Пътища към освобождението от капитализма (Крис Спанос)

Исторически са поемани различни пътища в търсене на доброто общество. Идеалите са воювали помежду си, някои са печелили, повечето са губели. Някои са обявявали край на историята, установяване на имперски ред, триумфа на капитализма. Други продължават да се борят за по-добър свят след капитализма; те са се обединявали, устоявали и развивали заедно. И все още има някои, които правят специфични предложения как би изглеждало едно добро общество. Това есе е повод за размисъл относно икономическата визия, за еволюцията на отминалите и настоящите икономически разбирания и най-накрая, аргумент за организиране на Икономика на участието (ПарЕкон).

За целите на това есе, аз започвам с изтъкване на нуждата от свободна икономическа система. След това подчертавам нещата, които вярвам, че са главните цели на търсената алтернатива на капитализма. Ценностите са установени, за да служат като ръководен критерий при оценяването на различните предложения и възможности. Заедно с тези оценъчни критерии, аз използвам радикален анализ на институциите, за да помогна в разбирането на институционалната рамка на алтернативните икономически системи и тяхната полезност.

Необходимостта от разбиране и нуждата от организиране

Някои смятат, че предлагането на алтернативна икономическа система е авторитарно действие така че те се отдръпват от теоретизирането и търсенето на други алтернативи. Други казват, че това отнема енергия и ресурси за сметка на други важни въпроси, например противопоставянето на войната и други форми на експлоатация и потискане. И трети биха казали, че в действителност съществувалите социалистически общества през двайсти век бяха огромен провал; хората изгаряли много пъти в борба за по-добър свят – централно планирата икономика се доказа като катастрофална, така че ние сме си най-добре при капитализма. Обаче има сериозни причини да предлагаме първо да прегърнем конкретно икономическо разбиране и тогава да се заемем със задачата по организирането.

Предположението за авторитарен подход пропуска факта, че хората не биха застанали с нас в борбата ако не знаят накъде сме тръгнали. Да предложиш своето разбиране не е като да застанеш като авангард. Нито като да отнемеш на хората въображението и съзидателността. Разбиранията се използват, за да ни водят и вдъхновяват. Идеите трябва да се предлагат, споделят, разглеждат и обсъждат. Да наричаме мисленето за бъдещето авторитарен подход е противопоставяне и спъване на миналите, настоящите и бъдещите алтернативи на капитализма. Накратко, то пречи на нашите усилия и ограничава нашите шансове за успешна промяна на обществото за вбъдеще.

Втората линия на опозиция, че разбирането отнема време, енергия и ресурси за сметка на други важни цели, можем да оборим по подобен начин. Да кажем, че има нещо, което осакатява хората до степен на невъобразима мизерия и е фактически нетърпимо да знаем за страданията им. Да кажем, че е нещо като кокаина или метаамфетамините и ние знаем, че е лошо да оставяме хората да страдат, ако можем да направим нещо по въпроса. Да си представим също, че някой предлага лекарство, или ваксина, за да имунизира хората срещу пристрастяващия ефект на това вещество. Ще се скрием ли срамежливо от това предложение, защото това значело да не отделяме енергия за програма за намаляване на екологични вреди или нов подслон за бездомни? Или разглеждаме предложението и го преценяме? Чувствителните хора биха го оценили, докато отделят време, енергия и ресурси да намалят вредните ефекти, за подслони и други нужди. И така, защо да не подхванем същия процес на разработка на път към излекуване на болестите на капитализма както бихме го направили с наркотиците или друга болест, например рак. Развиване на разбиране не означава непременно, че войната, расизмът, патриархата и околната среда не са достатъчно важни, за да се борим с тях. Вместо това, то казва, че тези неща, включително разбирането, са едновременно важни.

Също, причина номер две може да бъде оборена с факта, че е безсмислено да не знаеш на къде си тръгнал, да нямаш разбиране и да, част от времето, енегрията и ресурсите трябва да бъде отделена за разбирането. Само помислете колко абсурдно би било, ако всяка сутрин излизате от вратата и не знаете къде отивате, като постоянно се чудите какво ще правите и във всеки подходящ момент, при първото препятствие тръгвате в друга посока, но никога не се връщате до входната си врата, защото знаете, че сте излезли за нещо. Да знаем къде искаме да отидем, да си го представяме, за нас, като социални движения, е важно, защото това ни информира за нашия активизьм и нашата организация днес – това повишава разбиране ни за успешните стратегии и социални промени, накратко, помага ни да работим добре.

