Демократична енергия и климатични промени (Явор Тарински)

Размисли върху книгата "Това променя всичко" на Наоми Клайн

Днес човекът е все още, и дори повече отвсякога, най-големият враг на човека не само защото продължава, както винаги, да се отдава на избиването на своя собствен вид, но също и защото реже клона, на който седи: околната среда.
Корнелиус Касториадис[1]

Климатичните промени, породени от човешка дейност, си пробиват път към центъра на обществените дебати. И това не би трябвало да ни изненадва, тъй като кризата, която ще създадат, е в мащаби, в пъти по-големи от която и да е икономическа или бежанска криза, позната ни до момента. Ако такава криза настъпи, е възможно тя да промени изцяло лицето на планетата, правейки я необитаема както за човека, така и за повечето животински видове. Това придава нова тежест и значение на дебата за това как ще продължим развитието на нашето общество, без да застрашаваме собственото си оцеляване.

Въглеродните емисии, освобождавани в атмосферата в резултат на горенето на изкопаеми горива, са измежду основните фактори, отговорни за глобалното затопляне. И фактът, че енергията на нашето високотехнологично общество се доставя основно чрез тези невъзобновяеми и замърсяващи ресурси, повдига още повече въпроси за това какво би могло да ги замени и какво е необходимо, за да настъпи такава промяна.

В своята книга Това променя всичко Наоми Клайн изследва в дълбочина тези належащи въпроси. Тя демонстрира ограниченията и недостатъците на централизираните енергоизточници като ядрена енергия и природен газ, и двете вкоренени в съвременния корпоративен вертикален модел. Тя застъпва прехода към локални, демократично управлявани, възобновяеми енергоизточници, които да приоритизират човешките и природните нужди, а не печалби и частни интереси – т.е. те ще бъдат превърнати в общи блага. Предложението за система, основана на общи блага, отвъд догмата на непрестанния икономически растеж, е споделяна от нарастващ брой мислители, социални движения и общности.

Бизнес, държава и екологична криза

За да бъде започнат такъв преход, не можем да разчитаме на бизнеса, както Клайн детайлно демонстрира в Това променя всичко, разглеждайки безплодното, често дори вредно за екологичната кауза, сътрудничество между големите зелени организации и корпоративния сектор[2]. Никоя частна компания няма да посвети своите ресурси на модел на развитие, поставящ човешкия живот и природата преди печалбите. По проект тези юридически лица са основани на растеж чрез печалбарство и разширяване на пазара на всяка цена. Например, дори когато се занимават с възобновяеми енергоизточници, те ги използват в рамките на доктрината на капиталистическия растеж, създавайки вредни за природата и изключващи общностите, но високо печеливши от капиталистическа гледна точка, гигантски централизирани соларни или вятърни паркове и т.н. Още повече, енергийният сектор, както тя отбелязва, в момента е малко вероятно да се захване с възобновяеми енергоизточници в по-голям мащаб заради експоненциалния растеж, на който се наслаждава покрай бума на шистовия газ[3].

Държавата, от друга страна, традиционно е разглеждана като единствена алтернатива на частния сектор, следователно потенциален съюзник срещу замърсяващите корпорации. Но държавните предприятия са се доказали като клонящи към централизация, бюрокрация и непрозрачност, следователно откъснати от местните нужди и опит. Самите държави са дълбоко вплетени в базираното на растеж екстрактивно въображаемо на капиталистическата глобализация, като Наоми Клайн посочва държавни компании, от скандинавските 'социални демокрации' до правителства от 'розовата вълна', като това на Еквадор[4], които съсипват природата, с цел извличане на ресурси, за да търгуват на международните пазари[5]. Централизираните социалистически държави от миналото, със своите петгодишни планове, са били също толкова деструктивни за природата, колкото и отдалечени от обществата, които се е предполагало, че "развиват". Това става все по-очевидно от съвременен Китай, чиято комунистическа партия с лекота и желание приспособява своите политики към екстрактивния дневен ред, жертвайки дори въздуха, който поданиците му дишат в името на икономическия растеж.

