Ограждането на общите земи в Англия и началото на капитализма (Иън МакКай)

Това е превод на статия, която кратко и ясно разказва за процеса, който поставя началото на капитализма – движението за ограждане, или както е по-модерно да се казва „приватизиране“, на общите земи в Англия от земевладелци и аристокрация, подпомагани от държавата. Статията прави чудесен и задълбочен анализ също и на последствията от ограждането на общите земи, които последствия създават капитализма, в който живеем, трудим се и страдаме и днес. Екипът предлага тази статия поради краткия и ясен начин, по който се излага една тема, която не е много позната на широката българска публика и също поради кристалната яснота на изводите, които авторите на статията правят. Тя не се ограничава само до исторически разказ, анализите на авторите дават чудесни посоки за размисъл. Статията е взета от сборникът „AnAnarchistFAQ“, сборник състоящ се от 4180 страници, написан от колектив от автори. Оригиналното заглавие на статията е „Какви други форми взема държавната намеса във създаването на капитализма?“. Разбира се, тази тема е застъпена, авторите ясно показват, че без държавната помощ капитализмът не би пуснал корени и не би се задържал на сцената на историята. Статията, разбира се, е част от контекст, но и достатъчно самостоятелна, за да може да бъде четена отделно. Наистина, капитализмът е такава експанзивна и стремяща се да обхване всички и всичко система, че днес цялата планета живее и страда в нея, тя наистина обхваща всички сфери на живота ни. Преводачът е на мнение, че е добре да сме наясно по какъв начин започва капитализма, и задава въпроса дали фактически бихме могли да поставим край на капитализма, като обърнем обратно процесът, който е сложил неговото начало.

Освен като касиер на нови форми на производство и социални отношения и като защитник на властта на богатите, държавата се е намесвала в икономиката също и по други начини. Тя е изиграла ключова роля в трансформирането на законовите кодове на обществото в полза на капитализма, пренебрегвайки, за по-удобно, традиционните закони. Употребата на тарифи и предоставянето на монополно положение на компании например са изиграли важна роля за натрупването на капитал за сметка на работническата класа, както и смазването на синдикати и стачки чрез употреба на насилие.

Един от най-фрапиращите актове на държавна намеса в икономиката е Ограждането на общите земи. Във Великобритания едри земевладелци, използвайки Законите за ограждане, предявяват претенции общата земя, която е била ползвана свободно от бедни селяни, да стане тяхна частна собственост.

Както обобщава историкът Е. П. Томпсън, "насилието над обществото чрез Ограждането на общите земи се е състояло...в драстичното, тотално налагане на капиталистическите дефиниции за собственост върху селото".[1]

Права на собственост в услуга на богатите са заменили правото, произтичащо от ползването на земята, и свободното договаряне, които са управлявали употребата на общата земя от селяните. За разлика от правото, произтичащо от ползване (use rights), което лежи в индивида, правата на собственост са изисквали държавна намеса, за да бъдат създадени и поддържани.

"Праламентът и законите са наложили капиталистически дефиниции за изключителна собственост върху земята" , пише Томпсън. Този процес е включвал пренебрегване на исканията на тези, които са ползвали общите земи, и репресиране на онези, които са се противопоставяли.

Парламентът е бил, разбира се, движен от и за богатите, които просто са "следвали правилата, които самите те са създали".[2]

Не е изненадващо, че много земевладелци са забогатели чрез ограждането на общи земи, на необработвани земи и на хълмове, докато на много обикновени хора са били отнети права, съществували от векове. Ограждането на земите е гигантска измама, извършена от земевладелците. Според една английска фолклорна поема, писана през 1764 г. като протест срещу ограждането:

Те бесят мъжа и бият жената,
които крадат гъска от общината,
но оставят на свобода оня по-голям злодей,
който да открадне общината от гъската смей.

