кризата (глобално затопляне, загуба на биоразнообразие, изсичане на горите и т.н.) имат връзка с бъдещето на планетата (Markantonatou 2015: 98-99). Ефектите от податливия на кризи капиталистически начин на производство се усещат ясно от обществото, което е зависимо от неконтролируеми широкомащабни технологии и разрушителни форми на енергетика, които подхранват постоянния икономически растеж. Началото на разрушаващия просперитета растеж инициира нарастваща нужда от енергия, която може да бъде подплътена чрез техники като атомна енергия и дори електроцентрали, разчитащи на изкопаеми горива и следвателно с цената на смъртта на хиляди хора (пример: Чернобил, Фукушима). Тези социо-екологични бедствия са свързани с динамиките и ефектите на икономическия растеж (Schmelzer / Passadakis 2011: 8-9).

Годината е 2017-та, а се усеща като 2007-а. Поредно посегателство срещу природата, поредна серия протести. Както всеки път, хората отново защитават природата от бизнес интересите на един ограничен олигархичен елит, срастнал се с държавната машина.

Много хора продължават да си мислят, че живеем в някакъв изроден, криворазбран български капитализъм и това е основната причина за проблемите ни. Ако имахме нормален, работещ капитализъм, нямаше да има нужда от подобни протести, защото нямаше да има подобни посегателства върху природата.

Неолиберализмът далеч не търси свободата – той винаги е целял принудителна, недемократична и неравнопоставена реорганизация на обществата

Откакто през 2001 г. бе възвестена т.нар. Война с терора – и особено след избухването на глобалната финансова криза през 2008 г., много се говори за „завръщането на държавата“. В началото тази концепция се свръзваше с нарастващата популярност на въпросите на сигурността, а след това – с мащабните операции за спасяване на финансовите институции. Но макар и да е ясно, че действията на държавата са станали по-забележими след началото на новия век, правят се подвеждащи заключения какво точно означава това.

Живеем в свят, който е с главата надолу. Както гласи едно широкоразпространено меме, "всичко, от което се страхувахме при комунизма, – че ще загубим домовете и спестяванията си и ще бъдем принудени да работим вечно за мизерни заплати без право на глас в системата, – стана истина при капитализма." Вместо да доведе до по-големи икономически и политически свободи, както винаги твърдяха адептите му и интелигенцията, крайният триумф на неолибералния проект върви ръка за ръка с драматична експанзия на държавния контрол и наблюдение. В момента повече хора са под поправителен надзор в САЩ отколкото са били в Гулаг в пика на сталинисткия терор. Сървърите на Националната служба за сигурност на САЩ могат да съхраняват 1 милиард пъти повече данни от Щази. Когато Берлинската стена падна през 1989 г., в света имаше 15 огради и стени по границите. Днес те са 70. В много отношения антиутопичното бъдеще от новелите и филмите вече е тук.

Въпросът, който си задавам в това есе, е защо, още от "началото на прехода", идеологически десни организации обръщат толкова значително внимание на "хипарливите" среди в младежките култури, защо за тях е важно да превърнат "хипарливите" младежи в десни?

Бих искал да започна със "зората на прехода", когато най-главният хипар на страната – Васко Кръпката – пееше на "митингите" на СДС "комунизмът си отива, спете спокойно деца". Погледнат от днешна перспектива, призивът "спете спокойно деца" може да се тълкува като намерение за приспиване на масите. Сънят след това обаче беше сериозен кошмар, в никакъв случай не беше спокоен, какъвто ни го обещаваше Кръпката. Архе-хипарят на страната имаше своят солиден принос за победното шествие на Синята идея, макар и днес да изглежда като да се е изпарил и ни се чува за него, ни се вижда, като да е безследно изчезнал.После един друг гуру на прехода, шаманът на дясното Евгени Дайнов също демонстрираше хипарски "имидж", та чак нямаше как да не повярва човек, че дясната идеология и хипарството са се съчетали безпроблемно.

