И нека бъдат пазари: Евангелистките корени на икономиката (Гордън Бигелоу)

Икономическата наука – в сеансите на популярните ѝ аватари в медията и политиката – е космологията и теодицеята на съвременната ни култура. Повече от самата религия, повече от литературата, повече от кабелната телевизия, икономиката е тази, която предлага доминиращия наратив на сътворението в нашето общество, обрисувайки отношението на всеки от нас към вселената, която обитаваме, отношението на човешките същества към Бога. И историята, която се разказва, е изумителна. В нея огромното множество от непознати индивиди – всеки сам за себе си, всеки в еднолична борба – въпреки всичко са обвързани заедно в една красива и естествена подредба на битието: Пазарът. Това разбиране на пазарите – не като артефакти на човешката цивилизация, а като природен феномен – сега служи като безспорна база за почти всеки политически или социален дискурс.

Макар че сливането и окрупняването на медийни компании започна да води до монополизъм върху обществената информация, собственическите ограничения върху тези компании не бяха засилени, а отслабени, защото "пазарът" щял да наложи собствените си естествени граници на растежа. Когато корпоративните счетоводни стандарти имаха нужда от поправки през 90-те, такива мерки бяха отхвърлени, защото щели да внесат смущения в "пазарните сили". Системата за социални осигуровки може скоро да падне жертва на същата непреодолима аргументация.

Проблемът е, че историята, разказвана от икономическата наука просто не се връзва с реалността. Това може да бъде видяно достатъчно ясно в последните скандални примери за провали в пазарния начин на мислене – как медийните гиганти продължават да растат или как нееднозначните наредби за корпоративно счетоводство унищожават безбройни милиони от лични инвестиции. Но официалната икономика също се проваля и на едно по-фундаментално ниво: в начина, по който моделира базовото човешко поведение. Централната предпоставка на стандартната икономика е, че хората фундаментално са индивидуалистични, а не социални животни. Теорията гласи, че всеки икономически избор е проява на автентичен и неопосредствен личен интерес, рационален израз на това, което сме и искаме в живота. Но в действителност дори чисто "икономическите" ни избори не са направени на базата на чисто автономна самоличност; всичките ни избори са родени от слоеве преживявания в контакт с други хора. Това, което е напълно отсъстващо от икономическия възглед за съвременния живот е разбирането за социалния свят.

Това беше именно диагнозата, поставена преди пет години от група френски студенти по икономика, които публикуваха дисидентското си мнение в отворено писмо, което вдигна известен шум в световната преса. В писмото студентите обявиха, че икономическата теория преподавана в курсовете им е безнадеждно несъстоятелна, затънала в собствения си частен модел на действителността. Те писаха:

Ние искаме да излезем от въображаемите светове! Повечето от нас избраха да учат икономика, за да придобият по-дълбоко разбиране за икономическите феномени, с които гражданството се сблъсква днес. Но науката, която ни преподават обикновено не отговаря на тези очаквания... Тези научни несъответствия, това незачитане на конкретните реалности, представляват огромен проблем за тези, които биха искали да са полезни на икономическите и социални участници в обществото.

Икономическата наука е болна – твърдеше писмото – патологично дистанцирана от проблемите на истинските пазари и истинските хора.

Студентите, които сложиха тази диагноза в 2000 г. бяха от най-престижната магистърска програма по икономика във френската университетска система Гранд екол и поради това тяхната аргументация не можеше да бъде лесно отхвърлена. Критиците, обвиняващи икономистите, че са жреци на безполезна теория, обикновено биват сами обвинени в глупост: че са неспособни да проумеят елегантния математически апарат, който доказва как теорията работи. Но математическите акредитиви на тези студенти бяха безукорни. Най-добрите от новото поколение въставаха срещу тяхното обучение, така че пресата и публиката им обърнаха внимание. Ортодоксалните икономисти контраатакуваха, първо във Франция и след това международно. Десният глобалист Робърт Солоу написа свирепа уводна статия в "Льо Монд", защитавайки стандартната икономическа теория. Спорът се проточи толкова много, че френският министър на образованието взе лично отношение.

