robin_hahnel

Критикуването на МВФ, един дългогодишен популярен спорт в лявото пространство, най-накрая зае мястото си като мейнстрийм култура. За съжаление, някои нови, мейнстрийм играчи сега присъстват на много по-високи нива, отколкото много други леви ветерани. Тъй като общоприетите критики на новоизлюпените критици не споделят прогресивните ни приоритети, можем да очакваме, че техните виждания няма да съвпаднат с нашите интереси. Тази статия обяснява какво прави МВФ и (1) как да се противопоставим на политиките на МВФ, които са не само неравноправни, но и неефективни от която и да е гледна точка и (2) как да отговорим на разнообразните предложения за реформи или подмяна на тази институция, които вече сериозно се обсъждат.

На МВФ обикновено се гледа като на "мениджър" на международната кредитна система. Но някои биха могли да попитат дали наскоро преобразувалата се международна кредитна система има мениджър и дали всъщност това е подходящата дума в този случай. МВФ би искал да ни вмени представа за себе си като за "социален работник", в служба на международните "кредито-пристрастени". Учтивите критици на МВФ биха използвали по-скоро думата "стражар" отколкото "мениджър", за да опишат ролята на МВФ. Ожесточените критици виждат МВФ като нищо повече от "ченге под наем", което налага сила в служба на международния синдикат на кредиторите. В този случай се интересуваме от това какво прави МВФ и от предсказуемите резултати от неговата политика, така че читателите могат сами да изберат своя собствен "етикет" за тази институция.

МВФ предписва един и същ пенкилер за затруднените икономики от Третия свят през последните две десетилетия: (1) рестриктивна парична политика: ограничаване на парите в обращение с цел повишаване на вътрешния лихвен процент до това равнище, което е необходимо за стабилизирането на местната валута; (2) рестриктивна фискална политика: повишаване на данъците и драстично намаляване на правителствените разходи; (3) приватизация: продажба на държавните компании на частния сектор; (4) финансова либерализация: премахване на ограниченията по движенията на международния капитал, както и ограниченията върху това какво могат да купят, притежават и ползват чуждия бизнес и банките. Само когато правителствата подпишат това споразумение, МВФ се съгласява да: (5) отпусне достатъчно заемни средства така, че да предотврати неизпълнението на задълженията по международните заеми, които предстои да станат изискуеми и в противен случай биха били неплатими; (6) да уреди преструктурирането на държавния дълг между международните кредитори, което включва и гаранция за нови заеми.

Тъй като алтернативата на подписването на това споразумение е отказ за нови международни заеми - дори за финансиране на износа и съществено важен внос - комбиниран със заплаха от конфискация на активите зад граница от страна на международните кредитори; също така тъй като вече няма Съветски блок, който би могъл да инициира бойкот на международните кредитори и да приюти в скута си задлъжнелите парии; не трябва да забравяме и че един международен бойкот на кредиторите би поставил икономиките от Третия свят на колене в рамките на няколко месеца. Поради всички тези причини има изключително малко примери за затруднени страни, които да кажат "нйет" на "пъклените дела" на МВФ. Единствените държави, които изобщо са способни да окажат съпротива са били тези, имащи възможността да изиграят картата "твърде големи сме, за да се провалим". През 80те години, когато Бразилия дължеше повече от 100 милиарда долара, а Перу - малко повече от 10 милиарда, в Латинска Америка беше популярна следната поговорка: "ако ви дължа 10 милиарда долара, значи имам проблем; но ако ви дължа 100 милиарда долара, то тогава вие имате проблем."

По време на дълговата криза в Латинска Америка, МВФ отстъпи пред заплахите от страна на Бразилия да прекрати плащанията по дълга и така склони на много по-снизходителна програма, която действително позволи на бразилската икономика да продължи растежа си. От друга страна, когато президентът Алан Гарсия, представител на социал-демократите, отказа през 1985 година да задели повече от 10% от стойността на износа на Перу за погасяването на дълга с аргумента, че по-високи плащания ще направят икономическото развитие невъзможно, МВФ изключиха Перу от международната икономическа общност. На страната бяха отказани нови заеми дори и за да финансира износа си, а Световната банка прекрати не само своите проекти за развитие, но също така и своите изследователски проекти в Перу, като акт на солидарност с политиката на МВФ. Колкото по-голяма е "откритостта" към международните кредитори - и в частност тези от САЩ - толкова по-добри условия могат да "изкопчат" длъжниците от МВФ и кредиторите, които той представлява, защото колкото по-голям е дългът, толкова по-негативни са последствията от прекратяването на плащанията за целия "клуб" на международни кредитори, както и за самата страна-длъжник.

