дълг

Те засягат всеки аспект от живота ни, често ги наричат коренът на всяко зло, докато анализът на света, какъвто го смятаме за възможен – който анализ наричаме “икономиката” – е толкова важен за нас, че икономистите са се превърнали в първосвещеници на нашето общество. И все пак, странно, сред икономистите няма абсолютно единодушие какво всъщност представляват парите.

Свикнали сме да гледаме на модерния капитализъм (заедно с модерните традиции на демократично управление) като появявил се чак по-късно: с епохата на революциите – Индустриалната революции, Американската и Френската революции – серия от дълбоки промени в края на осемнадесети век, които стават напълно институционализирани едва след края на Наполеоновите войни. Тук се сблъскваме лице в лице с особен парадокс. Изглежда сякаш почти всички елементи на финансовия апарат, които сме свикнали да свързваме с капитализма – централните банки, облигационните пазари, short-selling [1], брокерски къщи, спекулативни балони, секюритизация, годишни ренти – се появяват на бял свят не само преди науката икономика (което вероятно не е твърде изненадващо), но също и преди възхода на фабриките и дори наемния труд. Това е автентично предизвикателство към познатия начин на мислене. Ние обичаме да си представяме фабриките и работилниците като "истинската икономика", а останалото като суперструктура, изградена върху тях. Но ако това наистина е така, тогава как е възможно суперструктурата да се е появила първа? Може ли мечтите за една система да създадат нейното тяло?

Едва ли може да намерим по-подходящ момент да блокираме Европейската централна банка (ЕЦБ). Всички ще дойдат. Ние сме “най-приятните хора, които Европа може да предложи” (NoTroika), ние сме “Интернационалът на разгневената тълпа” (Frankfurter Allgemeine Zeitung), и сме “ултрасите на Варуфакис” (Грамши).

Ние нямаме кристална топка и не можехме да предскажем какво точно ще се случи във вечерта на 18 март. Но в съответствие с това, което знаем и на което се надяваме, Blockupy може да се превърне в нещо много повече от поредната блокада или от още един бунтовен ритуал. Сигналите от всички различни политически и географски посоки на движението показват, че съществува едно неконтролируемо желание за свят отвъд капиталистическото безсмислие, стремеж към изживяна солидарност и многогласово желание за истинска демокрация. Ако всичко това бъде обединено в едно, Blockupy ще зададе практическия тон за политика на улицата, която свързва ясна и недвусмислена позиция с оповестяването на новината, че много и все повече хора са започнали да разбират. За нас това е политическото ядро на Blockupy – да позволим на едно бляскаво днес да покаже какво може да постигне едно задаващо се радикално социално ляво. Дори боговете могат да загинат, когато хората престанат да вярват в тях.

Ако искаме фундаментална промяна, трябва да вземем живота си в свои ръце
Интервю с Явор и Данаи от „Алфа Капа“ [1].

Какви са вашите опасения относно новото гръцко правителство – като участници в един антиавторитарен колектив?

Данаи: За мен първият проблем със СИРИЗА е тяхното коалиране с АНЕЛ, една дясна популистка партия. Това не се случва за първи път в съвременната гръцка история. Нашите родители, баби и дядовци вече са ставали свидетели на такова нещо, но от ляворадикална гледна точка това е много обезпокояващо. На практика обаче нямаше друга партия, с която СИРИЗА да можеше да си сътрудничи по икономическите въпроси, а спечелиха изборите точно заради тях. Единствената друга лява партия в парламента е ККЕ – Гръцката комунистическа партия – които са поддръжници на Сталин...за бога, те наистина са фенове на Сталин.

Явор: Аз не мисля, че това е толкова голям проблем. АНЕЛ е нова и популистка партия, с голяма склонност към конспиративните теории. Техният дискурс без съмнение е опасен, но не считам, че имат властта или опита, нужен им, за да го наложат наистина. Това, което е по-разочароващо за мен, е, че СИРИЗА изоставиха участието отдолу.