Катедрите по икономика по света са пренаселени с един определен вид икономисти. В самата дисциплина ги наричат "неокласически" икономисти, а научният им подход е развит през XIX век. Според неокласическата школа хората правят избор на базата на рационална сметка какво ще им е най-много от полза. Терминът за това е "максимизация на очакваната полза". Теорията гласи, че всеки път когато човек купува нещо, продава нещо, напуска работа или инвестира, той взема рационално решение какво ще бъде най-полезно за него, какво ще му донесе "максимална полза". "Ползата" може да е удоволствие ("Кой от тези круизи на Дисни ще ме направи най-щастлив?"), сигурност ("Кой спестовен пенсионен план ще ми позволи да се пенсионирам под 85-годишна възраст?") или изкупление ("Колко да пусна в дискоса след църковната служба?"). Ако си купиш нож Гинсу в 3 часа през нощта, неокласическият икономист ще каже, че точно в този момент си преценил, че тази покупка ще оптимизира ресурсите ти. Неокласическата икономика е склонна да омаловажава значението на човешките институции, заменяйки ги със система от парични потоци и борси, направлявани от вътрешно присъщо им равновесие. Обосновавайки се на вярата, че пазарите оперират по научно познаваем начин, тя ги разглежда като чудесни саморегулиращи се математически конструкции, като деликатни екосистеми, които най-добре да не бъдат закачани.

Ако усещате дъх на креационизъм около тази идея, то не е случайно. По времето, когато възниква понятието "икономика", в 1870-те години, именно евангелисткото християнство най-много подтиква развитието на тази дисциплина към настоящата ѝ научна самоубеденост.

Когато евангелисткото християнство първоначално се развива в мощно движение между 1800 и 1850 години, науката за богатството и търговията се нарича "политическа икономия". Двете книги в центъра на това ново учение са "Богатството на народите" (1776 г.) на Адам Смит и "Принципи на политическата икономия и данъчното облагане" (1817 г.) на Дейвид Рикардо. Това е периодът на промишлената трансформация на Британия, време на бърз градски растеж и бързо променящи се пазари. Тези книги предлагат обяснения как обществата стават богати и как да останат такива. Те създават усещането, че забързаното темпо на градския живот и промишлените работилници могат да бъдат разбрани като част от програма, която съвременната история трябва да следва. Но след 1820 г. част от идеите на Смит и Рикардо започват да стават неприемливи за растящата класа на търговци и инвеститори. Според Смит стремежът към богатство е гротескова лична грешка и неразбиране на човешкото щастие. В първата си книга "Теория на моралните чувства" (1759 г.) Смит твърди, че придобиването на пари не води до добро само по себе си; то изглежда привлекателно само поради погрешното убеждение, че значителното имущество предизвиква възхищение у другите. Смит приема алчността само защото той стига до заключението – една тема, която бива доразвита в "Богатството на народите", – че този ламтеж по "джунджурии и дрънкулки" щял в крайна сметка да обогати обществото като цяло. Когато богатите купуват златни вилици за кисели краставички и плащат на слугите да се грижат за домашните им пауни, от това печелят слугите и златарите. На тази съмнителна предпоставка Смит гради каузата си за свобода на търговията.

След 1820 г. и през 30-те тази теза става все по-обезпокоителна за поддръжниците на свободната търговия, които търсят в учението на политикономията не само тълкувание на бързите промени, но морално оправдание за собственото им богатство и за нечуваните страдания, понасяни от новата индустриална беднота. Смит, който осмива личните богатства, не предлага особена утеха. В "Богатството на народите" ловкият бизнесмен не е герой, а злочест свидетел. Книгата на Рикардо води до различни, но също обезпокоителни проблеми. Тръгвайки от основен анализ на печалбите от поземлена собственост, Рикардо стига до извода, че интересите на различните групи в една икономика – собственици, инвеститори, рентиери, работници – ще са винаги в конфликт едни с други. Доверието към Рикардо сред капиталистите е безспорно: той не е философ като Адам Смит, а успешен борсов агент, който се пенсионира млад благодарение на натрупаните от него самия печалби. Но становището му за капитализма е, че хармоничното общество принадлежи на миналото: класовите противоречия са част от съвременният свят и благородната стара Англия на знатни земевладелци и селски стопани вече я няма.

