Размисли върху Касториадис и Букчин (Явор Тарински)

Основната заплаха за природата и човечеството днес идва от централизирането и монополизирането на власт и контрол.
Вандана Шива [1]

Днес постоянно ни се втълпява "отгоре", че нямаме друг избор, освен да се примирим с настоящото положение. Доминантните властови институции правят всичко по силите си, за да ни убедят, че решението на социалните и екологичните ни проблеми се крие в същите тези политики, отговорни за тяхното създаване. Убеждението, че няма алтернатива, продължава да доминира в мейнстрийм дискурса и широко разпространената консумеристка култура, в комбинация с продължителната криза на представителност, изпълва общественото въображаемо с цинизъм, конформизъм и апатия.

Но зародиши на други начини на мислене и живот опитват да си пробият път през пасивността на съвременната доминантна логика. Нови значения, простиращи се отвъд настоящия бюрократичен капиталистически дискурс, предлагащи нов набор от логики и ценности, които да направляват обществения живот далеч от деструктивността на непрестанния икономически растеж и цинична апатия.

С нарастването на общественото недоволство от настоящия ред можем да различим две значения, предлагащи радикално скъсване с днешната „нормалност”:

От една страна, нараства интересът към политическо участие и пряка демокрация. Днес е почти невъзможно да разглеждаме общественото недоволство отвъд общата рамка на демокрацията: на първо място, исканията почти винаги гравитират около повече гражданско участие под една или друга форма; второ, начините на организиране на социални борби от много време насам превъзмогнаха централизма на традиционните политически организации, разчитайки, вместо това, на самоорганизация и сътрудничество.

От друга страна, екологията се превръща в основна грижа и отговор на настоящия политико-икономически модел, основан на непрестанен растеж, отговорен за задълбочаващата се екологична криза и бързо разрастващите се климатични промени. Тя бива изразявана под формата на обществени борби, насочени срещу капиталистически екстрактивистки проекти, вредни както за околната среда и човешкото здраве, така и за местната автономия. Тя също приема и формата на съпротива срещу консумеристката култура. Нейните съвременни проявления подсилват иновативни нови теории като дерастежа (de-growth).

Измежду разнообразния спектър от мислители, които развиват тези нови значения, могат да бъдат посочени Корнелиус Касториадис и Мъри Букчин, като двама от най-влиятелните. Идейното развитие и на двамата започва от лявото, но тяхната мисъл и активистка практика ги отвежда отвъд идеологическите догми, помагайки им да развият свои собствени политически проекти, основаващи се на пряка демокрация и екология. Не е учудващо, че те си сътрудничат в рамките на журнала Общество и Природа, а по-късно и в неговия наследник Демокрация и Природа, до 1996 г., когато между двамата се заражда конфликт [2].

Днес тяхното дело се превръща във вдъхновение за социални движения и борби, които поставят пряката демокрация и екологията в сърцевината на своите политически действия. Мисълта на Касториадис бе преоткрита от социалните надигания в Европа от последните години, и особено от т.нар. "движение от площадите" ( или "Възмутените"), чийто двигател не бяха "чистите" идеологии, а страстта към политическо действие и критично мислене, докато проектът на Букчин бива частично прилаган на практика от кюрдското освободително движение в сърцето на Близкия изток (най-известен е примерът на Рожава), повлиявайки му до такава степен, че то напълно изостави марксистко-ленинската си ориентация.

Трябва да бъде отбелязано, че целта на настоящия текст не е развиването на дълбок сравнителен анализ върху творбите на двамата, а по-скоро опит за подчертаване на два елемента на тяхната мисъл, особено актуални за настоящия контекст и заредени с огромен потенциал за промяна.

Пряка демокрация

Касториадис и Букчин виждат голям освободителен потенциал в пряката демокрация и я поставят в основата на своите политически проекти. Те посвещават голяма част от своите трудове на нея, развивайки тази концепция отвъд рамките, наложени от традиционните идеологии. От една страна, за разлика от авторитарните възгледи, недоверчиви към обществото и следователно призоваващи за неговото подчинение на йерархични, извънсоциални механизми, а от друга страна, и от възгледите, отхвърлящи всеки набор от закони и институции, двамата мислители предлагат създаването на структури и институции, които ще позволят пряка обществена намеса, същевременно поддържайки социалното сцепление чрез хоризонтален поток на власт.

Според Касториадис мнозинството от човешки общества е основано на хетерономия, която той описва като ситуация, в която обществените правила се определят от някакъв извън-обществен източник (като например партия, Бог, историческа необходимост и т.н.). На институциите на хетерономното общество се гледа като на дадени/"очевидни" и следователно – неоспорими, т.е. несъвместими с обществено участие. Според него организационната структура на съвременния западен свят, която често бива характеризирана като "демокрация", в действителност е либерална олигархия, с определени свободи за хората, но цялостното управление на обществото е концентрирано в ръцете на тесни елити (Касториадис. 1989).

