Правото върху града (Дейвид Харви)

Детайли: Публикувана на Понеделник, 05 Септември 2011 13:37

„Промени света" казва Маркс; „Промени живота" казва Рембо; за нас, тези две задачи са идентични" - Андре Бретон"

- Лозунг в „Плаза де лас Трес Културас" в Мексико Сити, издигнат по повод погрома над студентите през 1968, януари 2008 г.

Ние живеем в епоха, в която идеалите за човешки права са издигнати - и политически, и етически - на централно място. Много от политическите усилия се влагат в насърчаване, защита и отчленяване на значимостта им спрямо конструирането (препратка към конструктивизма, който е про-либералистко направление в социологията, както и една от формите на нео-либералистките теории за социално инженерство - б.пр.) на един по-добър свят. В следствие на това голяма част от пуснатите в обращение концепти са индивидуалистични и положени върху основата на собствеността, и като такива не са способни да се изправят като фундаментално предизвикателство срещу хегемонистичната либералистка и неолибералистка логика на пазара, както и пред неолибералистките способи за упражняване на законност и държавно поведение. Живеем, в края на краищата, в свят, в който правата на частна собственост и лична изгода имат преимущественото право на решаващ фактор спрямо всички други схващания за правата, за които изобщо може да се мисли. А съществуват обстоятелства, при които идеала за човешките права приема облика на колективистична насоченост, също както правата за упражняване на труд, правата на жените, гей-правата и тези на малцинствата го направиха, като изведоха подобна тенденция на най-преден план в отношенията и действията на хората (това е последица от движението за извоюване на право на постоянна и дълговременна работа, както и движението от 60-те за установяване на гражданските права в САЩ, като това бяха наестина колективни движения, които се отразиха глобално и върху целия свят). Тези борби за колективни права, по силата на обективните обстоятелства, произвеждат определени последствия (подобно на тези, при които жени и чернокожи се превърнаха в реални съперници за президентския пост на щатското правителство). Тук, обаче, искам да разгледам една друга форма на колективното право - тази на правото върху града.

Това е необходимо, тъй като се наблюдава възраждане на интереса към идеите на Анри Льофевр (Анри Льофевр, 1901-1991 г., френски философ и социолог, теоретик на неомарксизма. През 1920 г. заввършва Сорбоната. Заедно с Жорж Пулицер, Пол Низам, Норберт Гутерман и др. Създава през 1924 г. дискусионен философски кръжок, който има връзка със сюрреалистите и е близък до ФКП. През 1928 г. постъпва във ФКП. Между 1930-1940 г. е професор по философия, след немската окупация на Франция - в Съпротивата. През 1944-1949 г. е директор на радиостанция Radiodiffusion Française в Тулуза. Работата му „Критика на всекидневния живот" анализира митологията на „частния", „приватния" начин на живеене в буржоазното общество и показва как той е свързан с отчуждението; тя оказва силно влияние върху теоретическите разработки на новите леви (Ги Дебор, Раул Ванейгам), над авангардистите от движението „КоБрА". През 1958 г. е изключен от ФКП, откъдето преминава към ситуационизма. През 1963 г. го изключват и от Ситуационисткия интернационал. В разработките му присъстват идеи от Франкфуртската школа и френската историографическа школа „Анали".б.пр.) по тази тема, доколкото те са излагани и имат връзка със събитията от 68-ма във Франция, като същевременно това се налага и доколкото днес съществуват най-различни социални движения по целия свят, които излагат постигането на право върху града като своя цел.

Обаче какво трябва да означава това „право върху града"?

Градът, както отбелязва социологът-урбанист Робърт Парк, е „най-последователният, цялостен и успешен опит на човека да преправи света, в който живее, съобразно най-съкровените си стремежи. Но ако градът е свят, който човекът създава, то той е и светът, в който и в последствие е осъден да живее. Така, опосредствано и без окончателна яснота за смисъла на естеството на своето предназначение, в процеса на създаване на града човекът пресъздава себе си."¹

Ако Парк е прав, то въпросът за това в какъв град се стремим да живеем не може да бъде отделен от въпроса за това какви хора желаем да бъдем, какви типове социални взаимоотношения търсим, каква връзка с природата да поддържаме, що за начин на организиране на всекидневния живот желаем, какви видове технологии възнамеряваме да присвоим, какви естетически ценности отсояваме. Затова правото над града е много повече от нашия личен достъп до ресурсите, които ситито предоставя и включва в себе си - то е право да променяме себе си посредством изменение на града и е повече от правото да осъществяваме обикновените си подтици и желания. То е колективно право и превишава това на индивидуалното, понеже изменението на града неиминуемо зависи от упражняването на колективна власт в процеса на урбанизация. То е свобода да правим и пресъздаваме себе си и градовете си. И тук целя да покажа, че е едно от най-ценните и същевременно сред най-пренебрегваните човешки права.

Но понеже, както твърди и Парк, до този момент все още ни липсва някакво ясно разбиране за естеството на предназначението ни, първо трябва да осмислим как сме ставали и сме се пресъздавали исторически чрез процеса на урбанизиране, тласкащ напредъка чрез мощни социални сили. Учудващото развитие и разрастване на урбанизацията през последните хиляда години означава, например, че сме се прекроили на няколко пъти, при това несъзнавано защо, как и в каква насока. Допринесло ли е това за човешкото благосъстояние? Превърнало ли ни това в по-добри хора или ни е захвърлило в свят на безправие и отчуждение, гняв и фрустрации? Станали ли сме чисти монади, блуждаещи в урбанистичното море? Подобен род въпроси преобладават в нагласите на коментаторите от XIX век, например, такива като Енгелс и Зимел, които предлагат последователни и смислени критики по отношение на урбанизираната личност, все по-често проявяваща се в отговор на ускоряващата се урбанизация.² В наши дни не представлява трудност да се отчетат всякакви форми на недоволство и безпокойство в съвременната ни среда на далеч по-ускорени урбанистични трансформации. И все още изглежда липсва желание и вкус към възприемане на систематичната критика. Например, какво да наравим по отношение на безмерната концентрация на богатства, превилегии и консуматорство в преобладаващата част от градовете по света, в условията на експлозивно превръщане на Земята в една „планета, състояща се от бедняшки квартали"?³

harveycity

Да се предявява право над града в смисъла, който влагам тук, означава да се претендира един вид за налагането на власт върху процесите на урбанизация, над способите, с които градовете ни са създавани и претворявани, както и това да се прави по фундаментален и радикален начин. От самото им начално появявне, градовете възникват посредсвом една географски и социално обусловена концентрация на производствен излишък. Урбанизацията винаги е била, по тази причина, някакъв класов феномен от определен тип, следствие от натрупването на излишъци, иззети от някъде и от някого (обикновено от потискани селяни), при това контрола над разходването на тези излишъци - съвсем типично - е съсредоточено в ръцете на малък кръг от хора. В общи черти тази ситуация се запазва и при капитализма, разбира се, но при него съществува непосредствена връзка с постоянното преследване на принадена стойност (печалба и изгода), която собствено и движи динамиката на капитализма. За да произвежда принадена стойност, капиталиста се нуждае от производство на продукти с принадена стойност. В следствие, урбанизацията зависи от мобилизирането на продукта с принадена стойност по силата на пряка връзка възникваща между разгръщането на капитализма и урбанизацията. Нека разгледаме по-отблизо как действат капиталистите. Те начеват деня си с отчитането на определено натрупване на пари и приключват с нещо повече от това. На следващия ден се разбуждат и вземат решение какво да вършат с излишните пари, които са придобили предния ден. Изправят се пред лицето на фаустовска дилема: или да реинвестират, за да присвоят повече пари, или да изконсумират присвоената добавена стойност чрез едно потребяване на удоволствия. Принудителните закони, подтикващи към съперничество, ги карат да реинвестират, понеже ако някой от тях не прави това, то друг със сигурност ще го направи. За да остане сред числото на капиталистите, известно количество от излишъците се налага да бъде реинвестирано за извличане на още излишъци. „Успешните" капиталисти с необходимост натрупват повече от минимума за реинвестиране, за да може да осъществяват хем инвестиране в някакво разрастване, хем задоволяване на страстта си по потребяване на удоволствия. Ала резултата от това постоянно реинвестиране е една експанзия и увеличаване на производството на продукти с принадена стойност, при това с тенденция на нарастване към тоталност; оттук произлизат и всякаквите обезпечаващи нарастването им разновидности (пари, капитал, производителност и хора, които да ги произвеждат) - те принадлежат на самия исторически процес на натрупване на капитала. И разбира се, това е успоредено с нарастващото обезпечаване на пътищата за урбанизиране спрямо нуждите на капитализма.

