Време е да освободим активистите от НПО-промишления комплекс.
Откъси от книгата The Revolution Will Not Be Funded. Книгата събира 21 опитни цветнокожи радикални активистки, изследвайки дефектите на НПО-тата като агенти на социална промяна. Представяме на вниманието ви откъси от три глави от книгата.
Системата на НПО-тата (неправителствените организации) е опитомила поколения активисти. Те размениха голямата визия за социална промяна за заплати и канцеларски материали; отказаха се от привличането на хора в кампании за сметка на писането на проектни предложения; отстъпиха контрола над собствените си движения на бизнес ръководители в заседателни зали.
Едно парче от пъзела: "Фондациите осигуряват данъчен рай за богати семейства и по този начин отнемат данъчни приходи, които биха могли да се използват за социални програми", споделя пред Make/shift Андреа Дж. Ричи, член на INCITE! (Колектив на цветнокожи жени против насилието), "а след това неохотно раздават малка част от парите на различни НПО-та, които да заменят услугите, които правителството вече не финансира.”
Аджоа Флоренсиа Джоунс де Алмейда
(Колектив "Sista II Sista", Бруклин, Ню Йорк (САЩ))
Какво се случи с големите граждански движения и движенията за права на чернокожите през 60-те и 70-те? Къде са масовите движения в страната днес? Краткият отговор: започнаха да ги финансират.
Колективите и организациите за социална справедливост бяха ограничени чрез включването им в модела на НПО-тата. Ние като активисти вече не сме отговорни към доверителите или членовете ни, тъй като не зависим от тях за съществуването си. Вместо това вече сме отговорни и на отчетност при обществените и частните фондации, като се опитваме да ги уверим, че все още сме актуални и ефективни и следователно заслужаваме финансирането да продължи.
На теория, финансирането чрез фондации ни дава възможността да си вършим работата – то е предвидено, за да можем да издържаме дейността си. Но финансирането също така оформя и диктува работата ни, принуждавайки ни да концептуализираме общностите си като жертви. Принудени сме да говорим за членовете си като за такива в "неравностойно положение" или "изложени на риск", за да подчертаем, че ще ги опазим от забременяване или наркомании. Дори когато в действителност ние не гледаме по този начин на тях и на приоритетите ни.
А какви са приоритетите ни? Може би реалния проблем е, че не прекарваме достатъчно време да си представяме какво искаме и след това да действаме съобразно тази визия. Това е един от фундаменталните подходи, чрез които корпоративно-капиталистическата система ни опитоми: открадвайки ни времето и наводнявайки ни в море от бюрократични бумаги, за които ни е казано, че са необходимото зло, което гарантира съществуването на организацията ни. Твърде заети сме да рекламираме себе си по начина, по който ни е казано, да напудряме бедността в общностите ни в проектните предложения, да продаваме "резултите" в докладите ни към донорите и да следим финансите си във финансовите отчети.
Всъщност организациите ни се превърнаха в мини-корпорации, тъй като в някакъв момент приехме идеята, че властта – като способност да генерираш промяна – е равна на парите.
Ако работата в НПО е единственото място, в което общностите ни са ангажирани в борбата за социална справедливост и създаването на алтернативи на репресивната система, то те никога няма да могат да се ангажират в радикална социална промяна.
Дали сапатистите в Чиапас, Мексико, или Движението на безимотните селяни в Бразилия щяха да могат да развият радикалните си автономни общности, ако бяха платени да посещават срещи или да окупират земя? Ако тези масови движения бяха работните места на участващите, щеше да е много лесно да бъдат спрени просто със заплахата да не си получат заплатите.
В тази държава [САЩ] активизмът е в плен на работните ни места – напълно зависими сме от системата на заплатите и много от нас прекарват над половината от работното си време в борба за увеличаване на заплатите, вместо да създават реални заплахи и алтернативи на институционалното насилие, пред което са изправени общностите ни. Междувременно, измислената и спиритуална перспектива, която ни позволява да поставяме под въпрос "придобивките" и която е диктувана от неолиберализма, започва да ерозира.