Групата, най-възмутена от тези песимистични насоки в изводите на Смит и Рикардо, са евангелистите. Те са реформатори от средната класа, които искат да префасонират протестантската доктрина. За тях е немислимо да приемат, че капитализмът води до класов конфликт, защото това би означавало, че Бог е създал един свят на война със себе си. Евангелистите вярват в един Бог с провидение, който е построил логична и порядъчна вселена, и те виждат новата индустриална икономика като осъществяване на божия план. Те вярват, че свободният пазар е идеално проектиран инструмент за награждаване на доброто християнско поведение и за наказание и унижение на непокаялите се.

В центъра на тази ранно-евангелистка доктрина е идеята за първородния грях: ние всички се раждаме опетнени от поквара и плътско желание и истинската цел на земния живот е изкуплението. Трудностите на икономическия живот – потта от тежкия труд, страхът от бедността, себеотричането на спестовността – са земни изпитания за греховност или добродетел. Макар че евангелистите вярват, че в крайна сметка спасението е възможно само чрез покръстване в тяхната вяра, те виждат болката на земния живот като средство за изкупление на първородния грях. [1] Те са именно хората, които писатели като Дикенс ненавиждат. Екстремистите сред тях настояват за усмиряване на плътта и гълчат всеки, който търси удоволствие в храна, пиене или веселба. Но най-важното е, че те разглеждат бедността като част от една божествена програма. Евангелистите тълкуват душевните терзания на бедността и паричния дълг и телесните страдания от глада и студа като естествени стимули, които ще пришпорят съвестта на грешниците. Те вярват, че страданието на бедните ще провокира разкаяние, просветление и в крайна сметка покръстване в евангелизма, което ще промени съдбата им. С други думи бедните хора са бедни основателно и да им се помага да излязат от бедността, значи да се застрашат смъртните им души. Именно евангелистите започват да виждат богаташа-бизнесмен като героична фигура, а богатството му като триумф на праведната воля. Борсовият агент, който за Адам Смит е подозрителен и донякъде чудат субект, е победоносен духовен водач за евангелистите от XIX век.

След 1820 г. евангелистите са доминираща сила в британска икономическа политика. Както отбелязва Питър Грей в книгата си "Глад, земя и политика", евангелистките англиканци държат значителни позиции в правителството и налагат разбирането си за земния живот като средство за греховно изкупление по съвсем директен начин. Първото им крупно действие е демонтирането на старата енорийска система за помагане на бедните и възрастните – политическа битка, която завършва с Поправката на Закон за бедните от 1834 г. Традиционно хора, които не могат да работят или да се издържат сами – включително сираците и инвалидите – били подпомагани от местните енорийски организации. Било е обща отговорност на църквата и държавата да предотвратяват гладуването и ненужното страдание на хора, които нямат начин да се изхранват сами.

Законът за бедните национализира и монополизира проблема за бедността. Той забранява парични плащания на който и да е беден гражданин и повелява, че единственият му изход е местният приют. Приютите стават сиропиталища, заведения за душевноболни, старчески домове, обществени болници и фабрики за способните да работят. Протестите срещу условията в тези подобни на затвори институции – особено условията за деца – нарастват през 30-те. Но евангелистите не са изненадани да научат, че животът в приютите е ужасен. Тези ранни инициативи на религиозна основа разглеждат бедността като божествено ратифициран план за разсрочен платеж за един греховен живот. Тази първа програма за борба с бедността в първата индустриална икономика не е замислена да облекчава страданието, нито да намали броя на бедните деца в бъдещите поколения. Бедността не се разглежда като проблем за разрешаване. Тя е духовно състояние. Приютите не трябва да помагат на децата да се подготвят за живота; те трябва да спасят душите им.