Политиките обслужващи капитализма са засегнати от постоянната нужда да се изнамират все нови и носещи печалба сфери за производство на продукти с принадена и потребителна стойност. Това, също така, изправя капиталиста пред серия от пречки затрудняващи постоянната, продължителна и безпроблемна експанзия. Ако съществуват граници за полагания труд, а надниците са твърде високи, то или така съществуващия труд трябва да бъде дисциплиниран (изкуствено въвеждане на техники за увеличаване на безработицата или потъпкване на огранизираните сили на работническата класа), или пък се налага привличане на нови работни сили (чрез имиграция, износ на капитали, или пък чрез пролетаризиране на дотогава независими елементи от населението). Изобщо, трябва да бъдат изнамирани нови начини за прозводство, а в отделни случаи и нови природни ресурси. Това засилва насилието върху естествената среда за извличане на суровини и усвояването на неизбежните отпадъци. Непрекъснато се разработват терени за добив на суровини (а империалистическите и нео-колониалистическите усилия често приемат това за основна своя задача). Принудителните закони на конкуренцията също непрекъснато засилват прилагането на нови техники и организационни форми, понеже капиталистите с по-висока продуктивност могат да изместят онези, които ползват посредствени методи. Нововъведенията определят нови желания и нужди, свиват времето за възвръщане на вложения капитал посредством ускоряване на процеса, както и редуциране на загубите от разстоянието, което ограничава географски сферата, в чиито рамки капиталиста свободно набира за пришпорения труд излишъци, сурови ресурси и пр. Ако пък няма достатъчно покупателна сила на пазара, то трябва да бъдат открити нови пазари чрез разширяване на външната търговия, промотиране на нови продукти и видове лайфстайл, създаване на нови кредитни инструменти, финансово задължени държави и персонални разноски по живота, бита и пр. Ако, най-сетне, процента на печалбата е твърде нисък, то държавната регулация на „скъпоструващата конкуренция," монополизацията (осъществявана чрез сливания и поглъщания) и износа на капитали на „свежи пасища", се подсигуряват така, че да си пробият път и реализират.

Ако някоя от горните пречки за продължаване на капиталовия оборот и експанзия се превърне в непреодолима за надхитряне, то натрупването на капитал се блокира и капиталистите се изправят пред криза. Така се оказва, че капиталът не може да бъде реинвестиран на печалба. Натрупването на капитал изпада в застой или се преустановява, самият капитал се обезценява (претърпява загуби), а в някои случаи може да бъде и унищожен физически. Обезценяването може да приеме няколко форми. Стоките с принадена стойност като предмети на търговия могат да се обезценят и унищожат, производствените капацитети и активи могат да се понижат по стойност и да станат неизползваеми, или пък самите пари да бъдат обезценени от инфлация. А в една криза, разбира се, трудът се превръща в нещо обезценено посредством предизвикване на масова безработица. Как тогава нуждата от преодоляване на тези пречки, както и нуждата за развишряване на пространството за печеливша дейсност задвижват капиталистическата урбанизация? Аз оспорвам, че тя играе само частична роля (както и че просто такава имат и други явления като военните разходи, например) по отношение на усвояването на продуктите с принадена стойност - усвояване, което капиталистите непрекъснато произвеждат в процеса на преследване на принадената стойност (печалбата).⁴

Да обърнем внимание, например, на Втората френска империя. Кризата от 1848 г. е една от първите общоевропейски и същински кризи, създали неизползваем свободен капитал, както и непосредствено свързаната с това неизползваема работна сила [безработица]. Тя удря особено жестоко Париж и в резултат предизвиква неуспешната революция, извършена отчасти от работниците останали без работа, но отчасти и от онези утопично настроени буржоа, които виждат в лицето на една социална република възможния лек от капиталистическата ненаситност и неравноправие, характеризиращи Юлската монархия. Останалата част от републиканската буржоазия, обаче, смазва революционерите чрез насилие, но въпреки това не съумява да разреши кризата. Резултатът е възкачването на власт на Луи-Наполеон Бонапарт, който организира преврат през 1851 г. и се самопровъзгласява за император на следващата година. За да оцелее политически, авторитарният император прибягва към широки политически репресии срещу алтернативните политически движения, като същевременно е наясно, че трябва да се споразумее по отношение на проблема на капитала, получен чрез печалба от принадена стойност, но застрашен от колабиране; това и прави - чрез налагане на обширна програма за инфраструктурни капиталовложения, както в рамките на страната, така и под формата на външни инвестиции. Последните се изразяват в построяване на жп-линии опасващи цяла Европа и достигащи чак до Ориента, но по-съществено - в подпомагане на крупни начинания, като строежа на Суецкия канал. В страната пък, това се изразява в извършване на интегриране на жп-мрежата, изграждане на пристанища и пресушаване на тресавища и блата, но най-вече в преструктуриране на урбанистичната инфраструктура на самия Париж. Луи Бонапарт назначава Жорж-Йожен Осман (Барон Осман, още Георг-Йохан Хаусман (1809-1891), етнически германец, но израснал и получил музикално образование във Франция. Заема административни длъжности, след което прави бурна кариера по време на Втората империя, но се проваля и губи позициите си, тъй като цената на осъществяваните от него планове и рекунструкция на Париж излизат на твърде висока цена. Обект на критики от страна на ситуационистите - б.пр.) в 1853 г. да ръководи обществените работи по градоустройството на Париж.

Осман напълно осъзнава, че задачата му е да подпомогне решаването на проблема на остатъчния капитал с неизползваемостта му и то по пътя на урбанизацията. Преустройството на Париж поглъща огромно количество (за тогавашните стандарти) труд и капитали, а комбинацията на това с авторитарното потъпкване на парижките работници, се явява основния носител на социална „стабилност". Осман извлича схващанията си за преформиране на Париж от утопичните планове, взаимствани от поддръжниците на Фурие и Сен-Симон, дебатирани през 40-те години на XIX век, но с една съществена разлика: той изменя мащаба на представите за процеса на урбанизиране. Когато архитекта Иторф (Жак Ина, още Якоб Игназ Хиторф (1792-1867), архитект и последовател на касицизма и консервативното Beaux-Arts течение в архитектурата - б.пр.), представя пред барон Осман своите планове за нов булевард, последния го връща да ги преработи с думите „изобщо не е достатъчно... вие предлагате 40 метра широчина, а аз искам 120." Осман прекроява града далеч по-мащабно, присъединявайки към него предградията, променя цели околности и квартали (като Les Halles), както и районите с урбанистични фабрики. Накратко, изцяло изменя града. За да изърши това, Осман се е нуждаел от нови кредитни инструменти и финансови институции - "Crédit Mobilier" и "Crédit Immobilier" - те били създадени на принципите на сен-симонизма. В действителност, той спомага за разрешаването на проблема на излишния капитал, чрез създаването на една прото-кейнсианска система за кредитно-финансирани, инфраструктурни градски развития.

Тази система работи много добре около 15 години и не само установява практика за преобразуване на градските инфраструктури, но и изобщо изгражда конструкцията на цял нов урбанизиран начин на живот, като създава нов вид урбанизирана личност. А Париж се превръща в „град на светлината," грандиозен център на консумация, туризъм и удоволствия". Кафенетата, универсалните магазини, модната индустрия, помпозните изложения - всичко това изменя урбанизирания начин на живот, като вече позволява и абсорбирането на гигантски количества излишъци чрез консумеризъм (засягайки традиционно настроените граждани и изключвайки подобията в потребяването с нуждите на работниците). Ала свръх разширилата се и разраснала се спекулативна система, съответно - кредитните структури, които се базират на нея, се сриват през 1868 г. Осман губи властовите си позиции, Наполеон III отчаяно се опитва да намери решение, като безразсъдно предизвиква война с консолидиралата се при Бисмарк Германия, губи я, а вследствие на целия този крах, се ражда Парижката комуна - един от най-величествените революционни епизоди в цялата история на капиталистическата урбанизация. Нужно е да се отбележи, че Парижката комуна се формира отчасти и под влиянието на известна носталгия по урбанистичния свят, който Осман разрушава, вдъхновена е, но и се различава от революцията от 1848 г., като стремежът е поне частично да се възвърне онзи град, отчужден чрез действията на Осман. Както и че Комуната като явление ярко очертава конфликтиращите прогресистки визии за създаване на алтернативни социалистически и модерни общества (идеи, приети още от якобинците и противопоставящи се на монополистичния дори и в това отношение капитализъм), като изправя един срещу друг идеала за централизиран йерархичен контрол срещу идеала на децентралистките анархистични схващания за самоорганизация (лансирани от прудонистите), което - в атмосферата на взаимни обвинения за това, чия е вината за провала на Комуната - през 1872 г. води до радикалното и злощастно разцепление между марксисти и анархисти, нещо, което дори и днес задушава всички форми на лявото по дух противопоставяне на капитализма.⁵

