представителна демокрация

Площадните окупации през 2011 г. са повратен момент, въпреки неговата преходност, който промени дълбоко грасруутс и институционалната политики.

Какво стана с голямото обещание за социална промяна, издигнато от "движенията на площадите" през 2011 г.? Какво оставят след себе си тези зрелищни окупации от Тахрир в Кайро до Пуерта дел Сол в Мадрид и Синтагма в Атина? В каква степен допринесоха за ускоряване на каузата на "99%" или на "обикновени хора", за които претендираха че се борят?

Историята показва, че най-добрата ни надежда за радикална социална промяна се крие не в сферата на електоралната политика, а в изграждането на народна власт отдолу.

Колективът "Без алтернатива" наскоро публикува отговор на критиката ми на социалистическата подкрепа за президентската кампания на Бърни Сандърс. "Без алтернатива" твърди, че Демократическата партия е "арена на борба", която може да бъде окупирана, както всякo обикновено обществено пространство. Те смятат, че в политиката трябва да се постига баланс между принципите и практиката, което означава, че ние трябва просто да игнорираме по-консервативните политически позиции на Сандърс. Най-важното е, те твърдят, че можем да разширим силата на социалните движения като "Окупирай" и "Black Lives Matter" чрез "окупиране" на политическите институции като Демократическата партия.

На парламентарните избори в Гърция на 25.01.2015 г. броят на негласувалите беше 36.13%. Въздържането от гласуване е индиректен, но ясен израз на недоверие, който отразява чувството, че в рамките на тази политическа система като цяло нищо не може да бъде променено към по-добро. От друга страна, без значение от крайния партиен избор, значителен брой гласоподаватели се възползваха от правото си на глас не заради силна вяра в политическата система, а от страх, отчаяние и/или нужда от оптимизъм. От тази гледна точка (респ. от идеологическа гледна точка) 36.13% представляват разнородно гражданско тяло, което като цяло не е представено.

Преди два месеца СИРИЗА се възкачи на власт начело на гръцкото правителство. Преди изборите нейният основен лозунг беше "надеждата идва". Разбира се, постепенно стана ясно, че никаква надежда не идва. Новите зaконопроекти, закони, мерки и тактики на СИРИЗА пoтвърждават тази прогноза. СИРИЗА е просто още една капиталистическа партия. Нека да погледнем политиката ѝ до момента.

По време на управлението на бившата управляваща партия "Нова демокрация" съществуваше така наречения закон за "кварталната полиция". Това практически означаваше, че полицаите ходят по улиците в квартала на всеки град, за да "защитават гражданите" от "неизвестни опасности". Този законопроект беше регистриран, но никога не е функционирал на практика заради противопоставянето на активисти, считащи го за репресия на полицейската държава. Сега СИРИЗА отново се опита да внесе законопроекта, защото "престъпността се е повишила", според министъра на вътрешнте работи И. Панусис. Фактически, каква е разликата между склонноста към полицейщина на бившето и на сегашното правителство?

Ако искаме фундаментална промяна, трябва да вземем живота си в свои ръце
Интервю с Явор и Данаи от „Алфа Капа“ [1].

Какви са вашите опасения относно новото гръцко правителство – като участници в един антиавторитарен колектив?

Данаи: За мен първият проблем със СИРИЗА е тяхното коалиране с АНЕЛ, една дясна популистка партия. Това не се случва за първи път в съвременната гръцка история. Нашите родители, баби и дядовци вече са ставали свидетели на такова нещо, но от ляворадикална гледна точка това е много обезпокояващо. На практика обаче нямаше друга партия, с която СИРИЗА да можеше да си сътрудничи по икономическите въпроси, а спечелиха изборите точно заради тях. Единствената друга лява партия в парламента е ККЕ – Гръцката комунистическа партия – които са поддръжници на Сталин...за бога, те наистина са фенове на Сталин.

Явор: Аз не мисля, че това е толкова голям проблем. АНЕЛ е нова и популистка партия, с голяма склонност към конспиративните теории. Техният дискурс без съмнение е опасен, но не считам, че имат властта или опита, нужен им, за да го наложат наистина. Това, което е по-разочароващо за мен, е, че СИРИЗА изоставиха участието отдолу.

Голяма част от новините тази година [1] бяха безнадеждни, депресиращи и преди всичко объркващи. Единствената реакция към това е „О, боже” [2]. Това, което този филм ще представи, е, че именно тази пораженческа реакция заема централна позиция в една нова система за политически контрол.

