Революциите на Изток (М. Албърт и Р. Ханел)

Както пише на един чешки плакат: "На поляците им трябваха десет години, на унгарците – десет месеца, на източногерманците – десет седмици, а на чехословаците – десет дни" да свалят режимите, някога смятани за непоклатими. Ще направим опит да разграничим доброто от лошото, да се отбележи кое е изненадващото и кое – не. Империите на злото: едната си отива, остава другата.

Първият превод на тази статия на Майкъл Албърт и Робин Ханел се появи на български преди няколко години в Z на български, в превод на Александър Ванчев. За съжаление обаче се оказа, че статията не е преведена в цялост и липсват последните 6 страници (условно показани тук като Част 3 от целия текст; част, която според нас е много важна и ключова). Поради тази причина предлагаме довършения превод в пълния му вид. Въпреки че статията съвсем не е нова, тя звучи доста актуално и днес от дистанцията на времето, почти 20 години след падането на СССР и предлага доста обективен (поне според нас) анализ на това, което е било преди 1989 и това, което се случи след 1989...

Най-доброто е, че империализмът и политическият авторитаризъм за пореден път отстъпиха пред въжделенията на хората. Малко след Втората световна война Съветският съюз наложи своите приоритети на суверенните народи на Източна Европа. От гледна точка на повече от сто милиона източноевропейци, най-важното беше, че през следващите 40 години техните правителства управляваха единствено с мълчаливото съгласие на Кремъл.

Няма оправдание един народ да диктува обществените работи на друг, дори ако институциите "за износ" са по-добри в сравнение с местните. Но в този случай няма нужда да се обсъждат тънкостите в израза: "революцията не може да се изнася", защото в следвоенна Източна Европа наложената със сила система не беше прогресивна. 1) Политическият живот във всеки положителен смисъл престана да съществува за две поколения. Вместо това "политика" стана съпротивата срещу полицейските държави да вербуват по един доносник за всеки разработван. 2) Въздействието на "социалистическия реализъм" върху източноевропейската култура не беше много по-различно от въздействието на вандалите върху Рим. В Чехословакия например, след съветската инвазия през 1968 разцветът на киното, театъра и литературата беше тотално смазан и заменен от пропаганда на "социалистическия реализъм", погрешно обявена за "култура". И накрая, 3) въпросът дали в търговията Съветите обираха или субсидираха Източна Европа едва ли имаше значение, тъй като наложената система създаде "зомби"-икономики в Източна Европа, по модела на техния съветски прототип.

Не бива да се подлъгваме по привидната лекота, с която един след друг падаха режимите през последните 12 месеца. През последните 40 години тоталната непопулярност на съветския империализъм беше демонстрирана както с всекидневна пасивна съпротива, така и с периодични, героични бунтове. Чехословашкият, източногерманският и българският народ се възползваха до голяма степен от ефекта на доминото след събитията в Полша и Унгария. Но събитията в Унгария бяха отзвук от над 10 години самостоятелни, мъчителни промени, които свиваха съветското господство и същевременно разширяваха границите на допустимото недоволство. В случая с Унгария промените бяха до голяма степен дирижирани от фракции в самата комунистическа партия, в известен смисъл марионетките си играеха с техните кукловоди. Полският народ извоюва свободата си с десетгодишна стачка, водена от една от най-внушителните организации изправяли се някога срещу тоталитарен режим. "Солидарност" беше физически смазана от полската военщина с оправданието "по-добре полските, отколкото руските щикове".

Нещо повече, постепенната унгарска борба от 1968 до 1989 беше до голяма степен реакция на съветската инвазия през 1956. А възходът на "Солидарност" през 1980 беше предшестван от сериозни протести на интелектуалци и работници през 1976 и 1970. И докато чехите се възползваха от ефекта на доминото през 1989, те заплатиха цената на своя анти-империализъм през Пражката пролет на 1968.

