Аграрният произход на капитализма (Елън Ууд)

Една от най-установените практики в западната култура е асоциирането на капитализма с градовете. Предполага се, че капитализмът е роден и отгледан в града. Но също така се смята, че всеки град – със своите характерни практики на търговия – е по своята природа потенциално капиталистически от самото начало и само някакви външни пречки стоят на пътя на всяка градска цивилизация към капиталистически възход. Само погрешната религия, погрешният вид държава, или каквито и да е идеологически, политически или културни вериги, връзващи ръцете на градските класи, са пречили на капитализма да поникне където и да е от незапомнени времена. Или поне откакто технологията позволява производството на достатъчно принадена стойност.

Това, което свидетелства за развитието на капитализма на запад, според тази гледна точка, е уникалната автономия на неговите градове и на тяхната собствена класа, бюргерите или буржоазията. С други думи, капитализмът възникнал на запад не толкова заради това, което е имало тогава, а заради това, което е отсъствало: ограничение на градските икономически практики. В тези условия е трябвало само повече или по-малко естествено разширяване на търговията, което да развие капитализма до краен предел. Било е нужно само количествен растеж, който настъпил почти неизбежно с времето (в някои версии разбира се подпомогнат, но не изначално породен от протестантската етика).

Има много неща, които могат да опровергаят тези допускания относно естествената връзка между градовете и капитализма. Сред тях е фактът, че те са склонни да натурализират капитализма, да прикриват неговата характерност като исторически специфична социална форма, с начало и (несъмнено) с край. Тенденцията капитализмът да се отъждествява с градовете и градската търговия обикновено е съпътствана от склонност да се прави така, че капитализмът да изглежда като повече или по-малко естествено последствие от практики стари, колкото човешката история или дори естествено продължение на човешката природа. "Естествената" склонност, както казва Адам Смит, към "обмяна, бартер и размяна".

Може би най-полезният коректив на тези предположения – и на техните идеологически загатвания – е признаването, че капитализмът, с всички свои специфични сили на акумулиране и максимизиране на печалбата, е роден не в града, а на село, на много специфично място и то доста късно в човешката история. Изисквал е не просто разширяване на бартера и размяната, а цялостно преобразуване на най-основните човешки отношения и практики, скъсване с много стари модели на човешко взаимодействие с природата в производството на стоките от жизнена необходимост. Ако тенденцията капитализмът да се идентифицира с градовете е свързвана с тенденцията да се скрива специфичността на капитализма, то един от най-добрите начини да разберем тази специфичност е да вземем предвид аграрния произход на капитализма.

Какво е представлявал "аграрния капитализъм"?

Хилядолетия наред хората са си набавяли нужните неща като са обработвали земята. И може би докато са се занимавали със земеделие, те са били разделени на класи - между работниците, които обработват земята и тези, които присвояват труда на другите. Това деление между присвояващи и произвеждащи е приемало много форми по различно време и на различни места, но основната обща характеристика е, че преките производители обикновено са били селяни. Тези селяни-производители са притежавали средствата на производство, особено земята. Както във всички пред-капиталистически общества и тези производители са имали пряк достъп до средствата на тяхното собствено производство. Това е означавало, че когато техният излишен труд е бил присояван от експлоататорите, това е ставало чрез извъникономически средства, както ги нарича Маркс, – т.е. чрез средствата на директна принуда от земевладелците и/или държавите, използващи висша власт, привилегирован достъп до военната, съдебна и политическа сила.

Това е най-основната разлика между всички пред-капиталистически общества и капитализма. Няма нищо общо с това дали производството е градско или селско и има всичко общо с особените имуществени отношения между производители и експлоататори, независимо дали при инудстрията или земеделието. Само при капитализма господстващата форма на присвояване на излишъка е базирана върху лишаването от собствеността на преките производители, чиито допълнителен труд е присвоен чрез чисто "икономически" средства. Преките производители при изцяло развития капитализъм нямат собственост. Техният единствен достъп до средствата за производство, до необходимото за тяхното собствено производство, дори до средствата за техния собствен труд, е продажбата на тяхната работна сила в замяна на надница. Така капиталистите могат да присвояват излишния труд на работниците без пряко насилие.

За тези уникални отношения между произвеждащи и присвояващи посредничи разбира се пазарът. Пазарите от всякакъв вид са съществували през цялата писана история и със сигурност и преди това, защото хората са разменяли и продавали своите излишъци по много различни начини и с много различни цели. Но пазарът при капитализма има определена и безпрецедентна функция. Почти всичко в капиталистическото общество е стока, произведена за пазара. И дори поначало и капиталът, и трудът са изцяло зависими от пазара за своето собствено възпроизводство. Капиталистите зависят от него, за да купуват работна сила, както и средствата за производство и за да осъществят печалба като продават стоките или услугите, произведени от работнциите. Тази зависимост от пазара прави самия пазар изключително важен в капиталистическите общества, не само като прост механизъм за размяна или дистрибуция, а като основният определящ фактор и регулатор на социалното възпроизводство. Възникването на пазара като определящ социалното възпроизводство предполага проникването му в производството на стоките от жизнена необходимост, храната.