Вместо това е нужен нов подход, за да бъде преодоляна ефективно една такава криза. Това не може да стане единствено чрез реформи – както видяхме, в своята основа капиталистическият икономически модел и държавните вертикални процеси за вземане на решения са предразположени към подсилване, а не към предотвратяване, на екологичната криза. Това извежда на преден план нуждата от холистична системна алтернатива, позволяваща ни да мислим отвъд доминантните институции и да създаваме нови или да утвърждаваме вече съществуващи такива в покрайнините на обществото.

Към нова енергийна парадигма

Едно такова предложение е създаването на средства, демократично управлявани от използващите ги общности, като енергийни кооперативи или общи блага. Този модел е насочен към локална устойчивост и удовлетворяване на човешките нужди (отразено от елемента на пряко участие), вместо към печалбарство и растеж. Това ще позволи на общностите да имат пряк контрол върху енергийните си ресурси (за разлика от други модели, управлявани частно или държавно), насочвайки ги по този начин, встрани от мръсните изкопаеми горива, към много нужните възобновяеми енергоизточници. Наоми Клайн отбелязва, че този тип възобновяеми енергоизточници, основани на логиката на общите блага, могат да бъдат по-евтини от „по-мръсните” алтернативи. Една от причините: те могат да бъдат източник на приходи за своите общности, когато неизползваната енергия бива пускана обратно в мрежата[6].

Децентрализацията и общностното участие са от особено голямо значение за успешното приемане на възобновяемите енергоизточници от обществото. Клайн пише[7] за много причини, поради които общностите биха се обърнали срещу високомащабните, държавни или частни, проекти – от шума на гъсто разположените вятърни турбини до опасностите за дивия живот и екосистемите от гигантските соларни паркове. За разлика от тях, комунално притежаваните местни възобновяеми енергоизточници биват широко приемани от местните жители, заради своя по-малък човеко- и природосъобразен мащаб, енергийната самостоятелност или автархия, която осигуряват на своите общности, приходите от връщаната в мрежата енергия и т.н.

Енергийният сектор на Германия отдавна е пример за създаването на много такива съоръжения[8]. Почти половината от възобновяемата енергия идва от източници, които са в ръцете на фермерски и граждански групи. Измежду тях са множество енергийни кооперативи, чийто брой наближава впечатляващите девет хиляди. Тези съоръжения играят двойна роля: едновременно произвеждат чиста енергия и генерират приходи за своите общности, връщайки енергия в мрежата.

Предшественикът на Германия в тази сфера обаче е Дания[9]. През 70-те и 80-те години на миналия век повече от 40% от електричеството в страната идват от възобновяеми енергоизточници – основно вятърни. И близо 85% от тях са собственост на фермери и кооперативи. Подобно на Германия, в Дания най-отдадени на устойчивата енергия не са държавни предприятия или частни компании, а местни общности. През последните години обаче много международни корпорации навлязоха в енергийния сектор на страната, създавайки трудности пред общностните възобновяеми съоръжения.

Преходна стратегия

Както видяхме по-горе, не можем да се справим с екологичната криза чрез частния сектор и националната държава. Димитриос Русопулос, идващ от традицията на социалната екология, твърдо подчертава това, че превъзмогването на екологичната криза може да се осъществи по бездържавен и прякодемократичен начин[10]. В известен смисъл, мисълта на Наоми Клайн пресича тази логика, подчертавайки потенциала, с който хоризонталните социални движения и общности разполагат, за да се съпротивляват и предлагат решения на климатичната криза 'отдолу'[11].

Историята показва, че основният източник на освобождаващи социални промени не са изкуствени управленчески механизми като националната държава, а самото общество. Премахването на робството, въвеждането на всеобщо право на глас, осемчасовият работен ден и много други са все плод на борби, водени и спечелени от социални движения срещу правителства и власти. Екологичната кауза не прави изключение, но както Клайн и Русопулос твърдят, тя трябва да бъде разглеждана като част от по-широка освободителна борба, за да превъзмогне слабостите, които понастоящем има: месианството, което често приема, пренебрегването на други каузи и понякога елитарния характер, който придобива.

