Великият дух на властта (Ноам Чомски)

Тази статия е адаптирана от моята лекция в памет на Едуард Сед в Американския университет в Бейрут през май 2006 г. Пълният текст е поместен в "Ливан отвътре: Пътуване към една съсипана земя с Ноам Чомски" (2007 г.)

Доста сложно е човек да подбере само няколко теми от изключително богатия живот и творчество на Едуард Сед. Аз ще се спра на две от тях: културата на империята и отговорността на интелектуалците - или тези, които наричаме "интелектуалци", когато имат средствата и привилегиите да се качат на публичната сцена.

"Отговорност на интелектуалците" е израз с дълбок двупластов смисъл. В него се слива разликата между това, което "би трябвало" да стане факт, и това, което "е" на лице, като факт. В контекста на "би трябвало" интелектуалците носят отговорност не по-малка от тази на всички почтени люде и дори по-голяма: привилегиите предполагат увеличени възможности, а увеличението на въжможностите предполага повишена морална отговорност.

Неслучайно осъждаме кротките интелектуалци в страните с крайно насилие заради тяхното "покорно нагаждане към властимащите". Тук използвам определението на Ханс Моргентау, родоначалник на теорията за международните отношения.

Само че Моргентау визира не функционерите на тоталитарния враг, а западните интелектуалци, престъплението на които е много по-голямо, защото аргументът страх няма сила по отношение на тях - тяхното е само малодушие и покорство пред властта. Той описва не за какво "би трябвало" да са отговорни, а какво "е" налице като тяхна отговорност.

Интелектуалците сами описват живота на интелектуалната класа и затова не е никак чудно, че са представяни в образи на радетели на истината и справедливостта, носители на най-висши ценности, неустрашими и находчиви борци срещу властта и злото. Само че фактите разкриват съвсем друга картина.

Като модел на поведение "покорното нагаждане" води началото още от най-дълбока древност. Човекът, който "развращавал атинската младеж" с "лъжливи богове" (бел.прев. - Сократ) - именно той е умъртвен с отровна смес от бучиниш, не хората, които почитали утвърдените от държавата богове.

В текстовете на Библията важно място е отредено на непримиримите противници на държавните беззакония и покварата на ежедневието. Наречени са "пророци" - дума с особен корен, която трудно се предава в превод. Ако ги наречем със съвременно име, това са "интелектуални дисиденти". Едва ли е нужно да си припомняме на какво са подлагани - всички онези унижения, които са типичен модел на отношение към инакомислещите.

Но в ерата на пророците е имало и интелектуалци, получаващи особена почит: фарисеите в съда. Евангелските текстове предупреждават за "лъжливи пророци, които дохождат при вас в овча кожа, а отвътре са вълци грабители. По плодовете им ще ги познаете" (Матея, 7:15)

При все че някои критици намират дързост да заклеймяват отделни инцидентни несполуки и поражения, доктрината за благородството на държавата остава непоклатима.

Преди две столетия американският президент Джон Адамс е изрекъл една господстваща истина: "Властта винаги вижда в себе си велик дух и всеобхватни разбирания, непостижими за общата маса". Именно това е заложено дълбоко в основата на съчетанието от бруталност и самодоволство, поразяващо не само в имперския манталитет, но и във всички структури на господство и управление.

Тук трябва да добавим, че по традиция този велик дух получава почитанието на интелектуалния елит, макар членовете му редовно да отбелязват, че изборът на посока се полага на тях или поне не бива да бъде извършван без тяхно присъствие.

В контекста на това господстващо убеждение различаваме две категории интелектуалци: "технократски" настроени, политически ангажирани интелектуалци" - хора благонадеждни, умерени, позитивно настроени, и "морално ангажирани интелектуалци" - една страховита фракция, представляваща заплаха за демокрацията, тъй като това са хора, "отдадени на желанието си да уронват престижа на водачите, да противостоят на властта, да смъкват маските на официални институции".

Цитирам определенията, изложени в едно проучване от 1975 г. на Тристранната комисия - либерални интернационалнисти от Съединените щати, Европа и Япония. Те бяха насочили вниманието си към "кризата в демокрацията", настъпила през 60-те години, когато традиционно пасивни и апатични сектори на обществото, нарични "специалните среди", проявиха желание да намерят място на политическата сцена, за да дадат глас на своите тревоги.

В текстовете на проучването тези неподобаващи инициативи са определени като "криза в демокрацията" - положение, при което прояви на "прекомерна демокрация" нарушават подобаващото функциониране на държавата. Преодоляването на подобна криза изисква "специалните среди" да бъдат върнати към тяхната целесъобразна функция на пасивни наблюдатели, така че "технократски настроените и морално ангажираните интелектуалци" да могат да вършат конструктивната си работа.

Членове на подривните специални среди са жени, младежи, възрастни хора, работници, фермери, хора с малцинствен и немалцинствен произход, или казано с една дума - народът. В проучването не е спомената само една много характерна среда: корпоративният сектор. Но няма нищо чудно в това. Корпоративният сектор символизира "националния интерес", а за никого няма съмнение, че държавната власт закриля националния интерес.

Съвременната епоха носи много белези от противопоставянето на тази опасна склонност към култивиране и демократизация.