Тази уникална система от зависимост от пазара води до някои много отличителни "закона на движение", специфични систематични изисквания и натиск, които не присъстват в други видове производство: императивите на конкуренцията, натрупване и максимизиране на печалбата. На свой ред тези императиви означават, че капитализмът може и трябва постоянно да се разраства по начини и в размери подобно на никоя друга социална форма – постоянно натрупващ, постоянно търсещ други пазари, постоянно налагащ своите императиви върху нови територии и нови сфери на живота, върху хората и околната среда.

Когато разберем колко различни са тези социални отношения и процеси от други обществени форми, които са господствали през по-голямата част от историята, тогава става ясно, че е нужно нещо повече, за да се обясни възникването на тази специфична обществена форма. Необходимо е повече от изискващото обяснение допускане, че тези отношения винаги са съществували в зародиш и просто е било нужно да бъдат бъдат освободени от неестествените ограничения. Въпросът, засягащ произхода ѝ, може да бъде формулиран по тозин начин: производителите са експлоатирани от присвояващите по некапиталистически начини хилядолетия преди появата на капитализма и пазарите са съществували от незапомнени времена почти навсякъде. Тогава как стана така, че производителите и присвояващите и отношенията между тях станаха толкова зависещи от пазара?

Очевидно дългите и сложни исторически процеси, които накрая са довели до зависимост от пазара, трудно могат да бъдат определени. Но можем да направим въпросът по-лесен като открием първия път и първото място, на което новата обществена динамика е ясно доловима, динамика, която произлиза от зависимостта на основните икономически участници от пазара. И тогава можем да проучим специфичните условия около тази уникална ситуация.

През XVII век и дори по-късно, по-голямата част от света, включително Европа, е била освободена от пазарните императиви, очертани тук. Със сигурност е съществувала огромна пазарна система, която сега е навсякъде. Но никъде, нито в големите европейски търговски центрове, нито в широките търговски мрежи в ислямския свят или Азия, икономическата активност и производство не са били водени от императивите на конкуренцията и натрупването. Доминиращият принцип на търговия навсякъде е бил "печалба за отчуждаване" или "купувай евтино и продавай скъпо" - обикновено да купуваш евтино на един пазар и да продаваш скъпо на друг.

Международната търговия е била в основната си "пренасяща" търговия – търговците са купували стоки на едно място и са ги продавали с печалба на друго място. Но дори и в рамките на едно силно и относително обединено европейско кралство като Франция, общо взето е преобладавала същата некапиталисическа търговия. Не е имало единен и обединен пазар, пазар, в който хората са печелили не като купуват евтино и продават скъпо, не като са пренасяли стоки от един пазар на друг, а като са имали по-ефективно икономически производство в конкуренция с другите на същия пазар.

Търговията тогава е продължавала да бъде с луксозни стоки или поне стоки, предвидени за преуспели домакинства или отговарящи на тенденциите в нуждите и консумацията на доминиращите класи. Не е имало масов пазар за евтини всекидневни консуматорски продукти. Селяните-производители обикновено произвеждали не само нужната за себе си храна, а и други всекидневни стоки като дрехи. Те могат да занесат своя излишък на местния пазар, където постъпленията могат да бъдат заменени за други стоки, които не се произвеждат в техния дом. Селскостопанското производство може дори да бъде продадено на пазари по целия свят. Но тук пак принципите на търговия са общо взето същите като при фабричните стоки.

Тези некапиталисически принципи на пазарите съществували рамо до рамо с некапиталисическите способи на експлоатация. Например в западна Европа, където феодалното крепостничество е било изчезнало, все още са доминирали други форми на "извъникономическа" експлоатация. Във Франция например, където селяните все още са съставлявали по-голямата част от населението и все още са притежавали повечето земя, една държавна служба е служила като икономически ресурс за много от членовете на доминиращите класи, като средство за извличане на излишен труд под формата на данъци от селските производители. Дори отдаващите земята си под наем земевладелци обикновено са зависели от различни извъникономически сили и привилегии, за да увеличат своето богатство.

И така селяните са имали достъп до средствата за производство, земята, без да е трябвало да предлагат своята работна сила като стока на пазара. Земевладелците и държавните чиновници, с помощта на различни "извъникономически" сили и привилегии, са извличали излишен труд от селяните директно под формата на наем или данък. С други думи, докато всякакъв тип хора могат да купуват и продават всякакви неща на пазара, нито селяните-собственици, които произвеждали, нито земевладелците и държавните чиновници, които присвоявали това, което другите са произвели, са зависели директно от пазара, за да могат да се възпроизвеждат. Пазарът не е бил посредник в техните отношения.