Във всеки случай, ние станахме свидетели на една анти-империалистическа победа в огромни мащаби. Повече от 100 милиона души, които почти нямаха думата в своята вътрешна и външна политика в продължение на 40 години, започват да упражняват своите суверенни права. Налага се обяснение само на въпроса защо революциите успяха през 1989 и защо толкова много анти-империалистически активисти на Запад трудно намират повод за радост.

Естествено, най-удобните и лесно опровержими тълкувания бяха предложени от злорадстващата управляваща класа на Запад и традиционните медии. Те смятат, че: (1) Западът най-после е спечелил Студената война, поради "нашата" непоклатима защита на свободата и свободите и (2) капитализмът триумфира над социализма.

Първо, безкомпромисната политика на НАТО и рейгъновата надпревара във въоръжаването послужиха единствено за забавянето на края на Студената война, защото предоставиха на Брежнев и компания оправдание за продължаващото дрънкане на оръжия. Ако на Запад някой имаше принос за края на надпреварата във въоръжаването, то това беше движението за мир, което в крайна сметка показа на Михаил Горбачов и на мнозинството от хората в Западна и Източна Европа, ако не на техните водачи, че щом при ядрена война всички губят, всеки, който може да започне ядрена война е също толкова могъщ, колкото и онзи, който има най-голям арсенал.

Нещо повече, Западният блок не изпрати войски в Унгария през 1956, в Чехословакия през 1968 или в Полша през 1981, нито пък прекъсна дипломатическите отношения до освобождаването на хавеловците на Източна Европа от затворите. Официалната западна подкрепа на източноевропейската опозиция беше винаги дозирана така, че да отклони критиката към несправедливостите на Запад като съсредоточи вниманието върху несправедливостите на Изток. И макар Горбачов да не е "прероден" анти-империалист, негово беше решението да не прати танковете в Източна Европа и то улесни източноевропейските революции през 1989. Не ескалацията на надпреварата във въоръжаването на Запад наложи тази отстъпчивост. Натрупаната морална, политическа и икономическа цена на поддържането на една империя и несъвместимостта на брежневата доктрина с търсените от Горбачов вътрешни реформи доведоха до края на доктрината.

Второ, претенцията, че революциите от 1989 доказвали предимствата на капитализма пред социализма, е още по-абсурдна. Този аргумент вече се смята за логически недопустим, все едно преди 60 години някой да твърдеше, че Голямата депресия на Запад доказва предимствата на Сталин. Претенцията, че несполуките на източноевропейските и съветската икономики са и несполуки на социализма, е също лъжлива. Независимо как ги наричат техните управници и критици, както ще обясним по-нататък, нито една от тези икономики никога не е била социалистическа.

След като стана ясно, че Москва няма намерение да праща танковете, дните на комунистическите правителства в Източна Европа бяха преброени. Дали Горбачов е предвиждал, че това ще доведе до крах не само на праволинейните, но и на реформистките комунистически режими, на СИВ и на Варшавския договор, е трудно да се разбере. Но изборът да нареди военна намеса в подкрепа на режимите, решени да продължат именно онова, което той смята да демонтира в Съветския съюз, очевидно е бил още по-проблематичен.

Във всеки случай сега е очевидно, както би следвало да бъде през цялото време, че марионетните режими на Съветите в Източна Европа са зависели изцяло от външната военна поддръжка. Когато политиката в крайна сметка опира до вътрешните сили, едната страна се оказа без никаква подкрепа. Марионетните режими на Съветите в Източна Европа се стопиха също толкова бързо и безкръвно, както правителството в Ел Салвадор би изчезнало, ако политиката в Централна Америка беше сведена до вътрешните сили, ако, да речем, Джеси Джаксън беше избран за президент на САЩ като кандидат на Коалицията "Дъга".