Отвъд Бога и държавата, парите управляват. Можем ли все още да си представяме алтернативи? И каква роля в борбата ще играят съвременни иновации като биткойн?

1. Парите са дълг

Една обхватна точка, по която бе постигнат консенсус измежду участниците в конференцията MoneyLab (март, 2014) беше тяхното придържане към една хетеродоксална теория за създаването на пари, която бе наречена "кредитна теория за парите" [1]. Създадена през началото на 20-ти век от британския икономист Алфред Мичъл-Инс и наскоро популяризирана от антрополога Дейвид Гребър и хетеродоксални тинк танкове като Positive Money, можем да кажем, че кредитната теория за парите се върти около две основни твърдения. Първо, историческият произход на парите лежи не в тяхната функция като средство за размяна, надграждащо недостатъците на бартера (както Адам Смит и дори Карл Маркс вярвали), а в тяхната функция като единица за отчитане на различни социални задължения. Следователно парите произхождат от дълга – или, може би по-точно би било да кажем, от взаимоотношенията между кредиторите и длъжниците. Парите не трябва да бъдат разлглеждани просто като нещо, като обект или стока, а като социална връзка. Фактически те са власатово взаимоотношение между неравни, което завинаги изправя длъжниците срещу кредиторите. В "Създаването на задлъжнелия човек" [2], Маурицио Лазарато дори стига до там да заяви, че взаимоотношенията между длъжници и кредитори са фундаментални класови отношения, а капиталът е "универсалния кредитор".

Критици и защитници от дълго време спорят относно това дали капитализмът е несправедлив. Дали работодателите плащат несправедливи заплати на своите служители? Дали кредиторите заемат несправедливи кредити на кредитополучателите? Дали наемодателите таксуват наемателите несправедливо? Дали продавачите поставят несправедливи цени? Моят отговор на тези въпроси се крие в самите тях, заради което мисля, че капитализмът е системо несправедлив. Но да обясня защо ще ми отнеме много време и пространство, а днес не това ми е целта. Моят въпрос днес е, над и отвъд всички системни несправедливости, дали има ИЗМАМИ? И отговорът ми е, че има два вида измами в нашата икономика, за които малцина подозират, които протичат във всеки един момент. Едната се нарича ''корпорация'', а другата – ''банка''.

Колапсът на аржентинското песо и турската лира, заедно с резкия спад на китайската икономика и натискът надолу в други пазари увеличават възможността от нова фаза на кризата.

"Кървава баня на нововъзникващите пазари [1]". Така Ройтерс описа масовата разпродажба, която разтърси финансовите пазари в четвъртък (23 януари) и която се задълбочи драматично в петък (24 януари). Уол Стрийт тръгна надолу, а европейските пазари потънаха след като инвеститорите изоставиха периферията, страхувайки се че ограничаването на програмите за стимулиране от страна на Федералния резерв на САЩ, комбинирано със забавянето на икономическия растеж на Китай ще повлияе негативно на възможностиите на развиващите се страни да изплащат дълговете, които поеха през изминалото десетилетие на лесни кредити. Притесненията относно 4,8те трилиона щатски долара дълг на сенчестото банкиране в Китай допълнително усилват чувството на страх.

Режимът на строги бюджетни ограничения (austerity) [1], наложен на периферията на Европейският съюз, е част от по-широк и амбициозен проект за преустановяване на демокрацията и превръщане в стока на всички аспекти на социалния живот.

Голямото внимание, на което е подложена периферията на Еврозоната, датира от 2010 година, когато правителството на Гърция поиска помощ (bailout) от Международният валутен фонд (МВФ), Европейската централна банка (ЕЦБ) и Европейската комисия (ЕК) - или "Тройката", както колективно са познати тези три сили. И това стана една обичайна история, когато Ирландия, Португалия и Кипър направиха същото. Словения изглежда е следващата, а Испания и Италия остават под стрес. Дълговата криза на суверенни държави беше представяна от самото й начало като простата сума на отделни национални макроикономически показатели, като някои страни не успяват да бъдат достатъчно конкурентоспособни (или, според една по-малко изтънчена формула, са "мързеливи") и някои правителства не успяват да контролират бюджетния дефицит както е редно (или, според една по-малко изтънчена формула, "харчат много").

