Предговор към "The Production of Living Knowledge: The Crisis of the University and the Transformation of Labor in Europe and North America" (Джиджи Роджеро, Temple University Press, 2011)
Какъв е статутът на университета, когато знанието, комуникациите, културата и емоциите са впрегнати да работят с безпрецедентна интензивност? Джиджи Роджеро си поставя за цел да отговори именно на този въпрос. Той започва от предпоставката, че съвременната трансформация на университета не може да бъде разбрана, без да се отчетат сеизмичните изменения в състава на труда. Книгата му "Производството на живо знание" ("The Production of Living Knowledge") ни предлага първия просторен анализ на трансформацията на университета, разглеждана като контрапункт на предполагаемата поява на когнитивния капитализъм и поддържащите го форми на труд. Тази книга е част от нарастващия брой пост-операистки1 (или автономистки) изследвания от последното десетилетие, които се занимават със зависещата от знанието, дълбоко нестабилна и глобална парадигма на натрупването на капитал. Критиката на Роджеро срещу съвременния университет е ценен принос към дебатите, свързани с политиката на производство на знание в рамките на когнитивния капитализъм. Това въведение се стреми да предостави на читателя контекст за предизвикателната книга на Роджеро като я постави в перспектива.
Пост-операизмът се характеризира с двояк анализ на настоящето. Важно за този политически и епистемологически подход е, че интерпретацията на отношението труд-капитал започва от съпротивата на работниците и стремежа им към автономия. Според хипотезата (още от нахлуването на операизма на италианска сцена в годините след войната), тази автономна сила предполага, очаква и предизвиква преструктурирането на капитализма. Това е и причината съвремието да се разглежда катo противоречива генеалогия на съотношението между тези две сили. Както и Роджеро държи да ни припомни, обаче, пост-операизмът не е носталгия. Това, което винаги присъства в автономистката традиция, е търсенето на нови и необичайни форми на борба, самоостойностяване и производство на общото – полезно качество в свят, в който пространствените и времеви координати на политическото и икономическо производство са преустроени и изменени, запращайки ни на непознат терен.
Ако се вгледаме в университета в ерата на когнитивния капитализъм, твърди Роджеро, забелязваме поредица от сходства. Най-важното сред тях е управлението на университета, което е все по-сходно с това на бизнеса. Корпоративните директори са част от университетските съвети. Частни консултанти преструктурират академията, елиминирайки непечелившите програми, правейки работата на всички останали програми по-тежка чрез все по-объркани критерии за ефективност на академичните работници. Така последните се вливат в редиците на прекариата2 . Университетът търси своя ниша, предлага се на пазара и безмилостно превръща резултатите на интелектуалната си дейност в стока. В най-добрия вариант се превръща, както отбелязва Андрю Рос, в глобален университет, надхвърлящ националните граници и обслужващ елитен международен пазар. Независимо от това, сходството върви и в обратната посока. Неслучайно местата, в които се произвеждат високи технологии, се наричат "кампуси": трансформацията на университета се случва на фона на променена икономика, в която производственият процес във фирмите изисква много знания и комуникация, но е в същото време колективен и гъвкав. Софтуерните компании се възползват от безплатната производствена дейност на ентусиасти, работещи с отворен код, компаниите за видео игри включват модификациите на потребителите си в нови версии на игрите, а звукозаписните компании събират колективните предпочитания на феновете, за да създават нови поп звезди. При такъв сценарий, университетът вече не държи монопола над една либерално-демократична роля, която е изпълнявал през модерността. Вече не е единственият доставчик на знание, нито създател на висшата класа в рамките на националната държава. По-скоро, твърди Роджеро, университетът предоставя шифър за разбирането на по-широките икономически трансформации, превръщайки се в привилегировано място за преценка на обсега на тези изменения.