Един начин за подход към тези, и много други, слабости е екологичните движения да бъдат радикално демократизирани. Това предполага заменянето на професионалните "посредници" с асамблеи от редови активисти и загрижени граждани, създавайки по този начин здравословни човешки взаимоотношения и свързвайки тези движения с обществото – т.е., като се постави ударение върху площадите, вместо върху луксозните корпоративни и правителствени офиси, и се премахне разделението между "активисти" и "обикновени хора". Без "професионални" лидери отгоре, които си сътрудничат с политическите и икономическите елити, месианството и елитизмът трудно биха намерили почва за своето израстване. И тъй като екологичните въпроси са свързани, социалните движения, занимаващи се с тях, трябва да имат преплетен характер. Това предполага създаването на мрежа от групи, всяка от които води своята борба, но сътрудничещи помежду си на глобално ниво.

Взаимодействието между екологичните движения и други социални такива е от ключово значение. Една от причините е, че всички сфери на човешкия живот са взаимосвързани, което включва и човешкото взаимоотношение с природата. Както видяхме по-горе, капиталистическата икономика, примесена с вертикална бюрокрация, влияе на нашето здраве, както и на това на планетата и т.н. Следователно антикапиталисти, еколози и движения за пряка демокрация трябва да си сътрудничат, преливайки се от една борба в друга.

Такова сътрудничество би могло да се окаже много плодотворно, особено за екологичните движения. Растящият брой общински платформи, участващи в местни избори, като наскоро създадената в Испания Мрежа от градове за общото благо[12], биха осигурили по-благоприятна среда за общностно притежавани и управлявани възобновяеми кооперативи. Общинската платформа Олимпия за всички в Олимпия, Вашингтон (САЩ), например има силно застъпен екологичен елемент в своята програма[13], показвайки по този начин приятелско лице към природозащитната кауза. В една глобализирана система, враждебна към хоризонтални инициативи, както се вижда от датския опит, при който либерализацията на пазара създаде много главоболия на енергийните кооперативи, радикализацията на общините би могла да осигури много нужното пространство за колаборативни експерименти.

Заключение

Климатичната криза бързо се разгръща и за нея чуваме все по-често от учени, журналисти и дори холивудски блокбъстъри. Виждаме да се проявява под формата на природни бедствия, се все по-често и деструктивно. Но доминантните институции са неспособни да се справят с нея успешно. И има причини да предположим, че това не се дължи на липса на политическа воля, а е резултат от основаната на растеж вертикална политико-икономическа система, която днес изстисква Земята. Съпротивата приема глобален облик: активисти от САЩ, с опит в борбата срещу шистовия газ, споделят с канадски общности, съпротивляващи се срещу фракинга, които на свой ред обменят наученото с френски движения, борещи се срещу извличането на шисти и т.н.[14]. Всичко това доведе до някои големи победи под формата на забрани на фракинга в някои общини в САЩ и Канада, както и в цяла Франция.

Въпреки това, за ефективното справяне с климатичната криза е нужен по-холистичен подход. Тази борба трябва да бъде интегрирана в политически, прякодемократичен проект, който се простира отвъд "екологията". В противен случай, както Корнелиус Касториадис ни предупреждава, екологията може потенциално да отприщи неофашистки, месиански идеологии, оправдаващи установяването на авторитарен режим, който да налага драконови ограничения върху паникьосано и апатично общество[15].

Бележки:
[1] Castoriadis, Cornelius. The Rising Tide of Insignificancy (The Big Sleep). (2003). p.122
[2] Klein, Naomi. Magical Thinking. In This Changes Everything (pp. 191-290). Penguin Books 2015
[3] Klein, Naomi. This Changes Everything. Penguin Books 2015. p130
[4] Виж http://www.ecuadorreview.com/e-news-ecuador/international-press/tudayme-a-village-convicted-to-disappear/
[5] Ibid, pp.176-182
[6] Ibid, p.133
[7] Ibid, p.132
[8] Ibid, p.131
[9] Ibid, p.131
[10] Виж http://new-compass.net/articles/interview-dimitri-roussopoulos
[11] Klein, Naomi. This Changes Everything. Penguin Books 2015. p.459
[12] Виж https://roarmag.org/magazine/anti-capitalist-politics-21st-century/
[13] Виж http://olympiaforall.org/index.php/platform/
[14] Klein, Naomi. This Changes Everything. Penguin Books 2015. pp.303-304
[15] Castoriadis, Cornelius. The Rising Tide of Insignificancy (The Big Sleep). (2003). p.116.