Но какви са последствията от стандартната политика на МВФ? Предсказуемите последствия за по-голямата част от резидентите (гражданите на една страна плюс чуждите граждани, извършващи икономическа дейност в нея - бел.прев.) в затруднената икономика (не тези, които са взели международните заеми) винаги са били катастрофални. Рестриктивната парична политика и летящите нагоре лихвени проценти не само спират инвестициите в производството, превръщайки спестяванията в краткосрочна финансова инвестиция, която заменя дългосрочните инвестиции в производството, но и пречи на много компании да получат краткосрочните ежемесечни заеми, необходими за да продължат дори обичайните операции. Всичко това води до безработица и спад на производството, а оттам и на приходите. Рестриктивната данъчна политика - повишаването на данъците и намаляването на правителствените разходи - още повече намалява съвкупното търсене, като също води до намаляване на производството и повишаване на безработицата. Ако някои от тези правителствени разходи са имали действително цел да подобрят живота на хората, то тези привилегии изчезват. Приватизацията на държавните предприятия, публичните услуги и банките често е съпроводено със съкращения. Това дали продуктивността и ефективността са подобрени в дългосрочен план зависи от това колко лошо са управлявани до този момент предприятията и дали операциите на частните собственици се доказват като подобрения. Един от най-очевидните недостатъци на това преструктуриране е, че в бързината да се ограничи публичния сектор, МВФ рядко отделя време дори да опита и да разграничи добре от зле управляваните държавни предприятия. В своя кръстоносен поход към приватизацията, МВФ безразборно смесва ефективните държавни предприятия с тези, които действително не оказват качествени услуги на обществото за сметка на високите заплати, изплащани на роднини и политически поддръжници. МВФ никога не взима предвид възможността това преструктуриране да се окаже дори още по-неефективно. Но без значение дали в дългосрочен план приватизацията има положителен или отрицателен ефект, в краткосрочен план тя допълнително повишава равнището на безработица, намалява търсенето и засилва натиска на рецесията.

В краткосрочен план бързото премахване на ограниченията върху международното движение на капитала улеснява заможните граждани и международните инвеститори да изнесат богатството си зад граница, например премахването на "капиталовия контрол" улеснява бързото преместване на капиталите, още повече намалявайки дългосрочните инвестиции в реалния сектор, производството, приходите и броят на заетите. В дългосрочен план премахването на регулаторите по отношение на движението на капитали още повече излага местната икономика на резките промени в световната капиталова мобилност. Не е чудно, че споразуменията на МВФ биват наричани и "рестриктивни програми". Те не само ограничават инвестициите в реалния сектор, а оттам жертват икономическото развитие, но те ограничават и съвкупното търсене и повишават разликата между действителното производство и скромния производствен потенциал в затруднените икономики.

Учудващо, но няма голямо разногласие по отношение на така посочените ефекти. Ако пропуснем да посочим предварително, че част от този "пакет" е предписан от програмата за преструктуриране на МВФ, повечето икономисти ще предскажат същите последствия за всяка една мярка поотделно. Това, което всъщност е противоречиво е твърдението на МВФ, че в дългосрочен план тези мерки ще доведат до благополучието на местната икономика и нейните резиденти. Това твърдение е основано на предположението, че веднъж щом икономиката премине през кризисния период, необходим за изплуването на "потъналия кораб" в морето на международния кредит, ползите от либерализацията - съживяването на износа, новите международни инвестиции и повишената производителност, до която се предполага, че ще доведат, ще достигнат до всички. За късмет на защитниците на политиката на МВФ, материализирането на тези изгоди се предрича за някакъв бъдещ период, така че, когато някой посочи, че те не са налице, МВФ и неговите поддръжници могат винаги да отговорят, че това тепърва трябва да се случи.

Въпреки това, политиката на МВФ определено не е насочена да помага на мнозинството в затруднените икономики. Тя има за цел да подпомогне международните кредитори в краткосрочен план и да повиши възвращаемостта на световния капитал в дългосрочен план. Истината е, че всякакви изгоди за резидентите на местната икономика са с второстепенно значение. Как се предполага, че политиката на МВФ разрешава краткосрочните и дългосрочните проблеми пред международните инвеститори и на световния капитал? В краткосрочен план, кредиторите искат да получат плащанията си от страна на своите длъжници от Третия свят. Те искат да ги получат навреме и по високите лихвени проценти, договорени при сключване на заемите и, разбира се, искат да ги получат в долари. Техните шансове да получат плащанията си са толкова по-добри, колкото по-висок е курсът на местната валута, тъй като приходите в местна валута трябва да бъдат обърнати в долари. Шансовете им са толкова по- големи, колкото по-голям е излишъкът на износа спрямо вноса, тъй като това е един източник на долари за местната икономика. Единственият друг източник на тази валута са новите международни заеми или намаляването на репатрирането (изтеглянето у дома – бел.прев.) на печалби на настоящи международни инвеститори. Но новите заеми означават още по-голям риск. Рестрикциите по отношение капиталовите потоци са последното нещо, което кредиторите, нетърпеливи да си получат парите обратно, са склонни да подкрепят. Така че, всичко, което насърчава износа и намалява обема на вноса е в интерес на международните кредитори.

