Капитализъм на бедствията: икономиката на катастрофите (Наоми Клайн)

Случи се и в Ню Орлианс. Седмици след като ураганът Катрина удари, Мексиканският Залив се превърна в домашна лаборатория за същия вид правителство, ръководено от частни компании, чиито основи бяха положени в Ирак. Корпорациите, които грабнаха най-големите договори, бяха известната багдатска банда: клонът KBR на Halliburton получи договор на стойност 60 милиона щатски долара за реконструирането на военни бази по крайбрежието. Blackwater бяха наети да охраняват операциите на FEMA (Федерална агенция по кризисно управление), таксувайки средно по 950 щатски долара на ден на охранител. Parsons, позорно известни с некадърната си работа в Ирак, бяха поканени за проект по главна реконструкция на мост в Мисисипи.  На Fluor, Shaw, Bechtel, CH2M Hill – всички топ компании в Ирак – им бяха връчени договори да снабдят Мексиканския Залив с мобилни домове за евакуираните, само десет дена след срутването на дигите. Договорите им бяха изчислени на 3,4 милиарда долара, без да бъде обявен публичен търг. За придвижването на своята операция Катрина, Shaw наеха бившият шеф на офиса за преустройство на Ирак към американската армия. Fluor изпрати своя старши мениджър по проекта в Ирак към наводнената зона. "Работата ни по застрояване на Ирак намалява и това помогна на някои хора да се отзоват на работата ни в Луизиана" – обясни един от представителите на компанията. Джо Албах, чиято компания New Bridge Strategies беше обещала да докара компаниите Wal-Mart и 7-Eleven в Ирак, беше един от лобистите в средата на много от сделките. Чувството, че войната в Ирак по някакъв начин се беше превърнала във франчайзинг, беше толкова поразително, че някои от наетите войници, преснички от Ирак, имаха проблем с приспособяването. Когато репортерът Дейвид Ендърс попита един от въоръжените постови пред хотел в Ню Орлийнс дали е бил свидетел на много акции, той отговори: "Не! Тук си е прекрасна Зелена Зона".

Оттогава, приватизираният ответ срещу бедствия се превърна в една от-най горещите индустрии на Юг. Само година след урагана Катрина, група от нови корпорации навлезе на пазара, обещавайки сигурност и надеждност, ако следващият "Голям" удари. Едно от най-амбициозните предприемачества беше започнато от чартърна авиокомпания в Уест Палм Бийч, Флорида. Help Jet се обявява като "Първият в света план за бягство от урагани, който превръща евакуацията в приятна ваканция". При идването на буря, компанията резервира почивки за своите членове в пет звездни голф курорти, спа центрове или Дисниленд. С направените резервации, евакуиращите се са взимани от зоната на урагана в лъскави джетове. "Без чакане на опашка, без досадни тълпи, само първокласно преживяване, което превръща проблема във ваканция ... Наслаждавайте се на чувството да избягаш от обичайния кошмар покрай една евакуация". За останалите, има един друг вид приватизирано решение. През 2006 Червеният Кръст подписа договор за сдружение за противодействия при катастрофи с Wal-Mart. "Всичко това ще се превърне в частна компания преди да се е свършило" – каза Били Вагнер, шеф на Администрацията по Катастрофите към Florida Keys."Те имат знанията! Те имат средствата!". Това беше речта му по време на Националният Конгрес по Ураганите в Орландо, Флорида – бързо растящо ежегодно търговско шоу за компании, които продават всичко, което може да влезе в употреба по време на следващото бедствие. Дейв Бландфорд, участник в изложението, който парадираше със своите "самозатоплящи се храни", отбеляза: "Човече, това си е голям бизнес – това е новият ми бизнес. Вече не съм в бизнеса за озеленяване. Вече ще си имам фирма, която да се занимава с развалините след ураган".