Трябва да се подчертае, че процесът на ограждане на общи земи не се е случвал само в периода на индустриалната революция. Както отбелязва Колин Уордс: "По времето на Тюдорите вълната на ограждане на земи от страна на земевладелците, които са искали да печелят от високата цена, отнема на хората от общината тяхното препитание и ги принуждава да търсят работа някъде другаде, да станат скитници или да ползват каквото е останало в перифериите на селата".[3]

Тази първа вълна увеличава броя на селския пролетариат, на когото се е налагало да продава труда си на земевладелците. Не трябва да забравяме също, че това налагане на капиталистически права на собственост върху земята не е било незаконно. Както отбелязва Майкъл Перелман, " формално, това ограбване на собственост е било напълно законно. Обикновените хора са имали само традиционни права. Когато пазарът се е развивал, първо, алчни за земя аристократи, и по-късно – буржоазията, употребяват държавата, за да създадат законова структура, която да анулира традиционните права".[4]

Макар и технически законно, тъй като земевладелците са били тези, които са правили законите, въздействието на тази кражба на земя не трябва да бъде подценявано. Без земя в онези времена никой не би могъл да живее и ще му се наложи да продаде свободата си на други. Това е дало на хората с капитал предимство, което увеличава, вместо да намалява, неравенството в обществото (и така е поставило работниците без земя в нарастващо с времето неизгодно положение). Този процес може да бъде видян в ранните етапи на капитализма. Чрез ограждането на земите е създадена земеделска работна ръка, останала без препитание, на която й се налага да мигрира там, където има работа. Притокът на лишени от земя бивши селяни в градовете води до рухване на традиционния съюз на занаятчиите, който впоследствие е трансформиран в капиталистическа индустрия с шефове и роби на заплатата, вместо майстори занаятчии и техните чираци. Ето как ограждането на земя изиграва ключова роля, защото "ясно е, че икономическите неравенства е малко вероятно да създадат разделение в обществото на класа от наемащи господари и класа от подчинени, които работят за заплата, освен ако достъпът до средствата за производство, включително земя, e възпрепятстван, чрез едни или други средства, за по-голямата част от обществото".[5] Важността на достъпа до земя е обобщена в хумористичен стих на последователите на Хенри Джордж (писател от 19. век, който е призовавал за "един данък" и за национализация на земята). Те изразяват своя основен аргумент за важността на земята в следващите редове:

Планираше университетски икономист
без достъп до земя да живее.
Той щеше да успее,
но откри, че без храна, подслон
и някъде, където да стои,
не ще преживее и два дни.

Ето защо монополът над земята, от който Законът за ограждането на общи земи е само една част, е важен за анархистите. Монополът над земята, по думите на Тъкър, "се състои в това, че правителството налага едно право на собственост на земя, което не стои върху лично обитаване и култивиране на земята".[6] Трябва да се отбележи, че общата земя не е включвала владенията на членовете на феодалната аристокрация и други земевладелци. Това е помогнало изкуствено да се ограничи достъпната земя и да се създаде селски пролетариат също толкова, колкото и огражданията на обща земя.

Важно е да се знае, че наемната работа първо се е развила при обработването на земята и че защитата на правото на земевладелците и благородничеството на собственост на земя, комбинирана с ограждането на общата земя, е означавало, че хората не са могли да обработват своя собствена земя. Пресиращите икономически условия, създадени чрез ограждането и налагането на права на частна собственост върху обширни площи, осигуряват, че на капиталистите няма да им се налага да опират пистолет в слепоочията на хората, за да ги накарат да работят дълги часове в авторитарни, унизителни условия. В такава ситуация, когато на мнозинството от хората е отнета собствеността и са заплашени от глад, бедност, липса на дом и т.н., принуждаване чрез физическо насилие не е необходимо. Оръжия обаче са необходими, когато е налагана системата на частна собственост, която създава "пазара на труда", а също така, за да бъде оградена обща земя и да бъдат защитавани владенията на благородниците и заможните.