Военният музей в тази бързо разрастваща се столица представлява малка сграда с голям двор с оръжия, които сякаш са били докарани директно от бойното поле и паркирани тук в безпорядък. Гаубици, които са стреляли срещу турците през 1912 г. до руска артилерия от ерата на Студената война. Прашни и очукани от времето МИГ-ове се сблъскват със зловещо изглеждащата тактическа ядрена ракета Луна-М „Жаба“. Два едновремешни врагове, лъскавият немски танк Марк IV и по-смъртносният руски Т-34 са рамо до рамо.

Бедната България. Руснаците няма да се върнат, но немците отново са на път, само че този път въоръжени единствено със смяна на валутата и политики на орязване на бюджетите. Разрушенията, които те обаче ще предизвикат, са доста големи.

Въпреки новините за излизане на САЩ от кризата, белязано от бум на фондовата борса и за постепенно възстановяване на големите световни икономики, кризата е далеч от приключила. В настоящата статия ще видим, че 76% от американците живеят както голяма част от българите - от заплата до заплата. Всъщност от онази част от българите, които все пак имат работа и не са под линията на бедността (у нас към края на 2012 г. под нея са 1.7 млн души, т.е. 24%). - бел. ред.

Около 3/4 от американците живеят от заплата до заплата. Те не разполагат със спестявания или ако имат такива, те са малки. Това показва изследване на Bankrate.com от изминалия понеделник (18 ноември).

Публикуваме тази новина, която макар и от април 2013 г. е особено актуална и днес, в контекста на предстоящия Бюджет 2014. Тя за пореден път доказва фалшивостта на икономическата "наука", която доминира всички сфери на живота ни и има претенции за научна обоснованост. В действителност обаче тя не представлява нищо повече от фундаменталистка идеология - идеологията на пазарната икономика - не по-различна от останалите видове религиозен фанатизъм. Както ще видите по-долу в новината, при доказване на очевидната им грешка, авторите на теорията Кармен Рейнхарт и Кенет Рогоф заявяват, че изводите им са вярни въпреки липсата на доказателства в подкрепа на тезата им. Как точно изводи, базирани на доказано грешни данни, анализи и изследвания могат да бъдат вярни?

Как един студент победи в спор видни икономисти по въпроса с дълговете. Кармен Рейнхарт и Кенет Рогоф са допуснали груби грешки при изчисляването на широко цитираното им изследване от 2010 г.

В последните години доста официални и неофициални ирландски медии и интернет-блогове пишат за последиците от строителния бум в република Ирландия. Надуването на строителния "балон" започна през 2001-2002 г., достигна връхната си точка през 2006 г. и, разбира се, се спука с идването на Глобалната икономическа криза през 2008 г. Днес водещата новина е, че миналата година ирландското правителство одобри нов Устройствен план, който предвижда разрушаването на 200 квартала ново строителство, в които има недовършени сгради, и възстановяването на освободените терени като земеделска земя.

За какво става въпрос всъщност?

Най-същественото постижение на неолиберализацията беше да преразпредели, вместо да създаде богатства и доходи. На много места дадох описание на основният механизъм, чрез който това бива постигнато, като нарекох механизма „натрупване чрез отнемане на собственост”.

Натрупването чрез отнемане на собственост има четири основни компонента:

1. Приватизация и превръщане на всичко в стока. Корпоратизирането, превръщането  в стока и приватизацията на това, което досега е било обществена собственост, е важна черта на неолибералния проект. Неговата основна цел е да отвори нови полета за натрупване на капитал в области, които до сега са били приемани като непопадащи в обхвата на алгебрата на доходността. Обществени услуги от всякакъв вид (вода, телекомуникации, транспорт), обществени придобивки (социални жилища, образование, здравеопазване, пенсии), обществени институции (университети, изследователски лаборатории, затвори) и дори военното дело (илюстрирано от „армията” от частни подизпълнители, които действат успоредно с въоръжените сили в Ирак) – всички те бяха приватизирани до някаква степен в целият капиталистически свят и дори отвъд него (например в Китай).