Българско либертарианско общество, или накратко БЛО е едно от многото НПОта,  функциониращи на територията на България, които лансират неолиберални политики в общественото пространство. Въпреки че реториката, опорните точки и целите на този тип организации са сходни, в тази статия ще разгледаме подробно именно БЛО (а не ИПИ, Институт за радикален капитализъм „Атлас“ или др.) заради особените методи на пропаганда, които използва, както и поради специфичната група, таргетирана от тази организация, а именно студентските среди и изобщо младите хора.

Представете си живота преди парите.

Да кажем, че правите хляб, но имате нужда от месо. Какво обаче да правите, ако касапинът в града не иска от вашия хляб? Трябва да намерите някой, който да го желае и да разменяте, докато най-после получите известно количество месо.

Можете лесно да усетите, че това става все по-сложно и неефективно. Затова и хората са изобретили парите: за да улеснят размяната на стоки. Не е ли така?

Дори да звучи доста добре, този древен свят на размяна всъщност е неудобен...

А не е изключено и да е напълно измислен.

Следващият път, когато някой ви каже, че нацистите са били анти-капиталисти, покажете му това (графиката вдясно).

Коментиращите в блога ми твърдят, че графиката не ни казва нищо за нацистите и капитализма. Тя само показва, че икономиката е била във възход по времето на Хитлер. Също както икономиката на САЩ по времето на Рузвелт. Тогава може би графиката, показваща възвръщаемостта на капитала (печалбата от капитала) по време на нацистите, просто показва общото подобрение на икономиката през 30те години на XX век? Подобрение, характерно за целия индустриален свят?

За щастие, Суреш Наиду, невероятен икономист от Колумбия, ми предостави следните графики.

Едва ли може да намерим по-подходящ момент да блокираме Европейската централна банка (ЕЦБ). Всички ще дойдат. Ние сме “най-приятните хора, които Европа може да предложи” (NoTroika), ние сме “Интернационалът на разгневената тълпа” (Frankfurter Allgemeine Zeitung), и сме “ултрасите на Варуфакис” (Грамши).

Ние нямаме кристална топка и не можехме да предскажем какво точно ще се случи във вечерта на 18 март. Но в съответствие с това, което знаем и на което се надяваме, Blockupy може да се превърне в нещо много повече от поредната блокада или от още един бунтовен ритуал. Сигналите от всички различни политически и географски посоки на движението показват, че съществува едно неконтролируемо желание за свят отвъд капиталистическото безсмислие, стремеж към изживяна солидарност и многогласово желание за истинска демокрация. Ако всичко това бъде обединено в едно, Blockupy ще зададе практическия тон за политика на улицата, която свързва ясна и недвусмислена позиция с оповестяването на новината, че много и все повече хора са започнали да разбират. За нас това е политическото ядро на Blockupy – да позволим на едно бляскаво днес да покаже какво може да постигне едно задаващо се радикално социално ляво. Дори боговете могат да загинат, когато хората престанат да вярват в тях.

Ако искаме фундаментална промяна, трябва да вземем живота си в свои ръце
Интервю с Явор и Данаи от „Алфа Капа“ [1].

Какви са вашите опасения относно новото гръцко правителство – като участници в един антиавторитарен колектив?

Данаи: За мен първият проблем със СИРИЗА е тяхното коалиране с АНЕЛ, една дясна популистка партия. Това не се случва за първи път в съвременната гръцка история. Нашите родители, баби и дядовци вече са ставали свидетели на такова нещо, но от ляворадикална гледна точка това е много обезпокояващо. На практика обаче нямаше друга партия, с която СИРИЗА да можеше да си сътрудничи по икономическите въпроси, а спечелиха изборите точно заради тях. Единствената друга лява партия в парламента е ККЕ – Гръцката комунистическа партия – които са поддръжници на Сталин...за бога, те наистина са фенове на Сталин.

