Капитализъм на бедствията: икономиката на катастрофите (Наоми Клайн)

След всяко едно бедствие е съблазнително да си представим, че загубата на живот и производителност най-накрая би изиграло ролята на плесница, която да провокира политическата класа да пусне в ход някакъв нов вид "Нов курс на Рузвелт". Фактически, точно обратното се случва: бедствията са се превърнали в предпочетените моменти за прокарване на виждания за безмилостно разединен свят, такъв в който идеята за обществена сфера няма място. Наречете го капитализъм на катастрофите. Всеки път, когато нова криза удари – даже и когато тази криза сама по себе си е вторичен продукт от идеологията на свободните пазари – страхът и дезориентацията, които настъпват, биват впрегнати за създаването на радикално социално и икономическо преустройство. Всяко ново сътресение играе ролята на акушерка за един нов курс на икономическа шокова терапия. Крайният резултат е същото това необосновано разделение между включените и изключените, защитените и прокълнатите, което е на показ в Багдад.

Не толкова отдавна, кризите бяха времена на социално изравняване, необикновени моменти, когато пулверизирани общества оставяха настрана различията и "гребяха" заедно. Днес, това са моменти, в които още повече се разделяме един от друг и се накланяме към радикално сегрегирано бъдеще, където някои от нас ще изчезнат от картата, а други ще се изкачат в паралелен приватизиран свят, снабден с добре асфалтирани улици и небесни магистрали, безопастни мостове, бутикови училища, бързоскоростни летищни терминали и луксозни метра.

Преди три години, когато бях в Багдад по работа за списанието Харпърс, една ранна сутрин посетих Кадамия, регион населен предимно от шиити. Един иракски колега беше чул, че част от квартала се е наводнил предишната нощ, както често се случвало. Когато пристигнахме, улиците бяха наводнени от гладка синьо-зелена течност, която клокочеше от канализацията под износения асфалт. Едно семейство ни покани да видим какво честите наводненията бяха сторили на някога прекрасния им дом. Стените бяха мухлясали и напукани, а всяка вещ – книги, снимки и канапета – се беше смесила с мръсна пяна, наподобяваща тиня от водорасли. Отвън, заградената градина се беше превърнала във вонящо блато, а детска люлка висеше отчаяно от мъртво палмово дърво. "Беше красива градина", ни каза собственикът Дурдам Ясин, "отглеждах домати".

Ясин започна да сочи с пръст виновниците. Първо бил Садам, който харчил парите от петрол за оръжия, вместо за инфраструктура по време на ирано-иракската война. След това дошла войната в Персийския Залив, когато американски ракети ударили електроцентрала наблизо и това спряло електричеството на службата по работа с канализациите. После било ред на санкции от Обединените Нации, когато градските работници не смогнали да сменят съществени части от канализационната система. Като капак дошла и инвазията от 2003, която допълнително "изпържила" електрическия далекопровод. Наскоро дошли и компании като Bechtel и General Electric, които били наети да оправят тази каша, но се провалили.

Зад кюшето, камион безделничеше с големия си маркуч, вкаран в един от каналите. "Най-мощната вакуумна помпа в света" – рекламираше на английски една от вратите на камиона. Ясин обясни, че съседите били изтеглили парите си, за да платят на компанията да изсмуче последната партида от тиня, скъпо и временно решение на проблема. Джамията също била помогнала. Когато си тръгнахме, забелязах, че този вид частни камиони могат да се видят на всяка пресечка.

По-късно същия ден се отбих в световноизвестната "Зелена Зона" на Багдад (мястото, където са съсредоточени "съюзническите сили", а преди това – дом на много министерства, военни бази и дворци на Садам Хюсеин - бел. прев.). И там предизвикателствата на живеенето без функционираща обществена инфраструктура бяха поети от частни фирми. Разликата е, че в Зелената Зона предприетите действия всъщност имат ефект. Територията си има собствен електрически далекопровод, собствени телеграфни и канализационни системи, собствен запас от петрол, възможно най-добрите болници, с чисто новички кина – всичко това защитено от пет метрови в дълбочина стени. Чувството беше странно, все едно гигантски, укрепен карнавален кораб беше пуснал котва насред море от насилие и отчаяние, кипящата Червена Зона, каквато е Ирак. Ако някой можеше да се качи на борда, там го очакваха питиета около бара в басейна, безвкусни холивудски филми и морски дарове. Ако пък не си от избранниците, можеше и да те застрелят за това, че стоиш твърде близо до стената.