За Касториадис демокрацията е съществен елемент от социалната и индивидуалната автономия (хората сами да създават своите закони и институции), което е противоположното на хетерономията. Това, което той нарича проект за автономия, включва прякодемократично само-институиране от страна на обществото, съставено от осъзнати граждани, които разбират, че те определят собствената си съдба, а не някоя извън-социална сила, била тя естествена или метафизична (Касториадис. 1992). Т.е. в ръцете на обществото лежи най-висшата власт: да задава самото то своите закони и институции, под които живее.

Касториадис извлича своето разбиране за демокрация от класическото значение на термина, датиращо от Древна Атина (демос/народ и кратос/власт). Въз основа на това той определя съвременните либерални режими като недемократични, тъй като те се основават на избори на представители, а не на пряко гражданско участие. Според него демокрацията може да бъде единствено пряка, следователно несъвместима с бюрокрация, експертност, икономически неравенства и други аспекти на съвременната политическа система (Касториадис. 1989).

 На по-конкретно ниво той предлага създаването на териториални единици, с население до 100 000 души, които да се самоуправляват пряко, чрез общи асамблеи. За координацията между различни такива единици може да се основават съвети и комитети, на които местните органи за вземане на решения да изпращат отзовими, краткомандатни делегати (Касториадис. 2013, сс.42-43). По този начин властта остава в ръцете на демоса, позволявайки в същото време бездържавна координация в по-голям мащаб.

Също и за Букчин характеризирането на днешната система като демокрация е грешка, оксиморон. Той напомня, че преди два века терминът демокрация е бил определян от властниците като управление на "тълпата", прелюдия към хаос, докато днес се използва за замаскиране на един представителен режим, който по своята същност е републиканска олигархия, тъй като една малка клика от избраници властват над безвластното мнозинство (Букчин. 1996).

Букчин, подобно на Касториадис, извлича своето разбиране за демокрация от опита на древноатинската полития. Това е и една от причините той да отдели голяма част от своето внимание на ролята на града (Букчин. 1964). Той описва как с възхода на това, което той нарича държавничество, активните граждани, дълбоко и морално отдадени на своите градове, биват заменени от подчинени на парламентарното управление пасивни консуматори, прекарващи свободно си време в магазини и мегамолове.

След дълги години на ангажираност в различни политически движения, Букчин развива свой собствен политически проект, наречен комунализъм. Основаващ се на пряка демокрация, той се фокусира върху въпроса за властта, отхвърляйки ескейпистки и лайфстайл практики. Комунализмът се фокусира върху един център на власт, който потенциално може да бъде подчинен на обществената воля – общинският съвет, и чрез който да се създават и координират местни асамблеи. Той подчертава антагонистичния характер, който имат тези институции спрямо държавния апарат, и тяхната възможност да се превърнат в основен източник на власт в селата и градовете. Букчин предлага демократизираните общини да се федерират помежду си, изпращайки отзоваеми делегати на народни асамблеи и конфедерални съвети, оспорвайки по този начин нуждата от централизирана държавна власт. Този конкретен модел Букчин нарича либертарен муниципализъм (Букчин. 1996) и той е повлиял до голяма степен на Абдула Йоджалан и кюрдската борба за социално освобождение.

Отличителна характеристика на Букчиновото разбиране за пряка демокрация в неговия комунализъм е елементът на гласуване с мнозинство, което той разглежда като единствения справедлив метод за взимане на решения в големи групи от хора (Букчин. 2002). Според него консенсусът, при който един човек може да блокира всяко решение чрез вето, представлява опасност за разпада на обществото. Но тъй като, по негово мнение, всички членове на обществото притежават знания и памет, социалната колективност няма интерес от отнемането на права от "малцинства". За него вижданията на всяко малцинство са потенциален източник на проникновения и нови истини, които може да са начало на креативност и прогрес за обществото като цяло.

Екология

Екологията играе важна роля в мисълта на двамата големи философи. Но те я разглеждат по коренно различен начин спрямо природозащитниците от тяхното време (и до голяма степен, също и от нашето). За разлика от широкоразпространеното разбиране за природата като продукт, нещо отделно от обществото, Касториадис и Букчин виждат пряка връзка между нея и обществения живот, взаимоотношения и ценности, вграждайки я в своите политически проекти.

Касториадис твърди, че екологията, по своята същност, е политически въпрос. Тя обхваща политическия избор на определени ограничения и цели във взаимодействието между човечеството и природата (Касториадис. 1993). Тя няма нищо общо с науката, която се занимава с изследване на възможности и даване на отговори на специфични въпроси, но не и със самоограничаване. Касториадис призовава за мобилизация на ресурсите на науката за изследване на природата и на нашето влияние върху нея, но той остава твърдо на позицията, че решението, което ще трябва да се вземе накрая, ще бъде, по своята същност, политическо.