Третата причина е позната като “Няма никаква алтернатива” (НяНА). Да предположим, че някой се бори срещу глобалното затопляне и е ужасен от получения хаос в околната среда и иска да помогне за промяната му, но след години на смела борба той накрая приема загубата и казва „няма алтернатива“. Глобалното затопляне е неизбежна част от съществуването, точно както слънцето и луната, така казва „НяНА“. Никой не би бил щастлив от това заключение, напротив, би бил много нещастен да стигне до него. Хората, които удобряват капитализма като най-добрата икономическа система спрямо другите икономически системи не би трябвало да са доволни от това. Хората, които са се борили срещу капитализма през 20-ти век и са стигнали до същото заключение също не би трябвало да са доволни. Подобни декларации би трябвало да се правят само след внимателно проучване и анализ който да докаже, че няма алтернативи на капитализма, но такива неща никой не е правил. Напротив, ние ще видим по-долу, че има възможности за избор, за оглеждане, за сравняване и анализ. И някои са по-добри от други.

Основни цели на освобождението от капитализма

„С риск да изглеждам смешен, искам да кажа, че истинската революция се води от силно чувство на любов“ - Че Гевара

Тези, които искат да заменят капитализма с нещо по-добро, имат два възможни мотива. Единият е, че капитализмът води до такава човешка деградация, страдания и мизерия, че е фактически непоносим и ние сме принудени да действаме. Другата причина е, че за всички човешки животи, които са преминали безсмислено поради бедността, войната, лечими болести и така нататък, ние губим ценни хора, които биха помогнали за обогатяването и подобряването на човешкия живот – учени, художници, майки, бащи, любими, композитори, писатели, психолози, поети, инженери и още, всички те са изоставили своя потенциал като хора, за да живеят в долната институционална нагласвация, наречена капитализъм. Чрез борба и чрез постигане на истинско безкласово общество, ние можем да освободим богатият човешки потенциал, който лежи заспал у нас и у останалите. Така че, да, дълбокото недоволство от човешката мъка и страдание е една причина да искаме да променим света. Но тя трябва да се постави до любовта към човека, която вижда на какво са способни хората, в случай, че имаме икономика с институционално устройство, което подхранва, акумулира и стимулира развитието на човека във всички направления на живота – политически, културни, обществени и икономически. Ако нуждата да използваме човешкия потенциал се забрави, въпреки желанието да се справим с капитализма, институционалният контекст, който се очаква да установи свободата, ще бъде пропуснат. Имайки това наум можем да кажем, че основната цел на освобождаващата алтернатива на капитализма, или на всяка истинска „Справедлива икономика“ е да създаде обществено устройство, което създава основа за използване, реализиране и запълване на човешкия потенциал, въпреки несъвършенствата на човешкото същество – любов към хората.

Ценностите

Ценностите, изброени тук са развити от това, което вярвам, че е най-свободолюбивото от класическите, новите и модерните леви ценности – солидарността, автономията, безкласовостта и справедливостта, разнообразието и самоуправлението. И, в допълнение към институционалния анализ, ги използвам като ръководен критерий, за да оценя икономически системи, включително алтернативите на капитализма.

Солидарност значи, че на нас ни пука един за друг и че изпитваме състрадание един към друг. Справедливост значи, че хората получават справедливо спрямо усилията и труда. Самоуправлението е участие във вземането на решения със сила пропорционална на степента, в която те засягат участника. Разнообразието означава, че ние искаме да имаме възможност да избираме измежу разнообразни условия на живот.

И така, колкото повече солидарност проповядва една икономика, толкова по-добра е тя, колкото повече справедливост постига, толкова по-добра е тя, колкото повече насърчава самоуправлението, толкова по-добра е тя, колкото повече разнообразие създава... Дори ако целият свят се стреми кън Икономика на участието (ПарЕкон), но излезе друго предложение, което реализира горните или по-добри стойности и го прави по-добре от ПарЕкон, ние трябва да работим, за да реализираме това предложение. Чрез тази позиция се стремим да избегнем догмата и сектантството.

