robin_hahnel

Всичко, което се произвежда, потребява, инвестира в днешната глобална икономика във всяка една страна е силно детерминирано от логиката на натрупване на богатства в много неравностойна, силно дерегулирана глобална кредитна система. Обикновено кредитната система – и производството, потреблението и инвестициите, които зависят от нея – относително необезпокоявано и със сигурност носят много повече ползи за едни, отколкото за други. Но понякога нещата излизат извън тези релси във всяко едно отношение. Бизнесите се забавят до пълзене. Производствата затварят врати и инвестиционните проекти биват изоставяни по средата. Съкращават се много работници. Богатства изчезват. Всичко това, въпреки че производствените мощности остават също толкова големи и силни като когато всичко се движи оживено. За да разберем как модерната капиталистическа икономика може да потъне в криза, трябва да разбираме нещо от кредит, акумулиране на богатство, валутни курсове, лихвени проценти, внос и износ.

Да разберем кредита

Ако размените на бартерна основа вашите моркови за моите картофи, нищо, което ми се случва след тази транзакция не може да ви повлияе. Вие вече имате картофите, които сте искали в замяна на моите моркови. Но нека предположим, че продавате вашите моркови на някого за пари, като сте решили да използвате парите по-късно, за да си купите моите картофи. Когато сте готови да купите от мен, аз мога да реша в крайна сметка да не продам на вас или да вдигна цената, или да откажа да приема вашите пари, тъй като се притеснявам те да не бъдат приети от другите. Или по-лошо, ако продадете вашите моркови на някой друг на кредит, възможностите за усложнения се увеличават. След като изяде вашите моркови, купувачът може да се разболее или да умре, или да си загуби работата, или да плати на други кредитори, които са преди вас и поради това да остане без пари, за да ви плати. Вие вече нямате морковите си. Не може да вземете парите, които ви дължат за тях. Така че не може да си купите картофите, които сте искали да си купите от мен.

И така рискът от смущения в процеса на размени (и следователно в процеса на производство и потребление) е по-голям при обмен с помощта на пари, отколкото при бартерна търговия и още по-рисков, когато търговията е базирана на кредит. Каква е ролята на банките във всичко това? Вие депозирате пари в банкова сметка за сигурност, удобство и лихва, която банката ви изплаща. Банката приема вашите депозити, за да може да дава заеми с парите ви на по-висок лихвен процент, отколкото ви плаща на вас. Банката не просто представя кредитодателя на кредитополучателя и след това прибира такса ако двамата решат да направят сделката по заема. Вместо това банката взима вашия депозит, давайки ви законовото право да изтеглите част или всичките си пари когато поискате. След това банката се обръща на другата страна и дава кредит на кредитополучателя, който няма задължение да плати главницата, още по-малко пък лихвата до точно определена дата в бъдещето. Ако депозиралите пари настояват за изтегляне на повече пари, от колкото банката има в резерв, след като е дала заеми и ако кредитополучателите предявят молби за отсрочване на погасяването на кредитите им, банката няма да може да посрещне финансовите си задължения, като в този случай ние казваме, че тя е в несъстоятелност или може да бъде обявена законово във фалит. Веднъж след като сме разпознали какво точно представлява банкирането – отпускане на заеми с чужди пари – потенциалът за проблеми не би трябвало да ни изненадва. Пазарите на фючърси, опции и деривати, купувани на марж, хедж фондовете и още много други финансови иновации правят едното от двете неща. Те или увеличават броя начини, по които е възможно да се спекулира или увеличават "ливъриджа" ("ефекта на лоста" - бел.прев.), който спекулантите могат да получат като използват по-малко от своите пари и повече кредит, за да купят нещо, което се надяват да препродадат на по-висока цена.  Ако разклоненията на кредитната система осигуряват повече финансиране за някоя продуктивна дейност, която в противен случай няма да се реализира, те могат да са доходоносни. Но всяко разклонение, дори тези, които увеличават икономическата продуктивност, също така увеличават опасността кредитната система да разруши транзакциите или като увеличи броя неща, които могат да се объркат, или чрез смесване на щетите, ако кредитната система се сгромоляса. Новите "финансови продукти" добавят нови пазари, където могат да се формират и спукат "балони". Увеличеният ливъридж пренася щетите на всеки балон, който се е спукал. "Балон" е просто една увеличена цена, която е станала нещо като самостоятелно изпълнило се пророчество. Ако цената на нещо се увеличи, хората, които го купуват, защото искат да го ползват, ще потърсят по-евтини заместители и ще купуват по-малко от стоката, чиято цена се е увеличила. Но ако цената на нещо се увеличава, за спекулантите е рационално да купуват повече от него, като така вдигат още повече цената в очакване по-късно да могат да го продадат на печалба. Така спекулативното купуване може да формира "балон". Един балон може да се спука ако няколко известни спекуланта преминат от покупка към продажба и ако други спекуланти станат убедени, че цената се насочва надолу и също решат да преминат към продажби. В общи линии, колкото по-голям е процентът на спекулантите в общия брой играчи на пазара, толкова пазарът е по-изложен на формиране и спукване на балони. Скорошните промени на глобалната кредитна система създадоха повече пазари, доминирани от спекуланти, опериращи с по-голям ливъридж.