Навсякъде в Ирак ярко се открояват безумно различните ценности, приписани на различни категории хора. Западняците и техните иракски колеги си имат пропусквателни пунктове на входа на улиците им, метални стени пред къщите им, бронежилетки и частни телохранители на повикване по всяко време от денонощието. Те пътуват из страната в заплашителни бронирани конвои, с наемни войници, насочили оръжията си от прозорците, следвайки основната си заповед да "защитават главатаря". С всяко свое движение те прокламират безпощадното съобщение: "Ние сме избраните", "Нашите животи са безкрайно по-важни от вашите". Междувременно, средната класа иракчани остават верни на следващото стъпало от стълбицата: те могат да си позволят да си купят покровителство от местни наемни войници, имат възможност да откупят член на семейството, държан от похитители и в крайна сметка могат да избягат в живот на бедност в Йордания. Но голяма част от иракчаните не разчитат на никаква защита. Те вървят по улиците на Ирак, изложени на всевъзможни опустошения с нищо, което да застане между тях и следващата кола бомба, освен собствените им дрехи. В Ирак щастливците си имат кевлар, а останалите броеници.

Както повечето хора и аз видях разделението между Зелента и Червената зона на Багдад чисто и просто като вторичен продукт от войната. Това е, което се случва, когато най-богатата страна в света си спретне лагер в една от най-бедните страни в света. Но днес, след години прекарани в посещения и на други бедствени зони, като Шри Ланка след цунамито и Ню Орлианс след Катрина, започнах да гледам върху Зелените/Червени Зони в света по различен начин: забързан вариант, на това което силите на "свободните пазари", причиняват на обществата ни дори и в мирни времена. В Ирак, телефоните, тръбите и пътищата са разрушени от оръжия и търговски ембаргота. В много други части от света, включително и в САЩ, те са били разрушени благодарение на идеологии, войната над "големите правителства", религията на данъчните отстъпки и фетишът към приватизиране. Когато тази ронеща се инфраструктура се съчетае с нарастващите напрежения в климата, ефектът може да е толкова разрушителен, колкото и по време на война.

Миналият февруари например, Джакарта претърпя едно от тези предсказуеми бедствия. Придойде дъждът, както всяка година, но този път водата не се изтече в добре известните изгнили канали на Джакарта и половината от града се напълни като басейн. Градът мина през масова евакуация и най-малко 57 души загинаха. Нито бомби, нито търговски санкции бяха нужни за провала на инфраструктурата на Джакарта – фактически, устойчивото и непрекъснато разяждане на общественото поле в Джакарта се беше настанило под знамето на "свободната търговия". Десетилетия, подкрепяните от Вашингтон програми за структурни регулации са разглезили инвеститорите и уморените от глад обществени услуги, водейки до такива клишета на изкривено развитие, като бляскави молове със закрити скейт рампи, обградени от ровове разбити канали. Днес, тези канали са напълно пренебрегнати.

В по-богати държави, където обществената инфраструктура е била много по-добре развита преди започването на упадъка, е било възможно забавянето на подобен вид калкулации. Политиците са имали възможност да намалят данъците и да хулят срещу голямото правителство, даже и когато техните избиратели са ползвали пътищата, посещавали са училища и жадно са пили от огромните обществени проекти на 30-те и 40-те. Но след няколко десетилетия, този номер спря да работи. Американското общество на строителните инженери многократно предупреждаваше, че САЩ са толкова назад в поддържането на обществената си инфраструктура – пътища, мостове, училища и язовири – че би струвало повече от трилион и половина долара за период от пет години, за да могат нещата отново да отговарят на стандарта. Миналото лято това предупреждение оживя: срутващи се мостове, наводнени подлези, експлоадиращи парни тръби и все още разтърсващата трагедия, която започна при срутването на дигите в Ню Орлианс.

След всяко едно бедствие е съблазнително да си представим, че загубата на живот и производителност най-накрая би изиграло ролята на плесница, която да провокира политическата класа да пусне в ход някакъв нов вид "Нов курс на Рузвелт". Фактически, точно обратното се случва: бедствията са се превърнали в предпочетените моменти за прокарване на виждания за безмилостно разединен свят, такъв в който идеята за обществена сфера няма място. Наречете го капитализъм на катастрофите. Всеки път, когато нова криза удари – даже и когато тази криза сама по себе си е вторичен продукт от идеологията на свободните пазари – страхът и дезориентацията, които настъпват, биват впрегнати за създаването на радикално социално и икономическо преустройство. Всяко ново сътресение играе ролята на акушерка за един нов курс на икономическа шокова терапия. Крайният резултат е същото това необосновано разделение между включените и изключените, защитените и прокълнатите, което е на показ в Багдад.