Имало е едно голямо изключение към това основно правило, Англия, още през XVI век, се е развивала в съвсем друга насока. Въпреки че е имало и други относително силни монархически държави, повече или по-малко обединени от монархията (като Испания и Франция), нито една от тях не е била толкова обединена като Англия (и тук ударението е върху Англия, а не върху други части от "Британските острови"). През XVI век Англия – вече по-обединена от повечето през 11 век, когато нормандската управляваща класа се е установила на острова като сравнително сплотена военна и политическа цялост – е изминала дълъг път към елиминирането на фрагментацията на държавата, т.е. "парцелираната държава", наследена от феодализма. Автономните сили, притежавани от лордовете, общинските органи и други корпоративни същности в други европейски държави, в Англия са били все повече концентрирани в централната държава. Това е било в контраст с други европейски държави, където дори силните монархии продължавали дълго време да живеят неспокойно до други постфеодални военни сили, фрагментирани правни системи и корпоративни привилегии, чиито притежатели изисквали своята автономия срещу централизиращата сила на държавата.

Отличителната политическа централизация на английската държава е имала своите материални основи и последици. Първо, още през XVI век Англия е имала впечатляваща мрежа от пътища и воден транспорт, които са обединявали народа до необикновена степен за този период. Лондон, непропорционално огромен в сравнение с други английски градове и в съотношение с общия брой на населението в Англия (и по-късно най-големия град в Европа), се е превръщал в центъра на развиващия се национален пазар.

Материалната основа, на които е почивала тази нововъзникваща национална икономика, е била селското стопанство, което е било уникално по няколко начина. Английската управляваща класа е била различна в две големи и свързани отношения: от една страна, като част от все по-централизирана държава, в съюз със централизиращата се монархия, те не са притежавали в същата степен както други държави на континента повече или по-малко автономните "извъникономически" сили, на които другите управляващи класи са разчитали, за да извличат излишен труд от преките производители. От друга страна, земята в Англия дълго време е била необикновено съсредоточена, с големи земевладелци, притежаващи извънредно големи парцели земя. Това концентрирано земевладелство означавало, че английските земевладелци са могли да използват своите имоти по нови и характерни начини. Това, което им е липсвало като "извъникономически" сили за извличане на излишък, те са компенсирали чрез увеличаване на икономическите сили.

Тази характерна комбинация имала значителни последствия. От една страна, концентрацията на земевладелство в Англия означавала, че извънредно големи части земя са били обработвани не от селяните собственици, а от наематели (думата "фермер" буквално означава "наемател"). Това е било вярно дори преди вълните на лишаването от собственост, особено през XVI и XVIII век, условно свързвани с "ограждането", за разлика например от Франция, където огромни части земя са оставали в ръцете на селяните.

От друга страна, относително слабите "извъникономически" сили на земевладелците означавали, че те (земевладелците) зависят по-малко от способността им да изтръгнат повече наеми от наемателите им по пряк и принудителен начин, отколкото от производителността на наемателите. Земевладелците имали  добър стимул да окуражават и, когато е възможно, да задължат своите наематели да намират начини за повишаване на тяхното производство. В това отношение те били поначало различни от аристократите рентиери, които винаги са зависели от изтръгването на излишъци от селяните чрез проста принуда. Аристократите рентиери увеличавали тяхната сила на извличане на излишъци не чрез увеличаване на продуктивността на преките производители, а по-скоро чрез подобряване на техните принудителни сили – военни, съдебни и политически.

Що се отнася до самите наематели, те не са били обект само на пряк натиск от земевладелците, но и обект на пазарните императиви, които са ги задължавали да увеличават производителността си. Наеманията на земя в Англия са приемали различни форми и е имало много регионални вариации. Голяма част от тях са били обект на икономически наеми, т.е. наеми, които не са фиксирани от някакъв правен или обичаен стандарт, а са отговаряли на пазарните условия. До ранния модерен период дори много обичайни наеми са ставали икономически наеми от този вид.

Заради системата от имуществени отношения много селскостопански производители (включително и преуспелите дребни фермери земевладелци) са били зависими от пазара. Не само че са били задължени да продават стоката си на пазара, но и достъпът им до земята, т.е. до средствата на производство, е бил чрез посредничеството на пазара. В следствие на това се появил пазарът на наеми, в който наемателите са се конкурирали. Там, където сигурността на имуществото зависела от способността да се изплаща наема, неконкурентната продукция директно означавала загуба на земя. За да могат да се изплащат икономическите наеми в ситуация, в която други потенциални наематели са се конкурирали за същите наеми, наемателите са били принудени да произвеждат икономически ефективно, иначе биват лишавани от имуществото.

Но дори тези наематели, които са харесвали обичайните наеми, които им осигурявали повече сигурност, но които все още са задължени да продават стоката си по същите пазари, могат да се озоват в ситуация, в която конкурентните стандарти на продуктивността са определяни от фермерите. Така те ще отговарят по-пряко и навреме на натиска на пазара. Същото би важало дори за земевладелците, обработващи собствената си земя. В такава конкурентна среда, производителните фермери преуспявали и техните стопанства се разраствали, докато по-малко конкурентните производители губели работата си и се присъединявали към безимуществените класи.