За да разберем как това се случва, трябва да се обърнем към Русия. Към мъж на име Владислав Сурков, герой на нашето време. Сурков е един от съветниците на президента Путин, помагайки му да поддържа власта си в продължение на 15 години. Но го е направил по много новаторски начин. Сурков идва от авангардния свят на изкуството. Тези, изучавали кариерата му, казват, че това, което Сурков е направил, е да имплементира идеи от концептуалното изкуство в сърцето на политиката. Целта му е да подкопае възприятията на хората за света, така че те никога да не са сигурни какво наистина се случва. Сурков превърна руската политика в объркваща, вечно променяща се театрална постановка. Той спонсорира всевъзможни групировки – от неонацистки скинхеди до либерални движения за човешките права. Дори подкрепя партии, опониращи на президента Путин.

Протестиращият от последните години не признаваше легитимността на представителството. Протестиращият не предлагаше партийна алтернатива. Не скандираше какво иска. В словата си той по-скоро критикуваше и отричаше. С културата си предлагаше един друг свят, една друга система на живот. И това бе важното. С революционните институции и правила, Протестиращият се отличаваше от недоволните граждани, които със самото си поведение утвърждаваха сякаш напук на себе си статуквото.

Протестиращият из целия свят бе чул твърде много лъжи, твърде много празни обещания. Бе жертва на твърде много задкулисни игри, твърде много лицемерие. Твърде много фалшиво лидерство.

По мостове на влюбени, по тротоарни афиши, по изпратени съобщения, по платени постове във фейсбук, по устите на треперливи журналистки, по новговора на елитите се повтаря най-голямата лъжа – 25 години свобода.

Тази свобода не е нашата свобода. Който ни казва, че сме свободни, ни поробява.

Тази свобода е свободата на институциите да ни игнорират, свободата на политиците да ни лъжат, свободата на мултимилионери да са винаги на загуба пред данъчните, свободата на корпорациите да инвестират тук, защото сме евтина работна ръка, свободата на тарикатите, узурпирали цели квартали, разпореждайки се като царе, свободата на медиите да измислят друга реалност.

Едно ляво правителство може да осигури глътка въздух за социалните движения, но може също така и да ускори тяхната демобилизация и асимилация от държавната власт.

Днес социалният антагонизъм се проявява във военни термини. Капиталистическата доминация разрешава своите противоречия не като предоставя определени права и свободи на потиснатите, както правеше в миналото, а като налага постоянно състояние на изключение, където всички средства за социално инжинерство са оправдани и на всеки протест се гледа като на наченка на враждебност. Достигането до нов баланс остава предизвикателство, на което отговор ще може да даде единствено влизането – или невлизането – на социалната контра-власт в центъра на политическия живот.

Политическата апатия е феномен, който е занимавал (и продължава да занимава) мнозина интелектуалци и социални учени. Това е патологичен симптом за общество, което губи своята креативност и поставя основите на своя разпад. Ако опитаме да дефинираме политическата апатия, бихме казали, че тя е състоянието, в което човешките същества престават да действат като активни политически животни, престават да гледат на себе си като на способни да поемат отговорност за вземането на решения, които определят техният живот, и накрая, те престават да бъдат носители на различен тип социална институция, игнорирайки всяко чувство за автономия [1]. Вместо това, те приемат пасивно поведение, характеризирано от масово поведение, конформизъм, интровертност и прекомерен индивидуализъм, или както Корнелиус Касториадис (2001) казва, те предпочитат приватизацията пред свободата.

В двата дебели тома на своя бестселър от 2006 г. "Endgame" (Краят на играта) Дерик Дженсен разгръща 20 предпоставки, според които светът ни се е насочил към неизбежен колапс и е необходимо незабавно действие, което да сложи спирачка на унищожителните ефекти от индустриалната цивилизация.

Понякога имаме нужда и от глътка свеж въздух и ироничен и насмешлив поглед към случващото се... Имаме нужда да покажем алтернативите дори и в умален мащаб и само за няколко часа, за да напомним, че те са навсякъде около нас, дори и не винаги да ги забелязваме.

Затова заповядайте на 23.05.2014 (петък) от 18:30 в градинката на "Кристал" в София, където ще се проведе акция "Предизборен цирк", организирана от "Бъди промяната в София"!