Чрез намаляването на достъпна земя за селяните, огражданията разрушават независимостта на работническата класа. Чрез тези закони на безброй селяни е отнет достъпът до техните предишни средства за препитание, принуждавайки ги по този начин да търсят работа при земевладелците или да мигрират в градовете, за да търсят работа в новоизникналите фабрики на напъпващите индустриални капиталисти, които така са се снабдили с източник на евтина работна ръка. Капиталистите, разбира се, не описват нещата по този начин, а се опитват да размият картината чрез своята обичайна реторика за цивилизация и прогрес. Така Джон Белърс, поддръжник на ограждането от 17. век, твърди, че общите земи са били "спънка за Индустрията и... развъдник на Мързел и Наглост. Горите и общите земи правят бедните да приличат много на индианците".[7] На други места Томпсън твърди, че общите земи " сега са разглеждани като опасен център за недисциплинираност... към личния интерес е добавена и идеология под формата на загриженост за общественото благополучие – господата да отстраняват селяните от общите земи, като по този начин принуждават трудещите се в тях да изпаднат в зависимост."[8] Дейвид МакНали потвърждава това, като казва, че "много от отявлените защитници на огражданията целят да разрушат точно тези елементи на материална и духовна независимост". Проповедниците на ограждането от 18. век "са забележително откровени в това отношение. Общите права и достъпът до общи земи, твърдят те, позволяват една степен на социална и икономическа независимост и по този начин създават мързелива, разпусната маса от селски бедняци, които отбягват честен труд и присъствие в църквата...Да се откаже на такива хора достъп до общи земи и общи права, означава, че ще ги принуди да се подчинят на суровата дисциплина, налагана от пазара на труда."[9] Общата земя е давала на работещите хора степен на независимост, която им е позволявала да бъдат "нагли", защото са правели това, което е добро за тях. Това е трябвало да бъде спряно, защото е подкопавало самите корени на властовите отношения в обществото. Общата земя е повишавала свободата на обикновените хора и ги е правила по-малко склонни да се подчиняват на заповеди и да приемат наемен труд. Забележката за "индианците" е важна, защото независимостта и свободата на коренните жители на Америка е добре документирана. Общата черта на двете култури е комуналната собственост върху средствата за производство и свободният достъп до тях. Както подчертава Мъри Букчин, "фабриката не е родена от необходимостта да се интегрира работната ръка с модерната машинария", а по-скоро от необходимостта да се контролира работната ръка и да бъде подложена на дисциплиниране. Защото "недисциплинираността" или "естествеността" в своя ритъм и интензитет на традиционни начини на работа предизвиква повече буржоазната маниакалност за социален контрол и буржоазната ожесточеност против естествеността, отколкото исканията за по-високи заплати на служителите. Повече от който и да е технически фактор, тази "недисциплинираност" довежда до рационализирането на труда под един сбор от правила, до дисциплинирането на работата и контрола върху времето, които създават модерната фабрика...първоначалната цел на фабриката е да доминира работниците и да разруши тяхната независимост от капитала".[10]

Оттук – пресиращата необходимост да бъде скъсана връзката на работниците със земята, и така "загубата на тази независимост включва загубата на контакта на работниците с култивирането на храна...Да се живее на село...често е означавало да се обработва семейна градина, вероятно да се пасе крава, да се приготвя собственият хляб и да се прилагат умения за поддържане на къщата в добро състояние. Да бъдат изтрити напълно тези умения и средства за препитание от живота на работниците, е станало индустриален императив." По този начин "пълната зависимост на работниците от фабриката и от индустриалния пазар на труда е била задължителна предпоставка за триумфа на индустриалното общество...Необходимостта да бъдат разрушени каквито и да са независими средства за живот, които работниците са могли да натрупат...е включвала задачата да се приведе пролетариатът до състояние на пълна безпомощност пред лицето на капитала. И с тази безпомощност идват апатията, загубата на характер, на общност и упадък на морала."[11]

Не е изненадващо, че има взаимовръзка между ограждането на обща земя и мигрирането от селата и "определена взаимна връзка...между степента на ограждане на обща земя и последващото обедняване...ограждането е имало за резултат миграция навън и по-високи нива на обедняване". А също така "стандартът на живот е бил по-голям там, където работниците са имали възможност да комбинират индустриална работа със земеделска...Достъпът до обща земя е означавал, че работниците са могли да пасат животни, да събират дърва, камък и чакъл, да копаят въглища, да ходят на лов и риболов. Тези права често са определяли разликата между препитание и мизерна беднотия".[12] Законите за ловуване са гарантирали, че селяните и слугите не са могли законно да ловуват за храна, още от времето на Ричард II (1389), а до 1831 г. на никого не е било позволено да ловува, с изключение на заможните или тези с добро социално положение.

