Отвъд държавата? (Джон Холоуей)

В началото беше крясъкът (крясък на отрицанието на сегашния свят, но и на мечтите за един по-добър такъв - бел. прев.).

А после какво?

Крясъкът допуска съществуването на един изстрадан стремеж за промяна в света. Но как да я постигнем? Какво можем да направим, че светът да стане едно по-добро, по-човечно място. Какво можем да направим, че да премахнем цялата нищета и експлоатация?

I

Има един дежурен отговор. Направи го чрез държавата. Присъедини се към някоя политическа партия, помогни и да вземе дъравната власт и по този начин промени страната. Или ако си по-гневна/ен или нетърпелив/а, ако имаш съмнения относно постижимото чрез парламентаризма, то тогава присъедини се към революционна организация и ѝ помогни да вземе държавната власт, било по мирен или войнствен начин, а след това използвай революционната държава да промениш обществото.

Промени света чрез държавата: това е парадигмата, доминирала революционната мисъл за повече от век.

Дебатите между Роза Люксембург и Едуард Бернщайн относно „реформа или революция“, ясно основават терминологията, която доминира мисленето относно революцията през по-голямата част от 20ти век. От една страна е реформата, а от другата - революцията. Реформа означавало постепенното преминаване към социализъм, постигнато чрез избори и прокарване на промени чрез парламентарни средства. Революция било една многократно по-бърза промяна, посигната чрез завладяването на държавната власт и бързото въвеждане на радикални промени от страна на новата държава. Дори и при ярко изразеното несъгласие между подходите има една основна допирна точка: и двата подхода се фокусират върху държавата като основния лост, чрез който обществото може да се промени. Въпреки всичките си различия и двата подхода се стремят към завземането на държаванта власт. Това не е единственото разбира се. От революционната перспепктива, както и от перспективата на радикалния парламентаризъм, взимането на властта се разбира като част от настъпването на социална промяна. Въпреки това спечелването на властта се вижда като целнтралната част на революционния процес, ядрото, от което революцията ще се разпространи. Подходите, които попадат извън тази парадигма, са стигматизирани като анархистки (едно изразено разграничение, което се консолидира горе-долу през същия период като на дебатите между Бернщайн и Люксембург). До скоро теоритичния и политическия дебат поне в марксистката традиция, беше доминиран от тези три класификации: революционен, реформистки, анархистки.

Държавната парадигма, това е допускането, че спечелването на държавната власт е ключово за постигането на радикална промяна, доминираше не само теорията, но и революционния опит през по-голямата част на 20ти век: не само опита на СССР и Китай, но и множество други национално освободителни и партизански движения от 60те и 70те години.

Дори и държавната парадигма да беше източник на надежда през по-голямата част от века, то именно тя се превръщаше все повече и повече в убиеца на тази надежда. Видната невъзможност за революция в началото на 21-ви век отразява реалността на историческия провал на тази конценцпия, идентифицираща революцията със завземането на държавната власт.

Както „реформиския“, така и „революционния“ подход не успяха да задоволят очакванията на ентусиазираните им симпатизанти. „Комунистическите“ правителства от СССР, Китай и други места определено успяха, поне временно, да повишат нивата на материална сигурност и да понижат социалните неравенства в териториите на държавите, които контролираха. Но не направиха нищо, за да дадат взъможност за обществено само-определение, даването на израз на свободата, която винаги е била централен мотив за комунистическите стремежи. В случая на социалната демокрация или реформистките правителства, нещата също не са розови. Дори и да беше постигната известна материална сигурност, то практически резултатът не се различаваше от този на свръх про-капиталистическите правителства. Освен това социално-демократическите партии вече отдавна са забравили за всякаква претенция, че са носители на някаква радикална социална реформа.

Вече повече от 100 години революционният ентусиазъм на младите хора е канализиран в изграждането на партия или в тренировки в ползване на оръжие, вече повече от 100 години мечтите на хората борещи се за един човешки свят бяха бюрократизирани и милитаризирани, всичко това само за спечелването на държавната власт от едно управление, което след това може да се каже, че е „изменило“ на движението, което го е довело до властта. „Измяната“ е ключова дума тук, остатък от миналия век, когато правителство след правителство беше обвинявано, че е „изменило“ на идеалите на хората, които го подкрепят. Думата „измяна“ е повтяряна толкова често, че вече е останала само една въздишка - „много ясно“. Вместо да търсим обеснение за провалите в измяната, може би е по-добре да се вгледаме в самата идея, че обществото може да бъде променено чрез завземането на държаваната власт.

