ПарЕкон и екология (Майкъл Албърт)

Икономиката и околната среда

Икономиката въздейства върху околната среда по разнообразни начини. Тя добавя нови „съставки“ към околната среда, каквито са замърсителите. Тя извлича „съставки“ от нея, каквито са природните ресурси. Тя променя реда и композицията  на характеристиките на околната среда или начина, по който човек си взаимодейства с нея, като строят язовирни стени или променя човешкия хабитат, както и по безброй други начини. И всеки един от тези и други възможни начини на икономически ефект върху околната среда може да има допълнителен ефект върху природата и живота на хората.

По този начин например една икономика може да добавя икономически вторични продукти като газове от автомобили и химически газове, акумулиращи се в атмосферата. Тези газове могат да доведат до проблеми с дишането или да променят начина, по който слънчевите лъчи оказват ефект върху температурата. И двете икономически усложнения могат да имат ефект, например върху човешкото здраве или върху въздушните потоци, които от своя страна действат върху морските, които пък въздействат върху полярните ледени шапки и тогава промяна ще има на водните потоци, морското равнище, на житните посеви, които драматично ще повлияят върху човешките възможности и състояние.

Или една икономика може да изразходи петрола, водата или горите, което води до нуждата от понижаване на употребата на природни ресурси от страна на хората, а това би повлияло както на продукцията, така и на консумацията в световен мащаб или да афектира достъпа до важни за живота хранителни вещества, или достъпа до материали, нужни за строежа на кладенци за вода на много места по света.

Или една икономика може да промени формата и съгласуваността на природните процеси, като например когато редуцираме горите, ние редуцираме количеството кислород, емитиран в атмосферата или когато увеличаваме броя на кравите и влияем върху техните хранителни навици, (за да „произвеждаме“ по- вкусно месо за нас) ние увеличаваме метана, който те отделят, което отново води до парников ефект, който променя глобалните климатични модели, или когато променяме навиците на живот на хората и по този начин транспортните навици или други, то се променя отношението на хората към планините, реките, въздуха и другите видове.

В горепосочените, а също и в безброй други случаи въздействието върху достъпа до или качеството на климата, въздуха, водата или дори шума, глобално или регионално, или въздействие върху достъпа до ресурси, или дори въздействието върху достъпа до забавление или природна среда, какво правим в нашия икономически живот въздейства директно или по етапно как ние просперираме или страдаме екологично всеки ден, независимо дали днес или в бъдеще, а също и начина, по който природата се адаптира.

С други думи, икономическите действия има директни, вторични и третични въздействия върху околната среда, а от своя страна променената природа има директни, вторични и третични въздействия върху нашия начин на живот.

Понякога тези ефекти могат да са огромни, каквито например са когато морското равнище се покачи и залее крайбрежните зони и дори цели страни разположени на ниско морско равнище; или също така когато посеви, ресурси или вода се изчерпат, което причинява глад или други широкоразпространени лишения. Или може би ефектите са малко по-малко сурови, каквито са появата на торнадота и урагани, унищожаващи големи населени зони; или увеличаването на процента раковоболни, причинено от замърсените подпочвени води; или ескалираните нива на радиация, убиващи много хора още млади; или язовирните стени, елиминиращи цели градчета или села. Или може би ефектите са ограничени до по- малки райони, страдащи от загуба на околна среда е „изкоренена“ или когато нивото на шумовото замърсяване се покачи в следствие на продукцията и консумацията.

От всички тези възможности следва, че отношенията на икономиката към околната среда са изключително сериозни и ако се провали в тези отношения, независимо дали има отлични резултати спрямо други критерии, то това означава, че дадения икономически модел е изключително слаб.

Капитализмът се проваля изключително що се отнася до екология. Първо, капиталистическата пазарна система поставя на първо място максимизирането на краткосрочната печалба, независимо от дългосрочните усложнения. Второ, пазарът игнорира екологичните ефекти и вгражда в себе си поощрения за разрушаване на околната среда заради печалбата или ако става дума и консуматорско удовлетворение на гърба на другите. И трето, капитализмът се движи от целта за натрупване, независимо от ефектите върху живота и другите променливи.

На пазара продавачът среща купувач. Продавачът се опитва да вземе възможно най-голямата цена, която е възможна, като в същото време се опитва да намали разходите за производство. Това е направено, за да се максимизира печалбата, по този начин не само се печели повече, но и се стимулира конкуренцията за придобиване на по-голям пазарен дял и по този начин да се остане в бизнеса.