Една често срещана фраза в икономическите среди в САЩ (и в по-малка степен в Европа) е „Еврото ще рухне”.  Тези, които повтарят тази фраза отново и отново, изглежда не знаят как е било създадено еврото, от кого и в чии интереси. Ако познават историята на еврото щe забележат, че големите сили зад него се справят много добре и продължават все така. Докато те продължават да се облагодетелстват от съществуването на еврото, то ще продължава да съществува.

Нека започнем с историята на еврото и основните причини за създаването му. След падането на Берлинската стена изглежда, че предстои обединение на Източна и Западна Германия и (както властта в Западна Германия иска) отново ще се появи една обединена Германия. Тази възможност не се харесва особено на демократична Европа. На два пъти през 20 век, на мнозинството европейски страни се налага да воюват, за да спрат експанзионистичните цели на обединена Германия. Европейските правителства не искат да виждат обединена пост-нацистка Германия. Френският президент Франсоа Митеран дори иронично заявява „Толкова обичам Германия, че предпочитам да виждам две такива, вместо една”.

Прекъсната ли е връзката?

В книга V на своята „Политика” Аристотел описва вечния преход на олигархиите, превръщащи се в наследствени аристокрации – които впоследствие биват сваляни от тирани или развиват вътрешни съперничества, след като някои фамилии решават „да вземат народа в своя лагер“ и въвеждат демокрация, в рамките на която възниква нова олигархия, следвана от аристокрация, демокрация, и така нататък през цялата история.

Дългът е основната сила, движеща тези промени – винаги с нови особености и обрати. Той поляризира богатството и създава кредиторска класа, чиято олигархична власт свършва с идването на нови лидери („тирани“ според Аристотел), които печелят обществена подкрепа като анулират дълговете и преразпределят собствеността, или изземат нейното плодоползване за държавата.

След икономическата криза от 2008 г., идеолозите на "свободния пазар" започнаха да използват същото извинение, което сме чували много пъти от идеолозите на комунизма след разпадането на СССР – че случилото се на практика всъщност не отговаря на замисъла; че това не е "истински" комунизъм/капитализъм. Но докато има вярващи, не е трудно да се съживи умираща идеология. Намираш изкупителна жертва, която да поеме вината за всичко, даваш честна дума, че следващия път нещата ще са различни и системата отново става обещаваща.

Настоящият текст е транскрипция на лекцията на Дейвид Харви, направена на 26 април 2010 г. на конференцията на "Кралската общност за насърчаване на изкуството, производството и търговията (RSA) в Лондон, Великобритания.

Преминаваме през криза, за която се дават всякакви обяснения и е интересно да разгледаме различните жанрове.

Според един от тях всичко се дължи на човешката слабост. Алън Грийнспан се оправда, че "това е човешката природа, срещу която не можем да направим нищо." Съществува цяла вселена от обяснения, според които виновните са хищническите инстинкти, инстинктите за доминация, илюзиите на инвеститорите, алчността и т.н. Това е доста дискутирано, защото колкото повече научаваме за всекидневните практики на Уолстрийт, толкова по-ясно ни става, че в това обяснение има голяма доза истина.

През юни 2000 г. във Франция група студенти по икономика публикуваха в интернет петиция, протестирайки срещу:

• липсата на реализъм в обучението по икономика;
• "неконтролируемото използване" и третиране на математиката като "цел сама по себе си" в икономиката, което води до превръщането на икономиката в "аутистична наука", изгубена в "измислени светове";
• репресивното доминиране на неокласическата теория и подходите, произхождащи от нея в университетските курсове по икономика;
• догматичният стил на обучение по икономика, който не оставя място за критично и задълбочено мислене.

