"Съществува една естествена тенденция елитните институции да се опитват да приобщят студентите към нормите и очакванията на управлението – политическото, икономическото и доктриналното управление. Други се опитват да предизвикат подчинение и приемане на властта и да дадат на студентите умения, които ще им позволят успешно да участват в обществото, такова, каквото е, а не да отправят предизвикателства срещу него. Но подходът не е един. Естествените науки оцеляват от предизвикателствата срещу приетите доктрини и образователните практики по тези дисциплини – идеалистично, а често и в действителност – поощряват изобретателността, съмненията и независимостта на ума. Световно известен физик от Масачузетсия технологичен институт става известен с това как отговаря на студенти първокурсници, които първия час го питат „какво ще покрива този курс“. Неговият (изключително адекватен) отговор бил: „Не е важно какво ще покрием. Важно е какво ще открием“. Може би ще откриете, че това, което книгата и аз твърдим, е грешно – такова развитие е добре дошло. Ако се спазват подобни напътствия, то ние сме навлезли в полето на сериозното образование."
Крис Спанос: В общества с класови, расови, полови и властови йерархии хората трябва да очакват, или поне да се примирят, да бъдат подготвени и способни да отговорят на изискванията към своята позиция [в йеархията], независимо дали тя е висша и лицемерна или нисша и маргинализирана. В противен случай обществото няма да работи. Според Вас, как в днешно време се използват възпитанието и образованието с тази цел?
Ноам Чомски: В своето показно изследване „Кризата на демокрацията“1 Тристранната комисия твърди, че институциите, които носят отговорност за, по техните думи, „индоктриниране на младежта“, не успяват да изпълнят тези си фундаментални задачи. Според тях това е важен фактор, който допринася за „кризата“ от 60-те години на XX век, когато младите хора стават сериозно загрижени за справедливостта и свободата, започвайки активно да правят нещо във връзка с тази си загриженост – и по-важното, те излизат извън привилегированите сектори и пренасят своите искания на политическата арена, което Комисията вижда като „прекомерна демокрация“. Призивът на Комисията за повече „умереност в демокрацията“ включва предупреждения, че нещо трябва да се направи за възстановяване на дисциплината и подчинението, особено от страна на ключовите институции, отговорни за индоктринирането на младите. Особено интересно е, че годините, които имат забележим ефект върху цивилизоването на обществото, често са наричани „размирни времена“ в елитните кръгове. Сетете се, че Комисията стои в либералната интернационалистическа страна от спектъра на елитите; администрацията на президента Картър, например, е съставена в голямата си част от нейни членове. Комисията определя училищата и университетите като институции, отговорни за индоктринирането [създаването и втълпяването на идеи] на младежта, и това описание е много по-брутално откроено от нормата, но то остава затворено в техните среди, не е предназначено за обществена консумация. Това описание е твърде крайно, въпреки че улавя важни елементи на образователната система, които биват подсилени през последните години, в дискурса на вендетата на елититите срещу „прекомерната демокрация“ и други опасни тенденции от 60-те години. Тези схващания и действията, които произлизат от тях, наистина имат нещо общо с функционирането на обществото по един особен начин – начин, който подкрепя йерархията, господството и безотчетността на системите на властта, държавни и частни.
Спанос: Вярно ли е, според Вас, че в днешното общество колкото си по-образован, толкова си по-глупав. Каква с сега целта на Харвард, на Масачузетсия технологичен институт, където преподавате Вие, на по-малко престижните университети, обществени и държавни колежи, техникуми, средни и начални училища? Изключенията потвърждават ли правилото или го опровергават?
Чомски: Това обобщение изглежда твърде широко, но в него има частица истина, може би наистина важна частица. Въпреки че този въпрос не е внимателно проучен, има доказателства в академичната литература по политология, че „мнението на високо образованите може всъщност да бъде повлияно най-лесно от творците на политиката“2. Това не е изненада по много причини и се потвърждава от много опит. По отношение на останалото, мисля, че тук трябва да бъдем внимателни с твърде широките щрихи и обобщения.
Съществува една естествена тенденция елитните институции да се опитват да приобщят студентите към нормите и очакванията на управлението – политическото, икономическото и доктриналното управление. Други се опитват да предизвикат подчинение и приемане на властта и да дадат на студентите умения, които ще им позволят успешно да участват в обществото, такова, каквото е, а не да отправят предизвикателства срещу него. Но подходът не е един. Естествените науки оцеляват от предизвикателствата срещу приетите доктрини и образователните практики по тези дисциплини – идеалистично, а често и в действителност – поощряват изобретателността, съмненията и независимостта на ума. Световно известен физик от Масачузетсия технологичен институт става известен с това как отговаря на студенти първокурсници, които първия час го питат „какво ще покрива този курс“. Неговият (изключително адекватен) отговор бил: „Не е важно какво ще покрием. Важно е какво ще открием“. Може би ще откриете, че това, което книгата и аз твърдим, е грешно – такова развитие е добре дошло. Ако се спазват подобни напътствия, то ние сме навлезли в полето на сериозното образование.