В голямата си част паралелната икономика на катастрофите е била построена с парите на данъкоплатците, благодарение на разцвета по приватизирането на реконструирането на военни зони. Гигантските компании, които служеха като "асовете" в Ирак и Афганистан са изхарчили големи порции от техните доходи от сключените договори с правителството за собствените им режийни разходи, или между 20 и 55 процента, съгласно одит, направен на компаниите в Ирак. Голяма част от тези парични средства, напълно легално са отишли в огромни инвестиции за корпоративни машини, като например батальоните от трактори на Bechtel, флотата от самолети и камиони на Halliburton, както и надзорната архитектура, построена от L-3, CACI и Booz Allen. Най-значителни бяха инвестициите на Black Water в паравоенната им инфраструктура. Основана през 1996, компанията е използвала постоянния си поток от договори, за изграждането на частна армия от 20 000 наемни войници на повикване и военна база в Северна Каролина на стойност между 40 и 50 милиона щатски долара. Отчетено е, че компанията има възможността да организира масови хуманитарни операции по-бързо от Червения Кръст и да се похвали с флота от летателни апарати, простиращи се от хеликоптери до Боинг 767.

Blackwater биват наричани "Ал Кайда на добрите момчета" от своите дясно-оринтирани почитатели.  Това е поразително сходство. Където и да се приземи този комплекс на капитализма на бедствията, той поражда разпространяването на въоръжени групи, които действат извън държавата. Това едва ли е изненада: "когато държави биват реконструктуирани от хора, които не вярват в правителства, от това следва построяването на такива държави, които са неизбежно слаби, създавайки пазари за алтернативни сили на безопасност, като няма значение дали това е Хизбула, Black Water, Армията Махди или бандата от Ню Орлианс.

Обсегът на тази индустрия на катастрофите се простира далеч отвъд поредната линия на поведение. Когато корпоративната индустрия, построена при управлението на Буш, бъде погледната в своето цяло, това което виждаме е ясно отчетлива държава в държавата, която е толкова по-силна и по-способна, колкото е по-слаба и по-крехка самата държава. Тази корпоративна държава-сянка е била издигната почти изцяло с обществени ресурси, включително и обучението на персонала й: 90% от приходите на Blackwater идват от договори с държавата и болшинството от служителите на компанията са бивши политици, войници и административни служители. И въпреки всичко огромната инфраструктура е частно притежавана и контролирана. Гражданите, които са я спонсорирали, не могат да имат никакви претенции над тази паралелна икономика или нейните ресурси.

Междувременно, истинската държава е изгубила способността да изпълнява основните си функции без помощта на тези компании. Собственият й инвентар е с изтекъл срок на годност и най-добрите експерти са избягали в частния сектор. Когато Катрина удари, FEMA трябваше да наеме частна фирма, която да определи договорите за частните фирми. Подобно на това, когато дойде време да се поднови наръчникът на армията за работа с частни фирми, армията възложи работата на един от най-големите си частни сътрудници, MPRI, поради липсата на вътрешни експерти. ЦРУ са изгубили такава част от персонала си в полза на частния шпионаж, че е трябвало да забранят на частни фирми да вербуват в закусвалнята на агенцията. "Един наскоро пенсионирал се агент каза, че е бил вербуван два пъти докато се редял за кафе" – писа Los Angeles Times. Когато Министерство на Вътрешната Сигурност реши, че трябва да построи "фактически огради" на границите с Мексико и Канада, Майкъл П. Джаксън, заместник министър на министерството, каза на контрагентите: "Това е необичайна покана ... ние ви молим да се върнете и да ни кажете как да си вършим работата." Главният ревизор на министерството обясни, че Вътрешна Сигурност "няма необходимия капацитет ефективно да планира, надзирава и изпълнява програмата по Инициативата за Безопасни Граници."

По времето на Джордж У. Буш държавата все още си има всички украшения – внушаващи сгради, прес-съобщения от президента, политически битки – но действително вече не върши управленческа работа, или поне не повече отколкото служителите на Nike в градчето Бивертън, Орегон.

Последствията от решението на сегашните политици за систематично възлагане на отговорностите им, за които всъщност тези политици са били избрани, на частни компании ще се простре отвъд една единствена администрация. Един път създаден ли е пазар, той трябва да бъде защитен. Компаниите в сърцето на комплекса на капитализма на бедствията започват да гледат на държавата и на неправителствените организации като на конкуренти; от корпоративна гледна точка, всеки път щом правителства или благотворителни организации изпълнят техните традиционни роли, те отнемат работата на корпорациите, които биха могли да я свършат срещу печалба.