II

На пръв поглед изглежда явно, че завземането на държавната власт е ключа към социалната промяна. Държавата твърди, че е суверена, че упражнява волята си в границите си. Това е основна част от общоразпространеното разбиране за демокрация: правителстовото се избира, за да изпълни волята на народа като упражнява власт в територията на държавата. Това понятие е основата на твърдението на социалната демокрация за това, че радикална промяна може да бъде постигната чрез конституционни средства.

Аргументът срещу това е, че конституционалния поглед изолира държавата от социалната ѝ среда: влага в държавата някаква автономия на действие, което тя просто не притежава. В реалността действията на държавата са ограничени и оформени от факта, че тя съществува като просто едно разколонение в една мрежа от социални отношения. Много важно е че тази мрежа от социални отношения се центрира върху начина по-който е организиран труда в обществото. Фактът, че работата е организирана на капиталистически принципи, означава че каквото и да прави държавата, то е ограничено и оформено от необходимостта за възпроизводство на капиталистическата организация, от която държавата е част. Конкретно това означава, че всяко едно правителство, което предприеме действия, които са в сериозно противоречие с интересите на капитала, то ще предизвика икономичка криза, защото капиталът ще напусне територията на страната.

Революционните движения, повлияни от марксизма, винаги са били наясно с капиталистическата природа на държавата. Защо тогава са се фокусирали толкова много в спечелването на държавната власт, като средство за промяна на обществото? Един от отговорите е, че тези движения често имат инструменталистки поглед за капиталистическата природа на държавата. Обикновено те виждат държавата като инструмент в ръцете на капиталистическата класа. Понятието за „инструмент“ допуска, че отношението между държавата и капиталистическата класа е външно: като някакъв чук, държавата е изпозлвана от капиталистическата класа за собствена изгода, а след революцията ще бъде употребена от работническата класа за нейния интерес. Подобен поглед възпоризвежда, вероятно несъзнателно, изолацията или автономизацията на държавата от нейното социално обкръжение. Докато точно срещу това е и криката, която първоначално води революционната политика. Заемайки едно понятие, към което пак ще се върна, такъв подход фетишизира държавата: той я абстрахира от мрежата на властови отношения, в които държавата е вкоренена. Трудностите, които революционните правителства са изпитвали в поддържането на държавната власт, подсказват, че вкореняването на държавата в мрежите на капиталистическите социални отношения е многократно по-силно и рафинирано от предлаганото ни от инструменталисткия подход. Тази грешка на марксистките революционни движения не е толкова в отричането на капиталистическата природа на държавата, а в подценяването на интеграцията на държавата в мрежата на капиталистическите отношения.

Един важен аспект на това подценяване е обсегът, в който революционните (а пък реформиските даже в по-голяма степен) движения клонят към допускането, че „обществото“ може да се разбере като национално (т.е. държавно-отграничено) общество. Ако обществото се разбира като британско, руско или мексиканско общество, то това накланя везните в посока на идеята, че държавата може да бъде централен лост за социална трансформация. Но такова допускане, предполага една a priori абстракция на държавата и обществото от техните пространствени околности, едно концептуално орязване на социалните отношения с държавните граници. Светът, от тази гледна точка, е съставен от толкова много национални общества, всяко със собствената си държава, всяко подържащо отношения с останалите чрез мрежа от между-народни отношения. Всяка държава се превръща в центъра на собствения си свят и става възможно да се мисли за една национална революция, а държавата за двигателя за една радикална промяна на „нейното“ общество.

Проблемът с такава интерпретация е, че социалните отношения никога не са съвпадали с националните граници. Съвременните дискусии за „глобализацията“ просто подчертават това, което винаги е било така: капиталистическите социални отношения, в тяхната природа, винаги са отивали отвъд териториалните ограничения. Докато отношенията между феодалните земевладелци и крепостните селяни са били винаги териториални, то разграничаващата черта на капитализма е, че е освободил експлоатацията от нейните териториални ограничения, поради факта, че сега вече тя (експлоатацията) бива опосредствена чрез парите. Опосредствяването на социалните отношения чрез парите означава пълната де-териториализация на тези отношения: няма причина, поради която работодателят и работникът, прозводителят и консуматорът или работниците, които комбинират усилията си в един и същ процес на производство, да трябва да бъдат на една и съща територия. Капиталистическите социални отношения никога не са били ограничавани от държавните граници, за това винаги е било погрешно да се смята, че капиталистическият свят е сбора от националните общества. Мрежата на социалните отношения, в която са вкоренени конкретните национални общества е (а и е била още от началото на капитализма) една глобална мрежа.