Етническият бунт в Съветския съюз

Но ако анти-империалистите могат спокойно да празнуват смъртта на съветското господство над Източна Европа, какво да кажем за предизвикателствата към съветската власт идващи от Талин, Рига, Вилнюс, Кишинев, Баку, Алма-Ата, Душанбе, Ашхабад, Ташкент, Ереван, Тбилиси и Киев?

Съветският съюз, според картата на National Geographic от 1990 е "най-голямата държава на земята, тромава федерация, включваща стотина етнолингвистични групи" и почти толкова движения, борещи се за национално освобождение.

Балтийските републики Литва, Латвия и Естония са били независими между двете световни войни, но са предадени към съветската сфера на влияние през 1939 като част от договора между Хитлер и Сталин и са анексирани от Сталин през 1940, заедно с Молдова, предадена от Румъния пак под натиск от страна на Сталин. Не е изненадващо, че националистическите и сепаратистки чувства са най-силни там.

Повечето други републики са наследени от стария царски режим в резултат на Февруарската и Октомврийската революции през 1917 и Гражданската война през 1918-1921, в която вътрешните противници, активно подпомагани от всички западни сили, включително Съединените щати, не успяват да свалят новото болшевишко управление. Когато Съюзът на съветските социалистически републики е създаден през 1922, той се състои от Руската, Белоруската и Украинската републики и Транскавказката република, която включва днешните републики Грузия, Армения и Азербайджан.

От друга страна, различните централноазиатски народности водят партизанска война с новия съветски режим през 20-те години. И докато републиките Узбекистан и Туркменистан са включени сравнително бързо през 1924, таджиките, които говорят ирански език и някога са били част от Персийската империя, са интегрирани в Съветския съюз чак през 1929. Но с изключение на балтийските републики, Молдова и Таджикистан, насилствената интеграция на малцинствените народности е извършена преди болшевиките. И във важния случай с Азербайджан, разделянето на азерската "общност" между днешните Иран, Турция и Съветския съюз, също предхожда Руската революция.

С това не казваме, че "народността" не винаги е била сериозен проблем в политическия живот на Съветския съюз, нито пък, че легитимността, още по-малко мъдростта, на политиката на централната власт в тази област не подлежат на съмнение. Напротив, до голяма степен днешните етнически проблеми на Съветския съюз са резултат от "общностната" политика, не по-малко погрешна от "политическата" политика на създаването на еднопартийна държава или "икономическата" политика на авторитарно управление на предприятията и бюрократично, централно планиране.

От самото начало Ленин и болшевиките обещават различни отношения между централната власт и исторически обособените общности, насилствено интегрирани в Царската империя. Съюзът на съветските социалистически републики е определен за доброволен съюз на републики с легитимни автономни права, включително правото на отделяне, гарантирано от Конституцията. Но от самото начало отношенията между съветската реторика и реалност в тази област са христоматиен пример за "празнодумство". Пропастта между реторика и реалност се задълбочава стабилно през годините на Ленин и придобива оруелови измерения през дългото царуване на Сталин. Докато реториката подчертава "доброволното съюзяване, автономия и уважение към местната култура", в реалността се провежда политика, заслужаваща по-уместното определение "културна хомогенизация".

Застъпниците на културната хомогенизация я защитават като единствен начин да се предотврати геноцидът, расизмът, шовинизмът, етноцентризмът, погромите и религиозното преследване. Идеята е, че като се интегрират исторически различни общности в една единна, обща култура, мислеща по "научни", а не "първобитни" методи и живееща по социалистическите норми и ценности, могат да се разрешат противоречията например между арменци и азербайджанци чрез превръщането им в комунисти (и комунистки?). Азерските погроми срещу арменците в Нагорни Карабах, ответните изселвания на азери живеещи в Армения, въоръжаването на Народния фронт на Азербайджан и Арменското национално движение, добре планираният погром срещу арменското население в Баку, който предизвика интервенцията на Съветската армия и последните събития в Ашхабад и Душанбе, където мюсюлманските мнозинства реагираха на слуховете за преференциално преселение на арменските християни бежанци в техните републики, ясно показват, че тази политика се е провалила. Когато изчезват репресиите на диктатурата, старите противоречия се оказват изострени, а не се смекчени от годините на културна хомогенизация.