Ограждането на общата земя разрешава два проблема – високата цена на работната ръка и свободата и достойнството на работниците. Ограждането идеално илюстрира принципа, че капитализмът изисква държава, която да гарантира, че мнозинството от хората няма да имат свободен достъп до каквито и да е средства за препитание и поради това ще трябва да продават себе си на капиталистите, за да оцеляват. Няма съмнение, че ако държавата беше оставила на мира европейското селячество, позволявайки му да продължи своите колективни земеделски практики ("колективно земеделие", защото, както посочва Кропоткин, селяните са споделяли не само земята, но също и голяма част от земеделския труд), капитализмът нямаше да пусне корен и нямаше да се задържи.[13] Кропоткин отбелязва също, че "с лучаи на общинници, които сами отделят своята земя, са били редки; навсякъде Държавата ги е принуждавала да разделят земята или просто е облагодетелствала присвояването на техните земи" от благородниците и заможните. По този начин, "да се говори за естествена смърт на селската общност по причина на икономически закони, е толкова лоша шега, колкото да се говори за естествена смърт на войници, убити на бойното поле".[14] Когато пазарът на труда е бил създаден чрез ограждането и монопола над земята, държавата не просто пасивно е оставила това да се случи. Когато пазарните условия са били в полза на работническата класа, държавата се е отзовавала на призивите на земевладелци и капиталисти и се е намесвала, за да възстанови "естествения" ред. Държавата активно е употребявала закона, за да намалява заплатите и да забранява обединения на работници през вековете. Във Великобритания например след Черната смърт е имало недостиг на "слуги". Вместо да позволят на пазара да направи своята магия, земевладелците са се обърнали към държавата и резултатът е "Статутът на работниците" от 1351 г.:

Като се има предвид лошото поведение на слугите, които бяха мързеливи и не искаха да да служат след чумата, без да получават за това прекомерни заплати, беше наредено от нашия господар краля...такъв род слуги...да бъдат принудени да служат, получавайки заплати, които са обичайни за местата, където трябва да служат, в двайстата година на царуването на краля, която е сега, или пет, или шест години преди това и че сега същите тези слуги, които отказват да служат по такъв начин, трябва да бъдат наказвани чрез затваряне на техните тела...сега, тъй като е известено на краля в този парламент, чрез запитване на неговите членове, че упоменатите слуги не уважават споменатите нареждания...в голяма вреда на високопоставените мъже и водейки до обедняване на всички споменати членове на парламента, чрез одобрението на упоменатите прелати, графове, барони и други високопоставени мъже и всички от упоменатите членове, събрани там, за да бъде възпряно лошото поведение на упоменатите слуги, се нареждат и установяват нещата, подписани по-долу.