Петицията на френските студенти настояваше за:

• включване на емпиричните и конкретните икономически реалности;
• поставянето на науката пред сциентизмът;
• плурализъм в подходите, адаптиран към комплексността на икономическите обекти и неопределеността, обкръжаваща повечето от големите въпроси в икономиката;
• иницииране на реформи от страна на техните преподаватели за спасяване на икономиката от аутистичното и социално безотговорното ѝ състояние.

Петицията на студентите имаше голяма тежест, тъй като авторите и първите подписали бяха свързани с френската университетска система "Гранд екол", чиито огромен академичен престиж и селективност превъзхожда всички останали висши учебни заведения във Франция. Никой не смееше да каже, че тези студенти, върхът на сладоледа, се противопоставят на формалисткия подход в икономиката, тъй като той е твърде труден за тях. По този начин още от самото начало защитниците на статуквото бяха лишени от любимите им аргументи.

Междувременно някой преподаватели по икономика във Франция отговориха със своя собствена петиция, подкрепяйки исканията на студентите, добавяйки още към анализа им и оплаквайки култа към сциентизма, в каквото се е принизила икономиката. Петицията на преподавателите също така призоваваше за стартирането на публичен дебат за състоянието на икономиката и преподаването ѝ.

Дълги години Джон Пъркинс е бил "икономически убиец", в света на международните финанси. Функция, която той извършва чрез убеждаване на държави от третия свят да предприемат мащабни проекти за обществени строежи. Днес разбираме, че тези проекти финансирани от Световната банка и Международния валутен фонд (МВФ) служат за обогатяване на американски корпорации, докато в същото време създават осакатяващи дългове за тези държави, правейки ги зависими от САЩ.

Най-известната му книга ("Изповедта на един икономически килър") може да изтеглите от тук.

Джон Пъркинс става икономически килър (economic hit man) през 1971 г., когато е на 26 години. Схемата, по която "работят" той и неговите колеги, е проста: те убеждават дадено правителство да започне някой мащабен инфраструктурен проект (огромен язовир, летище, автострада), който уж ще осигури на страната голям икономически растеж и благоденствие. Пак килърите уреждат милиардните кредити. С условието обаче проектът да се изпълнява от определени американски фирми. Когато след някоя и друга година става ясно, че правителството не може да върне заемите, "измамената държава вече е изпаднала в тежка икономическа и политическа зависимост от САЩ". По този начин американските концерни стават господари на нейните петролни находища и други богатства, Пентагонът придобива военни бази, а Вашингтон установява пълен контрол над важни геополитически обекти (напр. Панамския канал).

"Похватите на икономическия килър са като тези на мафията - обяснява Пъркинс, позовавайки се на собствения си опит от Индонезия, Еквадор и ред други страни. - Осигуряват се кредити, които въпросната държава не може да върне, след което започва спиралата от искания за нови и нови "услуги и отстъпки".

За да постигне целта си, Пъркинс агитира чуждите управници чрез "разкрасени" статистики, експертни оценки и проекти. Но успехите му се дължат не толкова на числата и красноречието му, колкото на подкупите, които ги съпровождат. "Политиците в Третия свят не са толкова наивни, че да се захващат с нелепи проекти. Истинското разковниче е склонността им към корупция. Колкото по-корумпиран е един режим, толкова по-големи успехи постигат икономическите килъри."

През 70-те години Пъркинс работи по уреждането на "една голяма сделка, за която се говори много и досега". Тогава кралският двор в Рияд се съгласява да реинвестира по-голямата част от саудитските петродолари в американски държавни облигации, като при това поема и задължението да поддържа цената на петрола на желаното от САЩ равнище. В замяна на това Вашингтон обещава да не допусне падането на династията от власт. Преговорите "са трудни" и се ускоряват едва тогава, когато Пъркинс осигурява на един от принцовете "дамска компания от блондинки при посещението му в Бостън". Това съвсем не е единственият случай, в който икономическият килър се изявява и като сутеньор.

