Интервю с Робин Ханел относно антивоенното движение и партиципаторното планиране

Интервюто е проведено по и-мейл през май 2006 от Марла Рен. Робин Ханел е дългогодишен активист и автор на много книги, включително "Economic Justice and Democracy: From Competition to Cooperation", Routledge, 2005.

Марла Рен: Като ветеран от антивоенното движение през 1960 година и участник в настоящото, какви разлики и прилики виждате между тях?

Робин Ханел: Най-впечатляващата разлика между движенията срещу Виетнамската война и тези срещу войната в Ирак е, че в първата в началото взеха участие много по-малка група хора, която убеди мнозинството американци, че трябва да изтеглим войските си от Виетнам след десет годишна подготовка чрез яростно неодобрение, но постепенно нарастна и се задълбочи, докато правителството накрая отстъпи и оттегли всички американски войски от Индокитай. В ярък контраст, движението срещу войната в Ирак проведе най-мащабната си демонстрация дори преди началото на операция "Шок и ужас", за по-малко от година лесно убедихме мнозинството американци, че причините за войната са основани на лъжи и че още от самото начало липсва прозрачност на действията. Ако общественото мнение диктуваше политическите решения американските войски щяха да са напуснали Ирак отдавна, а американското присъствие в Индокитай щеше да продължи дори по-дълго.

Колкото и важно да е общественото мнение, то не определя външната политика на САЩ. Докато двете основни политически партии зависят от военнопромишления комплекс, докато те смятат, че САЩ трябва да господства над света и имат противоречия единствено по отношение на тактиките, които да използват, общественото мнение няма да е достатъчно, за да спре тези имперски начинания. Така че докато организации, настояват правителството ни да загърби всички имперски амбиции, и да проумее философията на мирното сътрудничество и върховенството на международното право, докато изискват от тези, които отговарят за външната политика на САЩ да използват големите производствени ресурси, които в момента служат за разширяване на жестоките военни възможности, за мирни цели, антивоенното движение в САЩ няма друг избор освен да разшири действията си срещу имперските амбиции ако искаме да ги спрем.

Въпреки болката ми да го призная, вярвам че организаторите на настоящите антивоенни действия има вина за отслабващото влияние на движението. Например, в отлагането на организацията на сериозни антивоенни демонстрации през есента на 2004 може и да е имало смисъл след като всяко прогресивно дружество в страната разбираемо беше съсредоточено главно върху битката Буш – Чейни от този ноември. Но неорганизирането на мащабни протести през следващото лято беше голяма грешка. Като цяло, смятам, че настоящата предна линия на антивоенното движение е твърде пасивна и опозиционните действия са прекалено предвидими, което ги прави лесни за пренебрегване. В някои отношения настоящите организаторите на антивоенното движение вършат по-добра работа от своите предшественици по време на Виетнамската война: антивоенната им позиция е пределно ясна. Свели са до минимум неизбежните противоречия между анти-имперските и либералните крила. Не са въвлечени в обсъждания за оттеглянето им. Това в никакъв случай не са малки или незначителни постижения. Въпреки това, мнозинството от управляващите иска да ги отстрани. Опозиционната партия все още седи на два стола и не крие намеренията си да продължи тази политика и по време на следващите президентски избори. Работата на антивоенното движение е да се уверява, че бизнесът в Америка не действа, както обикновено, докато волята на мнозинството не бъде чута и не стане ясно, че имаме нужда от управници, които разбират, че това трябва да е тяхна главна цел.

От друга страна, не вярвам, че различията в действията срещу войните във Виетнам и Ирак, се дължат предимно на различията в организацията. Движенията срещу Виетнамската война бяха част от надигащата се вълна на прогресивен социален активизъм в САЩ през 60-те и 70-те години на XX в., който започва с движенията за граждански права и борбите на чернокожите, по-късно следват новите студентски движения, и стига до повторната борба за защита правата на жените и зараждането на природозащитните движения. От друга страна, действията срещу войната в Ирак се опитват да привлекат общественото внимание във време, когато консервативнта социална активност е достигнала своя разцвет. Няма смисъл да обвиняваме настоящото антивоенно движение за тези съществени проблеми. Най-важният урок от това е, че отдалечаването на САЩ от идеята за империя няма да бъде осъществено само от антивоенното движение. Движението за мир може да постигне целта си само с помощта на мощни съюзници, които да дават гласност на прогресивните обществени идеи. Крайно време е антивоенното движение на САЩ да срита някой и друг задник.