Във всяка кредитна система има две правила на поведение, като и двете правила стават все по-критични за следване при все по-разширена система. Правило номер едно е правилото, което всички участници искат всички останали участници да спазват: "Без паника!" Ако всички следват правило номер едно, вероятността от крах на кредитната система е намален. Правило номер две е правилото, което всеки участник трябва да внимава да следва за себе си: "Паникьосай се пръв!" Ако нещо се обърка, първият, който си събере заем от затруднен длъжник; първият, който си изтегли депозита от затруднена банка; първият, който си продаде опциите или дериватите на пазара, когато балонът е на път да се спука; първият, който се отърве от дадена валута, "която е под натиск", ще загуби най-малко, докато онези, които изпадат в паника бавно, ще поемат най-големите загуби. След като веднъж сме стигнали до него, противоречивият характер на тези две правила за поведение в кредитната система ясно показва присъщата опасност на този икономически модел.

Запазване на богатството (В каква форма да държим богатството си)

Докато повечето от нас, които живеят месец за месец, нямат за какво да се притесняват, как да запазят богатството си е основното икономическо притеснение за онова мъничко малцинство, което притежава почти всичкото богатство. Ако държи богатството си в долари, то не "печели" нищо и може да бъде "изядено" от инфлация или обезценяване на долара в сравнение с други валути. Ако държат богатството си в акции, ще получават дивиденти, но могат да претърпят "капиталови загуби" ако цената на акциите падне. Ако държат богатството си в облигации, ще получават "добиви" (лихви или смесица от главница + лихва, в зависимост от вида облигация – бел.прев.), но могат да претърпят капиталови загуби ако цените на облигациите паднат. Ако държат богатството си в чужда валута, чужди акции или чужди облигации, те ще имат подобни притеснения (дори и по-големи, имайки предвид, че трябва след това да превърнат приходите си от евентуално поевтиняла чужда в поскъпнала местна валута – бел. прев.). Просто няма абсолютно сигурен начин да "скатаем" богатството си и да сме сигурни, че то няма да се изпари, дори и да се откажем от лихвите, още по-малко пък ако сме готови да убием за това. Всичко това води до следните правила за онези със солидно богатство; Правило номер 1: Научи и разбери приоритетите си. Запомни, че как да запазиш богатството си/в каква форма да го държиш трябва да е основна икономическа грижа и това дали правителството ти ти помага или те затруднява да го увеличиш трябва да е основния ти критерий дали да го подкрепиш или не. Правило номер две: Няма такова нещо като "скатаване" на богатството. Трябва да избереш в каква точно форма да държиш богатството си. Правило номер три: Няма безрискова форма да държиш богатството си. Дори и правителствата понякога не погасяват задълженията си по облигации и дори застраховането на имуществото е безполезно ако застрахователят фалира. Финансовите съветници правят три извода от всичко това: (1) Не дръж всичките си яйца в една кошница, диверсифицирай портфолиото си. (2) Помни, че ключът към запазването на богатството е "да знаеш кога да го пазиш и кога да се отървеш", т.е. да знаеш кога да използваш един вид финансови активи и кога да ги продадеш и да купиш други. Още повече, това решение трябва да бъде направлявано от правило номер две за правилно поведение в кредитната система: Паникьосай се пръв. И (3) най-добрата "игра на 'намери глупаци'" е да намериш инвестиции с високи доходи, при които някой друг (глупаво) поема риска да ти плати ако инвестициите ти се сринат.