Как високите лихвени равнища и ограничено икономическо развитие (последствия от политиката на МВФ) поддържат валутния курс и генерират търговски излишък? Високите лихвени равнища привличат международния капитал в краткосрочен план, което повишава търсенето на местна валута и оказва влияние към повишаване на нейния курс. По-ниското равнище на производство означава по-ниско равнище на приходите, по-ниско равнище на търсенето на внос и по-голям търговски излишък, а оттам и натиск за повишаване стойността на местната валута. Повишаването на търговския излишък и повишаването стойността на местната валута са единствения начин, по който длъжниците могат да погасят бързо задълженията си към международните кредитори и по тази причина те са ключов момент във всеки един елемент от стабилизиращата политика на МВФ. За запазването стойността на местната валута се говори като за основното предимство за затруднените икономики. Но рестриктивните политики, използвани за стабилизирането на валутата и за намаляването обема на вноса предизвикват застой на инвестициите в реалния сектор, на растежа и развитието и поставят икономката в условия на рецесия или дори по-лошо, с драматичен спад в производството, приходите и броя на заетите. Но катастрофалните ефекти върху местната икономика са без значение за тези, които налагат тази политика, тъй като защитата на местната валута и увеличаването на търговския излишък са необходими, за да получат международните кредитори своите плащания.

Но когато МВФ се намесва в криза, рестриктивната парична и фискална политика не е достатъчна, за да осигури плащанията към всички кредитори - в частност към тези, чиито заеми стават незабавно изискуеми. МВФ заема на страната-длъжник достатъчно пари, за да изплати онази част от изискуемите задължения, която не може да погаси към момента. С други думи, те предоставят "tide over"заем с цел избягване на неизпълнение на задълженията , който се предполага, че ще бъде погасен веднага щом се появят положителните ефекти от рестриктивните мерки. Това измъкване на международните инвеститори от затруднено положение, чиито заеми не могат да бъдат изплащани, има за цел да им спести загубите от "рисковите" инвестиции, а също така и да предотврати паниката, че провиненията може да се разпространят и в други части на международната кредитна система. МВФ също така се стреми да убеди частните инвеститори да правят нови заеми, тъй като това намалява обема на заемите, които самият Фонд трябва да осигури. Разбира се, най-лесно е да се убедят тези инвеститори, които са отпуснали заемите, които са в опасност. МВФ ги заплашва, че ако не участват в плана за преструктуриране на дълга и не отпуснат нови заеми, МВФ ще се откаже от спасителната операция и те няма да получат плащанията си. Но е необходимо обвързване със значителна сума пари на МВФ, която да убеди тези заемодатели, че климатът ще бъде безопасен за нови заеми и няма да хвърлят парите си на вятъра.

Но откъде взима МВФ парите, необходими за да се заемат 17.2 милиарда долара на Тайланд, 58.2 милиарда долара на Индонезия, 22 милиарда долара на Русия и 42.3 милиарда на Южна Корея? Откъде ще вземат тези 41.5 милиарда, които обещаха на Бразилия? В крайна сметка, МВФ не е международна централна банка, по примера на националните централни банки, които действително са "кредитори от последна инстанция" за банковата им система, тъй като те имат неограничен капацитет да отпускат нови заеми в националните си валути. Отговорът е, че бюджетът не МВФ идва от "налозите" , събирани от страните- членки - като например допълнителните 18 милиарда долара, за които администрацията на Клинтън лобира пред Конгреса, в светлината на Азиатската криза и които заможните републиканци, след месеци на полулистки ругатни в Капитолията, приеха с бюджетна сделка в последната минута преди предизборна ваканция. С други думи, бюджетът на МВФ идва от данъкоплатците на страните- членки и от лихвените плащания, които МВФ получава от заемането на парите на данъкоплатците.

Забележете не дотам деликатна подмяна на риска по кредитите, заложен в спасителните мерки на МВФ. Международните инвеститори отпускат нови заеми с високи лихва, отчасти заради съществуващия риск. Но когато опасността от неизплащане на заема действително се появи, МВФ прави отпускането на нови заеми наложителни, за да се избегне неизплащането, така че инвеститорите да получават дължимото, при това радвайки се на високи лихвени плащания. Но ако може да се разчита, че МВФ винаги ще се притече на помощ, то се оказва, че не съществува риск за международните инвеститори. Означава ли това, че рискът изчезва? Едва ли. Преди всичко, когато МВФ се притича на помощ, няма никакви гаранции, че кавалерията ще пристигне навреме и с достатъчно огнева мощ. Русия просрочи плащанията по заема си, въпреки че МВФ се опита да спаси международната кредитна система от подобен шок. Но дори когато намесата на МВФ предотвратява просрочването по заемите, ставащи изискуеми веднага, винаги съществува риск, че въпреки усилията на МВФ да вкара затруднената икономика в машината за погасяване на дългове, тя все пак може да се провали в изплащането на всички задължения - включително и това, което дължи на МВФ. И така, МВФ урежда плащането на задълженията към първите кредитори - включително лихвените плащания, увеличени поради съществуващия риск – след което сам поема риска от непогасяване. Така определихме риска, но кой е всъщност този МВФ, който носи този риск? МВФ са всъщност данъкоплатците от страните-членки на Фонда. Разбира се, ако заемите бъдат върнати на Фонда, тогава данъкоплатците на страните-членки също ще получат парите си и някои ще кажат, както разбира се твърдят поддръжниците на МВФ, че изкупуването на задълженията от страна на Фонда в крайна сметка никога не струва и стотинка на данъкоплатците. Но едва ли това е най-важното. В случаите, в които заемите, отпуснати от МВФ не се изплащат, данъкоплатците всъщност плащат на международните кредитори, поемайки техния риск и понасяйки техните загуби.

