Френският май ’68 и митовете, които обори (Йоанна М.)

Май’68 е от огромно значение, тъй като той е първия социален поствоенен бунт в Западния свят. Скъсването с поствоенния консенсус за реконструиране на Европа е един от най-важните елементи на френския май, който го превръща в един от най-ключовите исторически моменти за социалните движения.

Май’68 започва като серия от стачки и окупации, които избухват в различни университети и училища в Париж, като резултат от конфронтацията между студенти и университетската администрация и полицията. Опитите на правителството на Шарл дьо Гол да потуши тези стачки чрез полицейска сила само разпалват ситуацията още повече, водейки до улични сблъсъци с органите на реда.  Те са последвани от общи стачки и окупации из цяла Франция от 10 милиона работници, близо 2/3 от френската работна сила. Движението се характеризира със спонтанния си, децентрализиран и неоторизиран уклон, което поражда конфликт между него и правителството, синдикатите и работническите партии. Това е най-голямата обща стачка, провеждана някога във Франция и е първата неоторизирана обща стачка в света.

Но последвалите ги оставка на правителството и призив за нови парламентарни избори бележат края на движението. Въпреки че правителството се разпада, революционният ентусиазъм също започва да спада. Работниците се връщат на работа, притискани от партийната линия на CGT (Обща конфедерация на труда) и нейното политическо тяло – френската комунистическа партия, която заклеймява бунта от самото начало и не взима никакво участие в него, в резултат на което партията на дьо Гол по-късно става дори по-силна. Това показва провала на френската левица и структурните грешки на традиционното ляво и на реформизма като цяло, които вярват, че представителната демокрация и парламентаризмът могат да се променят за доброто на обществото.

Освен всичко това, френският май има големи социални последствия: терминът Май’68 се превръща в синоним на промяната на социалните ценности. Във Франция (и не само) той се счита за отправна точка на преминаването от консерватизъм (религия, патриотизъм, уважение към властта) към прогресивни идеи (равенство, човешки права, сексуално освобождение). Също така съмнението в традиционното ляво води до общо усъмняване в идеологиите от страна на значително широк спектър от тенденции, от ситуационистите до привържениците на автономията на Касториадис. Можем да заявим, че Май’68 е движение, което преодолява тесните традиционни ограничения на разделението "ляво-дясно" и ни дава нова перспектива за разбиране на социалните борби и движения.

В поне 3 точки можем да видим някои от митовете на лявото, които Май ’68 обори:

"Кризата"

Майският бунт не е резултат от икономическа криза. Той настъпва в период на икономически растеж и просперитет на френския капитализъм. Започва от преодоляването на икономическите искания и стига до такива качествени характеристики, обхващащи цялостното съществуване на човека и обществото. Това са искания, които се отнасят до живота, а не до оцеляването. Така капиталистическият, но също и марксисткият икономизъм (според който икономическите кризи са своеобразни предпоставки за революция) и ленинисткият анализ биват опровергани след Май ’68.

Движението придобива най-голямо развитие и растеж в периода от 3-ти до 24-ти май, когато принуждава работниците да започнат стачка. Наблюдавайки как тази експлозия няма за своя основна цел икономически придобивки, синдикалните лидери и бюрократи правят опит да канализират гнева срещу режима като свеждат работническото движение до тясно икономически искания.

Но студентите започват да повдигат въпроси като: кой е шеф в университета и какво въобще е университет? Отговорът, до който достигат е: ние искаме да бъдем шефове в нашите университети и да ги направим по-различни от това, което са те днес. Но ако първокурсниците могат да имат равен по значение глас спрямо техните известни професори относно програмите и методите на обучение, тогава кой може да откаже на работниците от дадена компания да управляват сами работата, която познават по-добре от всекиго или на членовете на даден синдикат да водят своята борба без посредници и корумпирани лидери?