Купувачът в това време се опитва да купи дадена стока на колкото се може по-ниска цена и след това да я консумира с колкото се може по-голямо удовлетворение, без да се интересува от въздействието на тези негови постъпки върху другите, които имат достъп до малко или никакво количество информация.

И за двете страни пазарната обмяна затъмнява ефектите от избора им на ниво над „купувач“ и „продавач“ и ги възпрепятства да вземат под внимание добруването на тези, чувстващи външния ефект.

Ако някое действие намали цената на продукцията или увеличи удовлетворението от консумацията, но същевременно унищожава околната среда, то това оказва влияние не само върху продавача и купувача и трябва да се вземат мерки. По този начин ние често използваме производствени техники, които замърсяват и също така консумираме продукти без да се интересуваме от въздействието им върху околната среда.

Каменната сол например е много ефективно средство за „предпазване на частните пътища и обществените магистрали от заледяване“. Андрю Бард Шмууклер съобщава, че „... оттичането на солта... причинява повреди на подземните кабели, автомобилите, мостовете и подпочвените води. Цената на тези щети възлиза на 20-40 пъти цената на солта, която човек или организация плаща, за да я купи и използва.“ С други думи, каменната сол има невзет под внимание негативен ефект, засягащ не само купувачите и продавачите, които са направили избора да я произведат, продадат и използват, за да предпазят улиците от заледяване. Шмууклер също съобщава, че „съществува алтернативен на каменната сол продукт, който не генерира толкова щети при евентуално оттичане. Този продукт се нарича CMA и е по-скъп солта. Но щетите, които нанася са по-малко, а от там и цените за ремонт.“. Но „нито департаментът, отговарящ за магистралите, нито частния собственик, нито бизнеса биха поръчали големи количества CMA днес дори да беше широко достъпен, защото индивида не се интересува от [социалните] разходи, а само от [личната]цена.“. С други думи, пазарите поощряват разрушаването на околната среда и всичко останало, външно за продавача и купувача, всеки път щом това ще доведе до увеличаване на печалбите на производителя.

Това е просто един от безбройните примери, избран за пояснение, и както Шмууклер правилно заключава, той показва че пазарните сили „ще направят промени, които са предвидими, както водата, която се стича надолу по хълма към морето.“ Това означава, че продавачите ще използват производствени методи, които замърсяват, но са с по-ниски разходи от „чистите технологии“ или ще използват методи, които замърсяват подпочвени води или изразходват ресурси, но им струват по-малко от други методи, или ще използват методи, които имат вторични ефекти, от които купувачът не страда директно, но други ще, и които струват по-евтино. И същата логика ще имат потребителите относно избора на това как ще използват продуктите, които купуват. Въздействието от тяхната употреба върху другите най-често е неизвестно или е игнорирано.

И не само че във всяка транзакция участниците биват поощрявани да намират най-евтиния и най-изгодния начин на производство и най- удовлетворяващия начин на консумация, но също така пазарите изискват да се достигне абсолютния максимум на размяната. Съществува движеща сила да се купува и продава дори отвъд директните ползи, защото производителя не претегля увеличаването на печалбите с намаляване на работното време, а оставането в бизнеса с напускането му. Това означава, че всеки участник се съревновава за пазарен дял, за да получи излишък, което да инвестира в намаляване на бъдещите разходи, реклама и т.н. и тези излишъци трябва да бъдат максимизирани в настоящето, за да не би да не е конкурентоспособен в бъдеще.

Съревнованието за пазарен дял е двигател за постоянно натрупване на печалба без почивка, което означава да поддържаш този курс на действия дори отвъд това, което алчността на собственика диктува.

Едно е да разбереш написаното по-горе теоретично и дори  да виждаш безумните, изчерпващи, разпиляващи резултати около нас. Съвсем друго е да чуеш устрема, описан от онези, страдащи от силата му  и аз бих искал да разкажа подобно изживяване.