Чуждестранна валута и обмен

Валутата е просто "парите" на една суверенна държава, приетите средства за обмяна на стоки и услуги в страната. "Конвертируеми" валути са валути, които могат да бъдат купени и продадени от всеки на международните валутни пазари. "Цената" на всяка валута, по която тя се търгува е "обменен курс" или "стойност" и тази цена обикновено се изразява в това за колко щатски долара (или евро, японски йени, паундове или друга от основните валути – бел.прев.) може да бъде купена единица от тази валута. Ако единица от дадена валута купува по-малко долари от вчера, казваме че тя е "надценена" или "се е ревалоризирала ("поскъпнала е" - бел.прев.). В наши дни оперираме под системата на "флексибилни" или "плаващи" валутни курсове, така че всяка една валута се ревалоризира или  се обезценява на дневна база в зависимост от измененията в предлагането и търсенето на тази валута на международните валутни пазари. От друга страна, сегашната система на свободни валутни курсове определено не е такава, в която правителствата и централните банки никога не се намесват на валутните пазари. В интерес на истината централните банки често интервенират (намесват се – бел.прев.), използвайки резервите си в чужда валута и купуват местна такава, за да предотвратят обезценяване (на местната валута – бел.прев.) или пък продават своята валута, за да предотвратят ревалоризирането ѝ. Продаването на собствена валута никога не е проблем, тъй като една държава винаги може да напечата повече от нея. Но централната банка трябва да има резерви от чужда валута, с които да интервенира и да купи своята собствена валута, за да предотврати девалвация, при което "резервите в чужда валута" могат да свършат. Още повече, правителствата често договарят споразумения едно с друго, обещавайки да запазят стойността (курса – бел.прев.) на валутата си в определена "лента". Правителствата спазват такива споразумения като правят необходимите интервенции, купувайки или продавайки своята валута, когато обменният ѝ курс заплашва да се отклони от лентата, която са договорили.

Забележете, че ако валутата на една страна се обезцени, по-малко количество чужда валута може да купи количеството обезценена валута, необходимо за закупуване на експортни стоки от тази страна. С други думи когато валутата на дадена страна се обезценява, износът ѝ става по-евтин за чужденците и те ще купуват повече. На свой ред увеличеното търсене на износ може да увеличи производството и заетостта. Когато валутата на дадена страна се обезценява е нужно по-голямо количество от тази валута, за да се купи количеството чужда валута, необходимо за внос от други страни. С други думи, когато валутата на дадена страна се обезценява вносът става по-скъп и потребителите преминават от вносни стоки към местно производство. Това също стимулира местното производство и заетостта. Обратно, когато валутата на дадена страна се ревалоризира, търсенето на нейния износ намалява и местното търсенето на внос се увеличава, което потиска и намалява местното производство и заетостта, но стимулира производството и заетостта в страните, с които тя търгува.

Лихвени проценти и валутни курсове

Накрая, каква е връзката между лихвени проценти и валутни курсове? Нека предположим, че лихвените проценти в САЩ се покачат в сравнение с тези в Германия. Това означава, че заемодателите могат да получат повече за даването на заеми в САЩ, отколкото в Германия, следователно богатите в двете страни сега ще искат да дават повече заеми от богатството си на американското правителство, за да купуват американски съкровищни бонове (дългови ценни книжа, издавани от правителството и продавани на капиталовите пазари срещу пари-кеш – бел.прев.) и по-малко на немското правителство за немски съкровищни бонове. За да преминат от немски към американски облигации, притежателите на богатства трябва да продадат немските облигации за германски марки (статията е писана преди навлизането на еврото – бел.прев.), да използват германските марки за покупка на щатски долари и след това да използват доларите за покупка на американски облигации. Това увеличава предлагането на марки и търсенето на долари на международните валутни пазари, водейки до обезценяване на марката и ревалоризиране на долара. Като резултат всяка страна, която позволява лихвените ѝ проценти да се покачат над лихвените проценти в другите страни рискува покачване курса на валутата ѝ, а всяка страна, чиито лихвени проценти паднат под нивото на лихвите в другите страни, рискува девалвиране на валутата ѝ. В наши дни мобилността на глобалните богатства се е увеличила значително. В постоянно търсене на най-добрия начин за влагане на богатството си, инвеститорите местят трилиони долари отвъд граници за дни и дори часове в отговор на промени в съотношението на лихвените проценти, причинявайки огромни увеличения и намаления в предлагането и търсенето на различни валути. Увеличената волатилност (нестабилност, отклонения – бел.прев.) на международните валутни пазари в голяма степен е поради това ,че по-голямата част от участниците на тези пазари са мотивирани само от запазването и увеличаването на богатството си или от спекулативни мотиви. Размерът и мобилността на "ликвидното" глобално богатство, движещо се в отговор на промените в относителните лихвени проценти в "дерегулираните" световни капиталови пазари, често потопява дейността на онези, които купуват чужда валута като необходимо средство за международна стокова търговия.