За десетте си години в занаята Пъркинс се е нагледал на подкупни политици, които лесно откликват на офертите му. Изключенията са само две: панамският президент Омар Торихос и еквадорският му колега Хайме Ролдос. Първият не се съгласява да предаде контрола над Панамския канал, вторият не отстъпва пред американските нефтени концерни. В крайна сметка и двамата загиват при загадъчни самолетни катастрофи през 1981 г. Тогава именно Пъркинс си дава сметка, че "на мястото на икономическите килъри са се появили чакалите, сиреч истинските килъри, обучени от ЦРУ или други специални служби".

Измъчван от угризения на съвестта, малко по-късно той подава оставка. Това обаче не му пречи да запази и до ден-днешен връзките си с някои от бившите си колеги. От тях той знае, че в наши дни икономическите килъри са още по-активни - особено в Ирак, както и в Латинска Америка (Венецуела, Аржентина, Бразилия, Уругвай, Чили, Еквадор). Нещо повече, ако в миналото килърите са били "само" хиляди, днес те са "може би стотици хиляди". Повечето от тях действат в полза на "концернокрацията", тоест за световното господство на концерни като "Уол-Март", "Найк", "Ексон" и т.н. Връзката между "концернокрацията" и американските власти също е от явна, по-явна, подчертава Пъркинс, привеждайки примера с вицепрецидента Дик Чейни и "Халибъртън".

"Това, което разказвам аз, не се различава с нищо от онова, което изнесе в книгата си "Глобализацията" Джоузеф Стиглиц. Разликата между мен и бившия главен икономист на Световната банка е там, че той пише от научна гледна точка, а аз - направо от окопите."

Днес вече 63-годишен, Джон Пъркинс живее в родното си градче Ню Хъмпшър в щата Флорида. Израсъл в семейството на начален учител, в младостта си той не вижда пред себе си особени перспективи. През 1971 г. обаче негов познат го свързва с един агент на Националната агенция за сигурност (NSA). Това е най-голямата разузнавателна организация на САЩ, която се занимава с вербуването на икономически килъри. След кратко проучване агенцията го препоръчва на консултанската фирма "Час Т. Мейн" (Chas T. Main). Като неин служител Пъркинс никога не е получавал преки указания да манипулира "проектите" - поради простата причина, че и той, и колегите му са били наясно, че трябва да правят точно това. Битието на икономически килър обаче му харесва - пари, приключения, екзотични пътешествия, жени, контакти с политически и икономически величия. А и професията явно му се удава - за броени години Пъркинс става шеф на 50 подчинени.

Години след като се е отказал от кариерата си, Пъркинс явно е наблюдаван отблизо от бившите му работодатели. Ето защо те скоро разбират, че пише книга и купуват мълчанието му със скъпа синекура. Големите пари, които получава за своята дискретност, позволяват на Пъркинс да създаде благотворителна фондация, която се занимава с опазването на природата и културата на Амазония. Така той се опитва да откупи съвестта си, като помага на индианците, както и на други жертви на подвизите му като икономически килър по света. Накрая обаче идва черният 11 септември и последвалата го "катастрофална политика" на Вашингтон. Тогава Пъркинс решава, че вече "не може да мълчи във времена, в които трябва да крещи".

Свали филма | Свали субтитри на български

Критикуването на МВФ, един дългогодишен популярен спорт в лявото пространство, най-накрая зае мястото си като мейнстрийм култура. За съжаление, някои нови, мейнстрийм играчи сега присъстват на много по-високи нива, отколкото много други леви ветерани. Тъй като общоприетите критики на новоизлюпените критици не споделят прогресивните ни приоритети, можем да очакваме, че техните виждания няма да съвпаднат с нашите интереси. Тази статия обяснява какво прави МВФ и (1) как да се противопоставим на политиките на МВФ, които са не само неравноправни, но и неефективни от която и да е гледна точка и (2) как да отговорим на разнообразните предложения за реформи или подмяна на тази институция, които вече сериозно се обсъждат.