Така че МВФ изобщо не се явява гарант и не спасяват задлъжнелите страни и техните икономики. Това е просто популярна, погрешна концепция, която някои намират за удобно да не поправят. МВФ се явява гарант и спасител на кредиторите, тъй като те са тези, които получават парите. Това е голямата игра на богатите в късния 20ти век, при която международните кредитори се радват на високите лихви, докато данъкоплатците поемат целия риск. Разбира се, в по-широк смисъл, това е само още един случай на приватизация на резултатите от икономическата активност - в този случай, международното кредитиране - и социализиране на бремето, свързано с тази дейност - рискът от международно непогасяване на задълженията. Чрез МВФ данъкоплатците на страните-членки всъщност предоставят гаранция на международните инвеститор, без никакво възнаграждение, и осигуряват застраховка за тези инвеститори, отново без никаква такса. Сладка сделка, за тези които имат възможност да я направят.

В дългосрочен план стремежът е международният капитал да може да бъде инвестиран навсякъде, където бъде пожелано, с възможно най-висока възвращаемост и възможно най-ниският риск. Ако чуждестранните пазари на акции изглаждат привлекателни, то инвеститорите трябва да могат да инвестират без ограничения и да могат да изтеглят инвестициите си, когато пожелаят. Ако публичният сектор или държавните предприятия изглеждат печеливши, те искат да имат възможността да ги закупят. Ако земеделието или недвижимите имоти изглеждат печеливши, те трябва да имат възможност да купуват земя в чужди страни. Когато повишаването на заплатите, данъците или екологичните изисквания повишат разходите за бизнес в една страна, инвеститорите искат заплахата от изнасяне на бизнеса за местната икономика да бъде възможно най- голяма. Това означава, че те могат да влизат и излизат от даден сектор където и когато пожелаят. Както собствениците на професионални спортни франчайзи в САЩ, които карат гражданите и местните и държавните власти да се надцакват във войната кой ще субсидира франчайзите с нови стадиони и допълваща инфраструктура за сметка на данъкоплатците, международните инвеститори искат да противопоставят работниците и правителствата от всички страна едни срещу други, надцаквайки се с обещания за ниски заплати, освобождаване от данъци и регулации, свързани с екологията, за да задържат дългосрочната възвращаемост на международния капитал възможно най-висока. Приватизацията и в частност тази на безценка и премахването на ограниченията пред международния капитал и собственост, позволяват на международните инвеститори да закупят най-атрактивните активи в една икономика под управлението на МВФ и да изтеглят печалбите си оттам когато пожелаят. Това е причината, поради която МВФ настоява на условията за либерализиране на капиталовите потоци и чуждестранната собственост, както и за рестриктивна данъчна и парична политика, когато се появи страна, над която е надвиснала гилотината на просрочване на плащанията.

Както и да е, това е начинът, по който се предполага, че политиката на МВФ трябва да работи. В по-голямата си част, това е и начинът, по който действително е работила преди началото на Азиатската криза. И така, какво се обърка? Защо Джордж Сорос, който направи десетки милиарди от международни инвестиции през 80те и 90те години изведнъж изказва твърдения като: "Международните финансови власти за неадекватни. Използваните методи бяха неподходящи и неефективни в опита да се ограничи разпространяването на колапса. Не съм срещу МВФ, но смятам, че е време да бъде променена неговата политика." Можем да бъдем сигурни, че това не е по същите причини, поради които останалите се присъединиха към движението "Петдесет години стигат".

Провалът на МВФ в Азия и Русия

asian_contagionТака че, въпросът е не защо политиката на МВФ се е провалила в опита си до поведе към икономическо възстановяване и развитие затруднените икономики. Те никога не са имали подобна цел. Въпросът е защо стандартната политика на МВФ изведнъж се провали в това да обслужва интересите на международните инвеститори, отпуснали заеми на страните от Източна Азия и Русия. Как така е възможно тази политика и 41.5 милиарда заем за Бразилия, които тукощо са били договорени, да могат да се окажат неефективни.

Лекарството на МВФ за кредиторите от Югоизточна Азия се оказа твърде малко, твърде закъсняло и страдаше от същия недостатък, като стратегията за развитие на Азия- заблудата на композицията. Потискането на развитието на тайландската икономика спомага за това тайландските кредитори да получат парите си - при условие, че местната валута може да се стабилизира и световното съвкупно търсене остава стабилно. Потискането развитието на малайзийската икономика спомага за това международните инвеститори в Малайзия да получат обратно парите си - при условие, че тяхната местна валута /рингит/ може да бъде стабилизирана и световното съвкупно търсене остава стабилно. Потискането на развитието на индонезийската икономика спомага за това индонезийските кредитори да си получат парите - при условие, че рупията може да бъде стабилизирана и световното търсене остава стабилно. Но за всичко това съществуват прекалено много условия.