Ако някой иска да добие по-ясна представа какво ще ни донесе бъдещето, трябва задължително да се вгледа в отдавна утвърдените принципи, движещи решенията и действията на властимащите до ден днешен - най-вече в Съединените щати.

При все че в икономиката и останалите сфери Щатите се нареждат до други две големи сили, тяхната военна мощ няма аналог в цялата история на човечеството. Тя продължава своя неудържим растеж, освен това си има свои потенциални поддръжници в лицето на Европа - втората суперсила, и Япония - втората в света по своето индустриално развитие.

В общата рамка на американската външна политика е заложена една открита доктрина. Тази доктрина заема господстващото място в западната журналистика и в научните среди, дори и в средите на критично настроените политически анализатори. Мото на тази доктрина е "американският ексцепционализъм": тезата, че и в съвременен и в исторически план Съединените щати са уникална световна сила, защото имат "велика цел": "да осигурят равни свободи за всички в Америка" и на практика в целия свят, защото "арената, на която Съединените щати трябва да бранят и утвърждават своята цел, вече е добила световен характер".

Цялата версия на споменатата от мен теза сама по себе си е изключително интересна, предвид факта, че нейният автор е Ханс Моргентау. Конкретно горният цитат е от времето на Кенеди - преди да се разрази Виетнамската война с всичките ѝ зверства. По-предният цитат е от 1970 г., когато Моргентау навлиза в нов, по-критичен етап на своята мисъл.

Позицията на ексцепционализма е намирала свои защитници в лицето на хора от най-висшите интелектуални и духовни среди. Класически пример е съчинението на Джон Стюарт Мил "Кратко слово за невмешателството".

Мил поставя въпроса дали Англия трябва да се намесва в делата на презрения свят или да се грижи за собствените си дела и да остави варварите сами да се оправят в своята гнусота. В разсъжденията си той с много ловкост и вещина стига до заключението, че за предпочитане е вмешателството, при все че заради подобни свои актове Англия ще трябва да понесе "хулите" на Европа, която "ще търси да види в това коварни подбуди", защото не е в състояние да разбере, че Англия е "новост в света", ангелска сила, която не търси за себе си нищо, а върши всичко за благото на другите. И при все че жертва само себе си, поемайки тежките последици от вмешателството, Англия споделя с всички плодовете от своя труд.

Доктрината на ексцепционализма има почти универсален характер. Ако до нас бяха достигнали сведения за Чингис Хан, сигурно и там ще открием нейното действие.

Историята съдържа изобилие от примери, илюстриращи конкретното оперативно правило: политиката съобразява своите действия с прогласените идеи само когато това ѝ дава възможност да следва своите интереси. Под "интереси" разбираме не интересите на американския народ, а "националния интерес" - интересите на концентрираните властови структури, контролиращи обществото.

В една статия, озаглавена "Кой оказва влияние върху външната политика на САЩ?" и публикувана през миналата година (2005) в американското издание на Political Science Review, авторите установяват, и няма нищо чудно в това, че най-същественото влияние идва от "международните бизнес корпорации", на второ място отчитат влиянието на "експертите", уточнявайки, че "самите те са под влияние на бизнеса". Общественото мнение от друга страна "има незначителен или нулев характер за действията на правителствените лица".

Освен грижа за собствените им интереси, трудно ще откриете някакви особени дарби или изключителна компетентност у тези, които оказват най-голямо влияние върху политиката.

Великият дух на властта простира своето действие не само по отношение на държавата, а прониква във всички сфери на живота - от обикновеното семейство до международните дела. И всяка форма на власт и господство винаги носи тежкото бреме на себедоказването. То не е предпоставена даденост. И ако не се справи с тази тежест, което най-често се случва, тя трябва да бъде свалена. Именно това е движещият мотив на анархистките движения, които в своя осъвременен модел възприемат голяма част от принципите на класическия либерализъм.

Според мен през последно време едно от най-полезните решения на Европа, освен федералните проекти и повишената ликвидност, постигнати от Европейския съюз, това е понижаването на ролята на държавната власт, съживяването на традиционните култури и езици и постигането на известна регионална автономия. Тези постижения дават повод някои хора да виждат в бъдещето една регионализирана Европа с децентрализирана държавна власт.

Не е никак просто да се постигне от една страна точният баланс между индивидуалното гражданско съзнание и общата цел, и от друга - между колективната автономия и културното многообразие. Въпросите, засягащи демократичното управление на институциите, се простират и в много други сфери на живота. Подобни въпроси трябва да бъдат от първостепенна важност за всички онези, които не се кланят пред олтара на великия дух на властта - хората, които искат да спасят света от разрушителните процеси, застрашаващи оцеляването на човека в най-буквалния смисъл на думата, и които виждат в перспектива едно по-цивилизовано общество и вярват, че то може да стане реалност.

Ноам Чомски

Бележки на автора:

1. Тази статия е адаптирана от моята лекция в памет на Едуард Сед в Американския университет в Бейрут през май 2006 г. Пълният текст е поместен в "Ливан отвътре: Пътуване към една съсипана земя с Ноам Чомски" (2007 г.)

Публикувана в Ноам Чомски, "Каквото кажем, става. Интервенции", ИК "Бард", София 2009. Материалът е публикуван тук с позволението на издателството.