Докато някои хора спорят, че неуспехът на културната хомогенизация да разреши тези и други "междуобщностни" сблъсъци се дължи главно на погрешното прилагане на една правилна политика, а други го приписват на вроденото непокорство на човешката природа, по-издържаното обяснение е, че политиката на културна хомогенизация е изначално сбъркана и работи против самата себе си. Нещо повече, неуспехът на политиката не се дължи на липсата на многобройни "редакции", "корекции" и опити за нейното "усъвършенстване". В продължение на 70 години централната власт редува "твърда" и "мека" версия на културната хомогенизация – веднъж екзекутира, арестува или депортира националисти и духовни водачи, изгаря книги, писани на неруски езици и некирилски азбуки и забранява символите на културна идентичност; друг път облекчава ограниченията като чества "древни" местни обичаи и "народни" танци и музика. Но редуването е винаги тактическо. Крайната цел винаги е да се заровят различията между общностите в безобидното минало, докато се изкове нова, обща културна идентичност.

Показателен е случаят със Султан-Галиев. Султан-Галиев става комунист през 1917 и основава Мюсюлманската комунистическа партия. Той се бие срещу белогвардейския генерал Колчак в гражданската война и получава обещания от централната болшевишка власт – въпреки опозицията на местните руски водачи, – че ще му бъде разрешено да основе мюсюлманска държава в края на войната. Сталин, който отговаря за националните въпроси в партията по лениново време, по-късно оттегля обещанието и заповядва сливането на Мюсюлманската комунистическа партия с местния руски комунистически клон в Централна Азия.

Сталин заклеймява определения от него "местен национализъм" като контрареволюционен. Султан-Галиев настоява да се провежда политика, която да запази прогресивните черти на Исляма. Когато протестите на Султан-Галиев биват отхвърлени, той стига до заключението, че източният пролетариат (руснаците) желае не освобождаването на източното селячество (мюсюлманите), а тяхната експлоатация и в последствие повежда въстания срещу руснаците. Султан-Галиев се бои от продължаване на руския империализъм под егидата на болшевиките и се превръща в това, което днес наричаме "революционер-националист". Накрая той е пленен, съден и изключен от партията от Сталин през 1923.

Този пример от историята на съветската етническа и културна политика е необичаен единствено с леката присъда. Той хвърля значителна светлина върху стотици инциденти, които не получават вниманието, отредено на сепаратистките движения в балтийските републики и междуобщностната битка между азери и арменци в западните медии. Един скорошен пример, който по случайност идва от една от старите крепости на Султан-Галиев, илюстрира гласността в действие и трудностите в примиряването на автономията на общността с опазването на основните личностни права:

Москва, петък, 15 февруари. Въпреки забраната, хиляди хора излязоха в Душанбе, разкъсваната от сблъсъци столица на Таджикистан, да настояват за оставката на цялото местно ръководство на Комунистическата партия, пишат днес съветските медии. Осемхилядната демонстрация иска също така работни места за десетките хиляди безработни, по-добри условия на живот и прекратяване продажбата на свинско, което преобладаващото мюсюлманско население няма право да яде… Информационната агенция съобщава, че 18 души са убити, а 200 ранени от началото на сблъсъците в събота вечер... В сряда млади жени са пребити в автобус, за "нарушаване на мюсюлманските закони", тъй като са пътували на обществено място без фередже. Информация на Интерфакс, огласена от Московското радио.