"Пренебрегната Защита: Мобилизирането на Частния Сектор за Подкрепяне на Вътрешната Сигурност", доклад от 2006, чийто консултативен комитет се състоя от едни от най-големите корпорации в сектора, предупреди, че  "състрадателната федерална подбуда да осигури спешно съдействие на жертвите на бедствия, влияе върху пазарния подход за управление на риска". Публикуван от Съветът по Външни Оношения, докладът спори, че ако хората знаят, че правителството ще дойде да ги спаси, те нямат стимул да платят за закрила. В същият дух, година след Катрина, главните изпълнителни директори от трийсетте най-големи корпорации в САЩ се обединиха под чадъра на Бизнес Кръглата Маса (Business Roundtable), чиито членове са Fluor, Bechtel и Chevron. Групата, самопровъзгласила се като Сдружение за Отзив при Бедствия, се оплака от "пълзящите мерки" на неправителствения сектор при последиците от катастрофи. Междувременно, наемните фирми гръмогласно претендираха, че те са много по-добре оборудвани от ООН за включване в миротворителни мисии в Дарфур (Судан).

Голяма част от тази нова агресивност идва от подозрението, че златната ера на бездънни федерални договори може и да не продължи дълго. Правителството на САЩ се е насочило към икономическа криза благодарение в не малка част на харчене от парите от бюджетния дефицит, което е наляло пари в приватизираната икономика на катастрофите. В най-скоро време, контракторите вероятно ще се потопят значително. В края на 2006 анализатори към отбраната започнаха да предсказват, че бюджетът по придобивките може да се свие с 25% в идващото десетилетие.

Когато мехурът на кризите се спука, фирми като Bechtel, Fluor и Blackwater ще изгубят голяма част от първоначалния поток от финансови постъпления. Те ще запазят своите високо технологични съоръжения, закупени за сметка на данъкоплатците, но ще трябва да намерят нов бизнес модел, нов начин за покриване на високите им разноски. Следващата фаза от комплекса на капитализма на катастрофите е очевиден: с появата на нови неочаквани явления, с правителство, което не е в състояние да посрещне разходите и граждани, загазили заради празната им държава, паралелната корпоративна държава ще даде под наем инфраструктурата си по бедствия на тези, които могат да си я позволят, на каквато и да е цена, определена от пазара. За разпродажба ще е всичко като се започне от превози с хеликоптери директно от покрива, мине се през питейна вода и се стигне до легла в приюти.

Богатството вече осигурява бягство от повечето кризи – то може да ти купи навременни предупредителни системи за региони, разположени в зона, застрашена от цунами и запаси от тамифлу за следващото избухване на епидемия. Богатството също купува бутилирана вода, генератори, сателитни телефони и наемането на ченгета. По време на израелската атака над Ливан през 2006, правителството на САЩ първоначално опита да вземе пари от американските граждани за собственото им евакуиране, въпреки че в крайна сметка беше принудено да отстъпи. Ако продължим да се движим в тази посока, образът на хора, заседнали по покриви в Ню Орлийнс няма да е единствено бърз поглед към нерешеното минало на расово неравенство в Америка, но също така ще предвещае колективно бъдеще на апартейд, където оцеляването ще се решава на база кой има възможността да си плати.

Вероятно част от причината защо толкова голяма част от елита, както правителствен, така и корпоративен, са толкова оптимистични относно промените в климата е, че те са сигурни, че ще могат да си купят изход и от най-лошата ситуация. Това също би могло и частично да обясни защо такава част от поддръжниците на Буш са християни, вярващи в деня на страшния съд. Не е само това, че те се нуждаят да вярват в съществуването на отвор за бягство от света, който създават. Всъщност Екстазът за изкачването при Исус е притча за това, което те строят тук долу на земята – система, която приветства разрушения и бедствия, след което идва спасението с частни хеликоптери, които ги довеждат до божествено спасение.

