Фантазии за свободен пазар: Капитализмът в истинския свят. Част 1 (Ноам Чомски)

За онези, които се интересуват от действителността, един поглед върху истинската история предполага някои корекции – модификация на теорията за свободния пазар към нещо, което бихме могли да наречем "теорията за свободния пазар в истинския свят". Онази, която не се рецитира, а се прилага в действителността.

Принципът на тази теория за свободния пазар е следния: свободните пазари са чудесни за вас, но не и за мен. Това е почти универсално. И така вие – независимо кой сте – трябва да се научите на отговорност, да станете обект на пазарна дисциплина, това е добре за вас, това е трудна любов и т.н., и т.н. Но аз имам нужда от бавачката Държава, която да ме пази от пазарната дисциплина, така че да имам възможност да се удивлявам на чудесата на свободния пазар, докато съм доволно субсидиран и защитен от всички останали чрез бавачката Държава. И разбира се това трябва да е безрисково. И така, готов съм да трупам печалби, но не искам да поемам рискове. Ако нещо се обърка, вие ще ме спасите.

Ако дългът на Третия свят излезе от контрол – социализирай го. Той не е проблем на банките, които са направили печалбите. Когато кредитният пазар се срина [по време на кризата "Savings and Loan" от осемдесетте] – ситуацията бе същата. Обществото спасява банките. Когато американските инвестиционни компании изпаднат в затруднения, защото мексиканският балон се е спукал – спасяваш Голдмън Сакс. После същото се повтаря отново и отново, има много такива случаи.

В действителност едно изследване наскоро показа какво е отношението между водещите международните корпорации от Топ100 списъка на списание Форчън и съответната държава, в която са резиденти. Всички сто компании са спечелили от индустриалната политика на държавата, което означава че държавата е действала в тяхна полза, спечелили са от нея. Двадесет от стоте са били спасени от пълен крах, т.е. от банкрут. Когато хората говорят за глобализация на икономиката, спомнете си че бавачката Държавата трябва да е много силна, за да може да спаси богатите. И в това отношение нищо не се променя. Още веднъж да спомена – двадесет от сто са били спасени от държавата, включително и няколко тук, в Харвард.

Това е действително съществуващата теория за свободния пазар. Има множество примери в близост. Можем да започнем с губернатор Уелд, който бе описан от вестник Бостън Глоуб като либертарианец с религиозна вяра в свободния пазар. Няколко дни по-късно вестникът съобщи, че чрез различни схеми администрацията му е успяла рязко да увеличи федералните субсидии в Масачузетс по такъв начин, че той да може да парадира като фискален консерватор. Тази схема е често срещана.

Може би си спомняте как миналата година се наложи да затворят залива Джорджис (най-богатия район за риболов в света), защото не беше останала никаква риба поради прекомерен риболов благодарение на комбинация от дерегулации и субсидии за риболовния сектор, която комбинация води до странния ефект, че всичката риба бива изловена [поради разрастване на сектора и дейността]. От страни изглеждаше все едно рибата е била унищожена и затова е трябвало да затворят залива. Не след дълго религиозният либертариански фанатик Уилям Уелд взе самолета до Вашингтон, молейки за държавна помощ. Риболовният сектор искаше федералното правителство да обяви случая за национално бедствие. Причината, както обясни губернатора заедно с кохорта учени, беше че имало някакъв странен вид хищна риба, която никой не могъл все още да открие, но не се безпокойте, ще я открием. Случаят бил природно бедствие и затова обществото трябвало да плати за резултата от дерегулацията и субсидирането на риболовната индустрия. Е, това е начина да си либертарианец с религиозен плам.

Друг подобен образ е лидерът на консервативната революция Нют Гингрич. Никой не говори толкова пламенно за пазарите като него и най-вече за това, в което се е превърнал неговият щат по собствените му думи – норман-рокуелски свят на реактивните самолети и оптичните влакна. Само че ако попитате от къде идват тези самолети и влакна, ще откриете, че обществото е платило и продължава да ги плаща. В действителност той е успял да осигури повече федерални субсидии за щата си от която и да е друга област в страната извън федералната система. Така консерватизмът разцъфва между моловете.