Връщайки се два века назад към тези ранни аргументи, става ясно, че идеологията на чистия свободен пазар може да бъде логически устойчива, само ако е базирана на ревностно религиозно убеждение. Иначе съпътстващите я противоречия са наистина твърде силни. Предпоставката за отблъскващата програма за приютите е, че тя ще подтиква бедните към работа. Но тази програма също признава, че има множества хора, които са неспособни да работят или да си намерят работа. Базовото допускане тук е, че пазарът ще се погрижи сам за себе си и по тази начин и за всички нас. Но в същото време програмата трябва да приеме и точно обратното допускане: че има много хора, които пазарът не може да поеме, така че трябва да се намери някакъв начин те да бъдат изолирани. Пазарът е цялостно решение, но пазарът е частично решение – тези две съждения се утвърждават едновременно. И единственият начин да се обединят тези несъвместими възгледи е със скок през вярата.

Викторианските евангелисти имат сходен подход и към кризата в Ирландия между 1845 г. и 1850 г. – Големият глад, по-късно известен като "картофения глад". След първите доклади за глада, администрацията на консерватора Робърт Пийл отговоря с програма за хранителни помощи, внасяйки жълто царевично брашно от САЩ и продавайки го евтино на търговците на едро. По това време царевицата е непозната в Ирландия, но все пак се оказва евтин хранителен източник. През 1846 г. обаче новото либерално правителство, оглавено от лорд Ръсел, идва на власт и бързо демонтира програмата за подпомагане. Ръсел и повечето от неговия кабинет са ревностни евангелисти и виждат програмата за царевично брашно като изкуствена намеса в свободния пазар. Чарлз Тревелиан, заместник-министър на финансите, нарича програмата "чудовищна централизация" и настоява, че тя просто ще направи хронични проблемите на ирландските бедняци. Тревелиан вижда икономиката, зависима от картофите, като резултат на ирландската назадничавост и самоугаждане. Тази криза би дала възможност на ирландския народ да се изкупи. С подкрепата на Ръсел, Тревелиан спира доставките на храна. Той твърди, че страхът от гладна смърт в крайна сметка ще бъде полезен за модернизацията на ирландското земеделие: това ще принуди бедните да изоставят земята, която вече не ги изхранва. Евтината работна ръка, която те ще предложат в градовете, ще стимулира индустриалното производство, а вече обезлюдените селски земи ще могат да се ползват за по-доходоносното животновъдство. Той пише, че планът му ще "стимулира промишлеността на хората" и "увеличи продуктивността на земята".

Но няма никакъв производствен бум. Приблизително един милион души измират; втори милион емигрират. Населението на Ирландия спада с почти една четвърт в продължение на едно десетилетие. Това става една от най-поразителните илюстрации за неспособността на пазарите да се саморегулират. Когато правителствените зърнени добавки спират и цените на храната се увеличават, частните благотворителности и приюти вече са безпомощни и семействата започват да мрат от глад край пътищата. Когато британското правителство се доверява на естествения баланс на отворения пазар да сътвори най-добрия резултат, последствията са катастрофални. След Големия глад евангелистите като Тревелиан не изглеждат вече толкова умни и благочестиви; те изглеждат слепи за човешката реалност и безразсъдно жестоки. Тяхната марка политикономия, базирана на евангелистката доктрина, се оттегля в отстъпление и губи влияние.

