Глобализъм в криза. 1: Бум и срив (Робин Ханел)

Сред икономическите системи капитализмът е като един маниакално-депресивен пациент: изблици на повишено настроение, необуздан оптимизъм и еуфория, последвани от потиснатост, нежелание за вслушване и депресия. Независимо колко често се повтаря този цикъл, пациентът винаги вярва, че последният бум ще продължава вечно, само за да се почувства крайно глупаво отново, щом балонът се спука. И независимо от това колко често пациентът се връща отново към маниакалното поведение, когато му се спрат лекарствата, икономическата “психиатрична система” в крайна сметка отново се поддава на молбите на пациента да му бъдат спрени лекарствата по време на подемите – освобождаване на изобилстващата икономика от политиката на въздържателни мерки – само и само , за да се получи така, че пациентът отново се връща към лекарствата – прилагане на необходимите политически протекции, когато нелекуваният пациент отново се срива.

Последният бум

Истината е, че нито една фаза от капиталистическия маниакално депресивен цикъл на бум и последвал го срив не е “здравословен“. Както и повечето останали капиталистически бумове, печалбите от глобалната либерализация през 80-те и 90-те години на миналия век не се получиха така, както бяха замисляни. На практика, повечето хора по света бяха по-зле икономически в края на последния бум отколкото когато са били в неговото начало – това се случи дори преди преувеличеният бум да се превърне в глобалната икономическа криза от 1997-98 г. Как така това става възможно, ще попитате. Казваха ни, че “световната икономика нараства с 3% годишно през 80-те и с 2% през 90-те” и че “ икономиките с нисък и среден доход растат по-бързо, достигайки 3,4-процентов ръст през 80-те и 5-процентов ръст през 90-те” (Световна банка, 1997). Бяхме приели за истина, че “Ръстът в търговията, породен от нарастващата либерализация в търговията, която върви ръка за ръка с нарастващите частни движения на капитали и финансовата интеграция” заедно с “вътрешната приватизация и прогресиращото освобождаване от регулациите и контрола” е довел до нарастващ глобален икономически прилив, който е повдигнал всички плавателни съдове освен онези, далече от бреговете (Световна банка, 1997). Бяхме съветвани, че щом 43% от американските домакинства притежават акции, спекулативното нарастване на американските фондови пазари през последното десетилетие е довело до щедри изгоди на широка основа.

Първо, нарастването на световното производство стана по-бързо в периода преди големия експеримент в дерегулацията и глобализацията. Второ, световното население нарастваше заедно с БВП в периода от 1980 до 1995 г. Докато световният БВП нарастваше годишно с 2,5%, световното население нарастваше с 1,6% годишно за същия период, като по този начин оставяше по-малко с 1% годишно нарастването на БВП за глава от населението за този период. Трето, БВП има лоша слава заради това, че дава неточна представа и свръхизмерване на ползите от икономическата активност. Когато бъде извадено обезценяването на производствения и естествен капитал и когато бъдат отчетени щетите върху природната среда, това, което изглежда мижаво, несъществено годишно нарастване на икономическия просперитет на глава от населението се превръща в намаляване на устойчивото благополучие, изчислено годишно по времето на последният период “добри години”. Четвърто, корекциите правени от “зеленото счетоводство” – което просто прилага същия метод върху натуралния капитал, както върху човешкия капитал, и към благата на околната среда като към другите видове стоки и услуги – не отчита неблагоприятни (пасивни) промени в разпределянето на приходите нито пък нарастване в икономическата несигурност. И все пак, редом с намалелия темп на деградация на околната среда, повишаващото се неравенство в приходите и богатството и нарастващата икономическа несигурност бяха определено най-значителните черти на “добрите години”, на които до скоро се радвахме.

Делът на приходите в топ 5-те процента на домакинствата в САЩ се покачиха от 16,6% от всички приходи през 1973 г. до 21,2% през 1994 г. Делът на най-богатите 20% се покачи от 43,6% до 49,1%, докато делът на най-бедните 20% падна от 4,2% до 3,5%. Още по-лошо, спада не само относителният дял на приходите сред онази долна половина от разпределението им в САЩ, спада и абсолютният приход. Не само че имат по-малко в сравнение с посочените по-горе, но и в сравнение с това, което са имали в миналото. Средният доход на най-бедните 20 процента е спаднал с 2,7% между 1973 и 1994 г. и този на вторите по бедност 20 процента е спаднал с 3,8% докато този на топ 20-те процента е нараснал с 27,2%, а тези в топ-5 процента е скочил с драматичните 42,2%. Един статистически инструмент, наричан коефициентът на Джини е сред най-често използваните измерители на неравенството. При перфектното равенство коефициентът на Джини е нула, а пълното неравенство дава коефициент единица. Коефициентът Джини, измерващ неравенството в доходите в САЩ нарастна от 0,419 да 0,479 между 1975 и 1993 г. – нарастване на неравенството с повече от 14%.