Стандартното обяснение на Азиатската криза

asian-crisisПърво нека се освободим от обяснението на Азиатската криза, което е предпочитано от онези, които дирижират великия експеримент на дерегулацията и глобализацията. Хора като секретаря на Финансовото министерство Робърт Рубин, изпълнителния директор на МВФ Мишел Камдесю, председателя на Федералния резерв на САЩ Алън Грийнспан и техните говорители като Бил Клинтън, Тони Блеър, обвиняват "олигархичния капитализъм", "липсата на прозрачност" и грешните политики на правителствата на засегнатите икономики за Азиатската криза. Те не споменават опасностите, произтичащи от международната кредитна система и грешните политики на МВФ, Световната банка, Министерството на финансите на САЩ и Банката на Федералния резерв.

На 10 ноември 1998 Камдесю защити МВФ от това, което той нарече "тежки критики", в редакционна статия в "Уошингтън поуст". Разбира се той не се обръщаше към "тежките критики", отправяни от десетилетия от жертвите на политиката на МВФ и организациите, които ги отправят като кампанията "50 години стигат". Възраженията от тях, че политиката на МВФ жертва интересите на бедните граждани на третия свят за сметка на интересите на богати международни инвеститори, като се дава приоритет на плащанията по външните дългове за сметка на икономическото развитие, беше счетено за незаслужаващо отговор. Но Камдесю беше доста силно ужилен от критики от хора като Хенри Кисинджър, Джефри Сакс и Пол Кругман, които той определи в публичното пространство като противници, които му изглеждаха като плъхове, които при първите признаци на затруднения напускат кораба на МВФ, на който са се наслаждавали на безплатни луксозни места години наред. Камдесю защити МВФ от новопоявилите се критици както следва: "За мое най-голямо учудване Кисинджър в действителност заявява, че МВФ 'твърде често укрива политическата нестабилност' и 'отслабва политическата структура' в страни, в които се опитва да помогне като призовава за 'почти универсални лекарства', които 'дават мандат за сурови мерки' и включват твърде амбициозни реформи". Вместо това Камдесю настоя, че "източникът на продължаващата Азиатска икономическа криза е в сериозните недостатъци на националните икономически политики" и "пълният успех на тези икономики е направил особено трудно за политическите лидери в региона да приемат тихия съвет (да, може би твърде тихия!) на МВФ, Световната банка и други институции за реформа на финансовите им системи и отстраняването на явните недостатъци на корпоративното управление". Вместо да заключи, че тези политики на МВФ са били грешни – освен може би говорейки твърде меко, когато вижда натиска на голямата пръчка – Камдесю предложи следния урок: "Това, което Азиатските страни, Русия и много други страни не направиха, беше да изградят достатъчно бързо подходящи финансови системи и да обърнат достатъчно внимание на подходящото въвеждане и последователната либерализация на капиталовите потоци. Тяхната 'безредна' либерализация [премахване на правителствените ограничения на капиталовите транзакции] сега застрашава да даде на самата либерализация незаслужена лоша репутация. Но подредената либералицазия е правилната крайна цел."

Какво имат предвид под "олигархичен капитализъм" големите глобални либерализатори като Камдесю, който е твърде политически коректен, за да използва тази фраза в политическо изказване в голям ежедневник? Те имат предвид корупция и подкупничество, съчетани с неразумни желания на част от правителствата да се месят в пазара. Докато Източноазиатските правителства са без съмнение толкова корумпирани като всяко друго, това, което ги отличава е че техните правителствени агенции и централни банки се ангажират в стратегически планирания и сътрудничества с бизнеси и банки, за да държат заплатите ниски и да направляват инвестиционните потоци в индустрии, които имат добри експортни позиции на международните пазари. С други думи, техният най-голям грях е, че "се бъркат в пазара", за да въведат подкрепяни от МВФ експортно-ориентирани стратегии за растеж. Това е много по-полезна цел за тяхната "олигархичност" , отколкото показаното от "олигархичната" Банка на Федералния резерв, която няколко месеца по-рано помогна дирижирането на измъкването на "Хедж фонда за дългосрочно капиталово менажиране", за да предпази интересите на някои "олигархични" американски банки, които щяха да загубят трилиони при фалит на фонда.