Нека сега се прехвърлим към САЩ от 40-те на миналия век. Проблемът, как да се използва за нова печалба натрупания като излишък капитал, привидно е бил разрешен през 30-те (заедно с безработицата, която го съпътсвала); но този проблем всъщност е временно преодолян чрез крупното му мобилизиране през Втората световна война. Но всеки се страхувал какво ще се случи след приключването ѝ. Федералното управление е налице по силата на един процес на развитие на общонационалната икономика, по време на войната то е съюзник на комунистическия Съветски съюз и силното социално движение със социалистически уклон, излезли на преден план през 30-те години. На всички е известна сетнешната история на маккартистката политика и Студената война (предостатъчно признаци, за която са видни още към 1942 г.). Както през епохата на Луи Бонапарт, размера на политическите репресии, очевидно е предизвикан под давление на управляващите класи и по време на маккартизма. Но какво се случва с проблема за печелившото използване на натрупания в излишък капитал?

През 1942 г., в сп. "Architectural Forum" се представя многословна положителна оценка на усилията на Осман. Детайлно се излага какво е направил, подлагат се на анализ грешките му, но с оглед възстановявавне на репутацията му и то като на един от най-великите урбанисти за всички времена. Статията е не на кой да е друг, а на самият Робърт Моузес, който след Втората световна война прави с метрополиса Ню Йорк и околностите му същото, което Осман прави с Париж.⁶ По същия начин Моузес променя мащаба на мислене касаещ процеса на урбанзиране, чрез полагане на план за система от (кредитно финансирани) разширени и нови магистрални улици и инфраструктурни изменения, чрез субурбанизация и тотално прекрояване не само на града, а и на целия район на метрополиса, като усвоява излишъците от печалбата от принадения продукт, а с това разрешава и проблема с усвояването на излишъчния капитал. За да осъществи това, той се нуждае от извличането на средства от нови финансови институции, въвеждане в практика на нови финансови спогодби (свързани със субсидии за осигуряване на домашни придобивки и жилищна собственост), като либерализира кредитите в услуга на кредитно-финансираното разрастване на урбанизацията. Този процес, след като приема широконационално равнище и обхваща всички големи метрополисни центрове в САЩ (т.е. се превръща в нещо още по-мащабно), изиграва критична роля за стабилизиране и създаване на условия за окрупняване на влиянието на глобалния капитализъм след Втората световна война - период, в който САЩ вече може да си позволи да произвежда и самата властова мощ на некомунистическите икономики, разглеждано в световен мащаб, като използва механизми за предизвикване на търговски дефицити. Субурбанизацията в САЩ не е просто развиване на нови инфраструктури. Подобно на случилото се по времето на Втората френска империя, тя въвежда коренна промяна в начина на живот, произвежда изцяло нов начин, по който нови продукти за домакинството - от хладилници до климатици, също както автомобилите и новите пътища за скоростно движение съществено допринасят за потребяването на петрол - изиграват извънредната си роля за усвояване на излишъците. Това променя и политическия ландшафт, както субсидирането на жилищната собственост за средната класа променя фокуса на поведението в обществото, по отношение на защитата на стойността на частната собственост и едновременно с това субективизира идентичностите (предизвиквайки преориентиране на субурбанизирания избирател в услуга на консервативната републиканщина). Във връзка с това, дълго време се считаше, че дългово обременените собственици на жилища са далеч по-малко склонни да излизат да протестират и стачкуват. Този (консервативен) проект успешно абсорбира излишъка и подсигурява социална „стабилност", макар това да става с цената на изпразването на вътрешността на градовете и генерирането на т.нар. „градски кризи, придружени от вълнения" сред онези, на които (най-вече афро-американци) е отказван достъпа до новия просперитет.

Това продължава до към края на 60-те години, когато се появяват съвсем друг тип кризи, а те на свой ред - както се случва и с Осман - предизвикват безславния провал на Моузес, след което и неговото решение вече изглежда неуместно и неприемливо. Да започнем с централните части на градовете, които се „вълнуват". Немалко традиционалисти се обединяват около Джейн Джейкъбс (Джейн Джейкъбс - 1916-2006 г., американо-канадски писател и активист по проблемите на общностите, урбанистичното планиране и упадък - б.пр.), опитвайки се да се противопоставят на бруталната модернизация на проекта лансиран от Моузес, посредством локална и по съседски правена естетика. Ала чрез субурбанизацията била задвижена и радикалната трансформация на начина на живот, която тя вещаела, съдейки по всички социални последствия и която подтикнала фемистите, в частност, да обявят субурбанизацията и произтичащата от нея организация на живота като локус (събирателен) на всичките им основни недоволства. И ако „османизацията" на Париж има важна роля за обясняване на динамиката на събитията по време на Парижката комуна, то бездушните „придобивки" на качеството на живот в едно субурбанизирано пребиваване има пък критическа роля за обясняване на събитията от 1968 г. в САЩ, когато недоволството на студентите от бялата средна класа достига до нивото на бунтове, търсещи подкрепа в лицето на маргинализираните групи от граждани, отстояващи правата си в централните градски части, която ги довела до обединение срещу щатския империализъм, чиято цел била да се създаде движение, което да установи един различен тип свят, включително и различен по характер и тип на упражняване на урбанистични практики. По същото време, в Париж стремежът да се ограничи строежа на нови булеварди до левия бряг на Сена, като се спре навлизането им в централните части на Париж, както и разрушаването на установения местен облик чрез осакатяването му, посредством построяването на високо издигащи се гиганти като "Place d'Italie" и Tour Montparnasse, поражда всеобщо движение на съпротива, изиграло немалка роля по отношение на подбуждането на по-обхватния процес и протичане на събитията от вълненията през 1968-ма. И в този контекст лежи написаното от Льофевр (изпреварвайки събитията) като предрича, наред с много други неща, не само че процеса на урбанизация е съдбоносен по отношение на оцеляването на капитализма (и по тази причина се явява като предел на съдбовно съсредоточие на политически и класови борби), но и че този процес малко по малко изличава различията между града и провинцията и то именно чрез производството на интегрирани пространства в самата тъкан и на националното, и на разполагащото се извън него пространство.⁷ Накратко, правото върху града започва да придобива смисъла на право на команден контрол върху целия процес на урбанизация, проявяващ се като все по-доминиращ в провинциите (обхващайки всичко от агро-бизнеса до вилите и селския туризъм).

Но наред с бунтовете от 68-ма, породени отчасти от носталгията по загубеното и отчасти от по-напредничавите схващания за създаване на един различен тип прилагане на урбанистиката, настъпва и финансовата криза за кредитните институци, които в течение на цялото предходно десетилетие задвижват предшестващия бум на собствеността, придобивана чрез финансово кредитиране. Тази криза набира сила към края на 60-те, докато не се срива цялата капиталистическа система в една грандиозна и глобална по мащаба си криза, довела до спукването на балона на глобалния пазар на недвижими имоти през 1973 г., последвана от фискалния фалит в Ню Йорк през 1975 г. Настъпва мрачно време за 70-те години и както се е случвало много пъти преди това, отново се повдига въпроса, как да се спаси капитализма от собствените му опровержения и от тук, ако историята може да подскаже нещо, дали процеса на урбанизация е готов да изиграе ключова роля в това спасяване. В тази връзка, както Бил Таб отдавна твърдеше, прагматичността прилагана по време на нюйоркската финансова криза от 1975 г., в крайна сметка пробива пътя към изработването на самото неолибералистко решение за проблема за това как трайно да се установи привилегированото статукво на властимащата класа - чрез възстановяване на капацитета на усвояване на излишъците, които капитализма е длъжен да произвежда, щом като има желание да оцелее.⁸