Веднъж обядвах с приятел, който неотдавна беше партньор в голяма доходоносна адвокатска кантора в Бостън, Масачузетс и печелеше по 400 долара на час. Той напусна, за да започне работа в НПО, която се занимава с набиране на средства и с директна пощенска работа за прогресивни клиенти, кандидати и други, и това бе, което ни събра за обяд. В един момент го попитах защо е направил такава драстична и понижаваща доходите промяна. Той отговори, че независимо че от части е искал да работи нещо, което ще е от полза за обществото, а не да печели голямо богатство за вече богати корпоративни клиенти, това не е единствената причина. Той също така каза, че е искал да избяга от старата си доходоносна работа, не само защото е загубил вкуса си към клиентите и тяхното мошеничество, но също така  и поради лични интереси. Той е искал живот.

Той ми каза, че в предишната си работа (независимо че е имал огромен доход) е трябвало да работи по 70-80 часа седмично и дори повече и по този начин му оставало малко време за живот. Той е искал повече свободно време.

Но, аз попитах, знаейки добре теоретичния отговор – защо просто не е работил по-малко ? Все пак е бил шеф. Защо просто не си е събирал нещата и не се е прибирал вкъщи всяка седмица след 50 часа работа или 40, или да се откаже от дохода си след 30 или дори 20 часова работна седмица, ако е искал повече свободно време със семейството си?

Той се разсмя и отговори, че изборът му винаги е повече работни часове или никакви работни часове, а не повече или по-малко работни часове. Фирмата се е конкурирала с други фирми. Съревноваването не се е изразявало само в това да имаш отлични адвокати (според стандартите на клиентите, които включват да бъдат предани според вкуса и разбиранията на клиента и да могат да обядват и пият вино с тях, да говорят техния език и да държат ръцете им), но също се е изразявало и в материалното състояние. Ако фирмата е започнала да има по-малък доход и да притежава по-малко средства за адвокатите си, за да поддържат те висок жизнен стандарт, който ги определя като богати и преуспели, и фирмата е имала по-малко средства за килими, табла, скъпи партита, срещи, скъпи имоти, скъпи пътувания, да позволява максимални разноски за експерти и т.н., то в кратък период от време клиентите им биха се обърнали към други фирми, които да задоволяват нуждите им. Дори и в началото това да е било едва забележимо, то това губене на клиенти ще има ефекта на снежната топка. По-малко клиенти означава по-малък излишък, което пък от своя страна означава по-малко вечери и пиене на вина, а това ще доведе до по-голяма загуба на клиенти и т.н.

С други думи, приятелят ми ми обясни как дори в една конкурентоспособна адвокатска кантора (не само в конкуриращите се автомобилни производители) движещата сила в момента и винаги е за натрупване на доход за задържане и евентуално увеличаване на пазарния дял. Би могло да се склони до известна степен, но само от натиск, който работи еднакво във всички фирми, като например правото на колективно договаряне на работниците. Но навсякъде, където пазарът би могъл да накара хората да акумулират дори повече чрез повече и по-интензивна работа, то той би го сторил. В този случай ако другите шефове от другите фирми биха могли да работят повече (и определено съществуват много, които биха могли да се реорганизират така, че това да бъде причината им за съществуване) то тогава той трябва да направи същото в своята фирма. И единственият начин да се освободи от този натиск е бил да избяга, както той вече е направил и друг амбициозен корпоративен „катерач“ е заел мястото му.

Във всички пазарни системи и в частност в капиталистическата пазарна система, растежът е Бог. Водещата философия е да растеж или да умреш независимо от противоположните лични наклонности. Това не само нарушава вниманието към устойчивостта на ресурсите, но също така произвежда постоянно увеличаващ се поток от боклуци и замърсяване. Сделките се умножават и всяка сделка стимулира замърсяването или другите начини за нарушаване околната среда. Накрая получаваме икономика, която бълва в, изразходва и разрушава околната среда в големи граници, простиращи се от превръщане на обществата в бунища, отравяне на градовете със смог, замърсяване на подпочвените води, които от своя страна ескалират в увеличаване на раковите заболявани или причиняване на глобално затопляне, което ни заплашва не само с яростни бури, но дори с множество катаклизми, отнасящи се до океанското ниво и земеделието с невъобразими последствия.

Пареконският алтернативен подход

Ще бъде ли Икономиката на участието по-добра за околната среда от капитализма? Отговорът е „да“ поради редица причини.

Първо, в ПарЕкон няма натиск за акумулация. Всеки производител не е принуден да се опитва да увеличи излишъка, за да може да се конкурира с други за пазарен дял, а вместо това нивото на производство отчита истинското посредничество между желанията за повече консумация и желанията за по-малко количество положен труд.