Във всички случаи, целта на пазарните императиви била да увеличи експлоатацията, за да се увеличи производителността. Имало е експлоатация на чужд труд, както и само-експлоатация на фермера и семейството му. Този модел можел да бъде възпроизвеждан и в колониите, и наистина в Америка, където независимите малки фермери, за които се предполагало, че са гръбнака на свободната република, се сблъскали още от началото с избора на аграрния капитализъм: в най-добрия случай усилена самоексплоатация, а в най-лошия лишаване от собственост и изместване от по-големи и продуктивни предприятия.

Възходът на капиталиситческото имущество

Селското стопанство до XVI век в Англия е било белязано с уникална комбинация от условия, поне в някои региони, която постепенно ще определи икономическата насока на цялата икономика. Резултатът е бил селскостопански сектор, по-продуктивен от който и да е друг някога. Земевладелците и наемателите ставали заети с това, което те наричали "подобрение", т.е. повишаването на продуктивността на земята за печалба.

Струва си малко да задълбаем в концепцията за "подобрение", защото ни казва много за английското селско стопанство и развитието на капитализма. Думата "подобрявам се", в своето първоначално значение, не е означавала просто "справям се по-добре" в общия смисъл, а буквално (базирано на френската дума за „под формата на" – en и "печалба" pros, или наклонената форма - preu) да правя нещо за печелене на пари и особено да обработвам земя за печалба. До XVII век, думата „подобрител, обогатител, укрепител" ("improver") e била твърдо фиксирана в езика и се отнасяла към някой, който разглеждал земята като произвеждаща и доходоносна, особено посредством заграждането и преработката на отпадъци. Селскостопанското "подобрение" до тогава е била утвърдена практика, а през XVIII век, по време на златната ера на аграрния капитализъм, "подобрението", на думи и дела, се осъществило изцяло.

В същото време думата изисквала по-oбщо значение, в смисъла, който знаем сега (може би трябва да помислим за изводите, които можем да си направим, от култура, в която  думата "подобрявам се" се корени в думата за парична печалба); и дори в нейните асоциации със селското стопанство, тя рано или късно изгубила част от своята стара специфичност – така че например някои радикални мислители през 19 век можели да приемат "подобрение" в смисъла на научно фермерство, без допълнителното значение на думата като търговска печалба. Но през ранния  модерен период, продуктивността и печалбата са били неразривно свързани в концепцията за "подобрение" и това обобщава добре идеологията на напредващия аграрен капитализъм.

През XVII век се появила съвсем нова литература, която разказвала в несравними детайли за техниките и печалбите от подобрението. Кралското дружество също усилено се занимавало с подобрението и така събрало някои от най-видните английски учени (Исак Нютон и Робърт Бойл са били членове на дружеството) с някои от най-прогресивните членове на управляващата класа в Англия – като философът Джон Лок и неговия ментор графа на Шафтсбъри, като и двамата са били много заинтересовани от селскостопанското подобрение.

В началото подобрението не зависило особено от технологичните иновации, въпреки че се използвало ново оборудване като ралото. По принцип е било по-скоро въпрос на разработка на фермерски техники: например, „подвижно" или „степенувано" селско стопанство – промяна на култивирането с периоди на угар, редуване на културите, отводняване на блатото, разораване и т.н.

Но подобрението означавало и нещо повече от няколко метода и техники в селското стопанство. Означавало е и нови форми и концепции за собствеността. "Подобрено" селско стопанство, за предприемчивия земевладелец и неговия преуспял капиталиситически наемател, изисквало уголемени и концентрирани владения. Също така – и дори може би повече – изисквало и премахването на стари навици и практики, които пречели на най-продуктивното използване на земята.

От незапомнени времена селските общности са използвали различни методи за регулиране използването на земята в интерес на самата селска общност. Те са ограничавали определени практики и осигурявали определени права, не за да увеличат богатствата на земевладелците или държавите, а за да запазят самата селска общност, може би за да опазят земята или за да разпределят плодовете ѝ по-справедливо и дори понякога за да посдигуряват бедните в общността. Дори "частната" собственост на имоти е била определяна от такива обичайни практики, давайки на не-собствениците някои права за използване на имотите, притежавани от друг. В Англия има много подобни практики и обичаи. Съществували са общи земи, които можели да бъдат използвани за паша или за събиране на дърва за горене. Съществували са и различни видове права за използване на частната земя, като правото да се събират остатъците от реколтата през определени периоди през годината.