righttothecity

Да се прехвърлим към сегашното положение на нещата. Международият капитализъм е влачен успешно на буксир от регионалните кризи и сривове (в Източна и Югоизточна Азия през 1997 - 1998 г., Русия - 1998 г., Аржентина - 2001 г. и т.н.). Но едва до неотдавнашното избягване на глобалния му срив пред изправянето му пред вече хроничния проблем с разпореждането и „превъртането" на излишния капитал. Каква бе ролята на урбанизацията, по отношение на стабилизирането му в тази ситуация? В САЩ бе прието чудотворното допускане, че жилищния пазар играе ролята на важен стабилизатор за икономиката, поне до към 2000 г. и малко след това; особено след краха на пазара за високотехнологични продукти, въпреки че последния запазва ролята си на активен фактор за разрастването ѝ в периода на 90-те години. Пазарът на недвижимо имущество абсорбира голяма част от излишния капитал директно чрез тактиката на новото реконструиране - на центровете на градовете, на субурбанизираните квартали и предградия, също и на новите офис-пространства; същевременно стремглавата инфлация на цените на жилищните активи, поддържани от разточителната мода по ипотечно рефинансиране с небивало ниски лихвени проценти, в крайна сметка ограбва вътрешния за САЩ пазар на потребителски стоки и услуги. Глобалният пазар пък, отчасти е стабилизиран посредством урбанистичната експанзия в самите САЩ, като същевременно САЩ налагат и поддържат огромни търговски дефицити за останалия свят, вземайки в заем средно на ден по около 2 милиона щатски долара, за да захранват ненаситния си консумеризъм и кредитно финансирани войни в Афганистан и Ирак.

Самият процес на урбанизация претърпява нова мащабна трансформация. Накратко, става глобален. Така, бум на пазара за недвижима собственост се наблюдава не само в САЩ, но същото се случва и във Великобритания и Испания, и в много други страни, подпомагащи възобновяването на капиталистическата жизненост, чрез механизмите за широко и паралелно разпространяване на способите, с които това бе направено в САЩ. Урбанизацията на Китай през последните 20 години обаче, придоби друг характер (фокусът там е насочен към инфраструктурно изграждане); но е с далеч по-важна роля от тази на САЩ. Скоростта ѝ се разраства невероятно бързо и стремглаво, особено след споменатата рецесия от 1997 г. и абсорбирането на близо половината от световния оборот на излишен капитал към 2000 г. Повече от хиляда града в Китай увеличават с по милион населението си през последните 20 години, а малки селища, като Шенжен се превръщат в мегаполиси с население между 6 и 10 милиона жители. Мащабните инфраструктурни проекти, като изграждане на язовири и скоростни магистрали (които при това - отново! - са кредитно финансирани) променят изцяло облика на земята и природата.⁹ Последствията за глобалната икономика и абсорбцията на излишни капитали са значими: Чили претърпява икономически бум, защото нараства търсенето на мед, Австралия процъфтява и дори Бразилия и Аржентина до голяма степен се съвземат, защото нараства търсенето на предлаганите от тях суровини от страна на Китай. Тогава, може ли да се каже, че урбанизацията на Китай е основният стабилизиращ фактор за глобалния капитализъм? Отговорът е: отчасти - да. Защото Китай е само епицентър на урбанизационния процес, който днес вече е наистина глобален; в частност, той се осъществява посредством учудващо глобалната интеграция на финансовите пазари; той използва тяхната гъвкавост за кредитно финансиране на урбанистични мегапроекти от Дубай до Сао Паоло и от Мумбай до Хонг Конг и Лондон. Китайската централна банка, например, бе активна по време на втория ипотечен пазар в САЩ, когато „Голдман Сакс" бяха тежко завлечени от разрастването на пазара на недвижимо имущество в Мумбай и хонгконгски капитал бе инвестиран в Балтимор. Всеки урбанистичен регион по света има своя строителен бум, осъществяван с пълен ход в средата създавана от притока бедни имигранти, които едновременно изграждат един планетарен по мащаб бедняшки квартал. Такива „съзидателни" бумове се набиват в очи - има ги в Мксико Сити, в Сантяго в Чили, в Мумбай, Йоханесбург, Сеул, Тайпе, Москва, а и навсякъде из Европа (в Испания пък това се случва изключително драматично), също както в градовете на традиционните капиталистически страни като Лондон, Лос Анджелис, Сан Диего и Ню Йорк (където нарастналите мащаби на процеса на урбанизация са приведени в движение повече от всякога и където, изигравайки ролята на съвременно онагледяване (по подобие на крупните изложения), те сякаш целят да реабилитират Моузес като автор на възхода на Ню Йорк Сити, вместо като приносител на неговото западане (както Роберт Каро описва неговото завръщане през 1974 г.¹⁰) Учудващо и някак натрапващо се афишира престъпния абсурд на свръх-урбанизационните проекти, които се предприемат в Близкия Изток на места като Дубай и Абу Даби, при положение, че пътищата за съсредоточаване на излишъците за осъществяването им водят началото си от натрупването на състояния от петрол и то по най-прахоснически, социално-несправедлив и разорителен за околната среда начин (например, като за ски-писта на закрито). В това още веднъж се вижда поредната трансформация в мащаба - трансформация, която ни подсказва какво може да се случи в глобален план - по същество подобна на процесите, с които Осман за кратко време така умело се справя.

Този глобален бум на урбанизацията зависи (както и всички предишни) от създаването на нови финансови институции, както и от организационно и договорното уреждане на кредитите, необходими за да я поддържат. Финансовите нововъведения са подготвени за реализиране през 80-те, като по-конкретно решаваща роля изиграват застраховането и предоставянето в пакет на ипотеки и други фнансови продукти, предназначени за продажба пред инвеститори от световен мащаб, както и въвеждането на нови финансови институции, които да контролират обезпечените с дългове задължения. Изгодите от това не са малко: разпределяне на риска и позволяване на натрупване на печалби от спестявания, обединяване на доходите в общи сметки, с цел лесно осигуряване и достъпност на задоволяването на допълнителни домакински нужди и разбира се, доброволно съгласие за тяхното координиране, причинило спада на процента на разпиляване на интересите (доколкото последните генерират огромни печалби за финансовите посредници, които и създават, и правят възможни тези „чудеса"). Но разпределеният риск не елеминира риска. Напротив, факта, че риска може да бъде разпределян така широко и хитро, дори подстрекава всяко рисково локално поведение, понеже се оказва, че така риска може да бъде прехвърлян където и да е. При липсата на контрол, почиващ върху адекватни оценки, ипотечния пазар се изплъзва от ръцете по същия начин, както се случва с "Pereire Brothers" през 1867 и 1868 и финансовия произвол в Ню Йорк през ранните 70 години на миналия век, а сега се проявава в т.нар. ипотечна криза или още криза на стойността на жилищните активи. Кризата се концентрира на първо място в и около американките градове, със специфична импликация върху афро-американците с ниски доходи и едноличните домакинства на т.нар. сингъл-уоман във вътрешността на градовете. Тя също засяга и онези, които са неспособни да си набавят средства за покриване на главоломно растящите цени на жилища в урбанизираните центрове, особено в американския Югозапад, където изкуствено превърнатите в периферии на метрополисите региони са насилвани да взимат заеми и рисковано да изграждат пътища до жилищата с първоначално лесно давани ниски лихви, изплащането на които по-късно се сблъсква с покачването на разходите по придвижването по тези пътища, заедно с покачването на цените на петрола и растящите при всяка прищявка на пазара разплащания по ипотечни задължения. Тази криза, злокобно отразяваща се и върху местния урбанизиран живот и инфпаструктура, също така застрашава и цялата конструкция на глобалната финансова система и е способна да задвижи масова рецесия. Паралелите със 70-те са, меко казано, необичайно сходящи (включително и пряката отговорност за натрупването на лесни пари от страна на щатския Федерален резерв през 2007 и 2008 г., който е и причина за голямата вълна от неконтролируема инфлация, ако не е и стагфлация в съвсем недалечно бъдеще [Инфлация, плюс стагнация, придружена от огромна безработица; инфлацията се дължи на общо покачване на равнището на цените заради натрупване на прекомерна парична маса или свиване на стоковото предлагане, в следствие на което парите се обезценяват и настъпва „преразпределение" на доходите - б.пр.], както се случва през 70-те благодарение на сходни процеси).

Но днес положението е доста по-сложно и въпроса, дали една наистина сериозна криза В САЩ може да се компенсира от някъде другаде (например, от Китай, въпреки че дори там темпото на урбанизация изглежда, че бива забавяно), си остава отворен. Финансовата система днес е взаимо обвързана, при това твърде тясно и повече от когато и да било преди това.¹¹ Мигновено извършваните компютърни продажби, веднъж излезли от руслото си, се превръщат в заплаха за постоянното създаване на големи отклонения в движенията цените на пазара (те винаги са готови да създадат непредвидено извънредно изменение на стоковия пазар), която да произведе масова криза - факт, който изисква ново осмисляне на това как работят финансовия капитал и паричния пазар, както и връзката им с урбанизационните процеси.