Анализ на институциите

По отношение на алтернативите на капитализма, аз не съм икономист, нито експерт. Аз съм активист и организатор, който има интерес към заместването на капитализма с нещо по-добро. Всъщност, едната причина за моя интерес към алтернативите на капитализма е фактът, че аз винаги се оглеждам за нещо по-добро и винаги търся по-правилната система. Пътят да го постигнем мисля е чрез комбинация от ценности като критерий за оценка, подобно на очертаното по-горе, и чрез анализ на институциите, за да видим дали институциите в някаква икономическа система ги въплъщават. Ако те не въплащават тези ценности, тогава каква е тяхната цел? Има ли някакви институционални особености, които искаме да добавим към нашето виждане или от които искаме да се оттървем? Как ни помага анализът на институциите да разберем по-добре икономиката (или която и да е друга сфера на обществото), която разглеждаме? Това са въпроси, мотивирани от институционалния анализ.

И така, имаме множество от институции, икономиката е структура от взаимосвързани роли и отношения. В тези отношения са заложени очаквания за евентуални ползи и приноси. Например в една фабрика има роли и отношения на работниците в производствените потоци, на работниците в управлението, пазачите, чистачите, собствениците и така нататък. Икономика от голям мащаб има собственически отношения, схеми за заплащане и оценка, механизми за разпределяне и разделение на труда.

Всички икономически системи предложени по-долу са изброени тук, за да сравним и оценим алтернативите на капитализма и да помислим къде искаме да отидем

Сравнителен анализ на анти-капитализма

Класическият модел на централизираното планиране

Първата система е „централизираното планиране“. Когато говорим за централизираното планиране първо се сещаме за Съветския модел на планитане, който беше преобладаващ през 20-ти век. Други страни, които приспособиха варианти на този модел са Северна Корея, Куба и Китай, както и тези от Източна Европа. Всички те използваха различни варианти. Но отгоре погледнато, в широки рамки, тези икономики бяха като цяло едни и същи – централно планирани икономики.

Основната характеристика на централно планираните икономики е състоянието на държавна или обществена собственост с орган на централно планиране; икономическият приход на обществото се създава на базата на икономически план. Бяха използвани различни типове планове – краткосрочни, годишни, петилетни, дългосрочни и др. Обаче основният въпрос тук е, че изпълнението на плана беше задължително. Това е причина често да наричат тази икономика „налагащо планиране“, „повелително планиране“ или направо „командна икономика“. Икономическият процес на централизираното планиране може да бъде описан като гигантска бюрократична операция, където стотици хиляди функционери на Комунистическата партия, държавната администрация, предприятието, кооперативното управление и масовите организации преговарят, изчисляват, препреговарят и преизчисляват преди милиони планирани команди да тръгнат по всички нива. Като цяло, планьорите събират информация за състоянието на икономиката и на икономическите нужди и желания на хората от обществото. Разглеждат тази информация и правят план за реализация. Те решават кой какво ще прави, какво ще се произведе, колко ще се произведе и къде ще отиде то. Те също решават за избора, наемането и уволнението, награждаването и контролирането на всеки мениджър на всяко предприятие. По подобен начин, всеки мениджър има подобен контрол над всяка личност в предприятието, в което работи, както в корпоративна йерархия.

Институциите на централизираното планиране

Идеята зад централизираното планиране е, че планьорите биха могли, използвайки колкото е възможно повече информация, да създадат най-добрия възможен икономически план за обществото. И много хора честно вярваха, че бяха в начална фаза на социализъм, че комунизмът, бъдещото безкласово общество ще дойде. Те имаха величествени разбирания за обществото и за човешките същества и следователно имаха достойна мотивация. Обаче имаше други, покварени от бюрократичната власт, от мястото си в тези институционални роли и връзки в модела на централизираното планиране. Те имаха информацията. Те имаха властта. Тяхната роля при вземането на решения далеч надвишаваше техния личен интерес по отношение на резултатите от получения икономическият план. Те бяха планьори и управители, така наречената „координаторска“ класа. Те постепенно привикнаха към материални награди, съответстващи на тяхната власт над икономиката. И така властта на работниците за вземане на решения беше противопоставена и снижена на тази на координаторите.