Намесата на държавата е била изисквана, когато работещите са имали повече възможности да преговарят и да искат по-високи заплати, което, от своя страна, води до инфлация в икономиката. В една или друга форма, този статут на работниците остава в сила чак до 19. век (една по-късна версия прави незаконно служители да "заговорничат", да фиксират заплати, т.е. да се организират, за да искат повишаване на заплатите). Подобни мерки са били особено търсени, когато пазарът на труда, от време на време, е бил в полза на работниците. Например "по време на Реставрацията (на английската монархия)", отбелязва Доб, "когато недостигът на работници отново е станал повод за сериозно оплакване и класата на заможните е била сериозно изплашена от неподчинението, познато от времето на Републиката, настойчивите призиви за законодателна намеса – да бъдат поддържани заплатите ниски, за да бъдат принуждавани бедните да търсят работа, както и за разширяване системата на трудови интернати[15] и "поправителни домове" и за експлоатация на бедняците, отново са достигнали кресчендо". Същото се случва в континентална Европа.[16] И така, отново и отново работодателите призовават държавата да употребява насилие, за да потиска работниците, изкуствено да намалява заплатите и да подсилва тяхната – на работодателите – икономическа сила и власт. Докато такова законодателство често е било трудно да се прокара и е било неефективно, защото реалните заплати са се увеличавали във времето, заплахата със и употребата на държавна принуда са гарантирали, че заплатите няма да се увеличават толкова бързо, колкото иначе биха се повишавали. По същия начин, употребата на съд и на военна сила за смазване на синдикатите и стачките, са помагали извънредно много за натрупването на капитал. Съществували са също различни закони за контролиране на свободното движение на работници – "от векове", отбелязва Колин Уорд, "животът на бедното мнозинство в селска Англия е бил доминиран от Закона за бедните и неговите отделни части, като Закона за местожителството от 1697 г. Този закон възпира хора, които не са местни, да влизат в дадена енория, освен ако нямат Сертификат за местожителство, с който тяхната енория се съгласява да ги приеме обратно, ако им бъдат необходими помощи за бедност. Както и трудовите интернати, това е била омразна практика, която продължава да съществува и през 20. век".[17] Кропоткин отбелязва, "държавата е тази, която се заема да урежда спорове между работници и шефове, за да гарантира "подходящо препитание" (разбира се, подходящо за господарите). Тя също "строго забранява всякакви сдружавания...под заплаха от сурови наказания...Както в градовете, така и в селата държавата строго бди за всякакви свободни събирания на индивиди и е в готовност да предотврати чрез най-строги мерки възстановяването на какъвто и да е вид различни обединения между хората". Работници, които са формирали синдикати, "са били преследвани по Закона за господари и слуги – работниците са били арестувани и осъждани дори при дребна жалба за лошо поведение, подадена от господаря. Стачките са били репресирани по авторитарен начин, да не говорим за военното репресиране на стачни бунтове...Да се практикува взаимна подкрепа е било всичко друго, но не и лесно при такива условия...След дълга борба, която продължава сто години, правото на сдружаване е било извоювано". [18] Едва през 1813 г. законите за контролиране на заплатите биват отменени, докато законите против сдружаване остават до 1825 г. (но това не пречи Мъчениците от Толпъдъл[19] да бъдат обвинени в "създаване на незаконно съзаклятие" и да бъдат депортирани в Тасмания през 1834 г.). 50 години по-късно клаузите от статута на работниците, които постановяват, че когато шефът не спазва договора, това е гражданско дело, а когато работниците не спазват договора, това е криминално дело, са били отменени. Работническите синдикати получават законово признаване през 1871 г., докато, в същото време, друг закон ограничава какво работниците могат да правят при стачка или локаут.[20]

Така че за всеки поне малко запознат с историята на работническата класа, идеята, че може да съществува икономическа теория, която пренебрегва властовите отношения между шефове и работници, си е чиста шега. Икономическите отношения винаги имат елемент на власт, дори и само за да защитават собствеността и властта на богатите – Невидимата ръка винаги разчита на Железния юмрук, когато това е необходимо. Както отбелязва Кропоткин, при възникването на капитализма Държавата винаги е "затягала гайките на работниците" и "е налагала индустриално робство". Така това, което буржоазията "помита като вредно за индустрията", е било всичко, което е било разглеждано като "безполезно и вредно", но същата тази класа "е полагала усилия да не бъде пометена властта на Държавата над индустрията, над роба във Фабриката." Не трябва да бъде пренебрегвана също ролята на училищата, в които "духът на доброволно слугуване винаги е бил изкусно култивиран в умовете на младите и все още е, с цел да се продължава подчиняването на индивида на Държавата."[21]

Това образование също подсигурява, че децата ще привикнат към подчинението и отегчението, необходими за робуването на заплатата.

Както при по-скорошния случай с Чили[22], капитализмът на "свободния пазар" беше наложен на мнозинството хора от един елит, употребяващ авторитарна държава. Адам Смит е разбирал това, когато се е противопоставял на държавната намеса в “Богатството на народите“. По негово време правителството, открито и без срам, e било инструмент на богатите. По-малко от десет процента от британските мъже (и жени) са имали правото да гласуват. Когато Смит се противопоставя на държавната намеса, той фактически се е противопоставял на налагането на интересите на богатите на всички други (и разбира се, колко "либерална", да не говорим "либертарианска", е политическа система, в която мнозинството се подчинява на правилата и законите, направени от едно малцинство, уж в интерес на всички? Както показва историята, всяко малцинство, на което е дадена или което взема такава власт, ще злоупотребява с нея в свой интерес). В наши дни ситуацията е обърната, неолиберали и "либертарианци" се противопоставят на държавната намеса в икономиката (т.е. на контрола над Големия бизнес), за да предотвратят възможността обществото да има дори и най-малко въздействие върху властта или интересите на елита. Фактът, че капитализмът на "свободния пазар" винаги изисква да бъде налаган от една авторитарна държава, би трябвало да накара всички честни "либертарианци" да се запитат: Колко "свободен" е "свободният пазар"?