Както се е случвало и в предишни периоди, и скорошната радикална експанзия на урбанистичния процес, донася със себе си непредвидени и извънредни изменения в начина на живеене. Качеството на урбанизирания живот се превръща в стока за онзи, който има пари, така както превръща самият град в свят, в който консумеризма, туризма, културната и базираната върху самото знание индустрии и така те стават главен аспект на урбанистката политическа икономия. Пост-модернисткото увлечение по насърчаване на разрастването на пазарните ниши, заедно с урбанизирането на лайфстайл-изборите, детерминирани от урбанизираните потребителските навици и културни форми, постановяват изискването да притежаваш и харчиш пари. Търговски молове, мултиплексове и специализирани магазини пролиферират производството чак до сферата на бързото хранене, занаятчийските магазини и бутиковите културни нагласи, като всяко от тези неща се превръща в немалък бизнес и както Шарон Зукин иронично отбелязва, се налага като един вид „капучиново упоение." Дори непоследователното и монотонно застрояване на широките крайградски пространства, което продължаваше невъзмутимо да доминира години наред, сега се лекува с раздвижването на един „нов урбанизъм", който натрапва разпродажбата с намалени цени на общността, натрапва бутиковия лайфстайл като най-съвършения продукт на частното предприемачество, толкова съвършен, че дори сбъдва урбанистични сънища. Това е свят, в който неолибералната етика на индивидуалистичното и ревностното чувство за притежание, наред с неговата производна в лицето на политическото оттесняване на подкрепата за колективните форми на действие и поведение, могат магически да се трансформират в опора на социализираната персоналност.¹² Последното е възможно, понеже защитата на частнособственичестки ценности се представя като нещо, което има първостепенна политическа важност и полза - идеологема, според която (както изтъква и Майк Дейвис) обединенията и асоциациите на жилищни собственици в щата Калифорния, се превръщат в бастиони на политическия реакционизъм, дори във фрагментирани махленски фашизми.¹³ (Майк Дейвис - р.1946 в Калифорния, САЩ, катао младеж активист на Студентската демократична общност (SDS), завършва Рийд колидж в средата на 60-те, а в началото на 70-те започва академична кариера. Преподавател и публицист, редактор на New Left Review - Калифорния, сътрудник на британския месечник "Socialist review" - органа на Социалистическата работническа партия на Великобритания, журналист и есеист." - б.пр.)

И все повече се оказва, че живеем в дълбоко разделени, фрагментирани и уязвими откъм конфликти градове - включително разделяни и от автострадите. Това как виждаме света и полагаме възможностите си, зависи от коя страна, на кой път стоим и до какъв тип консумеризъм имаме достъп. В предишните десетилетия, неолибералисткия подем реставрира класовата мощ на богатия елит.¹⁴ Четиринадесет милионера се появяват в Мексико от началото на неолибералния обрат, а Мексико сега се хвали с най-богатия човек на света - Карлос Слим; в същото време растежът на дохода при бедните е или замрял, или съвсем избледнял. Следствията от това са необратимо издълбани като пространствени форми и очертания на градовете ни, с което все повече се превръщат в градове на укрепени разпокъсвания, на фрагментирани общности и приватизирани публични пространства, заети, резервирани и пазени със средствата на постоянното наблюдение и надзор. В бурно-развиващия се свят, в частност в града, „разделението е на различни фрагментни части, придобили характера на истинско оформяне чрез делението са на множество „микро-държави." Богатите квартали и мини-комплекси са обезпечени с всякакви удобства, такива като училища с ограничен достъп, курсове по голф, тенис кортове и частна полиция, патрулираща около пиковите часове и в района на кварталите, където живее нелегална им прислуга, където водата е общо достояние само във вид на обществени фонтани, не съществува канализационна система, а електричеството е заграбено от малцина привилегировани, пътищата се превръщат в кални потоци щом завали и където общежитията са норма за оцеляване. Всеки фрагмент от това изглежда изолиран и фунционира автономно, буквално мамейки какво представлява това да имаш правото - по стечението на някаква случайност - да си присвояваш необходимото за ежедневната борба за оцеляване."¹⁵

Под това състояние на нещата, идеалите за урбанистична идентичност, гражданственост и съпринадлежност, спрягани от разширяващото се безпокойство на неолибералната етика, стават все по-трудни за поддържане. Вторичната и допълнителна приватизация на разпределението чрез лансиране на представата за засилване на криминалната активност, която заплашва индивидуалната сигурност с всяка своя проява, се насърчава и подбужда публично, за да се изисква твърд подход и полицейското ѝ подавяне. Дори идеята, че града трябва да изпълнява функцията на колективно политическо тяло, в рамките на и от което прогресивните социални движения би трябвало да произтичат, изглежда все по-неправдоподобна. Дори всякаквите начини за проява на различни урбанизирани социални движения очевидно дирят способи да преодоляват изолираността си, въпреки желанието си да реформират града, съобразно една различна социална представа от даваната от властта на предприемачите, основана на финансите, корпоративния капитал и все по-повече придобиващия предприемачески характер апарат на местната власт.

А усвояването на натрупаните излишъци в процеса на урбанистичната трансформация винаги е носело със себе си един мрачен свой аспект. Това е задължителното появяване за пореден път на тандема състоящ се от урбанистично реконструиране и „креативно разрушаване". Той винаги се основава на някакво изчисление за времето на прилагане след начеването му, изчисление, което и както обикновено касае едно предвиждане на размера на бедността, неравностойното положение и маргинализираност спрямо политическата власт, които да понесат хората, които биват ощетявани първи и най-много при прилагането на на подобни процеси. Защото невъздържаното разрастване и насилие изискват създаване на нов урбанизиран свят, изграден върху останките на стария. Така Осман разбива и разделя старите бедняшки квартали на Париж, използвайки възможността за отчуждаване, допустима в обществена полза, като прилага такова изчисление в името на подобренията и обновяването на града. Той умишлено предвижда в проекта преместването на голямо количество хора от работническата класа и другите непокорни елементи от парижкия градски център, където те представляват заплаха за обществения ред и политическата власт. Той предлага и успява да прокара идея за урбанистична форма на организация, в която се въобразяват задоволителни нива на наздор и милитаризиран конрол, с които е възможно обезпечаване на сигурността, че революционните настроения биха могли с лекота да се контролират чрез военна сила. Неправилно се приема, че тази идея е изработена през 1872 г. Както отбелязва Енгелс в същата година, „Реално, буржоазията притежава само един метод за решаване на жилищния въпрос, основан на разбирането ѝ за мода - така да се каже, решението му следва начина, по който решението непрекъснато подновява отново и отново проблема." Този метод може да се нарече „хаусмановски" (под което имам пред вид практиката, която се превърна във всеобща и която откъсна и отчужди работническите квартали от големите ни градове и то отделно от районите, които са разположени в центъра, така че да са напълно откъснати от него, като това се прави със съображения за общественото здраве или разкрасяването (джентрификация) на града, или благодарение на изискванията на големите централно разполагащи се бизнес-сгради, или пък благодарение на нуждите на трафика, по същия начин, както полагането на пътните артерии, улици, които понякога изглежда имат за цел да преграждат и правят достъпа по-труден)... „Без значение какви са съображенията, резултата винаги е един и същ; скандалните улици изчезват под акомпанимента на невероятната самовъзхвала на буржоазията за този ужасен успех, ала те веднага се появяват отново, само че на друго място... Умножените пространства на страданието, бордеите и кръчмите със съмнителна слава, до които капиталистическия начин на производство ограничава нашите работници вечер след вечер не се закриват; с неимоверната си лукава пресметливост те се появяват навсякъде, откъдето ще извлекат полза! Същата икономическа необходимост, която ги създава на едно място, ги създава и на други."¹⁶ В действителност обаче, повече от хиляда години отнема окончателното обуржоазяване на централен Париж, а към това може да добавим и следствията, които наблюдаваме през последните години на надигане на бунтове и хаос в изолираните предградия, в чийто капан пропадат маргинализираните имигранти и ненаемани работници и младежи. Печалното е, разбира се, че тези процеси, които Енгелс описва, възникват и се повтарят отново и отново в цялата капиталистическа история на урбанизацията. „Изваждането на сатъра от Бронкс" на Робърт Моузес (по собствените му цветисти думи), заедно с недоволството на кварталните групи и движения, рано или късно се съчетават около реториката на Джейн Джейкъбс, третираща невъобразимата разруха, разпростряла се не само върху ролята и значението на урбанистичното устройство, но и върху всички граждански общности и техните отдавна установени практики на социално интегриране.¹⁷ Но в Ню Йорк и Париж, след успешната съпротива спрямо безмилостните условия, даващи възможност за извършване на присвояванията от страна на висшата класа и тъкмо, когато се приема, че тази съпротива удържа успех, то настъпват далеч по-коварни и злокачествени процеси на трансформация, в резултат на фискалното/финансовото дисциплиниране на демократичното урбанистично управление, пазарите, на които се търгува със земя, спекулира се със собственост и се разпределя земя за нужди, които генерират възможно най-висок процент печалби и връщане към прилагането на максимата за „най-удачната и най-добра [тяхна] употреба." Енгелс много добре успява да разбере истинската същност на тези процеси. Ето какво казва: „Разрастването на големите модерни градове предостава на земята в тези райони, в частност в районите, в които са разположени, едно изкуствено и колосално покачване на цената ѝ; но сградите, издигани в тези райони, понижават размера на печалбата за сметка на повишението на стойността ѝ, понеже те [забогателите собственици] вече не са обвързани с променените условия. Те печелят добре и [после] ги заменят с други [начини за извличане на печалба]. Това по необходимост се отразява върху всички, чиито работнически домове са разположени и взети там под наем, дори е така и с претъпканите сгради, така че никога, или в краен случай бавно повишават необходимият им [като печалба] максимум. Те печелят добре и от своите магазини, складове и публични сгради, които затова са и построени."¹⁸