Има много причини и много обяснения за това защо Съветският модел на централизирано планиране пое точно този курс, защо прие форма на авторитарна икономика. Основно има вътрешни фактори и външни фактори. Вътрешните фактори се въртят около войната („военен комунизъм“), гражданската война и слабото индустриално развитие на огромната селска страна в сравнение със западнокапиталистическите народи. Външните са вражеските западни държави, поддържащи Студената война със Съветския съюз, принуждавайки го да се съсредоточи основно върху военната индустриализация. Но независимо от горните причини и обяснения, дори ако предположим, че планьорите разполагат с перфектна информация и че биха могли да постигнат максималния икономически доход за обществото (аналога на предполагаемите максимални ползи от конкуренцията при капитализма), и да предположим всички възможни най-добри вътрешни и външни условия, модела на централизираното планиране просто не е търсеният модел. Поради институционалната роля на планьорите и координаторите, обществото тръгва по траектория, която за дълъг период от време ще развие ограничени човешки същества, с ограничени характеристики, създаващи ограничено общество, където планьорите развиват свойствата на планьорите и управителите и останалата част от хората развива свойства на апатия. Централизираното планиране няма институционалните условия, за да отхранва самоуправление и следователно не отхранва солидарност, не отхранва справедливост и разнообразие и ефективност. И така, като разглеждаме алтернативите на капитализма, съветският модел на централното планиране не е желан модел.

Варианти на Пазарен социализъм

Следващият вариант на социализъм е така нареченият „Пазарен социализъм“. Има основно три вида пазарен социализъм - „държавен пазарен социализъм“, „обществен пазарен социализъм“ и „работнически пазарен социализъм“. Терминът „пазарен социализъм“ тръгва от полския икономист Оскар Ланге. Той влиза в диспут, наречен „диспут на социалистическото изчисляване“ през 1930-те. Между другото, той дебатира с прочутия австрийски пропазарен и прокапиталистически икономист Фридрих фон Хайек. По време на този дебат, Ланге развива модел, познат ни днес под името Модел на Ланге или Пазарен социализъм. Това е първият теоретичен модел на пазарен социализъм, държавно управляван модел.

В основата на този модел е обществената или държавната собственост с пазари, определящи стойността на заплатите и благата. Държавното централно планиращо бюро нагласява цените на основните блага, за да елиминира евентуалните разминавания между доставките и търсенето на тези продукти. Ланге е вярвал, и може би е бил прав (въпреки че всъщност това е без значение, какво ще видим по-долу), че този модел постига нещо близко до перфектното състезание, което капиталистите биха постигнали в капиталистическата система на частна собственост върху средствата за производство и пазари. Това съвсем накратко е описанието на модела на Ланге. Обаче този модел ни е достатъчен за нашите нужди, в смисъл, че това е държавна форма на пазарен социализъм. Въпреки бледите опити да минимизира класовите различия в доходите, няма истински опит от страна на Ланге да минимизира различията по отношение на властта за вземане на решения, първото е причина за второто. И така, можем да продължим...

По-нов модел на обществено регулиран пазарен социализъм е „Купонната икономика“ на Джон Рьомър (Roemer, „Бъдеще за социализма“). Рьомър препоръчва премахване на всякаква собственост на корпорациите такава, каквато я познаваме. Вместо това на всеки се предоставя идентичен пакет от стоки и купони, даващи на всеки човек първоначално равна собственост върху всяка корпорация. Предприятията се състезават на пазара и собствениците са свободни да търгуват своята собственост върху една компания за собственост върху друга, като всеки се опитва да не притежава собственост върху провалящо се предприятие. Хората получават различни дивиденти от техните различни пакети. Такова е пазарното състезание при модела на Рьомър.

Рьомър също предлага организиране на корпорациите в японския стил наречен „Кейрицу“. Те трябва да бъдат управлявани от големи инвестиционни фондове, които да притежава големи части от предприятията и да заемат на корпоративните клиенти средства за инвестиране и да наблюдават работата на управлението. Рьомър твърди, че неговото предложение би било някак си по-равнопоставящо от капитализма и по-ефективно. Обаче той признава, че хората не биха имали повече контрол върху работата си в Купонната икономика, отколкото в капиталистическата. Управителите на фирмите биха били наблюдавани от инвестиционните банки и взаимоспомагателните фондове биха решавали какво и колко да произвеждат работниците им. Отново, това е кратък преглед на модела на обществено управлявания пазарен социализъм, но той е достатъчен да видим, че предложението на Рьомър в дългосрочен план ни води просто към друга форма на капитализъм, чрез акции и купони. Дори името „обществено управляван пазарен социализъм“ не е подходящо. Още нещо, в допълнение към използването на пазара и конкуренцията като разпределителен механизъм, той е управляван чрез корпоративни йерархии и координатори. Тогава не е чудно, че тези от нас, които са леви либертарианци биха изхвърлили такъв модел. И още едно петно върху този модел – Рьомър предлага, да гледаме на този модел като на бъдещ наследник на капитализма. Обаче Робин Ханел отбелязва, че да заменим капитализма с купонна икономика би отнело същите усилия, като да постигнем който и да е друг тип икономика – централизирано планирана, пазарно-социалистическа или децентрализирана икономика на участието. Ханел продължава: „Да го кажем направо, при силата и превратността на противопоставянето, което може оправдано да се очаква от страна на днешните капиталисти, купонната икономика трудно може да мине за нещо, за което някой да си пожертва живота.“ (Ханел, „Икономическа справедливост и демокрация”).