Или може да се върнем назад до времето на поддръжниците на Рейгън, които също бяха многословни и пламенни за свободните пазари, налагани на всички останали. Междувременно успяха да дадат силен тласък на автомобилната индустрия – осигуриха повече протекции от която и да е администрация след Втората световна война, повече от всички администрации взети заедно. Удвоиха рестрикциите по вноса, наляха публични пари в основни индустрии, така че те да могат да капитализират печалбите си, реконструираха стоманопреработвателната индустрия, автомобилната такава, полупроводниците и т.н., всички от които щяха да фалират ако пазарите бяха станали свободни и отворени.

Тачъристите във Великобритания бяха същите. Съотношението на правителствените разходи към БВП остана почти същото, но всичко, предназначено за обществото рухна. Междувременно военно-промишленият комплекс отбеляза бум, продажбите на оръжия на симпатични хора като Садам Хюсеин и генерал Сухарто скочиха и всичко това беше субсидирано с обществени пари.

Е, това е теорията за свободния пазар в истинския свят.

Какви бяха основополагащите политики?

Вашингтонският консенсус, който в общи линии бе създаден, за да може Третият свят да бъде и да остане такъв, сега започва да се прилага не само там, но и в богатите индустриални държави, начело със САЩ и Великобритания. Прилага се обаче с известни промени.

Тъй като става въпрос за у дома, теорията на свободния пазар в истинския свят се прилага нюансирано. Силно правителство в помощ на богатите и пазарна дисциплина и груба любов за всички останали. Можете да видите това много ясно, разгледайте различните елементи на Вашингтонския консенсус.

Първият е ограничаването на правителството. Това всъщност не е вярно. Не ограничаваме и смаляваме правителството, ние просто го пренасочваме, преобръщаме го. И така социалните разходи спадат от началото на седемдесетте (когато всичко това започна) до сега. Учбникарски пример е системата за социално подпомагане AFDC, която беше свита на половина между седемдесетте и деветдесетте. Всичко това имаше очевиден ефект върху бедните семейства и децата. Това беше част от обширна война срещу жените и децата, проведена от консерваторите под името "семейни ценности". Интересното е, че те успяха да се измъкнат. Това ви говори нещо за интелектуалната култура.

Едната страна на въпроса е намаляването на бюджета на системата за социално подпомагане AFDC. В момента тя реално не съществува. Целта на това е около пет-шест милиона деца, на средна възраст седем години, да се научат на отговорност. Това е част от суровата любов.

Междувременно друга част от правителствените разходи е доста стабилна и в действителност нараства – Пентагона. Там нещата са горе-долу на нивото от Студената война. Бюджетът му е по-висок отколкото по времето на Никсън, въпреки че както знаем големият враг изчезна. Това показва поне на рационалните хора колко точно властта е била загрижена за съветската заплаха. Не само разходите са на нивото от Студената война, те растат под диригентството на фискалните консерватори. Фондация Херитидж, една дясна фондация, която проектира бюджета на армията на Гингрич, призовава за нарастване на разходите в системата на Пентагона. Също както Гингрич и Клинтън. И така разходите там нарастват.

Трябва да спомена, че орязването на социалните разходи става при силна обществена съпротива. По времето на изборите за Конгрес през 1994 г. над 60% от населението искаше нарастване на социалните разходи. Да, но те драстично намаляха. Ами разходите на Пентагона? Шест от всеки седем души бяха против, което ви дава част от общата картина на това какво се случва с американската демокрация.

И така една част от системата се разраства – Пентагона. Друга се свива – социалните разходи.

Същото важи и за други сфери. Например юридическата помощ за бедните бе зачеркната и реално унищожена. От друга страна системата на затворите се разрасна. Нарасна броят и разходите за затвори. Нивата на престъпност не са се променили кой знае колко в последните двадесет години и някак инцидентно в САЩ тези нива не са далеч във висините извън скалата, противно на това, което мислят повечето хора. Нивата са в горната граница за индустриалния свят, но не са извън скалата. С едно изключение – убийствата с огнестрелно оръжие. Но това е характерна черта за американското общество, която няма общо с нивата на престъпност. Извън това изключение криминалните прояви са в горната граница, но не и над нея.