Амара Х. Перес
("Sisters in Action for Power", Портланд, Орегон (САЩ))
Фондациите в крайна сметка се интересуват от пакетирането и продажбата на успешни истории, измерени чрез резултати, и от използването на инфраструктура и системи за издраждане на капацитета.
Като НПО, което разчита на проектно финансиране от фондации, трябва да приемем и да се включим в организирания пазар. Това прилича на бизнес модел, тъй като потребителите [на нашия продукт] са фондации, на които организациите с идеална цел предлагат да продадат политическата си работа срещу грант.
Продадените продукти включват постиженията на организацията, моделите и успехите, които можем да изложим на показ, за да докажем компетентността и легитимността ни. На "пазара на движения" организациите, които се конкурират за ограниченото финансиране, в повечето случаи са сходни групи, които имат сходна дейност в различни части на страната. Не само, че пазарът на движения насърчава НПО-тата да се фокусират само върху изграждането и финансирането на дейността си, той може да създаде дискомфортни и конкурентни отношения между сходни групи, постепенно отнемяйки всяко подобие на култура по изграждане на социални движения.
С течение на времето финансовите потоци на грантовете всъщност започват да влияят на работата, приоритетите и насоката ни, защото се опитваме да останем конкурентноспособни и добре финансирани на пазара на движения. За много активисти това измести фокуса от стратегии за радикална промяна към графики и таблици, които демонстрират колко успешно работата е изпълнила критериите на фондацията.
Мадона Тъндър Хоук
("Cheyenne River Sioux reservation", Южна Дакота (САЩ))
Women of All Red Nations (WARN) някога имаше статут на освободена от данъци организация, но оставихме това. Беше твърде сложно. Никой не искаше да виси в офиса и да пише доклади, използвайки време и енергия, които можеха да помогнат на общностите ни.
Начинът ни на организиране беше различен от този на днешните активисти. Не чакахме разрешение от никого. Никой не ни казваше, че това е твърде голям проект за нас и че трябва първо да се свържем с държавните институции. Днес дадена организация може да иска да направи нещо по-съзидателно, но бордът на директорите ѝ ще откаже. Не се притеснявахме дали дейността ни ще огорчи донорите; притеснявахме се дали работата ни ще помогне на общностите ни.
Преди се фокусирахме как да се организираме за истинска промяна, но сега повечето хора биха работили само в рамките на параметрите, зададени при финансирането. Хората работят заради заплатата, а не ащото са въвлечени и активни в дадена кауза. Когато започнеш да плащаш на някого за активизъм, можеш да започнеш да привличаш хора, които не са мотивирани или отдадени на дадена борба.
В допълнение, заплащането може да промени и тези от нас, които са отдадени на каузите. Преди да се усетим започваме да очакваме заплащане и вършим по-малко неплатена работа отколкото преди. Този начин на организиране разбира се е в полза на системата, защото хората започват да гледат на организирането на масови движения като на кариера, а не като на участие в социално движение, което изисква жертви.
В резултат на това дейността ни не е толкова ефективна. Например, първоначално действахме по темата с диабета, анализирайки ефектите на правителствените стоки върху здравето ни: на индианските общности се дава нездравословна храна от страна на правителството в замяна на изселването от земите ни, където преди сами се издържахме, а сега строенето на ВЕЦове и другите форми на екологично разрушение пречат на възможностите ни за това.
Днес можеш да получиш грант от федералното правителство за борба с диабет, но вместо да мобилизираш общността около превенцията, стоиш цял ден в офис и правиш дизайн на брошури. Активизмът се сведе до събития. Много хора биха се включили в дадено събитие, но не биха участвали дългосрочно в опит за промяна, защото ако го направят, може да загубят финансирането си.
Например, ако правителството финансира брошурата, НПО-то няма да адресира ролята на американския колониализъм върху проблемите с диабет на коренните жители, защото не желаят да загубят финансирането.
Активизмът е труден. Той не е за хора, интересуващи се от правене на кариера.
Източник: Utne Reader