Докато двата горни модела на пазарен социализъм бяха модификации на авторитарния модел, има и друг модел, моделът на работнически управлявания пазарен социализъм в Югославия, който отива малко по-далеч. Освен управляван от работещите, той се нарича още „управляван от трудещите се“ и „самоуправляван“ пазарен социализъм. Като цяло, този модел съществува в Югославия от 50-те до 80-те години на 20-ти век. През 1948 Сталин изважда Югославия от Комунистическото информационно бюро. Четири години по-късно страната се захваща с масиран експеримент, в който работниците притежават и работят в самоуправляващи се предприятия. Пазарите бяха приети като единствения познат начин, освен централното планиране, за координация на икономическата дейност. Системата беше реализирана чрез широкообхватни реформи. Тези реформи трябваше да освободят работниците от диктатурата на централизирано планираната икономика. Какво означаваше самоуправление в термините на югославския експеримент? Работниците можеха да определят своите управители, въпреки че на практика, на различни стадии от югославската практика държавата се намесваше при избора и управителите, въпреки че не можеха да уволнят работници без одобрението на работническата комисия, можеха да ги предложат за уволнение. Също, предприятията трябваше да се състезават на пазара, което значи, че те бяха едновременно работни места за подмазване и за овластяване, за мъчително вземане на решения и класово разграничаване. Това са само някои от особеностите на югославския модел на самоуправление. Обаче въпреки обяснените принципи на работническо самоуправление, което е толкова желано, много от работещите институции не го насърчаваха.

По-модерна версия на пазарния социализъм при работническо самоуправление е „Моделът на Икономическа демокрация“ на Давид Щвайкарт. Този модел се характеризира с общи характеристики, които бяха преобладаващи в югославкия модел, японския стил на капитализъм и кооперативното движение Мондрагон в Испания. Всяко производствено предприятие се управлява от своите работници, но то е „собственост“ на обществото като цяло. Още повече, икономиката е пазарна икономика, където грубите материали и благата се продават и купуват с цени, определени от предлагането и търсенето на пазара. Докато Швайкарт твърди, че новите инвестиционни проекти са социално определени и контролирани, особеностите на неговия модел и специално нуждата от производителност за пазара, които определят как ще се разпределят средствата, противоречат на това.

Институциите на пазарния социализъм

Точно както и за централизираното планиране, ние можем да направим хипотетични предположения за икономиките, които използват пазара за разпределителен механизъм. Грубо казано, според теорията на капитализма, за да работят пазарите правилно, всички икономически играчи трябва да имат перфектна информация, да има равнопоставена конкуренция и да няма странични фактори. Сега, дори да направим такова предположение за пазарния социализъм (подобни предположения затъват в тонове кал в реалния свят), въпреки това, на пазарите все пак ще има индустриална роля на купувач и продавач, ще има връзки на взаимозависимост и усилия за повишаване на дохода – целта ще е да се купи евтино и да се продаде скъпо, да се прекара другия. На пазата ще съществуват специфични противопоставящи отношения.

Нещо повече, купувачите и продавачите не трябва да се интересуват от нищо друго освен от техните непосредствени сделки. В пазарната икономика, ако аз отида да си купя кола на пазара за коли, това е страхотно за мен и за продавача на коли. Но веднага след като аз изляза навън да си карам колата наоколо, отделяйки въглероден диоксид, аз ще окажа влияние на широка част от обществото, която пазарите не отчитат. Това е лош страничен ефект, който, без значение колко данъци ще сложите, пазарите не могат да отчетат в пълния размер на социалните и екологични последствия.

С използването на пазарите като механизъм на разпределение, резултатът преди всичко е повредено човешко съзнание, чиито индивидуални и социални качества за дълъг период от време тръгват в посока на ролята на купувача и продавача. Това е главоломно търкаляне към индивидуализма, а не към общата консумация на природните блага и колективното благополучие.