Бележки:

[1] The Making of the English Working Class, pp. 237–8 – бел. авт.
[2] Customs in Common, p.163 – бел. авт.
[3] Cotters and Squatters, p.30 – бел. авт.
[4] The Invention of Capitalism, pp. 13–4 – бел. авт.
[5] Maurice Dobb, Studies in Capitalist Development, p. 253 – бел. авт.
[6] The Anarchist Reader, p. 150 – бел. авт.
[7] Quoted by Томпсън, Op. Cit., p. 165 – бел. авт.
[8] The Making of the English Working Class, pp. 242–3 – бел. авт.
[9] Against the Market, p. 19 – бел. авт.
[10] The Ecology of Freedom p. 406 – бел. авт.
[11] Bookchin, 1342 Op. Cit., pp. 406–7 – бел. авт.
[12] David McNally, Op. Cit., p. 14 and p. 18 – бел. авт.
[13] Виж Mutual Aid for more on the European enclosures [pp. 184–189] – бел. авт.
[14] Mutual Aid, p. 188 and p. 189 – бел. авт.
[15] В Англия и Уелс трудови интернати, жаргонно познати като шипове, са били места, където тези, които не са могли да се издържат, са настанявани и задължавани да работят. Най-ранната известна употреба на термина е от 1631 г., от описание на кмета на Abingdon, който разказва, че "ние издигнахме в нашия квартал работен интернат, за да устроим бедните хора на работа". Произходът на трудовите интернати може да бъде проследен от Закона за бедните от 1388 г., който е бил опит за справяне с недостига на работна ръка след Черната смърт в Англия, като се ограничава свободното движение на работниците и довежда до това държавата да стане отговорна за грижата за бедните...Законът за бедните от 1834 г. не позволява да се дават помощи за бедност на този, който е отказвал да постъпи в трудов интернат. Някои власти са се надявали да изкарват печалба от трудовите интернати, като използват безплатния труд на интернираните...Повечето интернирани са работели трошене на камъни, трошене на кости за производство на торове, или са вадили кълчища, употребявайки метални пирони, познати като шипове...Животът в трудовите интернати преднамерено е бил правен суров, за да отблъсква физически здравите бедни и да подсигури, че само тези в бедствено положение ще кандидатстват. В Англия, до ранния 20. век, са били отказвани безплатно здравеопазване и образование за децата на бедните, които са живеели извън трудовите интернати... Цитирано от wikipedia. – бел. прев.
[16] Op. Cit., p. 234 – бел. авт.
[17] Op. Cit., p. 31 – бел. авт.
[18] Mutual Aid, p. 210 and p. 211 – бел. авт.
[19] https://en.wikipedia.org/wiki/Tolpuddle_Martyrs – бел. прев.
[20] За щастие, тогава вече е имало икономисти на разположение, които са обяснявали на работниците, че организирането за изискване на по-високи заплати е против техните собствени интереси. По странно стечение на обстоятелствата всички тези закони срещу синдикализирането фактически са помогнали на работниците, като са прокарали необходимите условия за перфектна конкуренция на пазара на труда! Ти да видиш! Разбира се, бидейки разглеждани като нежелателни от перспективата на популярните икономисти – и по странно съвпадение, от шефовете – синдикатите днес не са забранени, но са силно контролирани. Свободолюбивите, премахващи държавния контрол, тачеристи прокараха шест закона за заетостта между 1980 и 1993 г., които ограничават стачните действия, като изискват гласуване преди стачките, правят незаконни действията в солидарност с други стачкуващи, ограничават протести в подкрепа на стачкуващи и дават на работодателите правото да търсят забрана, когато има съмнение относно законноста на акциите – естествено, в интерес на работниците, защото, поради някаква причина, политиците, шефовете и икономистите винаги са знаели какво е най-добро за синдикалистите вместо самите синдикалисти. И ако последните са възразявали, разбира се, за какво в края на краищата е държавата – бел. прев.
[21] The State: Its Historic Role, pp. 52–3 and p. 55 – бел. авт.
[22] А защо не един още по-скорошен случай – налагането на „свободния пазар“ в Източна Европа – бел. прев.