Фокусирането на революцията върху завземането на държавната власт означава абстрахирането на държавата от обществените отношения, от които тя е част. По този начин държавата се разглежда като концептуално разграничена от общестените отношения, които я обграждат и изглежда, че е автономно действащо лице. Автономията се приписва на държавата, дори и да не е изцяло в рамките на реформистката (или либералната) теория, то поне в смисъла, че държавата е разбирана като потенциално автономна форма на социалните отношения, които я заобикалят.

Но може да се възрази, че това е една груба, погрешна репрезентация на революционната стратегия. Революционните движения, вдъхновени от марксизма, общо взето виждат спечелването на държавната власт като просто един елемент в по-широкия процес на социална трансформация. Това със сигурност е така, но все пак завземането на държавата е виждано като един особено важен елемент, централна точка в процеса на социална транформация, която изисква фокусирането на енергията целяща социална промяна. Това фокусиране неизбоежно превилигерова държавта като място на власт.

Независимо дали спечелването на държавната власт се разглежда като единствения възможен път за промяна на обществото или просто като място за фокус на действието, това неизбежно води до канализирането на бунта. Разпалеността на тези, които се борят за едно различно общество се отнема и насочва в една конкретна посока: към спечелването на държавната власт. „Ако само можем да завладеем държавата (чрез електорални или милитаричстични средства), то тогава бихме могли да променим обществото. Следователно първо трябва да се конценрираме на тази основна цел – завладяването на държавната власт.“ И така аргументът продължава, а младежите са убеждавани в това: те са обучавани или като войници, или като бюрократи, в зависимост от разбирането за завладяването на държавната власт. „Първо изградете армия, после партия - това е начина, по-който може да се отървем от властта, която ни потиска.“ Изгражането на партия (или армия) засенчва всичко останало. Това, което първоначално е нещо негативно (отхърлянето на капитализма) се превръща в нещо позитивно (институционалното изграждане, изгражането на власт). Впускането в завладяването на властта неизбежно се превръща във впускане в самата власт. Това инициира заучаването на езика, логиката и калкулациите на властта, те заучават как да употребяват категориите на социалните науки, които са изцяло оформени от вманиачаването във властта. Различията в организацията се превръщат в борби за власт. Манипулацията и маневрирането за спечелване на власт се превръщат в начин на живот.

Национализмът е неизбежното допълнение към логиката на властта. Идеята, че държавата е мястото на властта означава абстрахиране на конкретната държава от глобалния контекст на властови отношения. Независимо до колко революционното вдъхновение е водено от идеята за световна революция, фокусът остава върху конкретна държава, като мястото за внасяне на радикална социална промяна. Това предполага приоритизирането на дадена част от света, обхваната от определена държава, игнорирайки останалата част от света. Дори и най-интернационалистките революции, които са ориентирани към държавата, доста рядко успяват да избегнат националистическото привилегироване на „тяхната“ държава над останалите или даже явната манипулация на националистическите чувства за защита на революцията. Идеята за промяна на обществото чрез държавата почива на понятието, че държавата е или че трябва да бъде суверен. Държавният суверенитет е предпоставка за промяната на обществото чрез държавата, следователно борбата за социална промяна се превръща в борба за защита на държавния суверенитет. Борбата срещу капитала тогава става анти-империалистическа борба срещу господството на чуждениците, в което анти-капитализма и национализма се сливат. Самоопределянето и държавния суверенитет се бъркат едно с друго, защото самия факт на съществуването на държавата като форма на социалните отношение е самата антитеза на самоопределянето.

Няма значение колко се приказва за важността на движението, целта на завоюването на властта неизбежно включва инструментализацията на борбата. Борбата има цел: да завладее политическата власт. Борбата е средство за постигане на тази цел. Онези елементи на борбата, които не допринасят за достигането на тази цел стават или вторични, или трябва да бъдат потиснати изцяло: установява се йерархия на борбите.

Инструментализацията/йерархизацията в същото време отслабва борбата. Толкова много борби, толкова много начини за изразяване на нашето отрицание на капитализма, толкова много начини да се борим за нашите мечти за едно различно общество, просто се филтрират, просто остават скрити, когато светът се разглежда през призмата на завладяването на властта. Научаваме се да ги потискаме, а по този начин да потискаме и себе си. Научаваме се да поставяме на върха на йерархията само тези ни действия, които допринасят за „изграждането на революция“, а най-долу това, което са лекомислените и своеволни лични неща като връзките, чувсвеността, игривостта, смехът, обичта.  Класовата борба става пуританистка: лекомислието трябва да бъде потиснато, защото не допринася за целта. Йерархизацията на борбата е йерархизация на животите ни и следователно една йерархизация на самите нас.