Нарастването в неравенството на богатството беше дори по-драматично през “добрите години”. Делът на общото богатство, притежавано от 1% почти се удвои между 1976 и 1992 г. Това се получи защото 1% от притежателите на богатства/блага получаваха 62% от общото нарастване на богатството /благата между 1983 и 1989 г., докато онези 80% на дъното взеха само 1% от новосъздадените блага през този период. Още по-зле, средното благосъстояние на 40-те процента от дъното на практика намаля. Междувременно, реалното средно заплащане в САЩ спадна с 11 процента между 1973 и 1993 г. въпреки продължителното нарастване на производителностт на труда, като най-големите спадове се случваха в най-ниските възнаградителни ставки. В пълен контраст, нивата на корпоративните печалби в САЩ през 1996 г. достигнаха най-високото си ниво, от както се събират данни за този показател от 1959 г. И докато е вярно, че 43% от домакинствата в САЩ днес притежават акции, по-голяма част от които в съвсем малки дялове, най-вече чрез 401(K) и други пенсионни сметки, топ 10-те процента от домакинствата притежават 86% от печалбите от фондовите пазари от 1989-а насам.

Преди две години разминаването между официалните цифри, сочещи стабилен икономически ръст и проучванията, показващи, че по-голямата част от американците се страхуват повече за икономическото си бъдеще отколкото през който и да е друг период от времето на Голямата депресия насам, даде начало на серия изненадващи статии в “Ню Йорк Таймс” посветени на “недооценяването”. Серията на Таймс предизвика такъв интерес, че други водещи ежедневници като “Уошингтън Поуст” и “Лос Анджелис Таймс” побързаха да напечатат свои имитации на материала. Уволненията се разпространиха от чиновническото съсловие до средите на средния мениджмънт, от съкращения в старите неконкурентни индустрии до работещи във финансовите институции, броят на американците без здравни застраховки нарасна до 43,4 милиона, временната работа и работата на половин работен ден замениха постоянната работа на пълен работен ден, места с нискоквалифициран и нископлатен труд нараснаха и взеха мястото на тези на висококвалифицирания високоплатен труд, работните часове на семейство нараснаха, докато доходите на семейство стагнираха, пропастта между нарастващите икономически печалби за малцина и влошаващите се икономически условия за по-голяма част от населението се увеличаваше - в крайна сметка всичко това не можеше повече да се пренебрегва напълно дори от “Ню Йорк Таймс” и спътниците му. Но бяха необходими още две години на ниска заетост и инфлация в комбина с впечатляващи събития на щатския фондов пазар, за да може медиите да сменят историите за семейни трагедии свързани с реалните икономически с ободряващи новини от фондовите борси, последните позволяващи на медиите ефективно да заглушат алармата. Напоследък, появата на тъмни облаци на международния икономически хоризонт, заплашващи да спукат балона на Уол Стрийт, накараха капацитетите да започнат да се запитват дали е било благоразумно да се пренебрегват по-рано случилите се предупреждения.