Първият проблем е, че намесата на МВФ се провали в това да стабилизира местните валути. Вместо да обърне обезценката на валутите, намесата на МВФ отприщи движението на капитала и оттам засили обезценяването на местните валути. Вместо да успокои международните инвеститори, че те ще получат парите си, съобщенията за сключените споразумения - гаранции за милиарди долари от отпуснатите от МВФ заеми за плащанията по заемите, ставащи изискуеми, и обещания от местните правителства относно икономическия растеж и развитие - бяха интерпретирани от международните инвеститори като знак, че проблемите са дори по-сериозни, отколкото първоначално са си представяли. Появата на пожарникаря не успокои гостите в запалилата се къща, то се превърна за всички в сигнал, че правило номер едно: "Не се паникьосвай" вече е било нарушено. Така че, разбира се, всички прибягнаха до правило номер две - "Паникьосай се пръв!"- и се насочиха към изхода. Както може да бъде прочетено в оценките на Стенли Фишър и Мишел Камдесю, МВФ би искал да ни накара да вярваме, че "пазарът"- т.е. международните инвеститори - не са открили гаранции за осъществяването на обещаните реформи от страна на затруднените икономики. За Фишът проблемът е бил Руската дума - международните инвеститори не повярваха, че ще съберат повече такси или ще получат облекчение на капиталовите рестрикции. За Камдесю проблемът е, че индонезийските и корейските обещания да сложат край на олигархичния капитализъм не са били правдоподобни. По-очевидното обяснение е, че международните инвеститори не са повярвали на МВФ и предприетите от него мерки; проявили са съмнение, че парите, налети от МВФ ще бъдат достатъчни, за да компенсират отлива на капитали, имайки предвид мащабите и мобилността на международния капитал. Случаят е бил различен от този в Мексико през 1994 година, когато щатските банки и правителство имаха добри причини, за да направят всичко необходимо, за да предотвратят срив - особено ако могат да накарат данъкоплатеца да поеме риска да гарантира необходимите заеми. Международните инвеститори решиха, че азиатските бързоразвиващи се икономики не са твърде голям или твърде важен пазар, за да се сринат икономиките им - и се оказаха прави. Освен това, на инвеститорите не им се налага да останат в къщата и да поемат риска пожарникарят да не успее да угаси пожара. Те имаха възможността да се панират първи - освобождавайки се от местните валути и отказвайки нови заеми- да видят какво ще стане. Ако пожарът бъде потушен, те винаги биха могли да се върнат, купувайки местна валута и активи на по-ниски цени от момента, в който са се освободили от тях и да отпускат нови заеми, когато бизнес климатът се подобри.

Вторият проблем е, че веднъж щом тайландската, малайзийската, индонезийската и корейската икономики са в рецесия, допускането, че световното съвкупно търсене ще остане стабилно, вече не е валидно. Точно както бързоразвиващите се азиатски икономики станаха причина за ръста в съвкупното търсене през 90те години, рецесията в този регион заплашва да стане причина за спада в ръста на останалите икономики. Стагниралата японска икономика се изправя пред загуби от износа към азиатските икономики в рецесия. Китай може да обезцени юана, ако валутите на азиатските тигри не се възстановят, за да предотврати загубите на китайския износ – в този случай Япония, САЩ и Европа ще загубят от износа си към Китай. С известно закъснение, но опасността от световна рецесия или от нещо по-лошо, дължаща се на спадащото съвкупно търсене, стана очевидна дори за МВФ които си взеха думите обратно по собствено настояване, че затруднените азиатски икономики прилагат фискална и парична строгост от срещите във Вашингтон в началото на октомври.

Сега, когато е очевидно, че политиката на МВФ не може да реши дори краткосрочните проблеми на международните кредитори, съвсем естествено е да зададем въпроса докъде може да доведе всичко това. Основният страх на тези, които има тепърва да изпитат на гърба си последствията от световната криза може да бъде обобщен с една дума- "зараза".

Заразата

Когато хората говорят за зараза, те имат предвид, че даден проблем в една част от световната икономика може да се разпространи в други части от нея. Тъй като световната икономика е по-интегрирана от когато и да е било, това е почти тавтология. Но от какви точно "зарази" можем да се опасяваме? Един вид "зараза" е, че намаляващите количества на производството и приходите в един основен регион от световната икономика потиска търсенето на износ от други региони, което може да вкара стагниралите икономики в рецесия. Точно както рецесията в една национална икономика има опасна самоподсилваща се динамика, на която е по-трудно да се противопоставиш, веднъж щом започне, същото е валидно и за световната икономика. Един механизъм за разпространяването на тази "зараза" е, че всеки значителен спад в съвкупното търсене на стоки и услуги може да доведе до последващ спад в съвкупното търсене, което се разпространява в сектори, които не са били засегнати първоначално. Това е проблемът на по-скоро самовлошаващата се, отколкото самосамокоригиращата се динамика на рецесията, която Кейнс най-накрая разяснява пред "академията" през 30те години на миналия век и която определено е грижа и днес.