Също, като използваме пазарите, ние предполагаме, че човешката природа е алчна, индивидуалистична и себична. Аз дори бих се съгласил, че това би станало вярно при всички горни случаи на пазарен социализъм, където хората биха имали много силни идеали, които са достойни, но за съжаление, пазарните институции и пазарния социализъм правят точно такива предположения за човешката природа. Те не се опитват да си представят по-освобождаващи институции или човешко поведение.

Възгледи, основани на общността

Други, които отхвърлят капитализма, централизираното планиране и пазарния социализъм, предлагат като своя алтернатива малките, местни, самодостатъчни икономики. Аргументът, който се изтъква е, че само с намаляване размера на икономическите институции и увеличаване на самозадоволяемостта на местните общности можем да постигнем либертарианските цели, да намалим очуждението и да постигнем някаква форма на екологичен баланс и постоянство. Чрез децентрализиране на големите национални икономики до малки, автономни икономически общности те се надяват да елиминират нуждата от координиране на икономическата дейност исвън тези общности.

Както има различни форми на централизирано планиране, пазарен социализъм и демократично планирани икономики, има и голямо разнообразие от общностно базирани икономики: социална екология, либертарианство, комунализъм, био-регионализъм, екологическа икономика, еко-социализъм и така нататък. Обаче всички тези предложения страдат от един и същ проблем. Те не са последователни модели. Те в действителност не предлагат нищо. За разлика от повечето модели, разгледани преди тях, няма модел на икономика на общността. Истинските модели определят правила, процедури и институции, според които да се вземат важните решения в една икономика. Решенията на работното място, заплащането, личността и общността, какво и колко да се произвежда, какво и колко да се консумира. Например основните блага, които може да се търсят в една общностна икономика, може да бъдат велосипед или хвърчило. Или може би има камъни в градината и общността се нуждае от лопата да ги махне. Във всяка икономика ние разчитаме на други хора да дадат от себе си нужното, за да създадат прости блага като лопати, хвърчила или велосипеди, без да споменаваме по-благородните човешки нужди и желания, които трябва да задоволяваме. И така, „самодостатъчните икономики“ в действителност не са възможност за избор. И в повечето случаи не мащаба на икономиката е въпросът. Въпросът е в това, че тези предложения са по-скоро виждания, отколкото модел.

Демократично планиране

Напоследък се появиха много предложения за демократично планирани икономики и без съмнение тези идеи ще предизвикат дълбоко заложената вяра, че „няма алтернарива“. Традиционно се говори, че има пазари и централизирано планирране. Един от основните проповедници на това вярване напоследък е британският икономист Алек Ноуви. Той твърди, че когато разпределяте блага в обществото реално няма друг избор освен централизираното планиране и пазарите – това е, нищо друго. Обаче Майкъл Албърт предизвиква неговите твърдения. Албърт казва „Единственото доказателство на Ноуви е да отбележи нещо, в което преди всичко никой не се съмнява, че разпределението е сложна и важна задача. Представянето на Ноуви се води само от нуждата, че „трябва да няма трети начин, защото не трябва да има трети начин“. С това наум, ние никога нямаше да надминем институциите на древния Египет“ („ПарЕкон: Живот след капитализма”). За щастие, за разлика от твърдението на Ноуви, ние имаме избор, различен от централизираното планиране, пазарния социализъм и капитализма. Има също варианти на демократично планиране и не-пазарни икономики, които също подлежат на оглеждане и оценка.

Краят на 20-ти и началото на 21-ви век видяха покълването на тези форми на демократично планиране по света. Голямо множество от общности из Африка, Азия и Латинска Америка, както и в Източна и Западна Европа работеха във форми на Икономика на участието. Има обществено управлявано производство в Керела, Индия. Има добре известен експеримент с бюджет на участието в Порто Алегре, Бразилия. Обаче те не са пълен модел на демократично планирана икономика. Те са по-малки обекти, които са възприели процедури и практики на участието. Разликата е в това, че те не работят с широки истински институции за разпределение на благата, за организиране на работниците, за вземане на решения, тоест институции, които да описват това какво и колко искаме да потребяваме и произвеждаме. Така че те не са модели. Вместо това, можем да гледаме на тях като на прости демонстрации за това как би работило нещо на по-широка и свободна основа.