"Партията"

Въпреки че до тогава вярата в нуждата от политическа партия, която трябва да поведе революцията, е широко разпространена, в събитията преди и след Май ’68 се наблюдава пълното отсъствие на авангардна партия. Съществува единствено комунистическата партия, която се бори свирепо срещу спонтанния бунт на студентите и работниците. Освен това по това време е невъзможно да се появи партия от нов тип, тъй като основните характеристики на бунта се разпростират отвъд и срещу йерархията. В този период представител на най-консервативните и закостенели прослойки на обществото е работническата класа и по-специално тази нейна част, която следва комунистическата партия и CGT. Работниците започват стачка, но по-късно позволяват на традиционните организации да ги поведат, да определят техните искания и да изберат техните методи на действие.

Лявото плаща висока цена за своето предателство и за разочарованието на хората; в резултат на това дьо Гол успява да спечели следващите избори, а левицата губи. Можем да заявим, че Май’68 извървява само половината път. Студентите и работниците можеха да спечелят всичко в този период. Но за да успее едно такова движение, то трябва да отстрани лявото, което се стреми към "алтернативно" управление на капитализма и да не позволява на електоралните илюзии на представителната демокрация да го спрат. Едно движение, което ясно цели не само да не вземе властта, но и напълно да я премахне.

"Революционният субект"

От огромно значение е да бъде казано високо и ясно, че през май ’68 във Франция индустриалният пролетариат НЕ е революционният авангард на обществото, каквато роля му налага през историята марксистката теория, а е една стара и мудна част от него. Докато студентското движение се отправя към небето, това, което приземява обществото обратно на земята е позицията на пролетариата, неговата апатия спрямо лидерите му и режима и неговата незаинтересованост спрямо всичко, което няма общо с икономически искания.  

Обобщената социална експлозия преодолява въображаемото на "авангарда на работническата класа" като революционен субект, който винаги трябва да бъде начело на социалната промяна. Именно измежду студентите се зараждат идеите за окупация на фабриките, за неоторизираните стачки и за асамблеите на работното място, които се провеждат и функционират за близо 10 милиона работници в продължение на 20 дни, докато накрая са победени в Гренел от синдикатите и след известно повишение на заплатите. Работникът престава да бъде революционния субект и бива изместен от младежта като основен фактор на обрата и бунта. Този факт особено повлиява на анархисткото движение, което премахва някои от работническите си характеристики и придобива оттогава по-младежки характер.

Можем да видим тази разлика в лозунгите от този период: "Бъдете реалисти, стремете се към невъзможното" "Забранено е да се забранява", "Под паветата – плаж" "Обичам те!!! О, кажи го с павета!!!" "Всичката власт – на въображението!" "Чети по-малко, живей повече", "Скуката е винаги контрареволюционна", "Шефът ти се нуждае от теб, не ти от него", "Работнико, ти си на 25, но твоят синдикат е от миналия век", "Те купуват твоето щастие… Открадни го", "Без Бог, без господар!", "Поезията е на улиците." Анализът на тези лозунги показва радикална конфронтация със старото. Май’68 радикално отхвърля митологията на работизма (workism), който играеше и все още играе голяма роля в социалните движения. Трябва да разберем какво означава в дълбочина поведението на пролетариата: привързаност към съвременното капиталистическо общество, чрез ограничаването на исканията само до икономическата сфера, преследването на консумеризма и приемането, почти винаги, на йерархия (на синдикатите или на политическите лидери).

За разлика от него пряката демокрация, автономията и самоуправлението биват изведени на предна линия, както и революцията във всичко, критиката на това какво е знание, какво е кариеризъм, каква е позицията на учителя и учащия. Студентите, все още непривързани и не толкова зависими от илюзиите на системата, имат възможността да й се противопоставят по един по-холистичен начин.

Със сигурност такива бунтове играят важна роля не само за бързите и бунтовни мобилизации срещу статуквото, но също и за една по-широка промяна на антропологичния тип на съвременните хора, която може да доведе до появата на нов начин на живот и действие, тъй като техните базови характеристики имат антиавторитарен и антийерархичен характер. И разбира се, тъй като бунтът и социалният антагонизъм не са индивидуални, а социални факти, единственият начин да имат смисъл и да бъдат успешни в бъдеще е когато те възвърнат социалния си характер и не се сринат, когато индивидуалните и личните искания бъдат задоволени.

Ще осъществи ли човешкото общество този преход от старото към новото? Действието в тази посока е от огромно значение. Отвъд него не можеш да бъдеш нищо друго, освен консуматор или бюрократ.