При подобрението на земевладелците и капиталистическите фермери, земята трябвало да бъде освободена от такива пречки за продуктивното и печелившо използване на собствеността им. Между XVI и XVIII век имало нарастващ натиск за отмяна на обичайните права, които пречили на капиталистическото натрупване. Това може да означава различни неща: може да означава елиминирането на редица права за използване на частна земя; може да означава и предизвикателство за обичайните владения, които давали на дребно права за притежание без ясни права. Във всички тези случаи, традиционните схващания за собственост е трябвало да бъдат заменени от нови, капиталистически схващания за собственост – не само "частна" собственост, но и недостъпна, буквално изключваща други хора и общността, като елиминира селските регулации и ограничения върху използването на земята и като премахва обичайните права за ползване и т.н.

Този натиск за преобразуване на характера на собствеността се е проявявал по различни начини, на теория и на практика. Появявал се е при съдебни дела, при конфликти за специфични права на собственост или за част обща земя, или за някоя частна земя, към която различни хора имали припокриващи се права за използване. Често при такива случаи обичайните практики и искания се сблъсквали с принципите на "подобрение" и съдиите често признавали причини, свързани с "подобрението", като легитимни срещу обичайните права, съществували толкова дълго.

Новите схващания за собствеността също са били теоритизирани по-систематично, най-добре в "Second Treatise of Government" на Джон Лок. В глава 5 е класическото твърдение на теорията на собствеността, базирана на принципите на подобрение. Тук, собствеността като "природно" право е базирана на това, което Лок нарича „божествена заповед", за да направи земята продуктивна и печеливша, да я подобри. Конвенционалната интерпретация на теорията на Лок за собствеността предполага, че трудът установява правото на собственост, но при едно по-внимателно прочитане на главата относно собствеността става ясно, че проблемът не е в труда като такъв, а в продуктивното и печелившо оползотворяване на собствеността, нейното подобрение. Един предприемчив, подобряващ се земевладелец установява своето право на собственост, не чрез своя пряк труд, а чрез продуктивната експлоатация на земята си и чуждия труд върху нея. Неподобрената земя, земя, която не е продуктивна и печеливша (като земите на местните жители в Америките), е "отпадъчна" и право, дори задължение на подобрителите е да я присвоят.

Същата етика на подобряване може да бъде използвана, за да се оправдаят различни видове лишаване от собственост, не само в колониите, но и у дома в Англия. Това ни довежда до най-известното предефиниране на правата на собственост: ограждането ("enclosure"). Ограждането често се смята просто като приватизация и поставянето на огради на някога общи земи или на "отворени полета", както са характеризирани определени части от английските селски области. Но ограждането е означавало по-точно изчезването (с или без физическо ограждане на земята) на общите и обичайни права за използване, от които много хора са зависели, за да преживяват.

Първата голяма вълна на ограждане започнала през XVI век, когато по-голямата част от земевладелците поискала да разкара използващите земите от онези земи, от които могат да спечелят като ги превърнат в пасбища за все по-печелившото овцевъдство. Съвременните коментатори смятат ограждането, повече от всеки друг отделен фактор, за отговорно за растящата епидемия от скитници – тези лишени от земя хора без господар, които обикаляли селата и заплашвали обществения ред. Най-известният от тези коментатори, Томас Мор, въпреки че той самият е оградил земята си, описал тази практика като "излапващите хората овце. Тези социални критици, като много други историци след тях, може би са надценили ефектите на самото ограждане, за сметка на факторите, водещи до трансформацията на отношенията на собственост в Англия. Но това остава най-яркият израз на безмилостния процес, който променял не само английските села, но и целия свят: раждането на капитализма.

Ограждането продължило да бъде основен източник на конфликт в ранната модерна Англия, дали заради овцете или заради все по-печелившите обработваеми земи. Бунтовете срещу ограждането прекъсвали процесите му през XVI и XVII век, а ограждането било основната несправедливост, срещу която се борили по време на английската гражданска война. В неговия ранен период, монархията се съпротивлявала, дори само заради заплахата за обществения ред. Но когато земевладелците успели да оформят държавата по своите изисквания – успех, който повече или по-малко се затвърдил през 1688 г. при т.нар. "Славна революция" – вече е нямало държавна намеса и се появило нов тип движение за ограждане през XVIII век, т.нар. Парламентари ограждания. При този тип ограждане, премахването на проблематичните права на собственост, които пречили на присвояването от страна на земевладелците, се извършило чрез закони на парламента. Нищо друго не показва толкова ясно триумфа на аграрния капитализъм.

В Англия, в едно общество, в което благосъстоянието все още произтичало главно от селскостопанско производство, собственото възпроизвеждане на двата основни икономически участници в аграрния сектор – преките производители и присвояващите излишъка им – е било все по-зависимо (поне след XVI век) от това какво е било равнозначно на капиталистически практики: максимизацията на обменната стойност чрез намаляване на разходите и подобряване на производителността, чрез специализация, натрупване и иновация.