И да добавя един личен спомен – един от най-вълнуващите курсове, които посещавах, беше курс по модерна алгебра. Професорът, добър математик, влизаше в час, пишеше нещо на дъската, взираше се в него и след това се обръщаше към класа и питаше дали това е теорема или не е. След това очакваше студентите да намерят отговора, проследявайки грешни следи, ако се натъкнат на такива, докато той се намесваше от време на време с предложения, за да насочи търсенето в правилната посока. Това не са нови идеи. В представите преди векове образованието не е било въпрос на пълнене на съд с вода, а на поставяне на нишка, по която учениците ще напредват по свой собствен начин и ще разберат как да използват наличните ресурси за открития, съзидание и за обогатяване на живота си.
Някои образователни програми са направени, за да генерират подчинение и пасивност – програми, приспособени за взимане на тестове, например програмата „Никое дете да не изостава“ - която може би по-точно трябва да се нарича „Всяко дете да изостане“. Фокусирането върху минаването на тестове е пълнене на съд с вода и много от нас знаят от собствен опит колко бързо изтича тя, често без да остави и следа. Ученето, което произлиза от лична инициатива, е доста различно. И точно това трябва да бъде стимулирано от сериозни образователни програми, които трябва да насърчават творчеството, разбирателството, откритията и моралната и етична отговорност.
Спанос: В обществата на бъдещето, където всички хора свободно участват в общото самоуправление на живота без йерархии на влияние и доходи, се предполага, че хората ще се нуждаят от много различни способности и атрибути от тези, които са необходими да бъдеш управляван или управляващ и да бъдат поддържани несправедливи неравенства на всяка цена. Какви най-общо са тези способности и атрибути, според Вас?
Чомски: Отговорът изглежда се съдържа в самия въпрос. Хората ще трябва да използват способности и атрибути, които институциите, отдадени на „втълпяването на идеи у младите“, потискат, омаловажават и често открито хулят – способността за свободна творческа мисъл, за поставяне под съмнение на властта, за конструктивно планиране в сътрудничество с други хора, както и други способности, необходими за осъществяването на лични и съвместни цели. Не ми е известна причина да се съмняваме, че тези способности и атрибути са в голяма степен присъщи на всички хора, латентни, готови да разцъфтят, ако им се даде възможност – което трябва да е целта на образованието в обществата, които описвате.
Спанос: Как, според вас, желателното образование в желателното общество ще предава и възпитава тези способности?
Чомски: Това не ми изглежда голяма загадка. Децата са любопитни по природа и искат да опознаят света около себе си – естествения, социалния и личния свят. Тези естествени тенденции могат да бъдат насърчени по много начини. Същото се отнася за хората през целия живот, освен ако естествените тенденции не са били ефективно потиснати. Висшето образование в естествените науки е един пример – отново в идеалния случай, а често и на практика.
Спанос: Има ли опасност да има загуби на качество и постижения, за да бъдат постигнати безпристрастност и универсалност? Или, вместо това, от новите модели на образование ще спечелим на всички нива на познанието и във всички сфери?
Чомски: В един свят, в който всички хора са напълно еднакви като клонинги, аз ще предпочета да се самоубия. Мисля, че повечето хора също. В разнообразието на таланти и постижения няма нищо страшно. Напротив. Те са добре дошли. Аз нямам никакви музикални, спортни, литературни или други таланти, но моят собствен живот е значително обогатен от възможността да се наслаждавам на работата на тези, които имат такива таланти, точно както е ободряващо да научиш колко дълбоко са достигнали другите в областта на науките, математиката, изкуствата и други области. Всички само ще спечелим ако способностите, талантите, интересите, които са потискани или изкривявани от авторитарни институции, бъдат поощрявани да разцъфнат по своя собствен, индивидуален и (за щастие) непредсказуем начин.
Спанос: И накрая, към какво според Вас си струва и е разумно да се стремим сега, в днешния ден, в образователните среди – в държавните училища, където евентуално родителите, децата и учителите искат промени – в колежите (университетите), където студентите и някои преподаватели търсят промени – като част от социалната борба за един по-добър свят?
Чомски: Краткосрочните цели понякога са определяни като „реформистки“, което според мен е сериозна грешка. Само от свой собствен опит в образователната система в най-различни роли – ученик, родител, дядо, приятел, колега – мога да се сетя за безброй начини за подобряване на преподаването. И не се съмнявам, че всички могат да добавят примери от собствения си опит. Само това дори са достатъчно разнообразни и разумни неща, които могат да се направят. И малките подобрения стават по-разумни и си заслужават повече, ако са направени като част от по-дългосрочни ангажименти, които според мен, трябва да бъдат в рамките на това, което обсъждахме.
- Michel Crozier, Samuel P. Huntington and Joji Watanuki The Crisis of Democracy (Trilateral Commission , New York University Press, 1975)
- Benjamin I. Page with Marshall M. Bouton The Foreign Policy Disconnect: What Americans Want from Our Leaders but Don’t Get (The University of Chicago Press, 2006)
Превод: Веселка Дойчинова и Димитър Райков