С други думи, докато при капитализма съотношението работа/почивка е пристрастено към повече производство на всяка цена поради нуждата от растеж, за да се избегне свиването и провала, то при ПарЕкон това е актуално, истинско и непредубедено съотношение.

В ПарЕкон всеки от нас избира дали да увеличи средната продължителност и интензивност на работата си, за да увеличи бюджета за консумация или пък да работи по-малко и да увеличи средното време за наслаждаване на резултатите от труда и другите възможности, които живота ни дава. И тъй като цялото общество се изправя пред този избор, ние можем основателно да предвидим, че на практика ПарЕкон няма да изисква безкрайна движеща сила за увеличаване на работните часове и интензивността, акумулиране производство отвъд пределите на нуждите и потенциала за развитие, и следователно ще се стабилизира при по- ниско производителни и работни нива – да кажем 30 часа работа за седмица и евентуално дори по-малко. Оказва се интересно, че някои мейнстрийм икономисти критикуват това, че при ПарЕкон хората ще определят работното си ниво и най-вероятно ще вземат решение то да е по-ниско от сега и те приемат тпва приемат за пукнатина в системата, а не за добродетел, както го възприемам аз.

Втория проблем е този с оценяването. Отново за разлика от капитализма, както и за разлика от пазарите в по-общ смисъл, при планиране на участието всяка сделка не се определя само от човека, който директно произвежда и от този, който директно консумира, като всеки от тях има структурни стимули да максимизира облагите независимо от по- широкото социално въздействие. Вместо това всеки акт на производство и консумация при ПарЕкон е част от общия икономически план. Взаимоотношенията на всеки участник с останалите и на всяко действие с другите действия не са просто строго следствие (което, разбира се, винаги е вярно), но са също така подходящо обосновани.

В ПарЕкон се вземат предвид производството и консумацията на природен газ, цигари и други предмети както с позитивен, така и с негативен ефект върху хората отвъд продавача и купувача. Същото се отнася и за решенията, отнасящи се до големи обекти, например строежа на язовирна стена, инсталацията на вятърни турбини или добиването на определени ресурси. Проектите се изменят в светлината на обратната връзка от засегнатите съвети от всички нива на обществото, от граждани и квартали през страни и държави, чак до цялото население.

Социалните процедури, които улесняват цялата тази екологична рационалност са събрани и взети предвид в книгата „ПарЕкон: Живот след Капитализма“.

В края на краищата всичко е относително просто. Чрез елиминиране на пазарната движеща сила за акумулация и за поглед само в кратък времеви хоризонт и чрез елиминиране на пазарно индуцираното невежество относно икономическите ефекти, които се разпространяват отвъд купувачите и продавачите (каквито са тези върху околната среда) и последователното погрешното пазарно оценяване на стоките, ПарЕкон правилно взима предвид и осигурява средства за съзнателно самоуправление върху въздействията над околната среда.

Не че няма замърсяване при ПарЕкон. И нямаме предвид че не се използват не-възобновяеми източници на енергия. Тези твърдения не биха били смислени. Не бихме могли да произвеждаме без да имаме отпадъци и не бихме могли да просперираме без да изразходваме някои ресурси.

По-скоро това, което е необходимо, е когато производството или консумацията генерират негативни ефекти върху околната среда или когато се изразходват ресурси, които ценим и не можем да заменим, решенията относно тези въпроси да се вземат, имайки предвид посочените проблеми.

Не бива да действаме, когато ползите са по-малко от вредите. И ние не трябва да действаме, освен ако разпределението на ползите и вредите не е справедливо, а не някои хора да страдат прекомерно.

Това постига ПарЕкон чрез планиране на участието по отношение на екологията и наистина това е всичко, което можем да искаме от дадена икономика според вътрешната си логика. Ние не искаме икономиката да осъжда предварително резултата, определен от натиска от институционално динамичните резултати, където хората нямат думата, като например акумулацията, тласкана от пазарите, които решава за съотношението работа/почивка. Ние искаме добра икономика, която чрез институциите си да позволява на хората, които са засегнати, да вземат собствени решение съобразно най-доброто възможно познание за истинските и пълни разходи и ползи, като имат подходящо самоуправляващо влияние. Ако икономиката предоставя този спектър от възможности и контрол на участниците си, както е при ПарЕкон, това което остава да се оцени е това, което хората ще решат и всичко, което можем да искаме от една икономика е хората да не са предубедени невежи поради институционален натиск или да не се превръщат в невежи поради институционалната предубеденост. ПарЕкон гарантира и двете. ПарЕкон също така предоставя на хората свобода и самоуправление и гарантира, че логиката на икономиката е в съответствие с и дори може би допринася за най-богатите възможни човешки разбирания за екологичните връзки и възможности.