Самата фраза "политическа икономия" започва да намеква за жестоко незачитане на човешкото страдание. Така че едно поколение по-късно, когато следващата вълна на капиталистическо клакьорство се надига, терминът "политикономия" е просто захвърлен. Новата дисциплина е наречена "икономика". Това, което вкарва политикономистите в беля едно поколение по-рано, е възприятието от една публика, която масово чете Дикенс, че "политическата икономия" се занимава най-вече с политика – с налагането на една фанатична идеология на пазара. Икономиката от друга страна е конструирана като наука, като сфера на обективното познание с железни математически закони. Прекрояването на икономиката по мерките на физиката изолира новата дисциплина от каквото и да е подвеждане под отговорност на нравствена или сантиментална основа. Уилиам Стенли Джевънс защитава тази кауза през 1871 г., като сравнява "Икономическата теория" с "учението на Статическата механика" (т.е., физиката) и твърди, че "Законите на размяната" на пазара "наподобяват Законите на равновесието".

Сравнението с физиката е особено показателно. Законите на нютоновата механика, както всички основни научни закони, зависят от допускането за идеални условия – например, равнина без триене. Формулирайки новата дисциплина като търсене на математически закони, икономистите абстрахират техните собствени идеални условия, които най-вече се базират на една крайно опростена представа за човешката същност. Това, което те приемат за "триене" е по-голямата част от това, което ни прави човеци: взаимодействията ни един с друг и ирационалните ни желания. Днес ние често мислим за науката и религията като противоположности, но "научният" завой, направен от Джевънс и съратниците му, служи само да отстои светостта на вярата на евангелистките им предшественици. Евангелистите вярват, че пазарът е божествена система, управлявана от духовни закони. "Научните" икономисти виждат пазара като естествена система, като принцип на равновесието, породен от балансирането на индивидуалните души.

Когато Том Дилей [водач на републиканското мнозинство в Конгреса на САЩ] или Майкъл Пауъл [бивш председател на Федералната комисия по комуникациите на САЩ] споменават "пазара", те имат предвид това въображаемо място, където равновесието управлява, потребителите получават каквото искат и последиците са най-честни и спонтанно достигнати. Днес американските политически дебати – и в Конгреса, и в пресата – протичат сякаш неокласическата теория на свободния пазар е неоспорима, потвърдена от науката и ръкоположена от Бог. Но пазарите не са спонтанни природни елементи; те са създания на човешката цивилизация както ледените пързалки, например. Някой десен "теоретик на комплексността" ще ви каже, че коректната циркулация на кънкьори по пързалката, които избягват малките деца, внимателно нагаждайки скоростта и посоката си, е спонтанна естествена подредба, великолепно фрактално изображение на човешката тоталност. Но тази закономерна, приятна за окото подредба върху ледената пързалка произлиза от серия човешки действия и вмешателства: знакът на входа "пързаляй се вдясно" или мениджърът, който изхвърля буйните тинейджъри. Икономиките съществуват, защото човешките същества ги създават. Да се претендира, че пазарите са продукт на закон от висш порядък, създадени от природата или божията воля, води до легитимирането на един особено краен възглед за политиката и обществото.

Тъй като неокласическата теория се съсредоточава върху индивидуалната рационализация за дадено решение, тя не е склонна да обръща внимание върху въздействието на външни и социални фактори като рекламиране, образование, финансиране на проекта или лобиране. От гледна точка на ортодоксалния икономист потребителското поведение е форма на съвършено свободно себеизразяване. Обаче както всеки 23-годишен рекламен стажант, или всяко 6-годишно дете, може да ви каже, купуването на продукти и услуги не е следствие само на рационална обработка на информация. "Хепи мийл" от Макдоналдс не е за задоволяване на глада, а по-скоро за пластмасовата играчка. Къщата не е за подслон, тя е израз на "лайфстайл". Автомобилът не е транспортно средство, а имидж прожектор. Диамантите не са украшения, "те са завинаги!". Ние купуваме неща донякъде на базата на това, което сме; но също така вярваме, че купуването на неща ни прави това, което сме, а и че би могло да ни направи други.