Този начин на задоволяване на основните материални нуджни на английското общество довел до съвсем нова динамика на самоподдържащ се растеж, процес на присвояване и разширяване, много различен от древните циклични модели, доминирали материалния живот в други общества. Той е бил съпътстван и от типичните капиталистически процеси на експроприация и от създаването на безимотните маси. В този смисъл, можем да говорим за "аграрен капитализъм" през ранната модерна Англия.

Капиталистически ли е бил аграрният капитализъм?

Тук трябва да спрем, за да наблегнем на два основни въпроса. Първо, нито търговците, нито производителите са задвижвали тези процеси. Трансформацията на обществените отношения на собственост е била твърдо вкоренена в селата, а трансофмрацията на английската търговия и индустрия е била по-скоро резултат, отколкото причина за прехода на Англия към капитализъм. Търговците са можели да функционират отлично при некапиталисическите системи. Те преуспявали например в контекста на европейския феодализъм, където печелили не само от автономията на градовете, но и от фрагментирането на пазарите и възможността да провеждат сделките си между един и друг пазар.

Второ, и дори много по-фундаментално, читателите ще са забелязали, че терминът "аграрен капитализъм" досега е използван без връзка с наемния труд, за когото сме свикнали да мислим като за същността на капитализма. Това изисква обяснение.

Много владетели на земя ползвали "наемен труд", толкова много, че триадата, идентифицирана от Маркс и други – триадата на земевладелците, печелещи от капиталистическия наем за ползване на земя; капиталистите, живеещи от печалбите; и работниците, живеещи на надница – е била считана от много за определяща характеристика на аграрните отношения в Англия. И наистина е била такава – или поне в тези райони на страната, особено в източните и югоизточните, известни със своята селскостопанска производителност. Всъщност, новият икономически натиск, конкурентният натиск, който изгонил непроизводителните фермери, е бил основен фактор в поляризирането на аграрното население в по-големи земевладелци и безимотни работници. Този натиск е повлиял основно и на поощряването на аграрната триада. Разбира се, натискът да се увеличи производителността ги направил осезаеми в засилената експлоатация на надничния труд.

Тогава не би било неразумно да дефинираме английския аграрен капитализъм чрез триадата. Но е важно да помним, че конкурентният натиск и новите "закони за движение", които го съпътствали, зависели на първо място не от съществуването на масовия пролетариат, а от съществуването на зависещи от пазара земевладелци – производители. Работниците и особено тези, които живеели от наемен труд и чиято прехрана и сезонни добавки (типът сезонен и допълнителен надничен труд, който съществувал от античността в селските общества) зависели от него, станали много малка част през XVII век в Англия.

Освен това, този конкурентен натиск въздействал не само върху земевладелците, наемащи работници, но и върху фермери, които, обикновено заедно със семействата си, били преки производители, работещи без наемен труд. Хората са зависели от пазара – зависели от пазара за своите основни условия на самовъзпроизводство – без да бъдат тотално лишени от земя. За да бъдат зависими от пазара се изисквало само загуба на пряк непазарен достъп до средствата за производство. Всъщност, когато се установили пазарните императиви, дори безпорната собственост не е била защита от тях. А пазарната зависимост е била причината, а не резултатът, за масовата пролетаризация.

Това е важно по няколко причини – и имам какво да кажа по-късно относно неговото по-широко отражение. За момента, важното е, че специфичните динамики на капитализма вече са били на място, в английското селско стопанство, преди пролетаризацията на работната сила. Всъщност, тези динамики са били главен фактор в пролетаризацията на труд в Англия. Критичният фактор е бил зависимостта от пазара на производителите, както и на присвояващите, а също и новите обществени императиви, създадени от зависимостта от пазара.

Някои хора могат с нежелание да опишат тази обществена формация като "капиталистическа", точно на основание на това, че капитализмът е по дефиниция базиран на експлоатацията на наемен труд. Това нежелание е достатъчно, докато признаваме, че както и да я наричаме, английската икономика през ранния модерен период, водена от логиката на своя основен производствен сектор – селското стопанство, вече е работила според принципите и "законите на движение", различни от преобладаващите в който и да е друг сектор от зората на историята насам. Тези закони на движение са били несъществуващите другаде предпоставки за развитието на зрелия капитализъм, който наистина ще бъде базиран на масовата експлоатация на наемен труд.

Тогава какъв е бил резултатът? Първо, английското селско стопанство било изключително продуктивно. До края на XVII век например производството на зърнени култури скочило толкова драстично, че Англия станала водещият износител на тези стоки. Това предимство в производството било постигнато чрез сравнително малко селскостопанска работна сила. Това е изключителната продуктивност на английското селско стопанство.

Някои историци са се опитвали да отхвърлят самата идея за аграрен капитализъм като предполагат, че "продуктивността" на френското селско стопанство през XVIII век е била повече или по-малко равна на английското. Но това, което те всъщност имат предвид е, че общата селскостопанска продукция в двете страни е била повече или по-малко равна. Това, което те не отбелязват е, че в едната страна това ниво на продукция е било постигнато чрез селски производители, които са били по-голямата част от населението, а в другата страна същата продукция е била постигната чрез много по-малко работна сила, при намаляващо селско население. С други думи, въпросът тук не е крайната продукция, а продуктивността в смисъла на продукция за единица труд.