Явор: Аз не мисля, че това е толкова голям проблем. АНЕЛ е нова и популистка партия, с голяма склонност към конспиративните теории. Техният дискурс без съмнение е опасен, но не считам, че имат властта или опита, нужен им, за да го наложат наистина. Това, което е по-разочароващо за мен, е, че СИРИЗА изоставиха участието отдолу.

Студентската окупация в Амстердамския университет говори за задълбочаваща се криза във висшето образование не само в Холандия, но и по целия свят.

Вече три седмици Амстердамския университет (АУ) е разстърсван от студентски протести срещу неолиберализацията на висшето образование и липсата на демократичност във вътрешното вземане на решения. През изминалата седмица персоналът на университета се присъедини към окупацията, заявявайки своята солидарност със студентите и заплашва йки с още действия ако исканията не бъдат изпълнени. С окупацията на основната административна сграда, Маагденхуис, управителния съвет на университета е поставен в неловка ситуация: да уважи исканията на академичната общност за повече демократизация или да продължи да се подчинява на неолибералната логика на бюрократична финансиализация.

Голяма част от новините тази година [1] бяха безнадеждни, депресиращи и преди всичко объркващи. Единствената реакция към това е „О, боже” [2]. Това, което този филм ще представи, е, че именно тази пораженческа реакция заема централна позиция в една нова система за политически контрол.

За да разберем как това се случва, трябва да се обърнем към Русия. Към мъж на име Владислав Сурков, герой на нашето време. Сурков е един от съветниците на президента Путин, помагайки му да поддържа власта си в продължение на 15 години. Но го е направил по много новаторски начин. Сурков идва от авангардния свят на изкуството. Тези, изучавали кариерата му, казват, че това, което Сурков е направил, е да имплементира идеи от концептуалното изкуство в сърцето на политиката. Целта му е да подкопае възприятията на хората за света, така че те никога да не са сигурни какво наистина се случва. Сурков превърна руската политика в объркваща, вечно променяща се театрална постановка. Той спонсорира всевъзможни групировки – от неонацистки скинхеди до либерални движения за човешките права. Дори подкрепя партии, опониращи на президента Путин.

Едно ляво правителство може да осигури глътка въздух за социалните движения, но може също така и да ускори тяхната демобилизация и асимилация от държавната власт.

Днес социалният антагонизъм се проявява във военни термини. Капиталистическата доминация разрешава своите противоречия не като предоставя определени права и свободи на потиснатите, както правеше в миналото, а като налага постоянно състояние на изключение, където всички средства за социално инжинерство са оправдани и на всеки протест се гледа като на наченка на враждебност. Достигането до нов баланс остава предизвикателство, на което отговор ще може да даде единствено влизането – или невлизането – на социалната контра-власт в центъра на политическия живот.

Факт е, че работата на Запад през последните години се ориентира все повече към сферата на "услугите". Тъй като първичното и вторичното производство се случват основно в "третия" свят или от имигранти в западните страни [1], третичният сектор среща безпрецедентно развитие в западния свят. За някои от тези услуги, за които се предполага, че включват също и някакво ниво на "интелектуалност" (каквото и да означава това), вече не е достатъчно само механичното изпълнение на някои определени задачи - днес те се изпълняват от компютри. Точно обратното, от работника се иска да поема "инициативи", да бъде "креативен", да бъде "част от отбора". При редица задачи, чиито основен обект е контактът с клиента, работникът е "лицето на компанията", който трябва да се придържа към нейните "ценности" (например задължително усмихване и приветливо отношение).

Колапсът на аржентинското песо и турската лира, заедно с резкия спад на китайската икономика и натискът надолу в други пазари увеличават възможността от нова фаза на кризата.

"Кървава баня на нововъзникващите пазари [1]". Така Ройтерс описа масовата разпродажба, която разтърси финансовите пазари в четвъртък (23 януари) и която се задълбочи драматично в петък (24 януари). Уол Стрийт тръгна надолу, а европейските пазари потънаха след като инвеститорите изоставиха периферията, страхувайки се че ограничаването на програмите за стимулиране от страна на Федералния резерв на САЩ, комбинирано със забавянето на икономическия растеж на Китай ще повлияе негативно на възможностиите на развиващите се страни да изплащат дълговете, които поеха през изминалото десетилетие на лесни кредити. Притесненията относно 4,8те трилиона щатски долара дълг на сенчестото банкиране в Китай допълнително усилват чувството на страх.