МР: В началото на 70-те год. заедно с Майкъл Албърт оформяте икономически модел познат като Икономика на участието (ПарЕкон). Може ли накратко да ни обясните какво представлява и защо смятате, че ще бъде предпочитана?

РХ: Когато Майкъл Албърт и аз бяхме млади активисти от „Новата левица” и учехме за докторските си степени в областта на икономиката в началото на 1970, стигнахме до заключението, че идеята за самоуправляваща се икономика, споделяна от много анархисти, синдикалисти и социалисти–утописти е от съществено значение, но за съжаление, тези икономически визионери са се провалили в осигуряването на ясен модел, който обяснява как точно би действала една либертарна социалистическа алтернатива на капитализма. Скептиците обвиниха тези като нас, които призовават към демократично планиране от страна на прозиводителите и самите потребители, че заблуждаваме себе си и другите.

Известният британски икономист Алек Нове накратко изложи предизвикателството: „В сложната промишлена икономика, взаимовръзката между отделните звена може да се основе на принципа на свободно подбрания договор (т.е. пазари) или на система от обвързващи инструкции от планирани задължения (т.е. централно планиране). Няма трети начин.” Моделът на самоуправляваща икономика е първоначално изготвен да докаже, че скептиците като Нове са сгрешили. Съществува алтернатива на пазарите и централното планиране - „трети начин”, при който самоуправленските работнически и потребителски съвети координират взаимотношенията си справедливо и ефикасно чрез демократични прецедури на планиране. Продължаваме да твърдим, че този „трети начин”, днес познат като ПарЕкон е не само възможен, но и крайно желателен.

Икономиката на участието има за цел да насърчава: а) икономическата справедливост - икономическа награда, която съответства на усилията или саможертвите, б) икономическа демокрациия или самоуправление - правото за вземане на решения, пропорционално на степента засегнатост от него; и в) солидарност – загрижеността за благото на другите – всички трябва да бъдат постигнати без да се жертва икономическата ефективност като същевременно се насърчава разнообразния икономически начин на живот. Основните институции за постигане на тези цели са:

1. Демократичните съвети на работниците и потребителите;
2. Работни позиции в равновесие с желанието;
3. Възнаграждение в съответствие с положените усилия според колегите;
4. Самоуправленски процедури на планиране, при които съветите и асоциациите на работниците и потребителите ревизират собствените си дейности според правила, предназначени да дават ефективни и справедливи резултати.

Работа: В самоуправленските стопанства производството се извършва от работническите съвети, в които всеки член има право на един глас. Всеки е свободен да кандидатства за членство в съвета или да сформира нов съвет, с когото пожелае.

Работните позиции ще бъдат в баланс с желанието и упълномощаването. Всяко стопанство организира работни задачи, които определят задълженията на отделния работник. В стопанствата с йерархия повечето работни задължения се състоят от редица сходни и неприятни задачи, докато много малка част се състоят от сравнително желани задачи. Но защо работата на някои хора трябва да е по-приятна от тази на други? Нима несериозното отношение към справедливостта прави балансираните работни позиции желани? И ако искаме всички да имат равни възможности да бъдат част от вземането на решения, ако искаме да се гарантира, че основното право на участие се изразява в ефективно право на участие, това не изисква ли балансирана работа, която да те мотивира? Ако някои хора чистят стълбища и етажи с седмици, години, докато други оценяват нови технологични възможности и планират срещи седмици, години, не е ли нормално да се смята, че те имат равни възможности да участват във вземането на решения, защото всеки един от тях има право на един глас в работническия съвет? Поддръжниците на самоуправленските стопанства вярват, че вземането на участие изисква балансирана овластяваща работа, така както сериозното отношение към справедливостта изисква балансирана привлекателна работа. Това не значи, че всички трябва да се захванат с всичко, нито, че е дошъл краят на специализацията. Всеки индивид ще има малък брой задължения, но някои от тях ще бъдат по-приятни от други, или по-отговорни.

