Корнелиус Касториадис

Интервю с Корнелиус Касториадис, публикувано в мексиканското списание Metapoliticа, брой 8, 1998.

— Какво е вашето мнение за EZLN (Сапатистка армия за национално освобождение) и техните искания, предвид вашето активно участие в социалистически групи и партии в Европа?

— За да отговоря на този въпрос, ще се обърна към моята лична история. Както вече ви е известно, бях активен в различни социалистически партии в Гърция и Франция над 13 години в периода 1937-1969. Тогава бях твърде млад: започнах от 15 годишна възраст и останах активен до навършването на 28. Въпреки това мога да кажа, че за мен това не беше пасивен и спокоен период...

Основната заплаха за природата и човечеството днес идва от централизирането и монополизирането на власт и контрол.
Вандана Шива [1]

Днес постоянно ни се втълпява "отгоре", че нямаме друг избор, освен да се примирим с настоящото положение. Доминантните властови институции правят всичко по силите си, за да ни убедят, че решението на социалните и екологичните ни проблеми се крие в същите тези политики, отговорни за тяхното създаване. Убеждението, че няма алтернатива, продължава да доминира в мейнстрийм дискурса и широко разпространената консумеристка култура, в комбинация с продължителната криза на представителност, изпълва общественото въображаемо с цинизъм, конформизъм и апатия.

Обществото е заседнало в начин на мислене, доминиран от икономики на прогресивен растеж; тяхната тирания е направила креативното мислене извън установените рамки невъзможно […] Но нашата непрестанно нарастваща консумация не е устойчива; рано или късно ще трябва да се откажем от нея.

Серж Латуш [1]

"Икономическият растеж" е фраза, която днес се повтаря като мантра. Тя бива застъпвана от мнозинството в съвременния политически и икономически елит. Десни, както и много леви [2], остават във въображаемото на растежа, докато то съдържа много недостатъци, които те силно пренебрегват.

Има моменти, дори ери, в които индивидите са проявявали страст на заинтересованост към общите дела.
Те излизат на улицата, издигат искания, и постигат определен брой от тях.
Корнелиус Касториадис [1]

Един от най-често срещаните аргументи срещу пряката демокрация е, че тя звучи като много добра идея, но е неприложима на практика. Никога не е била осъществявана и никога няма да бъде. Твърди се, че тя може да съществува единствено под формата на референдуми, провеждащи се отвреме на време, чрез които населението да може да влияе на държавната политика, но не и в класическия смисъл на термина като бездържавно автономно общество, пряко управляващо своите публични дела. Истината е, че повечето хора, които срещаме в нашето ежедневие, нямат и най-малка идея, че са съществували и продължават да съществуват практически примери за самоуправление. Това се дължи на мълчанието на мейнстрийм медиите относно съвременните хоризонтални практики. Тези от тях, които успеят за кратко да изплуват на повърхността на мейнстрийма биват посрещани с ирония, насмешка и опетняване от политици и технократи. Тук ще представя накратко само някои от примерите от миналото и настоящето, които чрез своите практики доказват, че един друг свят е възможен.

По мое мнение няма друг вид демокрация освен пряка демокрация. Представителната демокрация не е никаква демокрация и тук съм съгласен не с Маркс, а измежду много други, с Русо, че "англичаните са свободни веднъж на всеки пет години". И дори не и един ден на всеки пет години, защото на този ден заровете вече са били хвърлени. Ние ще гласуваме за президент на Франция другата пролет. В какво ще се състои свободата на французите? В това да избират между Едуард Баладюр и Жак Ширак или между Баладюр и Жак Делор. Това е всичко. Но основният аргумент срещу пряката демокрация в съвременните общества е техният размер.

Нека започнем с един аспект, който традиционният марксизъм разглежда единствено като част от "суперструктурата" на обществото, като произлизащ и второстепенен феномен, но който ние считаме за много важен, т.е. кризата на социалните и човешките ценности.