Броят на затворниците се е утроил по времето на Рейгън и нараства все по-бързо и по-бързо. Според мен причината за това е един друг аспект от модела на Третия свят, а именно – излишното население. Има голямо количество излишно население – то не допринася за запазването на богатството. Е, ние все пак сме цивилизовани и не сме като хората в Колумбия, които спонсорираме и които избиват излишните. Затова ще ги пратим в затвора. Към това има и допълнителни ползи. Вкарването на повече хора в затвора при по-лоши условия е техника за социален контрол над всички останали.

Нали знаете, ако някой ден решите да установите диктатура и искате да навредите на хората като например Хитлер в Германия и да провеждате вредни за тях политики, ще трябва да ги контролирате по някакъв начин. А няма много възможности, всички стигат до едно и също. Насаждате страх и омраза – накарайте ги да мразят онези, които изглеждат малко различно и после накажете здраво онези лоши хора, защото те са ужасни. Това кара всички да се страхуват още повече. Може да видим това около нас. Като изграждането на схващането за престъпление – трябва да разберете, че думата "престъпник" има една малка дума "чернокож" пред себе си, това е буквално теория за подтекста. Точно като "майка на социални помощи" – "богата чернокожа майка на социални помощи". А престъпник както знаете означава онзи чернокож мъж, който идва за вас. Това има и допълнителния ефект да се отървете от ненужното население, основно неквалифицирани работници, с висока степен на корелация между класа и раса. Вие също така ги демонизирате по такъв начин, че всички са уплашени и са готови да приемат случващото се без да търсят корените и източника.

Войната срещу наркотиците е точно това, тя няма почти нищо общо с наркотиците, но има много общо с криминализирането на нежеланото население и плашенето на всички останали.

Същата цел има и влошаването на условията в затворите. Там САЩ са далеч извън всякакви класации. Нарушаваме международните конвенции, постоянно сме осъждани от международни правозащитни организации и всичко става по-лошо. Въвеждането отново на оковаване на затворници в редица разбира се е критикувано изключително силно. Но нали знаете, това е лошия Юг, Алабама. Да, но вече се случва и в Илинойс. Преди една-две седмици щатският сенат в Илинойс узакони оковаването в редици, но не за рецидивисти, а за хора, заловени за притежание на наркотици, ограбили магазин или неща в този дух. Чикаго Прес отбеляза, че това напомня за робството. Но законодателят, щатският сенатор, който прокара този закон, каза, че това е просто още един аспект на суровата любов. После обясни, че някои хора работят по-добре когато са унижавани. Следователно наистина е добре да възстановим някои аспекти на робството и отново – имаме допълнителния подтекст, че всички останали ще се страхуват. Знаете, онези там трябва да се разхождат с вериги като роби, сигурно сме в истинска опасност и трябва да приемаме случващото се. Такава е логиката.

И така, затворите се увеличават и това има множество странични ползи освен простото отстраняване на излишните хора. Това е източник на евтина работна ръка. Трудът в затворите се засилва. Евтината работна ръка означава, че не трябва да се притеснявате за синдикати, няма бонуси, хората не излизат от правия път. Това съвсем естествено подкопава заплатите на други места. Какво пък, също както когато карате майките на социални помощи да работят – отглеждането на деца не е работа, трябва да ги върнете в икономиката. Подобно на хората, които отиват при Фиделити Инвестмънтс, за да измислят трикове със застрахователния пазар, вие наистина искате да накарате тези хора да работят. Но тъй като няма работа за тях, те трябва да работят при ниско заплащане или пък да бъдат субсидирани от държавата, което ще подкопае нечии други заплати. Така е и при труда в затворите.