Дали рецесията в група от "азиатските тигри" ще засегне и Япония, защото тяхното търсене на японски износ е спаднало значително? Дали стагниралата японската икономика ще задуши възстановяването в контузените източноазиатски икономики, които намират продажбите на износни продукти за Япония все по-трудно и по-трудно? Японското правителство най-накрая отстъпи пред международния натиск да се опита и да извади икономиката си от рецесията чрез експанзионистична данъчна и парична политика. Според Washington Post (16 ноември) "Министър-председателят Кейдзо Обучи днес обяви публичните разходи и план за данъчни облекчения на стойност 196 млрд. щатски долара в контекста на амбициите на правителството да спре западането на японската икономика. Икономическият план включва 49 млрд. щ.д. под формата на намаления на подоходни и корпоративни данъци и 147 млрд. щ.д. публични разходи по проекти. Тези проекти включват и разходи за благоустройство на стойност 66.5 млрд. щ.д. и ваучери, които да насърчат потребителските разходи. Правителството планира да похарчи 8 млрд. щ.д. с цел създаването на 1 милион нови работни места и в частност да насърчи наемането на хора на средна и по-напреднала възраст. Банковата криза в Япония затрудни тегленето на кредити от страна на компаниите. Пакетът предвижда 48 млрд. щ.д. като противодействие на този недостига на кредити чрез разширяване на обхвата на заеми и гаранции по заеми от правителствени банки като Японската банка за развитие." Но анализаторите не са убедени, че този пакет ще се окаже достатъчен.

В статия, публикувана на 27 октомври, Джон Помфрет от Washington Post се притеснява: "Дали Китай ще устои? Заобиколено от всички страни от икономическа криза, китайското правителство се запъти към пренатоварване на икономиката - тръгвайки по пътя на рисковани мулти-милиардни разходи в долари. В усилието си да запази работните места, то намали изискванията за отпускане на кредити, за да налее средства в загиващите държавни предприятия. Ръстът в Китай би могъл да спомогне за "изцеляването" на Азия от икономическата стагнация. Но стагнацията би могла да наложи девалвацията на юана (за да се стимулира търсенето на китайски износ, който започва да губи чужди пазари в страните от Югоизточна Азия, чиито валути са се обезценили), което би могло да постави началото на нов рунд от конкурентни девалвации на валути в Азия и да задълбочи рецесията в света. Дали рецесията в Русия, където стойността на БВП сега е наполовина колкото беше през 1991г. може да се разпространи към Германия и Европа? Без значение дали новият спасителен план на МВФ за Бразилия – който е идентичен на спасителните планове за Тайланд, Индонезия и Южна Корея – ще успее да предотврати девалвацията и просрочването на плащанията, той със сигурност ще причини сериозна рецесия или дори нещо по-лошо. Дали бразилската рецесия ще повлече и Аржентина, Уругвай и останалите Южноамерикански икономики със себе си? Дали добавянето на рецесия в Япония, Китай или Бразилия към депресиите, които вече бушуват в Азиатските тигри и Русия ще бъде достатъчен удар за американския износ, за да запали рецесия тук? Всичко това са тревожни възможности за "зараза на съвкупното търсене."

Но когато анализаторите говорят за "зараза", те обикновено имат предвид друг проблем. Веднъж след като инвеститорите са се уплашили от някой азиатски тигър или от някой нововъзникващ пазар, те могат да решат, че всички инвестиции в икономики от Третия свят или нововъзникващи пазари са по-рисковани, отколкото са вярвали преди, и да се изтеглят от икономики, които са съвсем наред. За да го различим от заразата на спадащото съвкупно търсене, можем да наречен това "психологическа зараза". В случай, че все още не е видно, международните инвеститори не са всезнаещи. Те правят оценки, базирани на частична информация – не поради липса на прозрачност, а защото да познаеш е природата на инвестициите.

Във всеки случай те нямат друг избор, освен да правят предположения и да генерализират. Но от само себе си се подразбира, че те непрекъснато преразглеждат очакванията си. Така че ако предположението им, че малайзийският рингит е стабилен, е базирано поне от части на това, че тайландският бхат е стабилен, то когато открият, че бхатът не е толкова стабилен, колкото са очаквали, те логично преразглеждат оценките си за надеждността на рингита. Ако преценката на международните инвеститори за надеждността на руските държавни ценни книжа (съкровищни бонове – бел.прев.) се окаже грешна, защо да не понижат оценката си за правителствените бонове на другите нововъзникващи пазари? Някои говорят все едно понижаването на оценката на белоруските съкровищни бонове без допълнителен поглед към Беларус е нелогично. Но когато откриеш за своя изненада, че правителството на Елцин не позасява задълженията си по ГКО-боновете и е анонсирало 90-дневен мораториум по плащанията по руския външен дълг, ще чакаш ли до края на тези 90 дни, за да откриеш, че руските банки могат да платят само 2 млрд. долара от 6 млрд. долара задължения по форуърдните валутни договори (договор за покупка/продажба на определена валута по определен курс в точно определен момент в бъдещето – бел.прев.) с чужди банки преди да се освободиш от форуърдните си валутни контракти в белоруска и руска рубла и преди да се освободиш от белоруските и руските си съкровищни бонове? Това, което би било нелогично, е да не понижиш оценките си за белоруските бонове и валута, базирайки се на нови доказателства за Русия, преди да имаш време за нови проучвания в Беларус.