Усилията или саможертвите се възнаграждават в самоуправленските стопанства, защото всяка друга компенсационна система е несправедлива. В капитализма хората се възнаграждават според стойността на приноса на производствения капитал, който притежават, както и според стойността на приноса на техния труд. Това означава, че в капитализма един наследник на Рокфелер, който наследява голям брой производствени капитали, но никога не е работил през живота си, се радва на приходи стотици пъти по-големи от тези на един квалифициран мозъчен хирург. В пазара на социализма „капиталистическата несправедливост” може да бъде премахната, но хората все още ще бъдат възнаграждавани според пазарната стойност на приноса от техния труд. Тъй като пазарната стойност на услугите на квалифициран мозъчен хирур ще бъде многократно по-голяма от пазарната стойност на услугите на боклукчиите, без значение колко добре си вършат работата, то възнаграждението ще бъде несправделиво и в социалистическия пазар. Само ако хората са възнаграждавани според саможертвите, които правят, разпределението на отговорности и облаги в стопанството ще бъде справедливо. Ако някой работи по-дълго и по-здраво, или на по-опасна, напрегната или неприятна длъжност, икономическата справедливост ще наложи по-голямо възнаграждение. За разлика от капитализма или социалистичекия пазар, партиципаторното стопанство награждава хората спрямо усилията им или саможертвите, които правят в името на работата си, както е определено от комисия от техни колеги в съответствие с процедурите, установени от всеки работнически съвет.

Потребление: Всеки човек, семейство или живо същество принадлежи към квартален потребителски съвет. Всеки един от тях е част от обединението на кварталните съвети, с големина, колкото един градски квартал. Всеки квартал се причислява към градски район или провинциален федеративен окръг. Всеки квартал принадлежи към потребителски градски съвет, всеки градски или провинциален съвет е част от областен съвет, а всеки областен съвет принадлежи към националния потребителски съвет. Основната причина за „загнездването” на потребителски съвети във все по-големи федерации е вземането под внимание на факта, че различните видове потребление засягат различни групи хора. Някои решения засягат само местните жители, докато други се отразяват на всеки, който живее в града, областта или държавата. Провал при осигуряването на участие на всички тези дейности засегнати от потреблението и избора не само води до загуби на самоуправлението, но също така води и до намаляване на ефективността, ако предпочитанията на някои, засегнати от избора, са пренебрегнати или неразбрани. Един от сериозните проблеми на пазарната организация е често срещаната липса на възможност за изразяване на исканията на общественото потребление на равно с исканията за отделния потребител. Наличието на различни нива на потребителски организации, които участват наравно с отделния работник и кварталните съвети в планирането на описаната по-долу процедура, предотвратява наличието на пристрасност сред самоуправленските стопанства.

Отделните членове на кварталните съвети представят своите потребителски искания, заедно с оценка на работата си, получена от колеги. Въпреки, че нито едно искане на потребителите, оправдано от оценката на работата им, не може да бъде отхвърлено от кварталния потребителски съвет, съседите имат право да изразяват мнението, че искането е неразумно, а кварталните съвети могат да одобряват исканията на основание необходимост, в допълнение към заслугите.

Партиципаторно планиране: Участниците в процедурата на партиципаторното планиране са работническите съвети и федерации, потребителските съвети и федерации, както и итерационен фасилитиращ борд (ИФБ). Процедурата на планиране е доста проста:

1. ИФБ обявява бюджетните предвиждания за възможните обществени разходи за стоки, консумативи, видове труд и основните капитали.
2. Потребителските съвети и федерации изказват мнение за предложенията. Работническите съвети и федерации изразяват възгледите си за производството и необходимото финансиране.
3. След това ИФБ изчислява възможното търсене и предлагане на всеки краен продукт или услуга, основните приходи, средства, и трудовата категория и пресмята възможните разходи според търсенето и предлагането.
4. С помощта на тези предвиждания работническите съвети и федерации преразглеждат предложенията си и представят нови. Отделните работнически и потребителски съвети продължават да обсъждат идеите си, докато не бъде представен план, приет единодушно. Процесът на планиране продължава, докато не бъде отстранено излишното търсене на стоки, трудови категории, суровини или основни капитали – с други думи, докато не бъде измислен изпълним план.