Демографските факти могат да ни кажат много. Между 1500 г. и 1700 г. Англия претърпява съществен растеж на населението, както и други европейски страни. Но английското население се отличавало по един основен аспект: процентът на градското население се удвоил през този период (някои историци твърдят, че е било малко по-малко от 1/4 от населението през XVII век). Контрастът с Франция казва достатъчно: тук, селското население е останало горе-долу стабилно, все още около 85%-90% по време на Френската революция през 1789 г. и след това. До 1850г., когато градското население на Англия и Уелс е било 40.8%, във Франция то е било само 14.4%, а в Германия 10.8%.

Селското стопанство в Англия, вече през ранния модерен период, е било достатъчно продуктивно, за да поддържа необикновено голям брой хора, които вече не са въвлечени в селскостопанското производство. Този факт разбира се свидетелства за повече от просто особено ефикасни фермерски техники. Той означава също и революция в обществените отношения на собственост. Докато Франция си останала страна на селски собственици, земята в Англия е била в ръцете на много по-малко хора, а безимотната маса бързо се увеличавала. Докато селскостопанската продукция във Франция още следвала традиционните селски практики (във Франция не е същестувало нищо подобно на новото течение в литературата относно подобрението, както в Англия, а и селската общност там все още е настоявала на своите регулации и рестрикции върху производството, засягащи дори по-големите земевладелци), английското селско стопанство е отговаряло на императивите на конкуренцията и подобрението.

Струва си да се отбележи и още нещо относно отличителния английски демографски модел. Необикновеният растеж на градското население не е бил равно разпределен в английските градове. Навсякъде другаде в Европа, типичният модел е бил този на градското население разпръснато сред няколко важни градове, за това например Лион не е бил потиснат от Париж. В Англия, Лондон станал непропорционално голям, нараснал от около 60 000 жители през 1520 г. до 575 000 през 1700 г. Така се превърнал в най-големият град в Европа, докато другите английски градове били много по-малки.

Този модел показва повече от видимото на пръв поглед. Той свидетелства за трансформацията на обществените отношения на собственост в сърцето на аграрния капитализъм (юга и югоизтока) и лишаването от собственост на по-малките производители, разселено и мигриращо население, чиято дестинация често била Лондон. Нарастването на Лондон също така представлява и нарастващото обединение, не само на английската държава, а и на националния пазар. Този огромен град е бил центърът на английската търговия – не само като основна транзитна точна за националната и международната търговия, а и като огромен консуматор на английски продукти, не на последно място и селскостопанска продукция. Нарастването на Лондон с други думи по всякакъв начин стои зад възникващия в Англия капитализъм, неговият интегриран пазар – един все по-самостоятелен, обединен и конкурентен пазар; неговото продуктивно селско стопанство и неговото лишено от собственост население.

Дългосрочните последствия от тези особени модели трябва да бъдат очевидни. Въпреки че това не е мястото, на което да изследваме връзките между аграрния капитализъм и последвалото развитие на Англия до първата "индустриализирана" икономика, някои връзки са очевидни сами по себе си. Ако не е имало продуктивен селскостопански сектор, който да поддържа огромната неселскостопанска работна сила, е било малко вероятно да възникне първият в света индустриален капитализъм. Ако не е имало аграрен капитализъм в Англия, не би имало лишени от собственост маси, принудени да продават своята работна сила за надница. Ако не е имало лишена от собственост неселскостопанска работна сила, не би имало масов консуматорски пазар за евтините всекидневни стоки (като храна и платове), който да доведе до процеса на индустриализация в Англия. И ако не е имало нарастващи богатства, заедно със съвсем нови мотивации за колониална експанция, мотивации различни от старите форми на териториални завоевания, британският империализъм би бил много по-различно нещо от двигателят на индустриалния капитализъм, в който се е превърнал. И (това без съмнение е по-спорен въпрос) ако не е имало английски капитализъм, може би не би имало и капиталистическа система от какъвто и да е вид: точно конкурентният натиск, произтичащ от Англия, особено от индустриализирана Англия, е заставил другите държави да насърчат свое собствено икономическо развитие в капиталистическа насока.

Уроците на аграрния капитализъм

Тогава какво ни казва всичко това за естеството на капитализма? Първо, напомня ни, че капитализмът не е "естествено" и неизбежно последствие от човешката природа, или дори от вековните обществени практики като "обмяна, бартер и размяна". Той е късен и локализиран продукт на много специфични исторически условия. Експанзионистичният инстинкт на капитализма, до нивото на фактическа универсалност днес, не е последствие от неговото съответствие на човешката природа или на някакви надисторически природни закони, а продукт на неговите собствени исторически специфични вътрешни закони на движение. И тези закони на движение изисквали широки обществени трансформации и катаклизми, за да се задвижат. Изисквала се е трансформация в човешкия обмен с природата, в осигуряването на основните необходимости за живот.