Размерът на строителство на затвори (което е нещо като кейнсиански стимул за икономиката по принцип) е толкова огромен, че дори високотехнологичната индустрия (сещате се, хората, които иначе се занимават да разбиват сигурността на Пентагона) започна да се вглежда и да пресмята, че реорганизирането на системите и средствата за наблюдение е друг начин за източване на публични пари с цел задвижване на високотехнологичната индустрия. Това бе постигнато, не в мащабите на военно-промишления комплекс, но все пак и тази индустрия отбелязва ръст.

Това в общи линии е един от аспектите на т.нар. редуциране на правителството или ако искаме да сме коректни – модифициране на правителството.

Друг аспект е т.нар. "децентрализация" – намаляването, изместването на правителствената власт от федерално (държавно) към щатско (местно) ниво. И това има рационален лайтмотив, който чуваме по всяко време и навсякъде. Например преди няколко седмици имаше редакторска статия в Ню Йорк Таймс от Джон Коугън от Хувър Инститют в Станфорд, който отбеляза наречената от него философска нишка, която разделя демократите от републиканците. Демократите вярват в голямото правителство и правомощията му, докато републиканците – в прехвърлянето на властта надолу по-близо до хората, към щата, тъй като те са народни хора.

Е, изисква около три секунди размисъл, за да схванем, че изместването на властта, финансирането и т.н. към щатското ниво в действителност е изместване по-далеч от хората поради абсолютно елементарна причина: има скрита част от системата на властта, за която не трябва да знаете или мислите. И това е частната власт, властта на частната собственост

За да пресирате федералното правителство, трябва да сте голяма корпорация като Дженеръл Електрик или Майкрософт, но средно мащабните корпорации нямат проблем с щатската власт, те могат да я контролират доста лесно. И ако всички са били твърде глупави, за да се сетят сами, същият ден, когато излезе редакторската статия на Коугън в Ню Йорк Таймс (която е доста типична), в Уол Стрийт Джърнъл имаше статия за Масачузетс със следното заглавие "Каквото Фиделити Инветсмънт поиска, обикновено го получава". В материала се дискутираше как най-голямата инвестиционна фирма в Масачузетс иска дори още повече субсидии и помощ от щатския губернатор и заплашва, че в противен случай ще отиде в Роуд Айлънд, където притежава имоти. В резултат на това пламенният либертариански губернатор бързо уреди данъчни субсидии и няколко други мерки и в крайна сметка Фиделити получи каквото искаше.

Фирмата нямаше да стори това с федералното правителство. Нямаше как да каже "или ще ни дадете повече, или отиваме в Швейцария". Други биха могли, но не и Фиделити.

Рейтиън, най-големият производител във военно-промишления комплекс, направи същото. Всъщност не че Фиделити са бедни, те анонсираха рекордни печалби преди няколко дни. Рейтиън също анонсираха рекордни печалби, но нали знаете – те имат по-големи проблеми и затова искат по-големи субсидии. Директни субсидии от Масачузетс – опрощаване на данъци, което значи трансфер на данъци. Заплашиха, че ще се преместят в Тенеси и разбира се получиха поисканото. Законодателите приеха специален закон, наричайки го специална екстра субсидия за защита на индустрията.

Забележете, че Рейтиън е обществено субсидирано предприятие от самото начало. От там идат парите им. Но сега трябва да се субсидира допълнително, така че печалбите ще бъдат още по-високи от рекордните, които вече са направили. Същото се случва и при Фиделити. И това е играта, която всеки, дори и малките бизнеси могат да играят с отделните щати.

Ефектите на децентрализацията са прости и ясни. Може да сме убедени, че всяко финансиране от централния бюджет под формата на безвъзмездни помощ ще отиде в дълбокия джоб на богатите, а не в ръцете на бедните деца, майки и т.н. Така даваш власт надолу по системата, на хората, това е децентрализация.

В действителност в общи линии това, което се нарича "орязване на правителството" е малко или много прехвърляне на разходи. Почти никога не е тяхно намаляване, понякога е увеличаване.