Под "липса на прозрачност" критиците намекват, че правителствата от Източна Азия успешно са укрили от международните инвеститори особено важна информация за състоянието на икономиките им. Но тези, които успяват на международните пазари рядко го правят като разкриват слабостите си пред инвеститорите. Азиатските правителства не действаха по-различно от всяко друго правителство, което иска да привлече инвеститори. Освен това е трудно да се повярва, че азиатските правителства, корумпирани колкото критиците твърдят, биха се оказали трудни за подкупване за всякаква информация, която може да е полезна преди рискуването на стотици трилиони долари от страна на богатите международни банки и инвеститорски къщи, в които работят най-добрите възпитаници на топ бизнес университетите в САЩ и Европа. Източноазиатските тигри едва ли са от онези правителства, които успешно играят нечистата игра на замазване на очите на утвърдените международни инвеститори – които според грубия противоречив мит – също са представени като всезнаещи, далновидни ръководители на световните продуктивни ресурси.

Но най-абсурдното от всички е обвинението, че правителствата на икономиките, които са потърпевши от операциите на международните капиталови пазари не са съумели "да обърнат достатъчно внимание на подходящото въвеждане и последователната либерализация на капиталовите потоци". Либерализацията, нека си припомним, е просто отварянето на вратите и премахването на ограниченията за международната спекулативна дейност. На всеки етап МВФ хвалеше правителствата, които либерализираха бързо и критикуваше правителствата, които отделяха повече "внимание на подходящото въвеждане и последователната либерализация на капиталовите потоци". Във всеки един момент МВФ заплашваше предпазливите правителства, че ще загубят ползите от международните инвестиции, които вместо към тях ще потекат към страни, които са се "либерализирали" по-бързо и пълно. И винаги, когато МВФ придобиеше сила пред някое от онези виновни в "безредна либерализация" правителства, фондът го заставяше да пристъпи към още по-прибързани и грешно съветвани реформи. Този ред на аргументи е класически пример за обвиняване на жертвата.

Ако Камдесю беше заинтересован от по-добра защита срещу обвиненията, че грешните политики на МВФ са позволили развитието на кризата и нейното влошаване, той би трябвало да пледира, че МВФ в голяма степен е безсилен пред глобалните капиталови пазари, които са надраснали своя дресьор. В това има известна истина. Но ако МВФ пледира тази защита от свое име, то трябва да спре да обвинява жертвите за кризата. Със сигурност ако МВФ е безсилен да предотврати кризата, тогава как много по-слабите правителства на третия свят и "нововъзникващите пазари" могат да обуздаят вълните на глобалните капиталови спадове в техните икономики. Но Камдесю няма да приеме това най-малкото правдоподобно обяснение, защото то води до присъда "виновен" за едно много по-тежко престъпление – престъплението да си помогнал за набъбването на камшика на глобалния капитал до невъобразими размери и да си наредил премахването на защитните стени и диги, които първоначално са осигурявали ценната мъничка защита. Това, за което МВФ трябва да отговаря най-много, е неговата водеща роля в либерализирането на международната кредитна система, чиито необуздани опасности сега плашат дори и онези, на които тя е проектирана да служи.

Кое всъщност превърна азиатския бум в срив?