Докато частни компании бързат да развият алтернативни устойчиви източници за постъпления, една друга ниша от бизнеса защитава други корпорации. Това беше линията на работа на Пол Бремер преди да стане проконсул на Буш в Ирак: превръщайки мултинационални компании в безопасни мехури, способни да функционират гладко, дори и държавите, в които въртят бизнес да се ронят около тях. Ранните резултати могат да бъдат видяни във фоайетата на много офис сгради в Ню Йорк или Лондон – пропусквателни пунктове в стил летищна охрана, с проверка на лични карти и рентгенови апарати – но индустрията има далеч по-велики амбиции, включващи приватизирането на глобални комуникативни мрежи, спешни здравни и електроенергийни услуги и възможността да разположат и осигурят превоз за глобална работна ръка по време на тежки катастрофи. Друга потенциална развиваща се област, идентифицирана от комплекса на капитализма на бедствията са общинските правителства: възлагането на организацията на полицията и пожарната на частни охранителни компании. "Това което правят за военните в центъра на Фалуджа, същото могат да правят и за полицията в центъра на Рино" – каза представител на корпорацията Lockheed Martin през ноември 2004.

Индустрията на частните фирми предвещава, че тези нови пазари ще се развият значително в рамките на следващото десетилетие. Откровено виждане относно това от къде идват такива тенденции е дадено от Джон Роб, бивш командир към Делта Форс, превърнал се в мениджърски консултант. В шороко разпрастронен манифест за списанието Fast Company, той описва "крайния резултат" от войната над тероризма  като "нов, по-гъвкав подход към национална сигурност, такъв който не е построен около държавата, а около частни лица и компании ... Сигурността ще се превърне във функция на това, къде живееш и за кого работиш, в голяма степен по начина, по който вече е разпределено и здравното осигуряване."

Роб пише – "Богати индивиди и мултинационални компании ще са първите, които ще се освободят от нашата колективна система, избирайки вместо това да наемат частни военни компании, като Bechtel и Triple Canopy, да защитават техните домове и сгради и да установят защитен периметър около ежедневието им. Паралелни транспортни мрежи – еволюиращи от таймшер самолетни компании като Warren Buffett’s NetJets – ще доставят провизии до тези групи, прехвърляйки своите членове от една добре обезопасена и внимателно подбрана лилия до другата." Този елитарен свят е вече на мястото си, но Роб предвижда, че средната класа скоро ще последва, "формирайки колективи в предградията, за да поделят цената по безопасност". Тези "въоръжени предградия ще разгърнат и поддържат подкрепителни генератори и комуникационни свръзки" и ще бъдат патрулирани от частни войници "които са получили корпоративно обучение и се гордеят със своята уникална система по отреагиране при непредвидени явления".

С други думи свят от Зелени зони в предградията. А за тези, които са вън от обезопасения периметър "ще трябва да се справят с остатъците от националната система. Те ще бъдат притегляни от американските градове, където ще станат предмет на вездесъщ надзор и несигурни или несъществуващи услуги. За бедните, няма да има друго убежище." Бъдещето описано от Роб, звучи до голяма степен като настоящето в Ню Орлианс, където две много различни оградени общества изплуваха от отломките. От една страна това бяха така наречените FEMA-градове, пусти и извън обсега лагери от каравани за ниско-доходни евакуирани, построени от подизпълнителните фирми Bechtel и Fluor и администрирани от частни охранителни компании, които патрулираха по чакълените парцели, дадоха достъп на ограничен брой посетители, не разрешиха достъп за журналисти и третираха оцелелите като престъпници. От другата страна това бяха оградените общества, построени в богати райони от града, като Audubon и Garden District, мехури от функционалност, които както изглеждаше се бяха отделили от държавата напълно. В рамките на седмици след бурята, жителите в тези райони имаха вода и мощни аварийни генератори. Техните пациенти бяха лекувани в частни болници, а техните деца посещаваха частни или чартърни училища. Те нямаха нужда от обществен транспорт. В St. Bernard Parish, предградие на Ню Орлийнс, DynCorp (частен военен контрактор) бяха поели голяма част от вземането на решения; други квартали директно бяха наели охранителни компании. Между двата вида приватизирани градове-държави се намираше Ню Орлийнската версия на Червена Зона, където размерът на убийствата полетя нагоре и квартали като Lower Ninth Ward се превърнаха в постапокалипстичната ничия земя.