Второ, капитализмът още от началото е бил дълбоко противоречива сила. Трябва само да вземем предвид най-очевидните ефекти на английския аграрен капитализъм: от една страна, условията за материално благополучие съществували само в ранната модерна Англия и никъде другаде; а от друга страна, тези условия са били постигнати с цената на широкоразпространено лишаване от собственост и интензивна експлоатация. Едва ли има нужда да се казва, че тези нови условия също така са установили и основата за нови и по-ефективни форми на колониална експанзия и империализъм, както и за нови нужди за такава експанция, в търсене на нови пазари и ресурси.

Тук идват и следствията от "подобрението": от една страна, производителността и възможността да се изхранва голямо население; от друга страна, подчиняването на всички други съображения на императивите на печалба. Това означава, че хората, които е можело да бъдат нахранени, са често оставяни да умрат от глад. Всъщност, това означава, че като цяло има огромно несъответствие между капацитета на капитализма и качеството на живот, което предоставя. Етиката на "подобрението" в своя оригинален смисъл, при който производството е неделимо от печалбата, е и етика на експлоатацията, бедността и бездомността.

Етиката на "подобрение" на производителността за печалба е и етика разбира се на безотговорното използване на земята, болестта луда крава и разрушаването на околната среда. Капитализмът е роден в самата среда на човешкия живот, във взаимодействие с природата, от която зависи самият живот. Трансформацията на това взаимодействие благодарение на аграрния капитализъм разкрива наследените разрушителни импулси на една система, в която самите фундаменти на съществуване са подложени на изискванията на печалбата. С други думи, разкрива същностната тайна на капитализма.

Експанзията на капиталистическите императиви по цял свят постоянно възпроизвежда някои от ефектите, които е имала в началото в своята родина. Процесите на лишаване от собственост, изчезването на обичайните права на собственост, налагането на пазарните императиви и разрушаването на околната среда продължават и сега. Тези процеси са се разпрострели от отношенията между ексоплатиращите и експлоатираните класи до отношенията между империалистическите и подчинените държави. В последно време, разпространението на пазарните императиви е приело формата например на изисквания (с помощта на международни капиталистически агенции като Световната банка и Международния валутен фонд) към фермерите в Третия свят да заменят стратегиите на селскостопанска самодостатъчност със специализацията във важни култури за глобалния пазар. Ужасните ефекти от тези промени ще бъдат изследвани другаде в това издание.

Но ако разрушителнтие ефекти от капитализма постоянно са се възпроизвеждали, неговите позитивни ефекти никога не са били дори приблизително толкова последователни. Ако капитализмът се установи в една страна и започне да налага своите императиви на останалата част от Европа и в края на краищата на целия свят, неговото развитие на други места никога не би следвало същия ход като този на мястото на произход. Съществуването на едно капиталистическо общество в последствие преобразува всички останали и последвалите експанзии на капиталистическите императиви постоянно променят условията на икономическото развитие.

Вече сме достигнали точката, където разрушителните ефекти на капитализма надминават своите материални печалби. Например нито една страна от Третия свят днес не може да се надява да постигне дори противоречивото развитие, през което е минала Англия. С натиска на конкуренцията, натрупването и експлоатацията, наложени от други по-развити капиталистически системи, опитът да се достигне материален просперитет по капиталистическите принципи е много вероятно да доведе със себе си само негативната страна на капиталистическото противоречие, неговото лишаване от собственост и разрушаване без материални облаги, или поне за повечето хора.

Има и един по-основен урок от опита от английския аграрен капитализъм. Ако пазарните императиви определят условията на социално възпроизводство, всички икономически участници – и присвояващите, и производителите, дори ако те запазят своята собственост или пък безспорното си право на собственост върху средствата за производство – ще бъдат подчинени на изискванията на конкурентността, увеличаването на продуктивност, натрупването на капитал и интензивната експлоатация на труда.

За това, дори липсата на разделение между присвояващите и производителите не е гаранция за имунитет (и това между другото е причината "пазарен социализъм" да е оксиморон): ако пазарът е установен като икономическа "дисциплина" и "регулатор", ако икономическите участници станат зависими от пазара за условията на тяхното собствено възпроизводство, то дори работниците, които притежават средствата за производство, индивидуално или колективно, ще бъдат задължени да отговарят на пазарните императиви – да се конкурират и да натрупват, да оставят "неконкурентните" предприемачи и техните работници да фалират и да се експлоатират сами.

Историята на аграрния капитализъм и всичко, което следва от него, трябва да покаже, че там, където пазарните императиви регулират икономиката и управляват общественото възпроизводство, там експлоатацията не може да се избегне.

Превод: Мадлен Николова