Истината е съвсем проста: международните инвестиции наводниха Източна Азия през 80-те и 90-те, защото Източна Азия беше по-печелившо място за инвестиции от където и да е другаде, а имаше цяло море от глобално богатство, което търсеше суха земя. По-късно, когато инвестициите, финансирани с международен капитал станаха по-малко печеливши, инвеститорите се изнесоха, а кокошките се прибраха да се пържат в силно задлъжняла глобална кредитна система. Корпорациите от САЩ и Европа се наслаждаваха на феноменални маржове на печалбата през 80-те, но корпоративната стратегия в развитите икономики беше да се намалят, а не да се инвестират нарастващите печалби у дома. Япония се къпеше в чужда валута след десетилетия на търговски излишъци, направили йената царица на валутите. С една надценена йена за японските корпорации беше евтино да купят чужда валута, за да купят или изградят дъщерно предприятие в друга азиатска страна. И дългосрочната японска стратегия – да се чете "олигархичен капитализъм" - призоваваше за прехвърляне на производството на стандартизирано произвеждани продукти към дъщерните дружества, за да се ползват предимствата на евтиния труд в чужбина. Накратко, японците – най-големите инвеститори в Източна Азия – бяха заети да изградят отново това, което преди наричаха "Японската азиатска сфера на взаимно благоденствие". Нито Латинска Америка, обременена от лош дълг, нито стагниращите африкански икономики бяха атрактивни дестинации за международния капитал през късните 80 и ранните 90 години на двадесети век. Доскорошните "социалистически" икономики на Източна Европа и бившия СССР бяха примамливи, но все още не бяха готови да поемат бързо големи количества международен капитал, а и във всеки случай бяха доста по-рискови. Източноазиатските тигри бяха просто най-добрата възможност за инвестиране в края на 80-те и началото на 90-те. Дисциплинирана работна ръка, ниски заплати, отстъпчиви, но все пак надеждни правителства и никаква нужда да се притеснявате за неадекватен вътрешен пазар, който да купува стоките през първите години, тъй като правителствата са се съгласили, че колкото повече продукти са предназначени за износ, толкова по-добре. Това бяха страни, в които (когато кризата удари) обикновените граждани носеха подаръци от семейно злато на корейските банки, за да могат банките да посрещнат плащанията си и така да предотвратят "засрамването" на нацията. Мечтата на кредиторите.

Но легендарният азиатски модел за развитие страдаше от един проблем, познат като "заблуда на композицията". Когато сте първата азиатска експортно-ориентирана икономика, вие се конкурирате с високо-издръжливи западни производители. Вашата евтина работна ръка, ниски данъци и липсващи екологични закони ви позволяват да подцените конкуренцията си и все пак да направите солидна печалба. Но колкото повече тигри се присъединят към ориентирания към експорт цирк на растежа, толкова повече цирковите вагони забавят ход под тяхната тежест. Когато източноазиатските експортни икономики се конкурираха все повече една с друга , вместо с производителите от Запада, регионалната рецесия ставаше все по-вероятна. Инвестициите загубиха своя блясък и станаха по-малко печеливши от очакваното от заемодателите и от заемополучателите – ситуация, която води до проблеми във всяка силно задлъжняла кредитна система – дори и без да има други усложнения.

Но имаше изострени усложнения: много азиатски банки заемаха долари на "къса позиция" и даваха заеми в местна валута на "дълга позиция". Това означава, че азиатските банки вземаха на заем долари от международни инвеститори на високи лихвени проценти, които бързо ставаха изискуеми за погасяване. Банките използваха доларите за покупка на местна валута и даваха заеми на азиатски компании на още по-високи лихви, но тези заеми [давани на местните фирми] не ставаха изискуеми за по-дълъг период от време (т.е. били са по-дългосрочни от взетите първоначално от азиатските банки заеми в долари – бел.прев.). Докато краткосрочните заеми в долари бяха на разположение на азиатските банки и докато азиатските компании се наслаждаваха на растящи продажби и високи маржове на печалбата, договорките работеха добре за всички засегнати. Балонът се разрастваше. Международните кредитори получаваха бърз оборот и по-високи доходи от техните доларови инвестиции. Азиатските банки получаваха големи печалби от голям обем бизнес дейности, извършвани на голям марж между лихвените проценти, с които таксуваха азиатските компании и лихвите, които плащаха на международните инвеститори. И азиатските компании увеличаваха маржовете на печалбите си, заменяйки собствени финансови инвестиции с изглеждащите като безкрайни заемни средства (в икономиката това се нарича "финансов ливъридж" или "ефект на лоста" - бел. прев.). Докато местните валути оставаха разумно стабилни спрямо долара (което щеше да става докато експортните продажби бяха големи,)заемите, платими в местна валута можеха да бъдат обменяни в долари и използвани за изплащане на заемите в долари без проблеми. Това е просто щастлива случайност от събития, която прави щастливите участници "дебели като крадци" и която учебниците обичат да използват като илюстрация за ползите от кредитната система. Но какво се случва, когато нещо се обърка?