Бумът не само беше ограничен до най-богатите среди в САЩ, той по всякакъв начин се бе разпрострял до всички региони на света. Икономистите Уолтър Парк и Дейвид Брат от Американския университет изчислиха, че коефициентът Джини за БВП на глава от населението в 91 страни, за които имаше данни на разположение, се е покачил значително за въпросния период от време. Латиноамериканските страни определено не се възползваха от този бум по време на “загубеното десетилетие” на 80-те тъй като тези страни пострадаха от техните “кризи на дълга”. Бумът подмина Средния Изток и Северна Африка поради спада на цените на петрола. Той напълно подмина страните на Сахара в Африка, тъй като техните търговски правила се влошиха заедно с техния естествен капитал. Дори преди последния погром в Русия, бумът не възнагради онези страни, които прегърнаха капитализма в Източна Европа и страните от бившия Съветски съюз след падането на стената. Изброени по азбучен ред, годишният ръст за икономиките в тези страни от 1990 г. до 1995 г. – преди настоящата криза на “възникващите пазари”, бе както следва: Армения: -21,1%, Азербайджан: -20,2%, Беларус: -9,3%, България: -4,3%, Естония: -9,2%, Грузия: -26,9%, Казахстан: -11,9%, Киргизка република: -14,7%, Латвия: -13,7%, Латвия: -9,7%, Полша: +2,4%, Румъния: -1,4%, Руска федерация: -9,8%, Словашка република: -2,8%, Таджикистан: -18,1%, Тюркменистан: -10,6%, Украйна: -14,3%, Узбекистан: - 4,4%, Унгария: -1,0%, Чешка република: - 2,6% (Световна банка, 1997 г.).

Най-известен е случаят на Русия. Нивата на безработицата са безмислени, тъй като на милиони работници, които официално се водят на работа, не им се плаща. Но е добре известно, че голяма част от тях са изпаднали в голяма бедност, че прагът на смъртност при мъжете пада от 65,6 на 57 години само за период от пет години – дори преди последния срив на рублата, правителството и частния сектор спират да посрещат задълженията си, а като следствие от което се спира и изплащането на дълговете към Международния валутен фонд.

Фактически, освен да е в помощ на най-богатите в САЩ, изгодите от дерегулацията и глобализацията подминаха почти всички страни, освен тези в Източна Азия. И тъй като най-голямата икономика на Източна Азия – Япония, претърпя стагнация през 90-те, то може да се каже, че бумът всъщност бе присъщ само на няколко източноазиатски страни. По-долу са изброени страните с по две цифри: първата е средният годишен ръст на БВП за периода 1980 – 1989-а, втората представлява средният годишен ръст на БВП за периода 1990 – 1995-а за “източно-азиатските тигри”: Китай: +10.2%, +12.8%, Хонконг: +6.9%, +5.6%, Индонезия: +6.1%, +7.6%, Корейска република: +9.4%, +7.2%, Малайзия: +5.2%, +8.7%, Сингапур:+6.4%, +8.7%, Тайланд: +7.6%, +8.4%. (Световна банка 1997 г.).

Това е не само едно забележително представяне, целият списък е забележителен. Само с изключение на Китай, всяка една от тези източно-азиатски “истории на успеха”, която редом с пример за “разпределението” на богатството в някои “напреднали” икономики, представлява сама по себе си онзи “бум”, на който се предполагаше че всички ние трябва да се възхищаваме, днес е в застрашения списък на икономиките на “срива” от 1997-1998 г.

В този момент е необходимо да хвърлим един поглед към Китай. Малки са съмненията за това, че Китай не е споделил съдбата на съседните източноазиатски тигри при срива от 1997-1998 г. най-вече заради тоталитарния ѝ политически режим, който устоя на международния натиск да превърне юана в конвертируема валута и да премахване целия контрол върху международните капиталови потоци – дори когато китайските лидери забързаха разрастването на капитализма на вътрешно ниво и агресивно преследваха експортна стратегия на растеж. Но аз не вярвам на числата. Ако бяха верни, 16 години на ежегоден ръст от над 10% в икономиката при едно милиардно население е вече една забележителна финансова история на успеха. Тя би била успешна дори и ако е придружена от значително влошаване на околната среда и от най-драматичното повишаване на социалното неравенство в която и да е страна в модерната история – което едва ли е настоящия случай. Но докато цифрите за ръст на продукцията биват публикувани от Световната банка, необработените цифри се предоставят от правителствата на съответната страна. Икономическите статистики на китайското правителство дълго време са обект на политически манипулации – повече от колкото при всяка останала страна до колкото на мен ми е известно. Имаше времена, в които китайските комунистически лидери до толкова не вярваха на техните собствени правителствени данни относно китайската земеделска продукция например, че използваха данните на ЦРУ, събирани от шпионски сателити, за да ги използват при взимането на политически решения. Още повече че политическите съюзници на бившия партиен лидер Дън Сяопин, ръководил Китай през въпросния период, са сред най-известните фалшификатори на информация за политическите ползи на Комунистическата партия. Но докладваните цифри на ръст са толкова големи, как биха могли да фабрикуват всичко? Не смятам, че цифрите са напълно измислени, но подозирам, че са доста подвеждащи, дори и неизмислени. Подозирам, че цените, използвани за оценка на ръста на производството и услугите, които са в стагнация или упадък (като тези на зърнените продукти), са сериозно недооценени, докато цените на стоките и услугите, които са в ръст – като месото, градинските зеленчуци и недвижимите имоти - са завишени. Също така подозирам, че много от стоките и услугите, доставяни на служещите и техните семейства от държавните предприятия преди не са били отчитани, но сега ги включват в сметката, тъй като те се поддържат заради печалбата. Споменавам тези си подозрения защото, ако съм прав, голяма част от това, което изглежда като икономическо чудо в Китай може никога да не се е случвало. В този случай чудото на дерегулацията и глобализацията от 1980 до 1996 г. се смалява до ръста на това, което беше доказано като истории на успеха с кратък живот в малките източноазиатски икономики заедно с регресивното преразпределяне на богатството и приходите сред шепа напреднали икономики.