Роджеро разглежда трансформацията на университета от перспективата на състава на труда, очертавайки още едно ключово сходство – между студента и работника. Двете централни фигури от глобалните бунтове през 60-те и 70-те години изглежда сякаш вече не се различават, именно поради все по-пропускливите граници на университета и пазара на труда. Това е друг аспект на настъпването на когнитивния капитализъм, при който разликата между работа и живот става все по-неясна. Съкратените от производството работници са изпращани обратно на училище за безкрайни преквалификации като част от процеса на 'обучение през целия живот', а студентите заемат безперспективните и несигурни работни места в икономиката на услугите. Няма разлика между университета и 'реалния свят'. Въпреки че приемът в университетите бе драстично увеличен в резултат на борбите през 60-те години, дипломите, които университетите предлагат, в резултат загубиха своята стойност. Това кара хората да приемат най-мизерните и експлотаторски форми на труд. За студента/работника при когнитивния капитализъм ("парадигмалните образи на хибридното състояние", според Роджеро), все по-задлъжнял и изправен пред несигурно бъдеще, университетът се превръща в просто едно от многото възможни пространства за производство, придобиване и споделяне на знание. Той е пространство, в което самото знание е въвлечено в режим на изкуствен дефицит в контекста на все по-голямо изобилие.
Студентите са окуражавани да бъдат предприемчиви и безскрупулни инвеститори на своя човешки капитал. Циничната и разочароваща връзка с академията и със света на труда е породена от повсеместното разпространение на несигурния труд. Тя носи със себе си сериозни рискове за управлението на динамичната академична среда. Студентите бяха главните герои в някои от най-неудържимите и съществени бунтове срещу условията на перманентна екзистенциална несигурност, обезценяването на образованието и доживотното задлъжняване чрез изнудване със студентски заеми. Завършилите студенти, които вероятно няма да имат сигурна работа, са изправени пред статута си на относително евтин труд, ползван за обучението на по-младите студенти. Това е фактор, който създава все по-големи сходства между тях и тези, чиято работа е да чистят залите, да следят програмата и да осигуряват храната в столовете. Не е изненадващо, че годините, през които беше осъществявана изследователската работа за тази книга, бяха години на засилване на борбите за следгимназиалното образование по целия свят: окупации в САЩ, Австрия, Гърция и Великобритания; масови демонстрации на студентите в Италия, Ирландия и Франция; работници, организиращи се из цяла Северна Америка, стачки в Онтарио, Квебек, Пуерто Рико, Ню Йорк и Италия и т.н. След десетилетия преструктуриране на университета, вече има признаци за преустройството и на студентските движения в рамките на академията, но и извън нея. Тези борби все повече се пресичат с развитието на автономните образователни инициативи, появяващи се извън университетите – от създаването на безплатни училища до изграждането на алтернативни пространства за обучение, посветено на производството на това, което Мишел Фуко нарича знания "отдолу". Такива, "които преди са били изключени като неконцептуални знания, като недостатъчно разработени знания: наивни знания, йерархично по-нисши знания, знания, които са под нужното ниво на ерудиция или научност". Общото трябва да се произведе, преди да се защити. В тези експерименти е вроден и различен модел за производството на това, което Роджеро нарича "живо знание".
Интересът на Роджеро към темата е напълно естествен като имаме предвид участието му в движенията, за които той пише. Авторът е част от италианската Аномална вълна (Onda Anomala). Това е движението, което разтърси Италия с поредица окупации, масови шествия и демонстрации през 2008г., предлагайки единствената смислена опозиция срещу наложения от италианската държава Болонски процес, т.е. изграждането на паневропейски пазар за висше образование. Той е един от създателите на колектива Edu-factory - сложна и непрекъснато променяща се политическа машина, която започна като международна интернет група, посветена на въпросите, разглеждани в тази книга. Досега тази група е била домакин на два тематични кръга дискусии: първият, отнасящ се до конфликтите в производството на знание, а вторият до йерархизацията на пазара за висше образование и създаването на автономни институции. По време на публикуването на книгата се изготвяше и трети кръг дискусии, но този път фокусирани върху възникващата световна кампания, противопоставяща се на студентските дългове – модел, който досега беше разглеждан като панацея за преструктурирането на университетското образование. Колективът Edu-factory публикува сборник със статии от тези дискусии на английски, испански и италиански и започна да разработва интернет журнал.