Нека разгледаме здравната реформа. "Реформа" е дума, за която винаги трябва да внимаваме. Когато Мао е започнал "Културната революция", тя е била наречена реформа. Реформата е промяна, която се предполага, че трябва да харесате. Но когато чуете думата реформа, някак посягате към портфейла си, за да видите кой ви го задига. Както и да е, има неща, наречени "здравни реформи", чието предназначение е да намалят разходите. Да, те намаляват едни видове разходи, но разбира се увеличават други.

Едно много уважавано учреждение, наречено "Национален дву-партиен лидерски съвет", оглавявано от двама бивши президенти (Форд и Картър) наскоро направи изследване относно ефектите на трансфериране на разходи от планираната здравна реформа. Изводът бе, че тя ще добави около десет трилиона долара екстра-разходи на година, но тези допълнителни разходи ще дойдат от заплатите и по-високите премии на работещите. Това означава силно регресивен данък за бедните. А това са десет трилиона долара на година! Изследването също така показа, че реформата ще увеличи броя на здравно неосигурените с 15% до 20% до 2002 г., т.е. до около 54 милиона души. Е, това е солиден разход, неизмерим разход. Може да намерите и други данни, не са голяма тайна.

Когато реформите се дискутираха в Конгреса, Уол Стрийт Джърнал излезе със следното заглавие: "Богатите печелят, бедните губят, компромиси за средната класа". Това е вярно. Точно такава цел имат реформите. Трябва обаче да знаете, че под "средна класа" се има предвид хората, които са точно под много богатите. Т.е. вестникът няма предвид средния, медианния доход, не хората с доход от 13 000 долара годишно. Идеята е: чудесно за богатите, супер богатите; компромиси за горе-долу богатите, груба тежка любов за всички останали, т.е. почти всички хора. Когато затваряте обществени болници и т.н., знаете много добре кой ще страда.

Нека разгледаме например Ню Йорк, който има губернатор и кмет, които са консерватори. Те предприемат доста силни консервативни намалявания на данъците, тъй като са фискални консерватори.

Както Ню Йорк Таймс писа в една малка статия, намаляването на данъците е от полза за богатите. И така някак инцидентно всички данъчни намаления се оказват в полза на бизнеса. Е, има и увеличения на данъците, които компенсират. Но те не ги наричат "увеличаване на данъците", а "намаляване на субсидиите за обществения транспорт и за обучение в държавните университети".

"Субсидия" е друга интересна дума, подобно на реформа. Когато публични средства се използват за публични цели, това е субсидия. Но когато тези средства отидат към частни ръце, това не е субсидия. Това е реформа. И така, властта намалява субсидиите за обществен транспорт. Да, това е данък. Ако плащате 20% повече, за да се возите в метрото, това е като плащане на данък. Същото като да платите по-висока такса за градския университет. При това доста регресивен данък, защото кой се вози в метрото и ходи в държавен университет?

Това, което властта прави е прехвърляне – намаляване на данъците за бизнеса, т.е. за богатите и увеличаване на данъците за бедните, което да компенсира първото. И това се нарича фискален консерватизъм и смаляване на правителството. Ако се замислите и разгледате нещата, които биват определени като "смаляване на правителството", ще видите, че те са доста характерни.

Следващият елемент на Вашингтонския консенсус е данъчната система да бъде направена по-регресивна. Няма нужда да разясняваме много, тъй като този елемент се коментира доста открито. Това, което обаче не е изяснено, е причината.

Предполага се, че целта е стимулиране на инвестициите и откриване на нови работни места. Но все пак начинът е доста странен. Страната е препълнена с капитал. Хората, чиито данъци са намалявани, по принцип нямат идея какво да правят с парите си. Ако искаш да увеличиш икономическия растеж, има друг подход, който би могъл да се използва: стимулиране на слабото търсене чрез прогресивни данъци, т.е. дай повече пари на хората, които могат да ги харчат. Това стимулира растежа, но не е правилния начин на действие. Правилният начин е да орежеш фискалните приходи, така че да има още повече валутна спекула.

Това бе втората част – да направим данъчната система по-регресивна. Ами дерегулацията?