Критични гласове в икономиката правят такива рекламации поне от времето на Торстейн Веблен – икономист от края на XIX век, най-вече известен с теорията си за "демонстративното разточителство". В "Теория на безделната класа" и серия есета Веблен показва, че закономерностите на консумация и труд най-вече следват границите, очертани от класа и култура. Неокласическите икономисти признават, че богатите понякога купуват неща просто за престиж, но настояват, че обикновените хора при нормални обстоятелства купуват само това, което същностно желаят. Но Веблен вижда, че е невъзможно да разберем индивидуалните икономически избори без да разбираме света, в който тези избори се правят.

Полезен, макар и смущаващ, е примерът, даден от антрополога Маршал Салинс, който в книгата си "Култура и практическия разум" отбелязва, че цялата структура на американското селско стопанство "би се променила моментално, ако ние ядяхме кучета". Това, което Салинс има предвид е, че непреодолимото социално табу върху използването на домашни любимци като източник на протеини винаги ще обуславя потребителския избор. Американските деца и младежи не решават по единично, че трябва за цял живот да опазват американските кучета от скотобойната. Този избор е направен за тях от историческия свят, в който те са родени. Те не са по-свободни да ядат кучета, отколкото са да носят дрехи от еленова кожа, когато играят баскетбол. Както икономистката Ан Мейхю неотдавна отбеляза, дори потребители от дъното на таблицата на приходи, без абсолютно никакви излишни средства, избират предметите от жизнена необходимост, съобразявайки се с нормите и как техният избор ще бъде възприет от съседите, семейството и по-широкия социален свят.

"Пост-аутистична икономика" (ПАИ) е името, възприето от тази малка група икономисти, които се надяват да отърват науката от неокласическия модел. Името отдава почит на френските студенти-дисиденти, чийто манифест нарече стандартния икономически модел "аутистичен". Това е иронично точна, макар и леко обидна диагноза, която може да бъде поставена и на самия Homo economicus – икономическият актьор, въобразен от неокласическата теория, който прави смайващи изчисления за "максимизация на очакваната полза", въпреки че е напълно неспособен да общува със събрата си човек. Не всички икономисти от ПАИ отричат базовите аксиоми на доминиращата неокласическа школа, но всички те приемат, че неокласическата теория е несъстоятелна сама по себе си. С други думи, те приемат, че икономиката трябва да започне да припознава социалното – това, което икономистът-дисидент Едуард Фулбрук нарича "интерсубективност" – и по този начин се откаже от претенциите си за научна пълнота.

Докато това стане, поколения студенти ще продължават да си създават непоправимо изкривени светогледи, благодарение на основните курсове по икономика, чиято крайно дясна идеология се крие под научно наметало. Първите евангелисти се бориха за свободния пазар, защото вярваха, че той ще насърчава добродетелно поведение, но два века капитализъм ни научиха на един различен урок, и то многократно. Заплатата за греха е често – и това е добре известно – частен самолет и дяволски изгоден пакет акции. Заплатата за праведния нравствен избор е често 5.15 долара на час. Свободните пазари не поощряват обществените добродетели; те поощряват частния интерес. По този начин те не са нито "свободни" (т.е., независими от човешко влияние), нито неизменно полезни в поощряване на свободата. Пазарните тенденции не са истински индикатор за това, какво общество американците искат да създадат за децата си. Потребителското търсене – за строго охранявани къщи, разпръснати извънградия или флуоресцентни пакети за захарна титрация, които минават за детски храни – не отразява демократичен политически избор. Ако наистина икономиката е най-авторитетната версия на историята на дадено общество, то нашата е прочута като един лъжовен разказвач.

БЕЛЕЖКИ:
[1] Окончателният източник тук е майсторската книга на Бойд Хилтън "The Age of Atonement: The Influence of Evangelicalism on Social and Economic Thought, 1785-1865".

превод: Вал Тодоров

Harper’s Magazine, Май 2005
Гордън Бигелоу преподава в колежа Роудс в Мемфис. Той е автор на "Фикции, глад и възход на икономиката във викторианска Британия и Ирландия"