Като се имат предвид тези обстоятелства разумно е да смятаме, че пареконските жители не само ще правят разумни избори заради собствените си интереси, но и заради децата и внуците си, имайки предвид не само директно производството и консумация, но също и неизброимите ефекти от икономическата активност върху околната среда.

Другите видове

Ние живеем на планетата Земя – голяма скала, въртяща се в космоса около почти непроучено по- голямо, генериращо извънредно много енергия горящо кълбо, Слънцето, в дори по-обширно море от подобни обекти, родени преди милиарди години и развиващи се до днес. Ние споделяме даровете или ресурсите и енергията на нашата планета и слънчевите лъчи с голямо разнообразие от други видове, които от своя страна допринасят по множество начини, дефинирайки производството на планетата, процесите и предоставяйки ги на нас.

Наистина нашето собствено съществуване произлиза от редица други видове, изменени от различни явления и селектирани от динамиката на кооперирането и съревноваването. Нашето съществуване зависи от голям брой други видове.

Капиталистическата икономика гледа на другите видове както на всичко останало – като на възможност за печалба. Ако директното запазване или отглеждане на даден вид води до печалба, то капиталистите го правят. Ако игнорирането на другите видове и оставянето им да се справят сами е доходно, то капиталистите го правят. Ако директното консумиране или инфарктното заличаване на другите видове е доходно, отново, това е, което капиталистите правят.

Капиталистическата пазарна конкуренция се оглежда и оценява печеливши възможности и ги преследва. Ако добавим към капиталистическата икономика конторлни или другите агенции с приоритети, различни от печалбата, те биха облекчили много злини, въпреки че ако значително предизвикват или спъват акумулирането на печалба, то би било трудно да се задържат и противопоставят на логиката на капиталистическата акумулация. И двата варианта се случват в реалния свят, защото икономиката отвръща на опитите да се забави акумулацията, а също и защото капитализмът се опитва да създава населени, неспособно дори да мисли дори за дългосрочните облаги за други видове спрямо хората, а още по-малко и относно правата на тези други видове спрямо хората.

Тези идеи оформят добре познатата история на екологичните проблеми. Резултатът, които виждаме около нас, е показателен за деструктивната дейност на натиска за търсене на печалба.

Какво ще замени капиталистическите потенциално самоубийствени и определено ужасни кървави междувидови взаимоотношения, ако вместо тях имахме Икономика на учстието?

Първо, ПарЕкон би ни изместил печалбата като водеща норма за вземане на икономически решения за смета на човешко удовлетворение и добруване в съзвучие със солидарността, разнообразието, справедливостта и самоуправлението.

Второ, ПарЕкон ни измества (от логиката да търсим печалба, която постоянно надделява и премахва всякакви екологични или други непечеливши ограничения в икономиката) към това да бъдем гъвкаво откликващи на ограниченията, наложени от силите и проблемите, които не са еикономически.

Трето, ПарЕкон измества фокуса от това производителите и консуматорите да имат праволинеен и фрагментиран подход към икономиката, към това да имат разбиране за взаимосвързаността на всички действия и техните различни последствия.

И четвърто, ПарЕкон ни измества от анти-социална междуличностна нагласа „аз-първо“ (която може лесно да се разпростре отвъд отношение към хората към отношение към природата), към солидарна междуличностна нагласа, която може правдоподобно да се разпростре към природата и видовете.

Първата точка е промяна на водещата логика или мотивация. Втората е промяна на интензивността. Заедно те подсигуряват, че ПарЕкон няма отрицателна нагласа спрямо другите видове както капитализма. Третата и четвъртата се отнасят до по-малко структурен проблем, който е свързан с това дали хората, които оперират като работници и потребители, са по-способни да приемат аргументи относно правата на другите видове.

