Размисли върху отрицателния растеж (Явор Тарински)

"Икономически растеж" - фраза, която днес се повтаря като мантра, която можем да чуем в почти всяко изказване на политическите и финансовите елити. Икономическият растеж присъства със сериозна тежест, както в дневния ред на десните, така и в този на левите. Джордж Буш, в едно свое изказване, направено през 2002 г., когато беше президент на САЩ, заяви, че икономическият растеж е ключът към екологичния прогрес, защото именно растежът осигурява ресурсите, нужни за изграждането на възобновяеми и природосъобразни технологии.

Много източници сочат, че въпреки постоянното разрастване на икономиката от тогава до сега, унищожението на природата става все по-необратимо – светът вече е изгубил близо 80% от автентичните си гори, а животинските видове изчезват 1000 пъти по-бързо от когато и да било [1]. Дори секретарят на ООН Бан Ки-Мун, безспорно част от настоящата неолиберална олигархична система, през 2011 не можа да отрече очевидното и шокира публиката от банкери и корпоративни представители в Давос, Швейцария, признавайки, че настоящата икономическа система е "рецепта за бедствия" и "глобален пакт за самоубийство" [2].

Но съществува и друг аргумент в защита на растежа, който на пръв поглед изглежда значително по-основателен. Мнозина очакват икономическият растеж да доведе до по-справедливо разпределение на благосъстоянието и скъсяване на разстоянието между богати и бедни.

Но доколко наистина е валиден този аргумент? Данните за икономическия растеж на глобално ниво сочат, че от 1980 г. насам ежегодният икономически растеж е средно между 3 и 4% годишно. Но въпреки това, според доклад на Save The Children [3], глобалното икономическо неравенство е в своята най-висока точка от последните 20 години, с тенденция към задълбочаване на проблема. Др. Джаксън Хикел, лектор в Лондонския икономически университет, твърди, че най-богатият 1% е основният печеливш от икономическия растеж – той е увеличил с 60% своите приходи през последните 20 години. Тази тенденция е забелязана още през 1897г. от Ерико Малатеста в книгата му “В кафенето” (At the cafe), в която той отбелязва, че „тези злини [социално неравенство, бедност, безработица и т.н.] по принцип са по-интензивни в страни, в които индустрията е по-развита, освен ако трудещите се не са успели, чрез организиране, съпротива или бунт, да си спечелят по-добри условия на живот”.

Обществото на икономическия растеж допринася за увеличаването на неравенството и несправедливостта, а благосъстоянието, което произвежда често е илюзорно; дори за богатите, обществото не е нито уютно, нито приятно, а по-скоро е едно болно общество, пропито с цинизъм и насилие. Високият жизнен стандарт на живот, който хората от Севера смятат, че имат, е все по-илюзорен. Те може и да харчат повече за материални блага и услуги, но забравят, че това има своята цена - понижаване на качеството на въздуха и водата, унищожаването на природата и заграбването на общите блага. Това оскъпява съвременния живот (разходите за лекарства и постоянно повишаващите се такси например). Нещо повече, дори го застрашава, защото нашето оцеляване зависи от ресурсите, които изчерпваме и замърсяваме, в името на една доктрина, която в крайна сметка дори не ни носи щастие.

Какво ако самата идея за растеж - натрупване на богатства, унищожаване на природата и влошаване на социалното неравенство - е капан? Може би вместо него трябва да се стремим към създаването на общество, основано на качество, а не на количество; на сътрудничество, а не на конкуренция.

За да си представим и осъществим общество на отрицателния растеж, трябва да отидем отвъд икономизма. Трябва да се противопоставим, на теория и на практика, на доминацията му във всички сфери на съвременния живот, както и в нашите умове. Основен елемент на това ще бъде борбата за сериозно съкращаване на работния ден, за да може всеки да има удовлетворителна работа и свободно време. През 1981 г., в своята книга Changer de Revolution, Жак Елюл заявява, че никой не би трябвало да работи повече от два часа на ден.

Но скъсяването на работния ден само по себе си не е достатъчно за установяване на общество, което цели премахването на неравенството между всички хора. То трябва да се случи успоредно с радикална промяна в принципа на заплащане. Майкъл Албърт и Робин Ханел, авторите на алтернативния икономически модел Парекон (Икономика на участието), имат предложение в тази насока, което позволява на самите хора пряко да контролират колко да получават за вложения от себе си труд. Според тях заплащането може да се определя според влаганите усилие и саможертва на работното място [4], а не според физически преимущества, по-качествени инструменти или натрупано богатство. Хората имат пряк контрол, измежду всички изброени, единствено върху усилието и саможертвата, които влагат в работния процес.

В тази посока друг елемент, необходим за създаването на общество, основано на задоволяването на реалните човешки нужди, а не на създаването на изкуствени такива с цел печалба за малцина, е прякото гражданско участие в политическите и икономическите процеси. Определянето и задоволяването на истинските нужди може да се осъществи единствено от самите хора, следователно този процес изисква изграждането на система, основана на пряка демокрация. Всеки друг опит за постигане на това, чрез представители и „експерти”, може да бъде разглеждан най-малкото като спекулативен и неустойчив.

Бележки:
[1] http://www.worldcentric.org/conscious-living/environmental-destruction

[2] http://www.un.org/News/Press/docs/2011/sgsm13372.doc.htm

[3] http://www.savethechildren.org.uk/sites/default/files/images/Born_Equal.pdf

[4] http://www.lifeaftercapitalism.info/economicvisions/51-parecon/123-parecons-institutions

Явор Тарински е активист и преводач. При своите преводи използва псевдонима Mechanic955. Съставител на сборника „Пряката демокрация на 21 век”. Част от колективите на Социален център Аделанте и „Живот след капитализма”.