Притеснително е да се знае, че всичко това, което е било описано през 1872 г. от Енгелс, се отнася пряко и до съвременните урбанистични процеси - то добре охаректиризира не само случващото се в Азия (Делхи, Сеул, Мумбай), но и процесите, свързани с действията на съвременните джентри в Харлем (Ню Йорк). Процесът на преместване и това, което наричам „натрупване чрез лишаване от собственост", се базират на самата същност на урбанистичния процес - подчиняват се на капитализма.¹⁹ Това е огледален образ на натрупването на капитал чрез пренасочване към нови източници на печалба и предоставя възможността за възобновимо възкресяване на всякакви противоречия отвъд заграбването чрез измама на земята с висока цена от населението с ниски доходи, което инак спокойно би могло да преживява още дълги години върху нея. Такъв е случая с Мумбай, където 6 милиона население официално се считат за обитаващи бедняшките квартали, хора, които са се установили на земя, която няма официално наименование (т.е. места, на които те живеят и си остават бели петна върху всички карти на града). С опита за превръщане на Мумбай в глобализиран финансов център, съперник на Шанхай, бумът на разрастване на собствеността увеличава скоростта си, а земята обитавана от бедните заселници започва да струва невероятно скъпо. Стойността на земята в Дхарави - един от най-изпъкващите бедняшки квартали на Мумбай - се оценява на над 2 милиарда долара, затова и натиска да се прочисти това място на мизерия и бедност, с изтъкване на екологични и социални причини, които маскират заграбването му, приема особена важност. Финасовите сили са гръбнакът на натиска, упражняван от страна на държавата за провеждането на насилствено прочистване, в някои случаи принудително взимаща във владение един или друг район, обитаван във времето поне от едно поколение бедни заселници. Капиталово натрупване от земя, чрез манипулиране на действията на агенциите за недвижима собственост не се развива, ако земята не е придобила необходимата за това стойност. Получават ли обаче, изселваните хора компенсация? Истината е, че щастливите обезщетени не са получили почти нищо. И докато индийската конституция определя, че държавата има задължението да защитава живота и благополучието на всеки от населението, независимо от принадлежността му към каста или класа, да гарантира правата за осигуряване на средства за прехрана, жилища и подслон, то индийския върховен съд не престава да снабдява къде със справедливи, къде с несправедливи юредически решения пренаписването на тези конституционни съображения. В следствие на това, мизерстващите заселници са окачествени като незаконни окупанти и много от тях изобщо не могат да докажат по същество пребиваването си върху земята като нейни собственици, а така не получават и право на компенсиране. Да се приеме това право, казва Върховния съд, би било равносилно на това да се възнаграждават джебчиите за простъпките им. Така че на бедните заселници им остава единствено да избират дали да се опълчат и борят, или преместят с близките си в мизерни лагери и да преживяват на ръба на оцеляването, или пък където си намерят изобщо някакво място.²⁰ Подобни примери на лишаване от собственост (малко или повече насилствени и легализирани) могат да се срещнат немалко и в САЩ, включително и със злоупотреба с правата на държавата да отчуждава частна собственост, за да премества отдавнашни обитатели от прилични жилища в услуга на „целесъобразния порядък" по отношение на използването терените (сякаш за съвместно управление и box stores?). Призовано в щатския върховен съд, либералното правосъдие има бляскав успех срещу консервативното, с решаващото мнение за това, че винаги е било съобразено с конституцията правото на местната юрисдикция да работи в полза на реда и увеличаването на неговата данъчна основа.

В Сеул през 1990 г. строителните компании и предприемачи наемат гангстерски банди, за да овладеят цели квартали и разбият буквално с чукове не само подслоните на хората, но и всичкото имущество на онези, които са дръзнали да си вдигнат покрив по склоновете на хълмовете край града през 50-те, а през 90-те се превръщат в терени с висока стойност. Голяма част от тези склонове сега са покрити от кулите на небостъргачи и закриват следите на насилствените процеси по прочистване на земята, позволили построяването им. В Китай милиони хора са преселени от места, които отдавна са населявали (само 3 милиона в Пекин). Лишавайки ги от собственически права, държавата единствено е в състояние да ги премести от земята им, посредством съглашение с предложението за минимално плащане на ръка и то колкото за пътни разходи; то предшества предаването на земята в ръцете на предприемачите, съпътствано с извличане на максимална печалба. В някои случаи хората се преместват доброволно, но по-често се отчитат случаи на съпротива, като обикновено отговорността за жестокото им потискане принадлежи на Комунистическата партия. В Китай често поселенията в селските краища, от хора, които са преселени от други места онагледяват смисъла на тезата на Льофевр, пророчески изразена от него през 60-те, за това, че същностното различие съществуващо между урбанистичното и селското по характер постепенно избледнява в мрежата от фрагментирано пропускливи пространства с променливо географско развитие, създаването на които се случва под диктата на доминантната хегемония на капитала и държавата. Това се случва и в Индия, където дадено развитие на икономиката чертае и зонира политиката, фаворизира се от страна на централизираното и държавното управление и я подтиква към упражняване на насилие срещу селскостопанските производители. Голяма част от такива хора бяха избити в кланетата в Нандиграм, Западен Бенгал, организирани с напътствията на марксистката политическа партия (която е заинтересована от развитието на урбанистичната собственост, а не само от индустриалното развитие), за да може да се проправи път за повишаване на присъствието в страната на индонезийски капитали. Правата на частна собственост в подобен случай не се обезпечават с нищо. При това, такова нещо се върши с прогресивно изглеждащо намерение - чрез отнемане на собственическите права на „незаконно" настанилите се, се цели те да приемат съглашение за изплащане на „нарушението" си, като им се предлага изкушението по този начин да изплуват и от мизерията. Това предложение е от типа на наскоро обмисляното за т.нар. фавелас (португ. - бедняшки квартали, коптори в Бразилия - б.пр.) в Рио де Жанейро, но проблемът е, че бедните, смазвани от несигурността на приходите и постоянните финансови затруднения, лесно могат да бъдат предумани на подобна сделка, изкусителна с получаването на пари на ръка, но с относителна законова стойност (по-заможните по типичен начин отказват да отстъпят печелившите си имоти на каквато и да е цена и това е причината Моузес да прилага политиката си на сатъра спрямо Бронкс и хората с ниски доходи живеещи в него, за разлика от благоденстващите на Парк Авеню). Мога да се обзаложа, че ако сегашната такава тенденция продължава и занапред, то в рамките на 15 години всички тези хълмисти покрайнини на Рио, които днес са заети от фавелас, ще бъдат покрити от високо издигнати кооперации с прекрасен изглед, които ще се надвесват над красивия залив, докато някогашната презаселена фавела ще бъде филтрирана, за да напусне това място и да се премести в някоя отдалечена периферия.²¹ Дълготрайният ефект от приватизацията на Маргарет Тачър на социалното жилищно настаняване в централната част на Лондон, бе създаването на източник на рента и структура за определяне на цените на квартирите навсякъде в района на метрополиса, възпрепятстваща достъпа до тях на хора с ниски доходи, така че хората от средната класа да получат с преимущество такъв до кварталите разположени в и около центъра на града.