ИФБ не определя работата на работниците или потребителите. ИФБ по никакъв начин не прилича на ГОСПЛАН (Государственный комитет по планированию - Държавен комитет по планиране) в бившия Съветски зъюз, който бе главен административен апарат за планиране с властта да определя кой какво и как ще произвежда. В партиципаторното планиране работниците и потребителите предлагат и коригират собствените си задължения в процес, който разкрива ползите от това за другите. Не само, че всеки работнически и потребителски съвет изказва собствените си първоначални идеи, но е и отговорен за тяхното подобрение. Процедурата на планиране е създадена, за да е ясно кога идеите не са справедливи или продуктивни. Въпреки това, преразглеждане на отделните предложения зависи изцяло от отделните работнически и потребителски съвети. Този момент от процедурата на партиципаторно планиране се отличава от всички други модели на планиране и е важно средство за осигуряване на възможността работниците и потребителите сами да се организират и управляват. Партиципаторното планиране дава възможността на работниците и потребителите да отговарят за собствените си задължения. Ограничени са единствено от законовите права на тези, които засягат. Докато предложенията на група от хора за справедливи към останалите и не злоупотребяват с ограничени производствени средства, които принадлажат на други, те ще бъдат от одобрявани от останалите работнически и потребителски съвети, тъй като това е в тяхна полза.

Процедурата на партиципаторно планиране предпазва околната среда повече, от която и да е друга система. Федерации на всички засегнати от определени замърсители имат правото да участват в процеса на партиципаторно планиране за ограничаване на емисиите до необходимия минимум. Голям негатив на пазарната икономика е, че позволява много по-голямо замърсяване на околната среда, отколкото е допустимо дори и за съмнителни стопанства, тъй като замърсяването е това, което икономистите наричат „отрицателен външен ефект”, т.е. замърсяването въздейства неблагоприятно върху тези, които не са част от пазарните сделки. Процедурата на партиципаторно планиране, от друга страна, гарантира, че замърсяването никога няма да бъде разрешено, освен ако пряко засегнатите усещат положителен ефект от разрешаването на дейност, от която замърсяването е вторичен резултат, и този положителен ефект надвишава отрицателните последствия върху тях и околната среда. Освен това, процедурата на партиципаторно планиране дава надеждни количествени оценки на последствията от замърсяването и ползите от опазването на околната среда, докато търговията не дава никакви количествени предвиждания и засилва необходимостта от импровизирани изследвания сред пазарните икономики, за които спорят редица еколози.

Накратко, стопанството на участието не само е възможно, но е и най-добрият начин да се осигури икономическа справедливост и демокрация като с това се опазва и околната среда.

МР: Каква е връзката между капитализма и войната?

РХ: По този въпрос се спори от много време. Много марксисти твърдят, че след като капитализма е станал основна икономическа система в света, се е превърнал и в основната причина за войните в модерната епоха: „Капитализъм означава империализъм, империализмът означава война. Остраним ли капитализма, остраняваме и империализма, и военните действия.” Винаги съм бил на мнение, че това е прекалено опростено. Аз смятам, че капитализмът кара обществата да воюват по редица начини, които е важно да бъдат разбрани, и вярвам, че постигането на световен мир ще продължи да бъде трудна задача, дори невъзможна, докато не заменим икономиката на конкуренцията и алчността с тази на справедливото сътрудничество. Но корените на войната са по-дълбоки от силата на икономиката и заличаването на капитализма няма да гарантира световен мир. След казаното е важно да се разбере с какво капитализма допринася за военните действия. Благодарение на капитализма преследването на алчността чрез властта е нещо нормално. Капитализмът подтиква корпорациите да разширяват достъпа си до източници на суровини и евтина работна тъка. Капитализмът тласка корпорациите да търсят международен пазар. И капитализмът предоставя на същите тези корпорации достатъчно средства да влияят на тези, които движат външната политика на дадена страна. Капитализмът съсредоточава икономически богатства и власт в ръцете на големите корпорации, позволява на тези корпорации да притежават и контролират основните медии, да използват богатствата и властта си, за да диктуват действията на политиците, така че да са в техен интерес. Това се оказва катастрафолно ден след ден, подтикването на правителствата на много капиталистически държави да преследват имперската външна политика, която обслужва интересите на големите корпорации не само за сметка на гражданите на страните, които зависят от тях, но също за сметка на по-голяма част от собствените им гражданим, които плащат за имперските идеи, но за сметка на това получават много малко в замяна. Но би било голяма грешка имперската амбиция да се сведе до икономически сделки. Мнозина, които водят имперски войни го правят, защото вярват, че държавата им е застрашена. Мнозина от тях, смятат, че помагат на страните, в които нахлуват и окупират. Много от тези, които воюват го правят, защото вяват, че тези, които убиват или поробват са расово по-нисши от тях самите. Мнозина, вярват, че винаги трябва да има войни и че воюването е част от това да бъдеш мъж. И накрая, мнозина от тези, които воюват или работят във военнопромишлените среди го правят, защото имат малко възможности и смятат, че това са местата, на които може да бъде намерена работа. С дуги думи, имперската война е както резултат от погрешно тълкуван патриотизъм, расизъм, сексизъм, милитаризъм и самосъхранение, така и от корпоративен личен интерес.