Тя има същия ефект, тя е мярка за прехвърляне на разходи. Ако позволите на индустриите да изхвърлят токсични отпадъци (т.е. дерегулирате законодателството в тази област, което вече бе направено), това увеличава печалбата им, но от друга страна увеличава и цените на ВиК услугите, което е регресивен данък. Има обаче и още разходи, част от които не могат да бъдат измерени. Например здравето и качеството на живот. Няма как да ги остойностите. Към това трябва да прибавим и разходите за почистване. Но нали помните, тези разходи са за сметка на обществото. Доста добро стечение на обстоятелствата, защото когато поискате да изчистите отпадъците, това увеличава БВП, а това всички го искаме. Но в крайна сметка обществото ще плати.

Това всъщност е просто друга форма на радикално прехвърляне на разходите: увеличи богатството на богатите и намали това на всички останали. В общи линии това е нещо като краткосрочно извличане на печалби за малцинството и голямо увеличение на загубите за всички останали.

Как стоят нещата с дерегулирането на трудовите пазари?

Процесът там е същия и дерегулацията бе направена на практика по криминален начин. Най-доброто описание, което съм срещал, е на Бизнес Уийк. Както те отбелязват, администрацията на Рейгън на практика уведоми корпоративния свят, че няма да прилага трудовото законодателство. Има изключително силно мразен закони, като Законът Уагнър, които дават правото на организация на работниците в синдикати и администрацията на Рейгън просто информира бизнеса, че няма да спазва този закон.

В следствие на това броят на нелегалните уволнения скочи над шест пъти, направо разби скалата. Властта също така уведоми бизнеса, че няма да прилага и законодателството за безопасни условия на труд и така броят на трудовите злополуки силно се увеличи. Това беше страхотен начин да се подкопаят синдикатите и правото на организация – с цял набор от политики, които бяха част от дерегулацията на трудовите пазари.

Друга част от тяхното дерегулиране е да бъдат направени "гъвкави". Това означава, че нямате нужда от осигуровки, нямате гаранции, броят на временно заетите се увеличава неимоверно, няма социални придобивки, нямате никаква представа дали утре ще имате работа. Това е много добре за икономиката, за заетостта.

Някои от най-печелившите корпорации, онези които са в Топ500 на списание Форчън, са тези, които продават работна ръка, като например Менпауър Инкорпорейтед. Те продават срочни договори. Това е ужасен начин за създаването на гъвкави трудови пазари. В крайна сметка води до разрушаване на живота на хората, но това всъщност няма никакво значение.

Приликата със ситуацията в Третия свят е много голяма. Ако се върнем към деветдесетте, тогава това се наричаше "икономическо здраве". Когато тези процеси се случат, обикновено го наричаме "икономическо чудо", още един технократски термин.

Може да вземем за пример Бразилия. Там има ужасяващо икономическо чудо при режима на нео-нацистките генерали, който ние американците наложихме с голяма доза самохвалство през шейсетте. Към 1971 година страната се превърна в латиноамериканското приказно място за бизнес общността. Президентът-генерал, който беше начело, отбеляза, че икономиката се справя чудесно, но хората – не особено.

Миналата година носителят на Нобеловата награда, Робърт Лукас от Чикаго каза в интвервю за Уол Стрийт Джърнал, че се справяме чудесно и то вече от доста време. Той дори не си направи труда да добави казаното от бразилския генерал: само че хората не се справят добре. Това, което той има предвид под "ние" е горните 5% или може би горните 10% от скалата на доходите. И това е вярно, ние се справяме чудесно, икономиката е добре, но вече дори не се притесняваме от факта, че хората не се справят добре. Няма смисъл да повтарям статистиките, които както вие, така и той много добре знаете.

Е, това са икономическите чудеса. Скоро ще имаме такова и в САЩ.

Какво можем да кажем за приватизацията?

(Продължение - Част 2)

Настоящият текст е лекция на Ноам Чомски в Харвард от 13 април 1996.
Транскрипция: Уилям Грийн. Превод: Петър