Можем да заключим, че урбанизацията играе ключова роля в усвояването на капиталовите печалби и се прилага мащабно на нивата на всякакви географски измерения, но с цената на процъфтяването на процесите на креативната деструкция, които налагат и трайно установяват лишаването от собствени права на урбанизираните маси, права, които преди това са притежавали (от всякакъв вид), върху градовете. Планетата на бедняшките квартали противоречи на планетата на строителните площадки. Този сблъсък периодично приключва с бунтове, като този на лишените от права в Париж през 1871 г., а тези бунтове се явяват и като осъществен стремеж за регенериране на света, който те са изгубили. Урбанистичните социални движения от 60-те (а в САЩ след убийството на Мартин Лутър Кинг през 1968 г.) подобно се търсят очертанията на различни пътища от направлението на урбанизирания живот, налаган на хората от капиталистическите предприемачи и държава. Ако, както вероятно изглежда, финансовите затруднения в установената конюнктура нарастват и досега успешния неолиберален, постмодерен и консумативен етап в развитието на капиталистическото преусвояване на натрупаните излишни капитали посредством урбанизацията, се изправя на границата на настъпването една тотална криза, то изниква въпросът кога ще настъпи нашата 68-ма, или още по-драматично казано, нашата версия на Комуната?

Както при разглеждането на физическите системи, и тук отговорът е принуден да бъде комплексно прецизен, доколкото и урбанистичния процес е глобален по обхватността си. Следите на недоволство са навсякъде (вълненията в Китай и Индия са хронични, граждански войни бушуват в Африка, кипят в Латинска Америка, движения за извоюване на автономия възникват навсякъде, дори в САЩ политическите признаци подсказват, че по-голямата част от населението желае да заяви „стига!" по отношение на безумните неравенства). Всяко от тези надигания би могло изневиделица да се превърне в заразно. Несходството във финансовата система, обаче, в урбанистичното и извън-урбанистичните социални движения на противопоставяне, съществуващи в какви ли не форми по света, като цяло не са тясно съгласувани. Всъщност, много от тях изобщо нямат връзка с другите. Но какво щеше да стане, ако по някакъв начин те можеха да се обединят?

Отговорът на последния въпрос е принципно прост: щеше да се получи контрол в най-висока степен над производството и употребата на натрупваните излишъци. Тъй като процеса на урбанизация е главният проводник на тези употреби, то правото върху града би се определяло от установения демократичен контрол над разрастването на излишъците, натрупвани именно чрез урбанизация. Да съществува натрупване на излишъци ни най-малко не е лошо нещо. Дори в много случаи наличието на излишък е от критическа важност за оцеляването. В историческото развитие на капитализма, част от добавената стойност и натрупан излишък са се облагали данъчно от страна на държавата и в периодите на социално и демократично управление, като размерът на тези данъци се покачва значително и поставя с лекота голяма част от натрупаните печалби под контрола на държавата. Но неолибералният проект от последните тридесет години, като цяло бе ориентиран към приватизиране именно на контрола над тези излишъци. Данните на Организацията за икономическо развитие и сътрудничество (OECD) показват, че дялът на брутния продукт прибиран от държавите си остава горе-долу константен още от 70-те години. Главното постижение, тогава, на неолибералното насилие е било запазването на разрастването на държавния дял на нивата от 60-те. Допълнителното отражение на това, обаче, се изразява в създаването на нови системи за управление, които да интегрират държавните и корпоративните интереси и посредством усилията на паричната власт, да се осигури нейният контрол и ограничи изплащането на натрупания излишък по отношение на задълженията към държавата в полза на благосъстоянието на корпоративния капитал (като този на „Халибъртън") и висшите класи, с оглед на процеса на урбанизация. Следователно, увеличаването на дяла от натрупания излишък, попадащ под контрола на държавата, би вършило работа единствено, ако самата държава го връща и предоставя под контрол, който би бил упражняван на основата на един демократичен принцип.

Но ние виждаме, че правата върху града все повече попадат в ръцете на частни или квази-частни интереси. В Ню Йорк, например, ние си имаме кмета мултимилиардер Майкъл Блумберг, (Майкъл Блумберг, р. 1942 г., за трети мандат кмет на Ню Йорк, към 2011 г . притежател на над 18 милиарда долара, 13-ти по богатсво в САЩ. Негови са следните лицемерни думи: „Обществото не може да продължава напред по пътя по който вървяхме, където съществуващата пропаст между богати и бедни продължава да се задълбочава." - б.пр.) който преоформя града съобразно сърдечното си желание да фаворизира предприемачите, Уол Стрийт и транснационалните капиталистически класови елемнти, като продължава да лансира града като оптимална локация за най-доходоносен бизнес и невероятна дестинация за туристите; това и прави, като придава лустрирана форма на Манхатън с ефекта на всячески отворерена общност за богати хора, споделящи общи интереси. Той отказва да субсидира бизнеси, които желаят да бъдат упражнявани в Ню Йорк, заставайки зад позицията, че ако това са бизнеси, които се нуждаят от субсидия, за да полагат дейността си на това привлекателно място, а не желаят да заплатят цената за това, то следва и че нюйоркчани нямат нужда от тях. Разбира се, той не казва директно това на хората, но всъщност точно това е принципът, който практически прилага. По същия начин в Сиатъл командва парада милиардер като Пол Алън, а в Мексико Сити най-благосъстоятелния човек на света - Карлос Слим - като преправя централната част на града, за да привлече погледа на туриста. И това не са просто някакви свръх-заможни индивидуалисти, които директно налагат и упражняват властта си. В град Ню Хевън, посредник и жаден за всякакви ресурси за урбанистично реинвестиране в града е Йеилския университет - един от най-заможните университе в света, - който почти изцяло е прекроен в една урбанистична фабрика за задоволяване на собствените си нужди. Джон Хопкинс прави същото за Източен Балтимор и Колумбийския университет, който пък планира да направи с техните пространства същото, което се върши в Ню Йорк (разпалвайки недоволството и движенията за съпротива в кварталите). Правото върху града, както сега се обосновава, е далеч по-тясно ограничено и в преимуществото от случаи е съсредоточено в ръцете на малък политически и икономически елит, който е в състояние да моделира града все повече и повече и единствено в съответсвие със собствения си частен интерес.

В началото на всяка година се публикуват резултатите и оценката на размера на печалбите за изтеклия едногодишен период от Уол Стрийт, придобити от „тежкия" труд на финансовите „работници". За 2007 г., катастрофална за финансовите пазари във всяко отношение, печалбите възлизат на натрупването на 33,2 милиарда и само 2 процента по-малко от предходната 2006 година (която не бе сочена като катастрофална). Прес лятото на 2007 г., Федералния резерв и Европейската централна банка, накратко казано напомват с милиарди долари и евро в кредити за финансовата система, целейки да подсигурят нейната стабилност, вследствие на което Федералния резерв драматично свива процентите си или влива в огромни количества средства щом пазарите на Уол Стрйит покажат някакви признаци рязко да се сринат. Междувременно, около 2 милиона души, основно т.нар. сингъл-уоман и оглавяващи собствени домакинства, както и афро-американки от центровете на градовете, но също и маргинализирани бели от урбанизираните предградия, биват или очакват да бъдат оставени без покрив, заради обявяване на ипотеките им за просрочени. Много градски квартали и дори цели общности от предградията в САЩ, са притиснати, тероризирани и ограбвани (заради земята им) от хищнически интереси и практики от страна на финансовите институции. Това население задлъжнява, заради липса или преустановяване на покачването на доходите. Всъщност, след като лишаването от собственост (като запор по ипотека, например) се равнява на опрощаване на дълга и това се счита за осигуряване на чист доход за самата държава (САЩ), мнозина от тези лишени от собственост хора са принудени да се сблъскат с непосилен данък върху дохода, като той е обявяван за наличие на някакви крупни средства, с които всъщност тези хора никога не са разполагали.