МР: Как движенията за мир въздействат на стопанства, ръководени от конкурентност и алчност? Защо до този момент движенията за мир не са успявали да сложат край на войните?

РХ: Движенията за мир не могат да стоят безучастно и да чакат стопанствата на конкуренцията и алчността да бъдат заменени от тези на справедливо сътрудничество. Движенията за мир трябва да се изправят срещу войните и причините за неоснователните войни сред обществото, които в повечето случаи за общества, в които преобладават стопанствата на конкуренцията и алчността. Това означава, че една от задачите на движението за мир е да разсее мита, че империята облагодетелства средния гражданин. Няма смисъл да се отрича, че империята носи материални облаги. Но в повечето случаи разпределението на тези блага е такова, че обикновените граждани са по-добре без тях. Освен това, развитието на империята винаги води до промяна на вътрешния баланс на силите в полза на управляващия елит. Затова за движенията за мир е важно да отбележат, че точната материална преценка разкрива, че положението на обикновените граждани е по-зле и те губят правата си, когато страната им има имперски амбиции.

Въпреки това, движенията за мир не трябва да използват тези изводи като основни доводи срещу имперските цели. Основна задача на гражданите е да не позволят на правителството, което претендира, че говори от тяхно име да води имперска политика, защото империализмът е погрешен. Погрешно е да се нарушава суверенитета на други народи. Погрешно е да се намесваме във вътрешните работи на други страни – да подкопаваме режими, които се стремят към суверенитет и да подкрепяме режими, които целят господство. Погрешно е да се използва военна, икономическа и политическа власт, за да се възползваме от облагите от международните инвестиции и търговията с по-слабо развитите страни. Освен това, империите не са вечни. И всички ние можем да живеем много по-добре в свят на мирно съжителство, управляван от международни закони, където ползите от икономическото сътрудничество се разпределят справедливом, отколкото в свят, в който постоянно изчезват или се раждат империи.

Няма причина да смятаме, че избавянето на света от войните е лесна задача. Хората са водели войни от незапомнени времена. С увеличаването на населението на Земята, оръжията ни стават все по-смъртоносни и опасни за околната среда, последствията от неуспешните опити да отстраним този човешки навик стават все по-страшни. Но ние сме разумни същества и можем да се учим от грешките си. Няма движение за мир без войска. Филис Бенис, който оглавява екип от антивоенни активисти в Института за политически изследвания във Вашингтон, обича да отбелязва, че все още има две супер сили в света. Съветският съюз вече не съществува, но Съединените щати не са супер сила без противник от световна класа. Движението за световен мир е другата супер сила и ние никога не трябва да подценяваме потенциала и силата си.

МР: Какви прозрения предлага икономиката на участието на тези, които са част от антивоенното движение? Предлага ли стратегии за изграждане на движението или за постигане на световен мир?

РХ: Икономиката на участието се основава на убеждението, че хората сами могат да управляват собствените си икономически дейности и да си сътрудничат с останалите ефикасно чрез честни и демократични начини на действие. Освен това, когато работим по този начин даваме по-големи резултати, отколкото когато малка група хора определя задълженията на по-голяма част от нас. Този урок се отнася и до движението за мир. Движението за мир се състои от милиони хора и десетки хиляди мирни групи и организации. Когато мирни групи отговарят за собствените си дейности и когато мирни групи сформират организации и коалиции, ръководени от самоуправленски, демократични начини на действие, които да координират усилията си, тогава движението за мир е по-силно. Но това не е начинът, по който повечето хора са свикнали да работят заедно. Хората са свикнали с йерархията. Хората взимат участие в движението за мир с расистки и сексистки нагласи, независимо дали го осъзнават. Така както икономиката на участието изгражда институционални поправителни мерки за идеологии, които са социално проблемни – като предприятия с равнопоставени длъжности или малцинствени организации – така и движението за мир има нужда да разработва поправителни мерки за възможни пороци, които хората са натрупали извън пределите на движението.

http://vanparecon.resist.ca/

Превод: Елис