Най-добре бих могъл да предам нещата така: зад всяка НИС (Ново Индустриализирана Страна) стоят десет ООП (страни Отиващи и Още По-назад). И зад всеки богат облагодетелстван от нарастване на фондовите цени, нарастване на дяловете печалба и нарастващи крайни заплати, стоят по десет жертви с намаляващи реални заплати, намалена работна сигурност и загубени придобивки. Последният експеримент в дерегулацията и глобализацията бяха всъщност “едновременно най-добрите и най-лошите времена”. Но за нещастие това бяха най-добрите времена едва за малцина и най-лошите времена за много други. Поне това е, което се случваше докато балонът се надуваше до юли 1997 г.

Последният срив

Не е нужно да се вслушваме в традиционните апокалиптични пророци, тълкуващи глобалната икономическа криза. “Уошингтън поуст” започва уводната си статия на първа страница с отразяване на откриването на годишната среща на Международния валутен фонд и Световната банка от 5 октомври заявявайки: “Забравете Азиатското чудо, възраждането на Латинска Америка, реформите в Русия, могъщата американска икономика и триумфа на свободните пазари. Провеждащата се тази седмица годишна среща на централните банкери, финансовите министри и частни финансисти от Международния валутен фонд и Световната банка е посветена на това да се удържи линията и да се изпревари глобалната икономическа катастрофа”. В своето обръщение към събралите се официални лица Пол Волкнер – бивш председател на Борда на федералния резерв каза: “Изведнъж, всичко изглежда е поставено под риск. Целият този истински ръст – всички милиарди на хартиено създаденото богатство, е поставено на карта. Това, което започна като премигване на радара в Тайланд – толкова далече от Вашингтон или Ню Йорк, че е едва доловимо, някак си се превърна в нещо като финансова зараза”.

И докато разцветът на бума рядко е така ярък както за него се пише, човешките последици от срива винаги са далеч по-лоши отколкото са представени в капиталистическите медии. Гледката от Банког (Тайланд), Куала Лумпур (Малайзия), Джакарта (Индонезия), Сеул (Южна Корея) и дори от Сингапур и Хонконг е далеч от представите. Забравете за фондовите пазари, които загубиха почти половината от стойността си. От септември 1997 г. съставният фондов индекс падна с 83% в Индонезия, 69% в Южна Корея и 65% в Тайланд. Забравете за драматичното обезценяване на валутите: от септември 1997 г. индонезийската рупия се обезцени със 73%, южнокорейският вон с 33%, а тайландският бахт с 12%. Забравете многомилиардните доларови помощи от МВФ, които изцяло напуснаха страната за седмици извън да оставят видим икономически просперитет. В замяна на обещанията за фискална строгост се случи либерализация на цените, което доведе до почти двойно увеличаване на цените на основните продоволствия като ориза и по-нататъшното елиминиране на каквито и да е рестрикции върху движенията на чуждестранните капитали, МВФ обеща $58,2 млрд. гаранции за Индонезия, $42,3 млрд. милиарда за Южна Корея и $17,2 млрд. за Тайланд. Забравете за това, че милиардите долари резерви в твърда валута, събирани с десетилетия, се стопиха в рамките на няколко месеца. Забравете за трансфера на собствеността на банките, фабриките, инфраструктурата и природните ресурси, оценени като производствени активи за трилиони долари и които бяха продадени на чуждестранни собственици като за цени на тотална разпродажба преди ликвидация. Забравете за всичко това, защото повечето от хората живеещи в страните, наречени “източноазиатски тигри“ изведнъж се превърнаха във впрегателни волове, които никога не са притежавали някакви активи, ресурси или чуждестранна валута. Това, което обикновеният източноазиатец спечели от “икономическото чудо” в собствената му страна е може би нископлатена работа в някоя модерна фабрика, но по-вероятно експлоатация в опасно производство в замяна на висока безработица на сезонния пазар на селскостопанските работници в непродуктивния земеделски сектор. Само една малка част от азиатския елит спечели значително богатство от притока на чужди капитали. За да измерим въздействието върху хората от азиатската криза, трябва да разгледаме промените в безработицата, промените в производството и от там върху доходите, промените в реалните заплати и разбира се в праговете на смъртността. Защото без надежда за възстановяване на хоризонта, нещата вече са стигнали до момента, в който последствията от Източноазиатския икономически колапс могат да бъдат измерени с промени в прага на смъртността.