Преглед на основните цели

Дотук ние прегледахме някои от многочислените икономически възможности. Повечето бяха във формата на пазарен социализъм или централизираното планирани икономики и само леко докоснахме демократичното планиране. Опитах се да подчертая институциите и процесите, влияещи на класовите взаимоотношения във всяко предложение, така че да можем да направим преценка за това коя система най-добре използва и реализира човешкия потенциал и нашите ценности на солидарност, самоуправление, справедливост и разнообразие. Тук е мястото да очертаем една доста обща схема на икономическата система, която считам за най-подходяща за нашите цели – Икономиката на участието.

Икономика на участието (ПарЕкон)

Една икономика на участието се основава на обществената, а не на частната собственост, съвети на работници и потребители едновременно, на балансирани работни комплекси вместо на корпоративна йерархия, възнаграждение за усилията или жертвите, а не за собственост, власт или производство, планиране от участниците вместо пазари или централно планиране и самоуправление вместо управление на класите.

Балансиран работен комплекс ние наричаме нашата концепция за работа. Основно работните места са организирани така, че всеки да има равна част от „значими“ и „незначими“ задължения. Работата се разпределя на всяко работно място и между работни места. Балансирането на работата в работните места се прави, за да изравни значението на различните работници при вземане на решение за работните места или това и за да се премахнат недостатъците на стандартното корпоративно разделение на труда. Балансирането между работните места е също толкова важно, за да не могат едни работни места да оказват натиск върху други чрез своята роля. Ползата от един балансиран чрез участие работен комплекс е, че всички споделят едно и също количество желани и нежелани задачи със сравнително равна власт и условия за живот.

Друг ключов елемент е справедливото възнаграждение или заплащането за усилията и жертвите. Този метод на заплащане подсигурява, че неравните приходи не се повтарят и преповтарят поради собствеността върху средствата за производство, търговската хитрост, производствените възможности, генетичните заложби, таланта, уменията, по-добрите средства, по-продуктивните съработници, наследството или късмета. От всички тези фактори хората контролират само своите усилия. И така, усилията и жертвите са нормата за справедливо възнаграждение в ПарЕкон, регулирани от нуждата, ако се наложи, в случаи на болест, катастрофа, неспособност и др.

Участниците са организирани във федерации от работнически и потребителски съвети, които преговарят за разпределение чрез „нецентрализирано планиране от участниците“. Работниците в работническите съвети предлагат какво искат да се произвежда, колко искат да се произвежда, нужните средства за това и очакваният резултат от техния избор. Потребителлите предлагат какво да се консумира, колко да се консумира и очакваните резултати от тяхното предложение. „Бюрата по улесняване на преговорите“ (БУП) използвайки количествената и качествена информация генерират „показателни (индикативни) цени“, които се използват от работниците и потребителите, за да преразгледат своите предложения за по-нататъшните преговори. БУП-овете доокастрят предложенията до работен план за няколко кръга на преговори. Планът се избира и се реализира за следващата година.

Един план на участието е приемлив и желан избор за справедливо разпределяне на тежестите и ползвите на социалния труд. Той включва решения от страна на участниците в пропорция, в която те са засегнати от него. Хората и ресурсите са използвани ефективно за създаване на различни ползи.

Това е само миниатюра на схемата на икономиката на участието. По-нататъшен материал за по-сериозно разглеждане може да се намери на:

Life After Capitalism:

http://www.zmag.org/books/pareconv/parefinal.htm

Looking Forward: Participatory Economics for the 21st Century: http://www.parecon.org/lookingforward/toc.htm

The Political Economy of Participatory Economics: http://www.zmag.org/books/polpar.htm

Крис Спанос

Крис Спанос в момента е моряк в Мейн, САЩ, на борда на немски рибарски кораб от 1963 година превърнат в лодка за разходки. Той е доброволец в Znet, където помага малко в системата за помагачи на ZNet и редактира блога на Ноам Чомски. Между 2000 и 2005 е бил социален работник във Ванкувър. Той прави също радикално радио по текущите политически проблеми като част от колектива Redeye във ванкувърското Coop Radio от 1999. Негови статии, прегледи и интервюта са излизали в ZNet, „Електронен Ирак“, „Долари и чувства“, „Седем дъба“, „Новият стандарт“, Ванкувърско кооперативно радио, CBC и други. Можете да се свържете с него на Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. Превод: Златко Костадинов