Относно водещата си логика, ПарЕкон вътрешно и неумолимо се отнася към другите видове поне така, както се отнася към всичко останало, което е в съзвучие със стремежа към задоволяване и развитие на възможностите за човешко удовлетворение и развитие, подкрепата на солидарността, повишаването на разнообразието, поддържането на справедливостта и осигуряването на самоуправление. При ПарЕкон ако директното опазване или отглеждане на даден вид е в полза за човек, то подбудата да се направи това ще е силна. Ако оставянето на даден вид да се развива самостоятелно е в полза на човек, подбудите отново ще бъдат в тази посока. Ако директната консумация или индиректното заличаване на даден вид, като му се отнема средата на живот, е в полза на човек, отново, това е чисто икономическият път, който една добра икономика трябва да поеме.

ПарЕкон чрез своето планиране на участието се оглежда и оценява възможностите за човешки ползи и предоставя на производителите и консуматорите средства и причини да ги преследват. Той не включва от само себе си интересите на не-хуманоидните видове. За съжаление подобни видове не могат да бъдат включени като способни да вземат решения в своя полза.

Пареконските жители обаче могат да решат, че искат да добавят пареконски контролни или други агенции, които да действат в интерес на видовете и тези структури могат лесно да бъдат включени, дори ако те не се подчиняват или пречат на възможни ползи за хората за сметка на ползи за други видове. Наистина, дори в такива случаи, доколкото ще им нужда подобни структури или агенции да бъдат добавени в ПарЕкон, тъй като няма планирани процедури, които да позволяват видове, различни от хората, да изразяват своите намерения и желания, и доколкото тези структури следователно ще имат нужда от масова подкрепа манифестирана, да речем чрез политически избори, то поддържането на подобни ограничения за икономическата активност няма да се нуждае от продължителни и трудни борби срещу отново пропадащата логика на капитализма за акумулация, тъй като тази логика ще отсъства.

При ПарЕкон веднъж щом има ограничения в икономиката (да кажем, икономиката  да не се намесва в средата, където папагалите свиват гнезда или ако икономиката трябва да промени тази среда, то тя трябва да премести всички папагали в нова и устойчива среда), икономическите функции действат според външните права и следователно не процедират при постоянен структурени натиск и практики, които се опитват да преодолеят или да премахнат ограниченията. Индивидите може да опитат да променят подобно решение, но системата като цяло няма подобна тенденция, вградена в себе си.

Докато капитализмът има акумулационен процес, който тласка всеки производител да се опитва да максимизира печалби, независимо от външните ограничения, то ПарЕкон действа добре в контекста на външните ограничения и няма вградена в себе си тенденция за агресивно търсене на начини за преодоляване или осуетяване на тези ограничения.

Въпросът остава, можем ли да очакваме видовете външни ограничения, които споменах, да бъдат издигнати в общество с Икономика на участието? Производителите и потребителите, които използват самоуправлявани съвети, балансирани работни комплекси, справедливо възнаграждение и планиране на участието ще бъдат ли склонни да действат в полза на видове, различни от своя, и следователно да приемат правила и норми в името на тези видове, по ръба на икономическите средства, които те използват за изразяване на собствените си интереси? Т.е. ще бъдат ли хората, живеещи в една пареконска икономика по-възприемчиви спрямо аргументите в полза на другите видове, ако икономиката не е капиталистическа?

Трудно е разбира се да се отговори окончателно на въпрос като този. Но изглежда доста правдоподобно, че когато дадени фактори водят до това хората да са загрижени за другите видове, то те ще бъдат по-малко осуетявани и по-подпомагани в система, която подкрепя солидарността, каквато е ПарЕкон, отколкото при система която подкрепя антисоциалността, каквато е капитализмът.

По подобен начин ПарЕкон издига не само ползите, които произхождат от разнообразието, но също така и нуждата да се избягват праволинейни сценарии, които елиминират опции, които по-късно можем да сметнем за първостепенни. Можем да очакваме пареконското уважение на разнообразието в социални ситуации да се разшири към масово съзнание за богатството на биологичното разнообразие и неговите сложни взаимовръзки. Нараняването или елиминирането на видове е спирачка за разнообразието и води до риск от неизвестни дългосрочни загуби също и за човечеството.

В крайна сметка ПарЕкон елиминира движещата сила на капитализма за акумулация на корпоративна печалба, която създава поведение, което наранява и дори унищожава други видове. ПарЕкон поставя на негово място загриженост за човешкото благополучие и развитие, което не насилва априори изключването на нараняването на други видове, но което е възприемчиво към и уважаващо управленчески или други социални или екологични ограничения за благото на други видове. С други думи, ако другите видове имаха право на глас, те биха избрали ПарЕкон.

Превод: Марто