Не може да бъде спряна идея, чието време е дошло! (Йоанна М.)

Масовите протести през юни в страната могат само да ни изненадат приятно. Те не се ограничават само до реформистките искания и падането на правителството, както и тези от февруари не се ограничаваха само до високите сметки за ток. Тяхната основа е дълго таения хорски гняв, породен от дългите години безгласност. Тези протести поставят под въпрос сърцевината и функционирането на самата система.

От февруарските протести стана ясно, че всеки опит, за създаване на нова партия ще се провали, че няма политическа сила, която може да представлява хората и, че традиционните начини на правене на политика принадлежат на миналото. Това може да бъде обяснено с опита на българите до сега, който им е показал, че всеки, домогнал се до властта се е покварявал и я е използвал за лични облаги. По целия свят устоите на сегашната политическа и икономическа система биват разклащани от бунтуващи се хора и колкото и оставки да хвърлят политиците, колкото и да опитват да манипулират хората чрез корпоративни медии, все по-трудно им е да убеждават обществото, че се нуждае от тях.

В тази безизходица на представителството идват хоризонталните движения, без лидери, които се разрастват в България и по света, с ново предложение за правене на политика. И наистина, този начин на правене на политика без завземане на властта, започва да се появява и у нас. Асамблеята на Орлов Мост бе добавена към пъзела на различните инициативи, които вече се появяват в България след февруари и дори отпреди (като граждански организации: Окупирай с Любов – Варна, Обединени за глобална промяна от Търново, кооперативи, наистина свободни пазари, независими медии, автономни структури като социални центрове и т.н.).

Асамблеята на Орлов Мост предложи, чрез практика, а не чрез теоретични програми, нов начин на социализация и участие във вземането на решения. Тя се противопостави на безизходицата, която представителната система създава и ни показа красотата на асамблеите, сътрудничеството и солидарността. Тя придаде смисъл на термина “активен гражданин”, не като някой, който гласува веднъж на четири години или който ходи само по протести, но като някой, който участва, предлага и решава.

Асамблеята на Орлов Мост също ни разкри истинското значение на публичните пространства (паркове, площади, улици), не като пространства отделени от обществото, контролирани от властови тела, като държава или частен бизнес, нито просто като пътища за транспорт от вкъщи до работа или пространства само за забавление, но като пространства за общуване, които принадлежат на самото общество, в които гражданите участват във вземането на решения, в които се заражда истинската политика.

Освен всичко друго, на тези протести ясно се видя и нежеланието на хората да влизат вече в идеологически кутии. А какво всъщност е идеологията? По своята същност, тя е една затворена формалистична система от хомогенни идеи. Следователно, тя се превръща в оръжие на властовите логики срещу критичното мислене и радикалното въображение. И наистина днес, няма как събитията около нас да бъдат натикани в идеологически манифести. Идеологиите, които влияеха масово на хората от средата на 19в. до края на 20в., социалните движения, които се базираха на тях и политическите формулировки, които ги изразяваха се изпразниха не само от последователи, но и от значение и съдържание. Никой не се трогва от големи обещания, някакви символи, партии, организации, синдикати или съюзи, които все още търсят оправдание в миналото, с което да оправдаят съществуването си в настоящето и бъдещето.

Съвременните социални процеси изискват критиката и понякога дори болезненото захвърляне на старите символи. Нямаме нужда от взаимни компромиси, за да бъдем това, което искаме да сме. Точно обратното, имаме нужда от критично скъсване с миналото, синтез и отвореност, за да бъдем това, което искаме. -Измите не помагат в това. Скъсването с миналото не означава да не го познаваме или да не се интересуваме от него, а означава скъсване с -измите, с идеологическите доктрини, с мърморенето на политическите ереси. Традиционните колективни и политически организации престанаха да бъдат и колективни, и организации. И ако идеологиите остават силни у някои хора, това е така, за да не загубят те последната картина, която имат за себе си или картината, която имат за света.  С очакването, че някой ден (или нощ) света ще заприлича на тях. Не съществува нищо кохерентно, което да бъде представлявано, само огромна социална сила, която се задушава и търси скъсване със статуквото.

Вместо затвореността на идеологическите и метафизичните конструкции, нека стоим зад идеи, за деидеологизацията и изживяването на отвореност.

Вместо конкуренция и войната на “всеки срещу всеки”, нека стоим зад солидарността и колективните социални структури.

Вместо благотворителността на богатите, медийните собственици и църквите, нека стоим зад взаимопомощта между равни и свободни хора.

Вместо национализъм и омраза, нека стоим зад сътрудничеството и борбата на всички потиснати и експлоатирани хора (99%), без значение техния цвят на кожата, раса, пол и т.н..

Вместо “зеления прогрес” и продължаване на унищожаването на природата, нека се стремим към премахването на доминацията на капитализма над природата и за нашето хармонично съществуване като част от нея.

Вместо електоралните илюзии, пристрастеността към съвременните институции и логиката на представителство, която промотират левите и десните партии, нека се стремим към пряка демокрация и към създаване на самоорганизирани, анти-йерархични структури в нашите квартали, работни места, училища и университети.

Вместо към повече тоталитаризъм, нека се стремим към повече свобода.

Пътят е вече отворен, но въпросът остава… кой ще го извърви?

Източник: Блог за пряка демокрация