Режимът на строги бюджетни ограничения (austerity) [1], наложен на периферията на Европейският съюз, е част от по-широк и амбициозен проект за преустановяване на демокрацията и превръщане в стока на всички аспекти на социалния живот.

Голямото внимание, на което е подложена периферията на Еврозоната, датира от 2010 година, когато правителството на Гърция поиска помощ (bailout) от Международният валутен фонд (МВФ), Европейската централна банка (ЕЦБ) и Европейската комисия (ЕК) - или "Тройката", както колективно са познати тези три сили. И това стана една обичайна история, когато Ирландия, Португалия и Кипър направиха същото. Словения изглежда е следващата, а Испания и Италия остават под стрес. Дълговата криза на суверенни държави беше представяна от самото й начало като простата сума на отделни национални макроикономически показатели, като някои страни не успяват да бъдат достатъчно конкурентоспособни (или, според една по-малко изтънчена формула, са "мързеливи") и някои правителства не успяват да контролират бюджетния дефицит както е редно (или, според една по-малко изтънчена формула, "харчат много").

Дейвид Грейбър участва в редица акции на алтер-глобалисткото движение, член е на профсъюза "Индустриални работници по света" и един от основните фигури в движението "Окупирай Уолстрийт".

"Дълг: Първите 5000 години" е исторически и културологичен поглед към понятието за дълг, който прави паралел между религиозните идеи за дълга в различни общества и настоящата дългова криза в опит за критика на представата, че изплащането на задълженията е в основата на здравото общество.

"Новите анархисти" представя аналитичен поглед отвътре към движението на алтер-глобалистите, в което Грейбър е деен участник, а в "За феномена 'скапани работи'" авторът разсъждава върху причините за все по-разрастващата се сфера на услугите и професиите, обслужващи консуматорския стил на живот.

Дейвид Грейбър е американски антрополог, активист и анархист, преподавател в Лодонското училище по икономика и политически науки и, от 1998 г. до 2007 г. - в университета в Йейл. Прави дългогодишно изследване върху наследството от колониалната епоха и робството в Мадагаскар, което, заедно с монографията му "Дълг: Първите 5000 години" е един от най-значимите му приноси в областта.

Книгата в pdf-формат - свободно сваляне, издадена и публикувана със свободен достъп от Семинар_BG/Фондация "Медийна демокрация".

На снимката: "Свободната търговия, това е диктатурата на компаниите", Вандана Шива

Започналите през 2008 г. преговори за сключване на споразумение за свободна търговия между Канада и Европейския съюз приключиха на 18 октомври. Добро предзнаменование за американското правителство, което се надява да сключи партньорство от този тип със Стария континент. Предмет на тайни преговори, този проект, горещо подкрепян от мултинационалните компании, би им позволил да съдят всяка държава, която не се подчинява на нормите на либерализма.

МОЖЕМ ли да си представим мултинационални компании да дават под съд правителства, чиято политическа ориентация би могла да намали техните печалби? Приемливо ли е те да имат право да искат – и да получават! – щедра компенсация за пропуснати ползи в резултат на прекалено строго трудово законодателство или на твърде големи разходи за изпълнение на екологичните норми? Подобен сценарий, колкото и невероятно да звучи, не датира от вчера. Той фигурираше черно на бяло в проекта за Многостранно споразумение за инвестициите (МСИ), предмет на тайни преговори в периода 1995-1997 г. между двадесет и деветте държави членки на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИРС) [1]. Разкрит в последния момент, именно от Монд дипломатик, текстът на проекта предизвика безпрецедентна вълна от протести и принуди авторите му да го приберат в чекмеджето. Петнадесет години по-късно, ето че отново излиза на дневен ред в нови одежди.