Реакцията на ПарЕкон и отговорите (Майкъл Албърт)

Последни думи

Дебатът дотук изясни няколко важни въпроса на икономиката на участието.

Първо, на теория, справедливостта не изисква да балансираме трудови комплекси по желателност, щом разликите в желателността на условията на труд се компенсират от различни нива на потребление. С други думи, ако някой иска да работи в по-желателен трудов комплекс и е готов затова да потребява по-малко, това също в крайна сметка е справедливо. Да отнемаш на хората «свободата» да избират това или «свободата» да работят в по-малко желателен трудов комплекс в замяна на по-големи потребителски привилегии, не се налага от условията за справедливост или принципите на икономиката на участието. Но има важни практически пречки. Най-вече, независимо дали трудовите комплекси са балансирани по желателност или не са, те трябва да бъдат балансиране по овластяване, за да се защити самоуправлението. В действителност обаче често има значителна връзка между овластяването и желателните дейности. Второ, твоите колеги може да не искат да работят в по-малко желателни комплекси, за да можеш ти да работиш в по-желателен такъв. С други думи, човек трябва да съгласува своите предпочитания в това отношение с колеги със съвместими предпочитания. Следователно е възможно това да бъде важна разлика между различните работни места, които човек преценява, когато търси работа: някои ще имат трудови комплекси, балансирани по желателност, а други ще имат трудови комплекси, които са повече и по-малко желателни от средното, с допълнителни дялове за усилията. Разбира се, че в реалността социалните и технически условия могат също да попречат на гъвкавостта в тази област. Но дори да е така, ние не виждаме причина да забраняваме гъвкавостта на теория. Основният въпрос по отношение на справедливостта, сравнена с овластяването, е единствено общото бреме и облаги на труда и потреблението – тоест икономическият живот като цяло – да бъдат балансирани за всеки в икономиката.

Второ, наистина има усложнения, които се появяват, ако успеем да възнаградим жертвите или усилията, и не възнаграждаваме материално таланта. Например, представете си един свят, в който съжителстват капиталистически икономики, «пазарно социалистически» икономики и икономики на участието. Ако в икономиката на участието има хора, които притежават по-висок от пропорционалния дял от физическите производителни сили в икономиката, за тях ще има стимул да емигрират с капитала, който притежават в една капиталистическа икономика. Но естествено никой не притежава физическите производителни сили в икономиките на участието и опитът за емигриране с държавна собственост очевидно би се равнявал на кражба. Но ще има особено надарени хора в икономиките на участието, както във всички други икономики. И ще има хора, които са получили значително образование за обществена, а не за лична сметка. И във всеки от тези случаи следователно ще съществува материален стимул да се емигрира в «пазарно социалистическите» икономики, където те ще получават по-големи материални възнаграждения за приноса, който техният талант или образование им позволяват да дават. Ако в икономиката на участието няма уважение и признание за таланта и опита, ако самоуправлението, справедливостта и солидарността не са налице и ако хората не гледат на таланта и скъпото за обществото образование като «дар», който носи задължение да се възнаграждават не толкова надарените граждани, които правят равни или по-големи жертви, то тогава материалните предимства на емиграцията може да станат сериозни. Ние подкрепяме по-скоро «кубинската», отколкото «руската» политическа реакция. Кубинското правителство винаги е казвало: «прав им път; довиждане, gusano (червей)». Съветската политика често беше да се ограничава емиграцията на по-талантливите и образованите. Има логика да се изисква от хората да връщат стойността на своето по-добро образование, платено от обществото, но самата идея да се държат «в плен» онези, които искат да заминат, е неприемлива според нас. Във всеки случай, една икономика на участието със силна миграция навън или поток емиграция/имиграция, който предизвиква силно изтичане на мозъци, не е икономика на участието, която заслужава да издържи проверката на времето. Но сме сигурни, че онези, които напускат, за да използват дарбата или образованието си другаде, ще бъдат повече от равностойно заменени от оставащия резерв от надарени и образовани хора.

Трябва също така да отбележим, че има аналогичен проблем, който може да доведе до черни пазари в една икономика на участието. Тоест, за дейности без значителни икономии, силно надарените или образовани хора могат да сключат взаимноизгодни сделки с потребители извън «официалната» икономика на участието. Вместо да работят на официалното работно място, където ще им се заплаща само според усилията, те могат да произвеждат стоката и да я продават на черния пазар на цена под социалната стойност – в полза на купувача – но достатъчно висока, за да компенсира производителя повече, отколкото той би получил за същата работа на официалното си работно място, тъй като «пазарът ще издържи» на цена, която отразява техните усилия и по-високи от средния талант или квалификация. Кое ще сведе до минимум този проблем, а той е проблем, защото води до несправедливост и уронва системата на стимулите, на които разчита икономиката на участието – значителни икономии в производството на повечето стоки и услуги и общественото съзнание, което ще счита тази дейност за «измамна», а не за «честна». Също така, доколкото материалните облаги са по-маловажни, а социалните облаги са по-важни за получаването на признание, подобна дейност на надарени и образовани хора би довела до обратен резултат за тях.