Никое общество не може да съществува без набор от ценности, които са признати на практика и биват спазвани от квази-тоталността от неговите членове. Проблемът тук не е да знаем дали тези ценности са правилни или грешни – или дали крият реални механизми чрез които някои хора успяват да експлоатират други. За кохезията, за функционирането на всички общества, които познаваме – дори за тези, разделени на класи – такъв набор от ценности се е доказал като необходим. Те са това, което постоянно ориентира действията и мотивите на хората и ги обединява в едно социално цяло. Тази функция не може да бъде гарантирана само чрез насилие и принуда, нито дори само чрез наказателен закон, който казва "това не трябва да се прави, иначе отивате в затвора". Трябва да е налице нещо повече. В крайна сметка законът само посочва кое е забранено. Не може да осигури позитивни мотиви, позитивна ориентация, с която хората да могат да запълнят съдържанието на социалния живот.

Много хора у нас са чували за парижките бунтове през Май ’68, но малцина са запознатите с работата на Корнелиус Касториадис, определян от мнозина, включително и от Даниел Кон-Бендит, за идеен вдъхновител на бунтовните студенти от този период. Според Едгар Морен трудовете на Касториадис ще бъдат запомнени със своята забележителна последователност и кохерентност, както и със своята обхватност, която е „енциклопедична“ в автентичния гръцки смисъл на думата, защото ни предлага paideia, или образование, което обединява изкуства и когнитивни науки [1]. И наистина, интересите и трудовете на Корнелиус Касториадис обхващат философия, политика, математика, физика, биология, антропология, психоанализа, лингвистика, икономика, политика и изкуство. Без съмнение той е един от най-забележителните и значителни философи на 20. век.

Един рядък документален филм, преведен за първи път на български – „Корнелиус Касториадис и автономията”(1984) от архива на гръцката национална телевизия. Филмът разказва за живота и творчеството на Корнелиус Касториадис и неговия завой от марксизма към идеите на автономията.

Централна роля във филма играе концепцията за автономия. Представени са два исторически момента на автономни общества – древната Атинска демокрация и средновековните европейски градове. Демокрацията в Древна Атина оформя идеите на големия философ и неговите дефиниции за пряка демокрация и автономия.

Сряда, 11.12.2013, от 19:00 в "Аделанте" (София, ул. Гурко 27, сградата във вътрешния двор). Вход свободен.

С удоволствие Ви каним на премиерна прожекция на един рядък документален филм, преведен за първи път на български – "Корнелиус Касториадис, автономия и провалът на марксизма"(1984) от архива на гръцката национална телевизия.

Филмът разказва за живота и творчеството на Корнелиус Касториадис и неговия завой от марксизма към идеите на автономията.

Централна роля във филма играе концепцията за автономия. Представени са два исторически момента на автономни общества – древната Атинска демокрация и средновековните европейски градове. Демокрацията в Древна Атина оформя идеите на големия философ и неговите дефиниции за пряка демокрация и автономия.

Настоящото интервю е направено през ноември 1996 г. и е публикувано в книгата Послепис на незначителността: Диалози с Корнелиус Касториадис (LaTourd’Aigues: Editionsdel’Aube), 2004. В това интервю Корнелиус Касториадис обяснява и развива много от централните теми от по-късните си трудове върху политиката и социалната критика. Той остро насочва критиката си към настоящата псевдодемокрация, докато застъпва форма на демокрация, базирана на колективно образование и самоуправление. Касториадис изследва как „незначителността” в настоящата политическа арена е свързана с незначителността в други области, като изкуството и философията, за да оформи основната характеристика на нашия дух. И накрая, той се стреми да разчупи идеологическата мъгла на либерализма и приватизацията, за да даде гласност на радикалния зов за автономно общество, способно на самоограничаване.

Унищожаване на биологичното богатство

Ще говоря за днешните проблеми на демокрацията. Казвам днешни проблеми на демокрацията, а не проблемите на днешната демокрация, защото днес демокрация реално не съществува никъде. Има (може би) някои либерални олигархии в определени страни, относително привилегировани в много отношения. Сега би трябвало да сме над пет милиарда души на земята и само 500 или 600 най-много 700 милиона души живеят в страни, в които гладът не е ежедневен проблем, в които преследванията, затварянето, подтисничеството не са ежедневие. Но дори и в икономически развитите и политически либералните страни ситуацията, въпреки че изглежда почти приемлива, в действителност е отчайваща. Отчайваща е, защото за съжаление никой не може да види по-далеч от носа си; все още, човечеството днес среща огромни проблеми.