Партията е организационна форма, която най-явно изразява тази йерархизация. Формата на партията, независимо дали е авангардистка или парламентаристка, допуска една ориентация към държавата и всъщност има малко смисъл без тази си цел. Партията всъщност е форма на дисциплиниране на класовата борба, на подчиненяване на хилядите форми на класова борба към първостепенната цел за завладяването на държавния контрол. Фиксирането на йерархията на борбите често се изразява във формата на партийната програма.

Това инструменталистко отслабване на борбата е характерно не само за определени партии или течения (сталинизъм, троцкизъм и т.н.): то е интегрална част от идеята , че целта на движението е да завладее политическата власт. Борбата е загубена в самото си начало, много преди победоносната партия или армия да завладее държавната власт и да „измени“ на обещанията си. Загубена е още в момента, когато властта се просмуква в борбата, когато логиката на властта се превърне в логика на революционния процес, когато отрицанието на отхвърлянето се превърне в позивитното изгражане на власт. А обикновено тези, които са включени в този процес не могат да го видят: инициираните във властта дори не могат да видят до колко са засмукани в навиците и мисленето на властта. Не могат да видят, че ако се разбунтуваме против капитализма то не е защото искаме някаква друга властова система, а е защото искаме общество, в което властовите отношения са изчезнали. Не може да изградиш общество без властови отношения като завоюваш властта. Веднъж когато се приеме логиката на властта, то борбата срещу властта вече е загубена.

По този начин идеята за промяна на обществото чрез завземане на властта, достига до обратните резултати на това, което е искала да постигне. Вместо завоюването на властта да се превърне в една стъпка към унищожаването на властовите отношения, опитът за завладяването на властта включва разширение на самото поле на властовите отношения в посока на пространството на борбата против властта. Това, което започва като протестен крясък срещу властта, срещу дехуманизацията на хората, срещу третирането на хората като средства, а не като цел, накрая се превръща в неговата противоположност, в допускането на логиката, навиците и дискурсите на властта в самото сърце на борбата срещу властта. Защото това, което е предмет на действие на революционната трансформация на света не е това кой е на власт, а самото съществуване на власт. Това, за което става въпрос, е не кой упражнява власт, а как да създадем свят, основан на взаимното приемане на човешкото достойнство, на формирането на социални отношения, които не са властови отношения.

Би изглеждало, че най-реалистичния начин за промяна на обществото е да фокусираме борбата върху спечелването на държавната власт и потискането на всички борби само, за да се постигне тази цел. Първо печелим властта, а после ще изградим общество, което е добро за цялото човечество. Това е силния и реалистичен аргумент на Ленин, най-вече в „Какво трябва да се направи?“, но е и логиката, споделяна от много ключови революционни лидери на 20ти век: Роза Люксембург, Троцки, Грамши, Мао, Че. Но опитът от техните борби подсказва, че този възприет реализъм на революционната традиция е дълбоко нереалистичен. Този реализъм е реализма на властта и не може да достигне до нещо друго, освен до възпроизвеждането на властта. Реализмът на властта е фокусиран и насочен към една цел. Реализмът на анти-властта или по-точно този анти-реализъм на анти-властта, трябва да е доста по-различен ако искаме да променим света. А промяната на света е това, което сме длъжни да направим.

Превод: Георги Медаров

----------------------------
Джон Холоуей е адвокат, марксистки социолог и философ, чиято работа е тясно свързана със Сапатисткото движение в Мексико (негов дом от 1991 година). Холоуей е роден в Дъблин, Ирландия и получава докторската си степен по политически науки в Университета на Единбург. Той е професор в Институтa за социални и хуманитарни науки към Автономния университет на Пуебла, Мексико. Публикациите му включват Промени света, без да вземаш властта (Change the World Without Taking Power, Pluto, 2005), Сапатисти! Преосмисляне на революцията в Мексико (Zapatista! Rethinking Revolution in Mexico, съавтор, Pluto, 1998) и Глобалният капитал, националната държава и политиката на парите (Global Capital, National State and The Politics of Money, съавтор, Palgrave Macmillan, 1994).

Цялата му книга "Да променим света без да вземем властта" ("Change the world without taking power"), от която този превод се явява "Глава 2", може да бъде намерена на адрес:
http://libcom.org/library/change-world-without-taking-power-john-holloway