Вземете под внимание незабавната реакция около различните инфраструктурни кризи, които се случиха миналото лято (лятото на 2006 – бел. прев.). Четири дни след срутването на моста в Минеаполис, редакторският колектив на Wall Street Journal излезе с предложение: "използване на частни инвеститори за построяването и управлението на обществените мостове и пътища" със средствата, получени от непрекъснато увеличаващите се данъци. След като силни дъждове причиниха затварянето на линиите на метрото, вестник New York Times излезе с уводна статия под заглавието "Продайте Метрото". Това беше призив отделните влакови линии да започнат да се конкурират една с друга, съблазнявайки своите клиенти с най-безопасните и най-сухите услуги - и "таксуването на по-високи цени, когато конкурентните линии, стискайки се за инвестициите им, бъдат затворени с релеите им под вода". Не е трудно да си представим на какво би заприличал този свободен пазар на метрото: бързоскоростни линии, превозващи пътници между кварталите Upper West Side и Wall Street (богати квартали в Ню Йорк), докато влаковите линии обслужващи South Bronx, не само биха продължили по пътя на своето дълго западане, а чисто и просто биха се удавили.

В същата седмица, когато се срути мостът в Минеаполис, истерия изригна покрай закъснелите полети на летището Хийтроу в Лондон, подбуждайки списание The Economist да изиска "радикална реформа" по отношение на "запуснатата, сбита" постройка. Летищата в Лондон са вече приватизирани, но сега, според списанието, те трябва да се дерегулират, позволявайки на терминалите да се конкурират помежду си: "различни компании биха могли да предоставят различни форми на преминаване през охраната, някои да са по-бързи и по-предпочитани от други." Междувременно, в Ню Орлианс, училищата се подготвяха наново да отворят врати за есента. Повече от половината от учениците в града щяха да посещават чисто новички чартърни училища (частни училища, обслужващи основното и средното образование в САЩ, които получават пари от държавата, но са освободени от някои регулации, които се отнасят до държавни училища, в размяна на определен вид отговорности за производството на дадени резултати, които са определени за всяко чартърно училище), където учениците ще се наслаждават на по-малки класове, добре подготвени учители и подновени библиотеки, благодарение на налети парични средства от държавата и различни фондации, които както New York Times характеризира, са "националната превъзходна лаборатория за широкото използване на чартърни училища". Но чартърните училища са само за деца, които са приети от системата – образователна Зелена зона. Останалите ученици, които ще посещават държавни училища – голяма част от тях със специални физически и психологически нужди, или с други думи по-голямата част от афро-американците – са изсипани в старата система, предхождаща урагана Катрина: без допълнителни финансови средства, препълнени класни стаи и повече охрана, отколкото учители. Образователна червена зона.

И други институции, които се опитваха да преодолеят различията между супер-бедните и супер-богатите в Ню Орлианс, също бяха подложени на атака: хиляди субсидирани жилища бяха намерили място в програмната схема за разрушаване, а болницата Черити, най-голямата сграда за обществено здравеопазване, остана затворена. Първоначалната криза беше създадена и задълбочена от обществената инфраструктура, която висеше на косъм; в последвалите години истинското бедствие беше използвано като извинение за довършване на работата.  

Ще има още Катрини. Кокалите на държавите ни – толкова крехки и застаряващи – ще бъдат под натиска на още много бури, както климатични, така и политически. И когато ключови парченца от инфраструктурата бъдат разрушени, няма никаква гаранция, че те ще бъдат възстановени или построени наново, или поне достигнат състоянието, в което са били преди. Най-вероятно те ще бъдат оставени да изгният, а богатите ще се изтеглят в заградени от високи стени квартали и нуждите им ще бъдат посрещнати от частни компании.

Не толкова отдавна, кризите бяха времена на социално изравняване, необикновени моменти, когато пулверизирани общества оставяха настрана различията и "гребяха" заедно. Днес, това са моменти, в които още повече се разделяме един от друг и се накланяме към радикално сегрегирано бъдеще, където някои от нас ще изчезнат от картата, а други ще се изкачат в паралелен приватизиран свят, снабден с добре асфалтирани улици и небесни магистрали, безопастни мостове, бутикови училища, бързоскоростни летищни терминали и луксозни метра.

При разбулването на истината за Ирак и Ню Орлианс стана ясно, че пазарът, който се отвори благодарение на тези кризи не са само училищата, пътищата и петролните кладенци; кризите сами по себе си са новите водещи пазари. Военният индустриален комплекс, срещу който предупреди Айзенхауър през 1961, се е развил и превърнал в нещо, което е най-добре разбираемо като комплекс на капитализма на катастрофите, в който всяка функция, свързана с бедствие или конфликт (водене на война, осигуряване безопасност по границите, шпионаж върху гражданите, реконструкция на градове, лечение на травматизирани войници), може да бъде изпълнена от всяка една корпорация срещу печалба. Този комплекс не се задоволява чисто и просто с поддържане на държавата, по начинът по който традиционният военен предприемач е работел. Той цели в основата си да изземе основните функции на държавата чрез собствените си печеливши предприятия, точно както направи в Зелената зона на Багдад.