Следователно решенията, които трябва да бъдат намирани за всяка екологическа криза, трябва да бъдат политически. Касториадис остава критичен спрямо зелените партии и парламентарната система като цяло, тъй като те, чрез електоралния процес, опитват да освободят хората от "политиката", оставяйки я изцяло в ръцете на професионални представители. В резултат на това хората биват оставени да гледат на природата по един деполитизиран начин – единствено като на стока – вследствие на което много съвременни екологични движения се занимават почти изцяло с въпроси, засягащи околната среда, незаинтересовани от социални и политически теми.

В този ред на мисли не е учудващо, че Касториадис остава скептичен към редките случаи, при които големи зелени движения и партии изготвят предложения от политическо естество за справяне с екологичните кризи (Касториадис. 1981). Това се дължи на факта, че в повечето случаи, въпреки че техните политически предложения се въртят около повече обществено участие – например зелени партии, предлагащи избиране чрез жребий и ротация на своите депутати, повече референдуми и т.н. – те остават в рамките на съвременния парламентарен режим. Касториадис, като привърженик на пряката демокрация, вярва, че вграждането на отделни елементи от нея в представителната система ще ги лиши от смисъл.

Подобно на него, Букчин също свързва екологичната сфера със социалната такава и с политиката като цяло. Според него почти всички настоящи екологични проблеми са следствие на проблеми, дълбоко вкоренени в социалния ред – заради което той говори за социална екология (Букчин. 1993). Екологичните кризи не могат да бъдат разбрани, а още по-малко – решени, ако не бъдат свързани с обществото, тъй като икономическите, културните, половите и други конфликти са в основата на сериозни екологични разстройства.

Букчин, подобно на Касториадис, е в силно несъгласие с природозащитниците, които се стремят да откъснат екологията от политиката и обществото, идентифицирайки я вместо това изцяло със запазването на дивия живот или с малтусианска дълбока екология и т.н. (Букчин. 1988). Той подчертава влиянието, което оказва върху природата нашето капиталистическо, йерархично общество (със своите ориентирани към печалба екстрактивистки проекти в големи мащаби), достигайки да заключението, че ако не разрешим своите обществени проблеми, няма как да спасим планетата.

Според Букчин йерархичният манталитет и икономическото неравенство, които преобладават в обществото днес, са основният източник на идеята, че човек трябва да доминира над природата. Следователно екологичните борби не могат да се надяват на какъвто и да е успех, ако не се интегрират в един холистичен политически проект, който да оспорва самия източник на настоящите екологични и социални кризи, а именно – йерархията и неравенството (Букчин. 1993).

Заключение

Въпреки различията и несъгласията си, Касториадис и Букчин имат много допирни точки – особено начина, по който разглеждат пряката демокрация и екологията. Техният принос в тези сфери осигурява много плодородна почва за теоретично и практическо развитие. Не е случайно, че в период на нарастващ интерес към демокрацията и екологията, все по-често срещаме техните имена.

Тези концепции представляват голям интерес за все повече хора в период на продължително отнемане на права, заменяне на гражданина с консуматор, нарастващи икономически неравенства и унищожаване на природата. Пряката демокрация и екологията съдържат зародиша на друг възможен свят. Те изглеждат като две от най-силните значения, създадени "отдолу" и издигнати като потенциална алтернатива на загниващите йерархия и комодификация, които доминират и унищожават нашия свят днес.

Библиография:

1. Кореспонденцията между Букчин и Йоджалан
2. Bookchin, Murray. Ecology and Revolutionary Thought (1964)
3. Bookchin, Murray. The Communalist Project (2002)
4. Bookchin, Murray. The Crisis in the Ecology Movement (1988)
5. Bookchin, Murray. What is Communalism? (1996)
6. Bookchin, Murray. What is Social Ecology (1993)
7. Castoriadis, Cornelius. Democracy and Relativism (2013)
8. Castoriadis, Cornelius. From Ecology to Autonomy (1981)
9. Castoriadis, Cornelius. The Project of Autonomy is not Utopia (1992)
10. Castoriadis, Cornelius. The Problem of Democracy Today (1989)
11. Castoriadis, Cornelius. The Revolutionary Force of Ecology (1993)
12. Castoriadis, Cornelius. Worker Councils and the Economy of the Self-managed Society (1972)

Бележки:

[1] Stephen Spencer, Race and Ethnicity: Culture, Identity, and Representation (2014). Routledge p.204
[2] http://www.democracynature.org/vol3/biehl_bookchin.htm

Публикувано първоначално на английски в babylonia.gr