Все още е трудно да се измери ефектът на азиатската криза върху производството. Цифрите за БВП за 1997 г. включват месеци преди и след краха, а цифрите за 1998 г. естествено няма да бъдат готови докато не привърши годината. Но понякога не ни е нужен синоптик, за да определим в каква посока духа вятърът. В Тайланд, където кризата избухна по-рано, ръстът на БВП за календарната 1997 г. вече показа негативни числа, след като през 1996 г. показа позитив от 6%. За Тайланд се предвижда БВП да се свие с 8,3% през 1998 г. В Индонезия, където кризата дойде малко по-късно, ръстът за 1997 г. бе едва на половината от ръста за 1996 г., а се предвижда БВП да спадне с 14% през 1998 г. В Южна Корея кризата дойде достатъчно късно през 1997 г., за да има малко отражение за годишните данни, но се предвижда БВП да се свие с 6 процента през 1998 г. Всяка нова прогноза на МВФ и Световната банка за 1999 г. и за след това е се по-песимистична от предишната за тези и други паднали тигри, но всички тези прогнози са почти безсмислени, тъй като голяма част от тях зависят от това дали кризата ще застигне и Китай, Япония, Бразилия, Европа или САЩ, от това, което измерват различните правителства и това, което признават или не различните международни организации.

Знаем, че от септември 1997 г. грубо по 2000 души всеки ден губят работата си в Тайланд, където сега над 2 млн. души останаха без работа, а нивото на безработица се покачи от 2,1 до 7,3 процента. В Индонезия 20 млн. души загубиха работата си от септември 1997 г., а нивото на безработица се покачи от 4,7 до 13,2%. В Южна Корея има 2 млн. нови безработни, а нивото на безработица се покачи от 2,6 на 8,3%. В това число не се включват чуждите работници, които бяха изпратени да си опаковат багажа: 50 000 бяха изпратени у дома от Южна Корея, а 250 000 трябваше да си тръгнат от Тайланд.

УНИЦЕФ изчисли, че детската смъртност в Индонезия може да скочи с 30% преди края на годината. 250 000 клиники затвориха поради липса на лекарства, а доброволците и техните семейства са оставени да се справят кой както може. Индонезийското министерство на образованието изчисли, че 2,7 млн. деца са престанали да ходят на училище от началото на икономическата криза, а процентът на записаните е паднал от 78% на 54%. Има достатъчно причини да се смята, че по-голямата част от тези напуснали училище деца са отишли да работят на пазара на детската проституция, която в Индонезия се изчислява като индустрия на стойност 3,3 млрд. долара.

Трудно е да се повярва, че нещата могат да станат по-лоши отколкото те вече бяха в Русия до пролетта на 1998 г. Но колапсът в руската икономика от този август (август 1999 година) още повече ще намали производството, доходите, ще влоши безработицата и без съмнение очакванията за живот. Стенли Фишър, зам.- изпълнителният директор на МВФ, описва сцената в специален доклад, представен по време на последната среща спонсорирана от МБВ и Световната банка във Вашингтон през октомври 1998 г.:

“Още от 1992 г. МВФ бе световният двигател за помощ на Русия и поощряване провеждането на икономическата реформа. Това беше трудно в началото, тъй като реформаторите никога не са имали пълен контрол върху икономическата политика. Въпреки това световният поглед върху Русия бе твърде критичен, за да не се направи усилието. (Доброто старо “благородството задължава!”). Известен прогрес беше постигнат, но разрастването на проблема в Русия е трудно да бъде оценен... От 1996 г. руското правителство води състезание между нуждите си да събере повече данъци и увеличаващата се лихва върху нарастващия си дълг. През втората четвърт падащите цени на петрола и стоковите производства намали приходите от износ, лихвените проценти нараснаха, а правителството трябваше да наваксва 1 млрд. долара седмично от краткосрочния заем в деноминирани рубли. През юли международната общност бе поставена пред тежък избор: дали да помогне на Русия в опита ѝ да спре девалвацията. Неблагоприятните последствия от девалвацията бяха ясни и правителството на реформиста Кириенко направи напредък в областта на данъците и в други сфери. Така бе взето решение да се помогне, с признанието, че това е пресметнат риск. Бе събран официален пакет от $22 млрд. при условие, че Русия ще предприеме основни данъчни реформи и ще приеме доброволно схема за преструктуриране на дълга, носителите на акции ще преминат към дългосрочни доларови облигации. Приемането на тази оферта бе малко. Програмата все още би могла да бъде жизнена, ако приносителите на ДКЗ (Държавни краткосрочни задължения) биха били готови да преструктурират матуритета им (падежа, срока). Но след като Думата отхвърли две данъчни мерки със съмнения, че правителството би могло да осъществи политика на растеж, това не се случи. Така че правителството бе изправено пред неизбежния избор между девалвацията или преструктуриране на дълга или варианта и двете заедно: рублата се обезцени, преструктурирането на ДКЦ бе наложено едностранно и бе издаден временен мораториум върху изплащането на частните задължения. Заразата, която последва след приемане на руските мерки, беше сериозна. Осъзнаването на това, че Русия в крайна сметка на бе така голяма, за да не може да се провали разклати инвеститорското доверие, въпреки че е трудно да се повярва, че едни интелигентни инвеститори, които спечелиха над 50% годишно от ДКЦ от 1994 г. до този момент наистина вярваха, че тези инвестиции са сигурни.”

С други думи, Русия временно изостави бъдещи безсмислени опити да спечели благоразположението на МВФ и на кредиторите, и че МВФ сега вече изостави Русия. Имаме всички основания да очакваме ефектите за руснаците, за които началото на тази зима може да бъде катастрофално.

На този етап азиатският “грип” все още не беше засегнал Китай. Журито все още не може да прецени дали Япония ще започне нов скок в своята икономика или ѝ е писано да затъне още по-дълбоко в рецесията. (Ако Япония затъне по-дълбоко в рецесията, това ще се случи главно заради загубата на експортните пазари в останалата част от азиатските сриващи се икономики, а не заради някои предполагаеми “колебания” в японската банкова система, както това широко се инсценира в Западните кръгове. Би било истинска наглост от страна на западните банкери, които причиниха на САЩ кризата по спестявания и дългове да размахват пръст пред японските банкери, които бяха инженерите на японското икономическо чудо от 50-те , 60-те, 70-те и началото на 80-те години). И не латиноамериканското домино, а най-вече Бразилия, се очаква тепърва да падне. Още повече, че страховете в Европа и САЩ си остават само страхове, и се очаква в широки граници да се изместят от фондовите пазари, които все още не са засегнали “реалната” страна от икономиката като например производството, доходите и заетостта. От много неща зависи дали сривът ще продължи да се разраства или заразата ще се ограничи до тук.

В следващата част: Как и защо се случи кризата, защо стойностите на валутите и фондовите пазари спаднаха рязко надолу в преди това успешните азиатски икономики, защо политиките на МВФ влошават кризата и как кризата в Азия и Русия заплашва да повлияе както финансовите пазари, така и икономическото производство и приходите в други “възникващи пазари”, а също и в Япония, Европа и САЩ.

Превод: Савена

Този анализ е част от "класическата серия" на ZNet. Това е първата част от серията анализи на Глобална икономическа криза, стартирала в Азия през 90-те години на XX век и въпреки че е публикувана за пръв път на 1 декември 1998 г., звучи невероятно актуално и познато в хода и на тази икономическа катастрофа, която все по-сигурно се насочва и към България.