Тази отблъскваща несъразмерност не може да бъде създавана по друг начин освен чрез масови форми на класово конфронтиране. Тогава, това поставя следния въпрос: защо не е възможно Федералния резерв да разпростре средносрочната си ликвидна помощ и върху тези 2 милиона тероризирани домакинства, за да се предотври налагането на възбрани по ипотеките им, като се предизвика промяна на условията по ипотекирането, което и би решило до голяма степен проблема? По този начин жестокостта на кредитната криза би била силно снижена, а ограничаваните откъм доходи хора и обитаваните от тях квартали щяха да бъдат защитени от нейната свирепост. Със сигурност това би разширило предназначението на Федералния резерв отвъд обичайно приетата му роля по отношение на преразпределянето на излишъци и персонална отговорност, като се смеси и разбърка с неолибералните му принципи на управление [осигуряващи обратното]. Но също така това би предпазило от разгръщането на един „финансов ураган" от типа на Катрина, който много удобно (за предприемачите) заплашва да изтрие от лицето на кварталите онези хора, които получават ниски доходи и ги превърне от потенциални в реални високодоходни вътрешни за градовете терени, много по-ефикасно и бързо осигуряващи печалби, за разлика от бавните темпове с които това се постига от съществуващите вече притежания. Мълчанието на обществото по отношение на икономическата цена, която плащаме със съблюдаването на такива правила, наред с бездушната „креативна деструкция", която ни се натрапва, е нетърпимо. Но при все това, тепърва предстои да видим съгласувани съпротивителни движения и инициативи през този XXI век.

Разбира се, и сега съществуват множество различни социални движения, концентрирани върху вече съществуващия проблем с урбанизацията - от Индия до Китай, Испания, Аржентина и САЩ - включително и зараждащото се движение за отстояване на градските права. Основният им проблем обаче, а и този над който ще се съсредоточат като цел, е спечелването на по-голям контрол над употребата на излишъците (без първоначално той да се намесва над определяне на условията за произвеждането им). Към сегашния момент от историята, това ще е най-същественото предоляване на доминацията на финансовия капитал, заради която е налице и мащабността, с която действат урбанизационните процеси. Разбира се, политическата задача за организиране на такова нещо като противопоставянето на финасовия капитал, е трудна, ако не и плашеща. Но благоприятните възможности за това се множат, отчасти, защото (както и показва самата история на капиталистическата урбанизация) отново и отново избухват кризи - било локални (като тази с поземлените и жилищни пазари в Япония през 1989 г. или пък със ‘Saving and Loan' в САЩ между 1987 и 1990 г.), било глобални (както през 1973 г. или пък сега) - навсякъде, където текат урбанистични процеси, отчасти пък, защото самата урбанизация е съсредоточие на огромни противоречия - ще се осмелим ли да ги приемем за междукласова борба? - между натрупването на печалба от лишените от собственост човешки същества осъдени да мизерстват в бедняшките квартали и изтласканите на върха от икономическото развитие, които търсят да колонизират все повече и повече пространства, за да благоденстват и потребяват своите урбанизирани и космополитни удоволствия. Стъпката към унифициране на тези борби трябва да е базирана на обединение по отношение на правото върху града двуяко - като движещ лозунг и като политически идеал, именно, защото то се концентрира у онзи, който определя вътрешните връзки, добили превес от незапомнени времена над отношението между урбанизацията, производството на излишък и тяхната употреба. Демократизирането на правото върху града и изграждането на широко социално движение за постигане на стремежите на онези, на които се отнема собствеността, е с императивна стойност и единствено възможно, ако последните придобият власт над контрола върху града от ръцете на онези, които твърде дълго са изключвали достъпа им до него, но също и ако приемат нови методи за контролиране на капиталовите излишъци - първоначално както те съществуват и се възпроизвеждат чрез процесите на урбанизация, но в крайна сметка ги използват и променят. Льофевр бе прав като настояваше, че революцията трябва да бъде урбанистична в най-широкия смисъл на това понятие и нищо по-малко.

Бележки:

Park, R., On Social Control and Collective Behavior, Chicago, Chicago University Press, p.3.
Engels, F., The Condition of the Working Class in England in 1844, Oxford, Blackwell, 1952; Simmel, G. "The Metropolis and Mental Life," in Levine, D. (ed.) On Individuality and Social Forms, Chicago, Chicago University Press, 324-39.
Davis, M., Planet of Slums, London, Verso, 2006.
Perceptive critics will doubtless note that each of the barriers to capital accumulation enumerated in this highly simplified account roughly corresponds to a particular theory of crisis: labor constraints lead to profit squeeze theories; natural resource constraints lead to O'Connor's "second contradiction of capitalism;" excessive or imbalanced technological changes generate falling rates of profit (and ruinous competition); lack of markets indicates an under-consumption problem. My own simplified view is that crises can and do take on all of these forms in particular historical and geographical situations and that all of these barriers can sometimes be implicated even as one might stand out as the main problem to be confronted (as, e.g. Reagan and Thatcher evidently thought it fundamental to confront the power of labor in the early 1980s whereas now the problem mainly lies in credit-fuelled consumption that is breaking down and threatening shrinking effective demand).
Това твърдение е базирано на Harvey, D.. Paris, Capital of Modernity, New York, Routledge, 2003.
Moses, R., "What Happened to Haussmann?" Architectural Forum, 77, 1942, 1-10.
Lefebvre, H., The Urban Revolution, Minneapolis, Minnesota University Press, 2003; Writing on Cities, Oxford, Blackwell, 1996.
Tabb, W., The Long Default: New York City and the Urban Fiscal Crisis, New York, Monthly Review Press, 1982.
Harvey, D., A Brief History of Neoliberalism, Oxford, Oxford University Press, 2005, chapter 5.
Caro, R., The Power Broker: Robert Moses and the Fall of New York, New York, Knopf, 1974; Ballon, H. and Jackson, K., Robert Moses and the Modern City: The Transformation of New York, New York, Norton, 2007.
Bookstaber, R., A Demon of our own Design: Markets, Hedge Funds, and the Perils of Financial Innovation, Hoboken, NJ., Wiley, 2007.
Nafstad, H., Blakar, R., Carlquist, E., Phelps, J., and Rand-Hendrikson, K., "Ideology and Power: The Influence of Current Neo-liberalism in Society," Journal of Community and Applied Social Psychology, 17, 2007, 313-27. 16
Davis, M. City of Quartz: Excavating the Future in Los Angeles, London, Verso, 1990.
Виж Harvey, D., op.cit. chapter 2.
Balbo, M. cited in National Research Council, Cities Transformed: Demographic Change and Its Implications in the Developing World, Washington, D.C., The National Academies Press, 2003, p.379.
Engels, F. The Housing Question, New York, International Publishers, 1935 edition, 74-7.
Berman M., All That Is Solid Melts Into Air, New York, Simon and Schuster, 1982.
Engels, F. op.cit.(1935), 23.
Harvey, D., The New Imperialism, Oxford, Oxford University Press, 2003, chapter 4.
Ramanathan, U., "Illegality and the Urban Poor," Economic and Political Weekly, 41, no.29, July 22, 2006; Shukla, R., "Rights of the Poor: An Overview of the Supreme Court," Economic and Political Weekly, 41, no.35, September 2, 2006.
Голяма част от този поток на мислене следва работата на Hernan de Soto, The Mystery of Capital: Why Capitalism Triumphs in the West and Fails Everywhere Else, New York, Basic Books, 2000; виж критиката на Mitchell, T., "The Work of Economics: How a Discipline Makes its World," Archives Européennes de Sociologie, 46, 2005, 297-320.

Дейвид Харви е изтъкнат професор по антропология в Centre for Place, Culture and Politics на Graduate Centre, City University of New York. Той е водещ теоретик в областта на урбанистичните изследвания и е всепризнат като един от най-влиятелните географи от края на XX век. Дейвид Харви получава докторската си степен в Cambridge University и от тогава насам преподава в Johns Hopkins University, London School of Economics и Oxford University. Провеждал е също поредица срещи в чужбина като гостуващ преподавател, най-скорошната като действащ съветващ преподавател в Tongji University в Шанхай. Дейвид Харви е титулуван с редица награди и почетни степени. Работи главно в областта на политическата икономия на урбанизацията и теориите и практиките на неравностойното географско развитие на глобално равнище. Неговите размишления относно важната роля на пространството и мястото ( и напоследък - природата) са привлекли значително вниманието на научни работници в областта на хуманитарните и социалните науки, наблягайки на културните трансформации, утопизъм и промените в околната среда.

http://davidharvey.org/

Превод: Пейчо Пейчев