В продължение на 70 години подобни инциденти остават неотразени. Водачите се екзекутират или заточват в ГУЛАГ, а цели села биват "колективно" наказвани, почни както израелската армия днес колективно наказва цели села за участие в Интифадата. В продължение на 70 години партийните комитети, Комсомолът и "Съюзът на борците атеисти" да се изкоренят местните обичаи, традиции и литература и насила да се набива в главите на учениците догматичният марксизъм-ленинизъм-атеизъм. Нито пък Сталин е единственият водач, налагал твърдолинейния вариант на културната хомогенност. След смъртта на Сталин Берия предлага да се отслабят усилията за културна хомогенизация, но Хрушчов, бъдещият политически и стопански реформатор, е против всякаква либерализация. През 1956 Хрушчов заявява, че периодът на "културно сближаване" – който уж е бил по времето на Сталин! – трябва да бъде последван от период на "културно сливане". Хрушчов възхвалява Съветския съюз като "нов тип етническа общност, по-висша от нацията" и налага политика, насочена към "пълното единство", "бъдеща единна световна култура на комунистическото общество", в която всички "местни култури" ще бъдат асимилирани.

Наивно ли е да се смята, че ако една политика на уважаване и облекчаване на мюсюлманските традиции, а не тяхното заклеймяване и потискане, като същевременно се защитават правата на младите жени, които решават да не ги спазват, е била прилагана разумно през последните 70 години, ситуацията днес би била по-различна?

Сърцевината на проблема е, че било в твърда или в мека форма, културната хомогенизация застрашава самоопределението на исторически различни общности и предизвиква логични защитни реакции на напълно законно негодувание. Затова, от гледна точка на жертвите, макар някои от провеждащите политиката да са имали достойни за уважение подбуди, марксистката културна хомогенизация по същество не се различава от царския културен империализъм. Съдържанието на външната култура, която "чуждите" се опитват да наложат, е различна при царя и при болшевиките. Но новата заплаха за културната идентичност беше, ако не друго, то поне по-голяма при Съветите, отколкото при царския режим, поради по-всеобхватната система на намеса в личния живот и по-голямото месианство на новите управници.

Затова, макар политиката на съветската власт да не беше създала противоречията между азери и арменци, нито пък окаяната патриархалност на Централноазиатските мюсюлмански общности, съветската политика продължи да изостря междуобщностните противоречия и да подронва авторитета на хората отвътре, които се бореха с потискащите страни в живота на общностите, като застрашаваше самото съществуване на малцинствените общности. Вместо това, имаше нужда от политика, която наричаме "интеркомунализъм", тоест зачитане легитимността на историческите общности, гарантиране на всяка общност в Съветския съюз необходимите средства за извършване на дейности, които изразяват нейната историческа идентичност и ограничаване на намесата до защита на правата на личността да напусне общността без натиск или физическо насилие.

Това не означава, че общностните проблеми, които господстваха в гражданската реакция на отварянето отгоре при Горбачов, за негово голямо учудване, ще бъдат лесно разрешени. Но като се признае не само царското имперско наследство, но и обратният ефект на съветската политика на културна хомогенизация, днешните "националистически" движения се изправят в по-различна светлина. Не само Горбачов, но и повечето западни наблюдатели, които желаят успех на гласността и перестройката, гледат на националистическите движения като на смущаващи, в най-добрия случай, и реакционни, в най-лошия. Единствените симпатии към националистическите движения отвън изглежда идват от десните кръгове на Запад, които желаят разпадане на Съветския съюз. Но нашето тълкуване предполага не само, че стремежите на общностите към самоопределение имат законни основания, също както политическите движения на роднините и приятелите на жертвите на сталиновия политически терор имат законни основания, но че исканията за самоопределение на общностите са също такава част от новото, прогресивно съветско общество, каквато са и исканията за повече политическа демокрация.

Макар да е безсмислено да се смята, че външни критици могат да определят съветската политика, критиците не бива да отбягват трудните въпроси. И какво би означало за Съветския съюз днес насърчаването на автономията в солидарност?