Подходът тип co-research (буквално съ-изследване, бел. прев.), който тази книга и проектът Edu-factory следват, също произлиза от италианския контекст. Можем да проследим корените му до изследванията на работниците в условията на променящия се състав на труда във фабриките, проведени от операистките активисти през 60-те години на XХ век. Co-research, или conricerca, е съвременното превъплъщение на радикалните изследвания в епохата на когнитивния капитализъм и претърпява ренесанс във феминистките, работническите и студентски движения през последните десетилетия. Както Роджеро твърди в частта, посветена на този тип изследвания, co-research е едновременно производство на знание, но и организация, при която границата между изследвания обект и изследователя се разпада, раждайки ново сходство. В този момент обектът се превръща в субект, а субективността в новия терен на борба, тъкмо когато субективността става и новото пространство за натрупване на капитала.
В края на 60-те години, оперистки активисти и ветерани от американската марксистка традиция, познати като движението Джонсън-Форест, се свързват с хора от Лондон, Англия. Те имат много общи неща. Двете традиции осъждат курса на сталинизма и слепотата на комунистическите партии, които подкрепят Съветския съюз в съответните страни. Още по-важно е, че и двете групи са в сърцевината на борбите срещу съответните варианти на фордизма, включително и срещу синдикалните лидери, пробутващи непопулярните колективни споготби на все по-радикалните и непредвидими индустриални работници. И за двете движения единственият път напред е организирането на автономия, в която феминизмът е неразривно свързан с антиколониалните движения; отказът от труд със самоуправлението на заводите и в университетските зали. В този съюз, двете сили очертават радикалната политика за времето си, политика, която би могла да отхвърли фордизма и да го надмогне.
Четири десетилетия по-късно, както отбелязва Роджеро, фордизмът действително рухна и не е възможно, нито желателно, да се връщаме към него. Реакцията на капитала на кризата, която го връхлетя през 60-те и 70-те, се изразява в разпростирането му в нови сфери, изтръгването на нови форми на субективност и пленяването на нови форми на обществени отношения. Изправена пред тази трансформация, традицията на операизма също мутира като прекрои колективния анализ чрез нова констелация от понятия – множество, прекариат, субективност, биополитическо производство и общото. Вниманието, което Роджеро отделя на глобалните трансформации на труда, е продължение на дългогодишния интерес на автономисткия марксизъм в традициите, концепциите и борбите отвъд италианските граници. В книгата се обсъждат връзките между борбите за Black power3 и институционализацията на университетските хуманитарни изследвания на чернокожите. Задълбочено се разглеждат и постколониалните изследвания и съответните трансформации в производството на знание в сфери отвъд изучаването на ситуацията в САЩ и Италия. Това са признаци за стремежа на пост-операизма да развие политически концепции и форми на организация, които са способни да се противопоставят на международния обсег на новата конфигурация на капитала. Затова е естествено изследването в тази книга отново да активизира и стимулира трансатлантическите съпротивителни движения още веднъж, свързвайки италианските и северноамерикански социални движения, независимо от разликите между техните специфични случаи. Колективът Edu-factory е наистина международен, свързващ ново поколение на учени-активисти, които са част или близо до университета, намиращи се от Минеаполис до Москва и Тайпе. Групата на Edu-factory в интернет, посветена на конфликтите и трансформациите в университета, сега наброява над хиляда души, които обвързват борбите на академичния прекариат по целия свят и така произвеждат колективна критика на новите особености на производството на знание при когнитивния капитализъм.
БЕЛЕЖКИ:
(1) Operaismo – букв. Работничество. Марксистко социално-политическо движение в Италия, фоксирано върху креативната роля на работническата класа. Бел. прев.
(2) Прекариат – неологизъм от думата precarious (несигурен), изграден по подобие на пролетариат. Група хора, извършващи несигурен, краткосрочен и нископлатен труд, без социални осигуровки и синдикална защита.
(3) От англ. буквално „черна сила“. Лозунг на Черните пантери, но в случая събирателно за движенията за граждански права на чернокожите в САЩ. Бел. прев.
Превод от английски: Мадлен Николова