Изборите наближават, а с тях и предизборният цирк става все по-осезаем. Разни знайни и незнайни "спасители" се надлъгват, за да прилъжат хората да гласуват за тях. Кебапчета, купуване на гласове, голи обещания и телевизионни изцепки - политическите партии пускат в ход всичките си циркаджийски номера.

С проекта за нов Наказателен кодекс, управляващите в момента се опитват да възстановят тоталитаризма, който на мнозина ни е добре познат с неговата репресивна машина. Не искаме никога повече властимащите да определят живота ни. Да ни казват как трябва да живеем и какво може или не може да правим.

Какво всъщност се опитват да прокарат с проекта за нов Наказателен кодекс?

Първо: Да предизвикваш смущения в дейността на органите на властта се приравнява с държавна измяна. Това означава, че за всяко опозиционно действие и говорене, което е очаквано да смути органите на властта се предвижда затвор и конфискация на цялото имущество (чл.47, ал.1, т.3, чл. 301, чл.315, чл.316, чл.317 и §1, т. 3, т.32,д от ДР на НК (проект). Конфискацията на имуществото е едно репресивно действие на държавата, характерно за отминала епоха.

... а държавата е инструмент на капитализма.

Публикуваме този превод във връзка с надигащата се през последните седмици вълна на ксенофобски, расистки и нео-нацистки настроения и престъпления в страната ни. За нас животът след капитализма, централизираното планиране, държавата и представителната демокрация съвсем ЕСТЕСТВЕНО е И живот след расизма, ксенофобията, сексизма, хомофобията, нео-нацизма, фашизма и видизма. Той по никакъв начин не би могъл да бъде друг. За нас е немислимо в 21 век вид, който смята себе си за цивилизован, да попада отново в капана на пободни примитивни идеологии...

През 1855 г. вождът на индианското племе Дувамиш – Сиатъл – пише писмо до президента на САЩ – Франклин, в отговор на предложението му да закупи земята, обитавана от племето тогава:

"Как можете да купувате и продавате небето, топлината на земята, тази идея ни се струва чужда. Не сме собственици на свежестта на въздуха и на сребристия блясък на водата. Как можете да ги купите от нас?... Знаем, че белият човек не разбира нашия начин на живот. За него е безразлично едно или друго парче земя, защото той е странник, който идва в нощта, за да открадне от земята каквото му е нужно. Земята за него не е брат, а е враг, когато я завладее я напуска и продължава своя път. Оставя зад себе си гробовете на своите родители, без това да има за него значение. Отстранява от земята своите синове, без това да го афектира! Забравя гроба на баща си и правата на своите синове. Отнася се към майка си земята и брат си небето като към неща, които се купуват, продават и крадат. Незадоволимият му апетит ще унищожи земята и ще остави след себе си само пустиня!... Земята не принадлежи на човека, а той принадлежи на нея! Той не е създател на живота, а е само една брънка от него! Всичко, което прави срещу природата, го прави срещу себе си... Знаем и че всички неща са свързани, както кръвта, която свързва една фамилия!... Ако замърсявате постоянно леглото в което спите, ще умрете някоя нощ, задушени от мръсотията си... Тогава ще попитаме: 'Къде е гъстата гора? Няма я.... Къде е орелът? Няма го, изчезна!' И тук свършва животът и започва борбата за оцеляване!"

Да напишеш анализ на случващото се в българското обществено пространство след тези думи на вожда Сиатъл е трудно... И натъжаващо, защото в действителност цялата тема за пореден път бе рамкирана в логиката на капитализма и експлоатацията на природата от човека с характерния отенък на сблъсък на национални принадлежности и техните права в рамките на пазара и държавата.

Как американците изгубиха допир с реалността? Какво ги направи толкова уязвими за манипулация и политическа и медийна дезинформация? Без съмнение, корпоративните медии изиграха голяма роля в контролирането на възприятията, и пак има нещо по-дълбоко в цялата работа. Основната причина за пасивността и апатията на масите може да бъде по-добре разбрана след поглед върху конкретна конфигурация на Аз-а, която се появява в западната история.