Трето, Вайскопф пише: «Застъпниците на планирането на участието… са склонни да пренебрегват безбройните проблеми при установяването на честен и ефективен демократичен процес на взимане на решения. Първо, изборът измежду алтернативни начини на гласуване е сложен и жизнено важен: кога трябва да се взимат решения с просто мнозинство, кога с квалифицирано мнозинство и кога с консенсус? Какво ще разграничи конституционно закованите права от тези, които са обект на демократично гласуване?» (Weisskopf 1992, стр. 15). Това твърдение е съвсем основателно. Ние наистина загърбихме донякъде точните процедури за одобрение и неодобрение на предложенията в планирането на участието.  Продължаваме да смятаме, че общите принципи са верни – че единствено когато съветите могат да демонстрират, че техните предложения са обществено благотворни и отговорни, има причина другите да ги одобрят. Но няма съмнение, че ще възникнат противоречия, а съвременната теория за видовете гласуване наистина дава материал за по-нататъшно изследване в тази област. Нещо повече, както признахме по-рано, конституционните права, които предхождат решенията на мнозинството са важни в едно общество и икономика, включително икономика на участието. Съгласни сме, че има нужда от повече работа в тази област, както и в разграничаването между хората, които се чувстват (и са) засегнати от решение, взето от други, но които може да решат, че нямат законно право да влияят на решението. Мнозинството от американските общности, в които живяхме, биха желали да ни отрежат дългите коси в края на 60-те години, защото те наистина ги дразнеха. Но това не значи, че принципът на самоуправление им даваше право да го направят!

Но както казахме другаде: «В крайна сметка, социалният процес на съзнателно, демократично и справедливо координиране на взаимно обвързаните икономически дейности е фундаментално различен от социалния процес на конкуриране един срещу друг в обмена на стоки и услуги. И докато и двете «решения» на икономическия проблем са достижими, единствено първото е съвместимо със самоуправлението (участие във взимането на решения пропорционално на степента, в която човек е засегнат от техния резултат), справедливостта (всекиму според личните жертви и усилия), солидарността (грижа за благополучието на другите), многообразието и ефективността (максимизиране на обществените блага в резултат на използването на редки производствени ресурси), да не говорим за екологичната устойчивост.» (Albert and Hahnel 1992b, стр. 131). Точно за това имаме нужда от планиране на участието, а не от пазари.

Библиография за Лекция 10
* Albert and Hahnel, Unorthodox Marxism, (Boston: South End Press, 1978).
* Albert and Hahnel, Marxism and Socialist Theory, (Boston: South End Press, 1981).
* Albert and Hahnel, Looking Forward: Participatory Economics for the Twenty First Century, (Boston: South End Press, 1991a).
* Albert and Hahnel, The Political Economy of Participatory Economics, (Princeton: Princeton University Press, 1991b).
* Albert and Hahnel, “Socialism As It Was Always Meant To Be,” (Review of Radical Political Economics, Vol. 24; No. 3 & 4, 1992a).
* Albert and Hahnel, “Participatory Planning,” (Science and Society Spring 1992b).
* Bardhan and Roemer, “market socialism”: A Case for Rejuvenation,” (Journal of Economic Perspectives, Summer 1992).
* Bowles, Sam, “What Markets Can and Cannot Do,” (Challenge, July/August 1991).
* Breitenbach, Burden, and Coates, Features of a Viable Socialism, (Hemel Hempstead: Harvester Wheatsheaf, 1990).
* Brus and Laski, From Marx to the Market, (Oxford: Clarendon Press, 1989).
* Devine, Pat, Democracy and Economic Planning, (Boulder: Westview Press, 1988).
* Devine, Pat, “Markets Socialism or Participatory Planning?” (Review of Radical Political Economics, Vol. 24; No. 3 & 4, 1992).
* Ellerman, David, The Democratic Worker-Owned Firm, (Winchester Mass: Unwin Hyman, 1990).
* Folbre, Nancy, Contribution to “A Roundtable on Participatory Economics,” Z Magazine, July/August, 1991.
* Hagar, Mark, Contribution to “A Roundtable on Participatory Economics,” Z Magazine, July/August, 1991.
* Hahnel and Albert, Quiet Revolution in Welfare Economics, (Princeton, NJ: Princeton University Press, 1990).
* Hahnel, Robin, “Cooperacion International Si, NAFTA, No!” (Z Magazine, April 1993).
* Harrington, Michael, Socialism, Past and Future, (Boston: Little Brown, 1989).
* E.K. Hunt and R.C. D’Arge, “On Lemmings and Other Acquisitive Animals: Propositions on Consumption,” (Journal of Economic Issues, June 1973).
* Le Grand and Estrin, eds., “market socialism”, (Oxford: Clarendon Press, 1989).
* Mandel, William M, “Socialism: Feasibility and Reality” in Science and Society, Vol. 57, No. 3, Fall 1993
* Miller, David, Market, State and Community: Theoretical Foundations of “market socialism”, (Oxford: Clarendon Press, 1989).
* Nove, Alec, The Economics of Feasible Socialism Revisited, (London: Harper-Collins Academic, 1991).
* Schweickart, David, “Socialism, Democracy, Market, and Planning: Putting the Pieces Together,” (Review of Radical Political Economics, Vol. 24; No. 3 & 4, 1992).
* Schweickart, David, Against Capitalism, (Cambridge: Cambridge University Press, 1993).
* Tilly, Chris, “Dilemmas for Socialists,” Dollars and Sense, July/August, 1992.
* Weisskopf, Thomas, “Toward a Socialism for the Future in the Wake of the Demise of the Socialism of the Past,” (Review of Radical Political Economics, Vol. 24; No. 3 & 4, 1992).

http://www.radr.net/ZBG/adisp.php?aid=4

* Този текст е десетата от поредицата лекции, представящи ПарЕкон (Parecon, от Participation Economy) - идея, развита от Албърт и Ханел в редица книги, лекции, уеб-сайта на Z-Net и други.

Превод: Александър Ванчев