Някои ще се опитат да ни накарат да вярваме, че психологическата зараза е някакъв вид нелогична и примитивна реакция и колкото повече интелигентни и рационални международни инвеститори изтласкат онези, които се движат със стадото, проблемът със заразата ще изчезне. Тогава стабилните латиноамерикански валути няма да са нечестно наказани от бягства на инвеститорите към твърди валути, стимулирано от обезценяване на азиатски валути, които наистина не са били стабилни. Тогава надеждните правителства в нововъзникващите пазари няма да бъдат наказани от бягства на инвеститорите към американски съкровищни бонове, когато едно безотговорно руско правителство спре да погасява задълженията по облигациите си. За съжаление заразата е доста логична и няма причина да очакваме, че по-либерализирана глобална кредитна система ще се докаже като по-малко склонна да обърка генерализациите, тъй като проблемът отива доста по-дълбоко. проблемът е, че хората правят важни икономически решения със скъпоценно малко информация и познания. Позволихме светът да се превърне в място, където една шепа хора в една шепа градове – завършили преди по-малко от 10 години магистърските програми по бизнес администрация, които сега са мениджъри на валутни, облигационни и отдели по ценните книжа в международни банки, застрахователните компании и инвестиционните фондове, водени единствено от застаряващите си ментори – са тези, които решават какво и как да бъде произведено и как то да бъде използвано навсякъде по планетата. Дори по-лошо, те дори не правят тези решения съзнателно, те ги правят като допълнителен продукт към техните предположения за това колко доходни и рискови са различните инвестиционни възможности на различните световни финансови пазари.

Наследниците на Адам Смит се опитват да приспят пеейки: "Пазарите вземат най-добрите решения". Но никой пазар никога не е вземал решение – за добро или лошо. Тези с власт да действат на пазарите вземат все повече и повече решения, когато все повече и повече решения са прехвърлени на пазара. Някои могат да критикуват липсата на демокрация, когато толкова малко вземат икономическите решения, които влияят на толкова много в днешната световна икономика. Някои могат да критикуват неравенствата по отношение на това как тези решения разпределят тежестите и ползите от световната икономическа дейност. След като тези, които вземат решенията, са на върха на световната пирамида на богатството или са на работа полза, просто има всички причини да се притесняваме за последствията за икономическата справедливост. Смятам, че трябва да продължаваме да критикуваме функционирането на глобалния пазар като антидемократичен и несправедлив. Но когато разсъждаваме над глобалната криза, не липсата на демокрация или справедливост е непосредствената тема. Темата е липсата на компетентност. Психологическата зараза е последствието от некомпетентността, присъща на новата световна икономическа система, на която либерализаторите и дерегулаторите дадоха начало.

Най-накрая, освен заразата на съвкупното търсене и психологическата заради, има и зараза, която се разпространява от финансовия към реалния сектор. Това може да се случи по два начина. Тъй като сме свързали инвестициите и производството към кредитната система, един колапс на кредитната система ще доведе до крах на инвестициите и производството. Тъй като сме свързали потреблението с доходите и богатството, спад в едно от двете ще доведе до спад в потреблението, което от своя страна може да доведе до спад в производството. Както видяхме в Част 1 крахът на кредитната система в Тайланд, Малайзия, Индонезия и Южна Корея доведе до стръмен спад в инвестициите и производството, който вече изтри повечето от икономическия прогрес от последните 15 години. Ефектът от колапса на руската кредитна система през изминалия август върху производството е ужасяващ, след като руското производство вече спадна до по-малко от половината от нивото на 1991 година. И трябва ад се надяваме намесата на МВФ в Бразилия да проработи по своята си терминология, защото един колапс на бразилската кредитна система ще даде начало на много по-лоша криза в Бразилия от рецесията, която със сигурност ще е резултат от строгата програмата, на която се е съгласило бразилското правителство.

Зараза може да се разпространи също от финансовия към реалния сектор чрез "ефекта на богатството". Асоциираният журналист Робърт Самуелсън се притеснява в редакторска статия в броя на Washington Post от 30 декември, че ‘поне два аспекта на бума не могат да траят вечно. Единият е огромния скок в цените на акциите, които през 1998 г. скочиха с 28%, измерено от индекса за 500 акции на Standard & Poor's. Това следва ръст от 34% през 1995, 20% през 1996 и 31% през 1997 година. Второто нещо, което не може да продължава безкрайно, е всенародното голямо пазаруване. Процентът на потребителски спестявания обикновено е от 4% до 6% от разполагаемия доход; през 1998 г. той е почти нула. Зловещо, тези две тенденции са свързани. Американците харчат толкова много от части защото се чувстват толкова богати. Икономистът Брус Стейнбърг от Мерил Линч отбелязва, че по-високите акции са "добавили около 8 трилиона долара към нетното богатство на домакинствата през последните шест години." (Нетното богатство е това, което хората притежават минус това, което дължат.) На свой ред силните потребителски разходи защитават производството и печалбите от злите ефекти на чуждестранните рецесии. Това надува цените на акциите. Така че има взаимно подсилваща се игра на доверие. Високите цени на акциите увеличават потребителските разходи, а силните потребителски разходи увеличават цените на акциите. ако някое от двете се препъне, другото ще го последва."