В Конструиране на Аз-а, конструиране на Америка, психоаналитикът Филип Къшман анализира как в периода след ВСВ (1) в САЩ, модерната индустриализация пречупи традиционните социални връзки и реструктурира реалността на общността. От това, твърди той, се появи специфична конфигурация на Аз-а. Къшман я нарича "празният Аз" – "ограниченият, властнически Аз" – и описва как този празен Аз "има специфични психологически ограничения, чувство за лично представителство, което се намира вътре, и желание да манипулира външния свят в полза на собствения си интерес" (2). Къшман допълнително характеризира този празен Аз като такъв, който "преживява значително отсъствие на общностност, традиции и споделени значения – Аз, който преживява тези социални липси и техните последствия за "вътрешността" като липса на лична убеденост и стойност; същност, която олицетворява отсъствията, самотата и разочарованията на живота като хроничен, недиференциран, емоционален глад.

От няколко години, в българското политическо пространство, силно се спекулира с пряката демокрация. Различни политици, партии и НПО-та използват този термин за своите популистки програми и лозунги, с което налагат грешна представа за него.

В повечето случаи, основният пример, който се дава за пряка демокрация е Швейцария. Неправилно твърдение, което се натрапва в публичното пространство и създава грешна представа у хората. Несъмнено Швейцария остава държавата с най-добре изразена форма на демократично управление, но тя може да се определи, като полупряка демокрация с елементи на пряка. Това не значи, че няма общности, които са създали и развили истинска пряка демокрация. Затова, настоящото изследване цели да представи двете форми на демокрация. Изводите, които ще се достигнат, имат за задача да изяснят понятията и техните същностни характеристики.

Истинското лице на представителната демокрация все по-ясно ни се разкрива. Въпреки че защитниците на тази система постоянно се опитват да ни убедят, че общото мнение на обществото се изразява от водените политики на техните правителства на практика не виждаме това.

Примери за това може да намерим в настоящата сирийска криза. Въпреки че в България протести против евентуална интервенция в Сирия имаше в 11 града и преобладаващото обществено мнение е против, правителството предостави военни бази на САЩ при евентуални военни действия. Според социолози около 60% от населението на САЩ е против такава намеса. Във Франция две трети от населението са против военна операция в Сирия. Въпреки това техните правителства усилено подготвят и обсъждат евентуални военни действия. Дори и световните сили да откажат да атакуват Сирия, това няма да се случи заради исканията на техните народи, а заради властови, икономически или други задкулисни интереси. Все по-очевидно е, че правителствата действат независимо от настроенията и исканията на обществото.

Масовите протести през юни в страната могат само да ни изненадат приятно. Те не се ограничават само до реформистките искания и падането на правителството, както и тези от февруари не се ограничаваха само до високите сметки за ток. Тяхната основа е дълго таения хорски гняв, породен от дългите години безгласност. Тези протести поставят под въпрос сърцевината и функционирането на самата система.

От февруарските протести стана ясно, че всеки опит, за създаване на нова партия ще се провали, че няма политическа сила, която може да представлява хората и, че традиционните начини на правене на политика принадлежат на миналото. Това може да бъде обяснено с опита на българите до сега, който им е показал, че всеки, домогнал се до властта се е покварявал и я е използвал за лични облаги. По целия свят устоите на сегашната политическа и икономическа система биват разклащани от бунтуващи се хора и колкото и оставки да хвърлят политиците, колкото и да опитват да манипулират хората чрез корпоративни медии, все по-трудно им е да убеждават обществото, че се нуждае от тях.

Валентин (Вал) Тодоров е писател фантаст, режисьор и съосновател на "Индимедия - България". След 1991 г. живее 20 години в САЩ, а от година - в България. Като активист е участвал в множество протести, сред които на движението "Окупирай" в Тампа, Флорида, както и у нас.

Имате богат опит в протести в различни страни. Въпреки че характерът на движението "Окупирай" се различава от този на гражданското недоволство в България през последните дни, можем ли да направим паралел между събитията?

- Движението "Окупирай" в САЩ и по света, движението на "Възмутените" в Испания, движението "Пряка демокрация сега" в Гърция, движенията от Арабската пролет, гражданското недоволство и протести по света и в България имат общ корен: въставането срещу локалните прояви на съвременната глобализирана система на неолиберален капитализъм. Логично е, когато всички пациенти страдат от една и съща заразна болест, симптомите и реакциите да си приличат. От друга страна, в различните държави конкретните поводи и прояви зависят от местните обстоятелства, политическата култура и опита в такива бързо възникващи и спонтанни социални процеси.