Няма съмнение, че грандиозният ръст на американския пазар на акции е стимулирал потребителското търсене в САЩ през изминалите няколко години. Ако американският пазар на акции претърпи сериозен спад, то потреблението на богатите американски домакинства също ще спадне значително. Тъй като всеки спад в съвкупното търсене може да доведе до по-нататъчен спад в съвкупното търсене, това може да стартира рецесия или съвкупна рецесионна динамика, която е започнала другаде. И всяко нещо може да спука балона на Уол Стрийт. Съотношенията цени/доходи" са над 30 към 1 – рекордни нива, които обикновено вещаят корекция. Според консултантската агенция First Call в началото на 1998 г. анализаторите са очаквали оперативни печални за компаниите от Standard & Poor's 500 да нарастнат с 14%. Те нараснаха само с 2.6%. Както Марк Уайсброт обясни в "Нео-либерализма се разлепва" (в септемврийския брой на Z Magazine) пазарът на акции в САЩ е значително надценен и една здрава "корекция" е доста вероятна в даден момент, дори и да няма "заразни" ефекти от други пазари на акции. Но спадове от други пазари на акции по света могат също така да се прехвърлят на американския фондов пазар, ако инвеститорите заключат, че акциите като цяло не на сигурна форма, под която да държат богатството си, както са смятали преди. "Корекциите" със сигурност не винаги са маргинални. Японският фондов пазар през 1989 г. е почти три пъти сегашната си стойност. Във всеки случай едно преместване от акции към облигации от страна на богатите американци ще доведе до голям спад в американския пазар на акции и ще създаде силна рецесионна динамика в реалната икономика на САЩ. Не виждам причина да не се съглася с прогнозата на Робърт Самуелсън по отношение на американската икономика през идващите години: "Това, което сега поддържа доверието, е доверието. Икономиката се справяше добре; така че хората очакват тя да се справя добре. Може би ще. Безработицата е ниска, инфлацията е незначителна. Хората очакват лихвите да падат още. Но малко от заплахите от 1998 г. са изчезнали. Японската икономика продължава д се смалява; латиноамериканските икономики все още отслабват; американският търговски дефицит все още расте; глобалният свръхкапацитет в много индустрии все още се разраства. Тези тенденции застрашават работните места и печалбите: основите на доверието. Голямо пазаруване може да приключи; акциите могат да паднат; рецесия може да последва."

Предишни части:
Капиталистическият глобализъм в криза. Част първа: Бум и срив (Робин Ханел)

Капиталистическият глобализъм в криза. Част 2: Да разберем глобалната икономика (Робин Ханел)

Коментар от редактора: Тази статия на Робин Ханел е от февруари 1999 година, около 8-9 години преди сегашната икономическа криза. Въпреки това доста от предположенията от последната част (по отношение на САЩ) се оказаха напълно вярни, не поради някакви пророчески способности, а поради познаване на вродения неизлечим канибалистичен недъг на капитализма да се срива, колабира и саморазрушава. Недъг, който не можем да решим, чрез смекчаване на проблемите и регулации, които да лекуват симптомите, а чрез елиминирането на техния източник - самата система.

Издателска дейност

  • Проектът за автономия
  • Пряката демокрация на 21 век
  • Пропукай капитализма
  • Докато питаме, вървим

proektut-za-avtonomiq-frontcover Много хора у нас са чували за парижките бунтове през Май ’68, но малцина са запознатите с работата на Корнелиус Касториадис, определян от мнозина, включително и от Даниел Кон-Бендит, за идеен вдъхновител на бунтовните студенти от този период. Според Едгар

Read More

Пряката демокрация на 21 век Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи третата си книга - сборникът "Пряката демокрация на 21 век", съставител на който е Явор Тарински. Книгата отново е част от издателската ни серия в издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Първото й

Read More

Пропукай капитализма Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи втората си книга! Книгата е "Пропукай капитализма" на Джон Холоуей и е част от издателската ни серия в новото издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Тя е реалност и благодарение на сътрудничеството

Read More

Докато питаме, вървим Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да Ви представи своята първа книга-сборник - "Докато питаме, вървим". Този сборник обединява най-стойностните материали, публикувани на уебсайта на проекта "Живот след капитализма" през първата година от съществуването му (април 2009 г. - април 2010 г.)

Read More

We use cookies on our website. Some of them are essential for the operation of the site, while others help us to improve this site and the user experience (tracking cookies). You can decide for yourself whether you want to allow cookies or not. Please note that if you reject them, you may not be able to use all the functionalities of the site.