asian contagionКогато конкуренцията между тигрите доведе до падащи експортни продажби, азиатските компании не можеха да изплащат високо-лихвените си заеми от азиатските банки. Освен това падащият износ намали международното търсене на азиатските валути, което доведе до обезценяване, което направи доларите по-скъпи за покупка за азиатските банки. Поради тези две причини азиатските банки не можеха да изплатят краткосрочните си доларови дългове по обичайния начин – продавайки местна валута от изплатени заеми и купувайки долари за нея. Вместо това азиатските банки бяха принудени да плащат на доларовия си кредитор Питър като заемаха дори повече от новия доларов кредитор Пол на международния капиталов пазар. Но това помага само ако основния проблем с азиатските експортни компании е временен. Ако се запази, както се случи, решението с премахване на липсата на средства само усложнява проблема още повече надолу по спиралата, защото все още има доларови дългове, вече както към Пол, така и към Питър. Когато най-накрая азиатските банки не можеха да извършат плащанията по доларовите си заеми, вече беше твърде късно. Техният неизплатен дълг беше твърде голям и твърде краткосрочен. Когато те се мъчеха да обменят местната валута, която имат, в долари, за да изплатят изискуемите плащания, банките още по-повече обезцениха местната валута. Когато международните инвеститори, валутни спекуланти и местни богати елити разбраха какво се случва, те се подчиниха на Правило номер 2: Паникьосай се пръв. Новите доларови заеми пресъхнаха за една нощ и още повече местна валута беше захвърлена на валутните пазари, водейки до още по-голямо обезценяване. Въпреки че е вярно, че обезценяването можеше да направи стоковия експорт по-евтин и по-атрактивен за чуждестранните купувачи, вече беше твърде късно за спасяване на експортните компании. Те бяха обременени с твърде много лош дълг и не можеха да получат нови кредити от местните си банки, които също бяха обременени с твърде много лош дълг и от своя страна не можеха да получат нови кредити от международните капиталови пазари. В този момент нямаше възможност за плащане на доларите, заети от инвеститорите Питър и Пол, тъй като местната валута стигна дъното, правейки долара, необходим за разплащане, прекалено скъп. В допълнение фабриките не можеха да произведат стока за експорт, тъй като нямаха пари за покупка на вносните суровини, необходими за производството им – условие, утежнено още повече, тъй като цените на тези суровини се мултиплицираха от обезценилата се местна валута.

Но е важно да се отбележи, че азиатските фабрики, които две десетилетия се развиваха с бърз растеж, не изчезнаха изведнъж. Техните производствени мощности, машини, мениджмънт и работна ръка са потенциално толкова продуктивни, колкото и в периода преди юли 1997 година. Проблемът не е свързан с изчезване на продуктивния потенциал, а с това, че икономиките бяха задушени в лоши дългове, които им пречеха да получат оборотен капитал, за да стартират отново производството. Там, където кредитна система им позволи да повишат производството и заетостта по-бързо, отколкото те биха били в състояние по друг начин, сега същата тази кредитна система им пресече жилите.

Бяха ли азиатските банки глупави да вземат заеми в твърда валута на "къса позиция" и да дават заеми в местна "на дълга позиция"? Като оставим на страна ползите, да, разбира се че бяха. Но те не бяха по-глупави от международните заемодатели, които дадоха огромни необезпечени доларови заеми на азиатските банки, чиято практика за даване на местни заеми те почти не наблюдаваха. Бяха ли азиатските правителства глупави да не видят проблема със заблудата на композицията в експортно-ориентирания модел на растеж? Разбира се, че бяха. Но те не бяха по-глупави от икономистите от МВФ и Световната банка, които презрително отхвърляха предходни стратегии за развитие и настояваха, че само експортно-ориентирания растеж може да бъде насърчаван – неуспявайки да разпознаят, че успехът на тази стратегия пасва ако само няколко страни я използват. Опитът показва, че е много лесно да се обвинява една или друга група. Но основният проблем се корени в опасностите, които дебнат в ново-либерализираната международна кредитна система, която допълнително подчинява решенията относно производството, потреблението и разширяването на производствените мощности на логиката на спекулативното управление на богатството.

Заключение

Повечето от нас искат да произвеждат и да консумират. Всички искаме да спестяваме за извънредни случаи и за пенсия. Искаме да работим с повече и по-добри средства и екипировка. Сега сме принудени да го правим в икономическа система, която обвързва тези дейности с кредитна система. Казано ни е, че кредитната система ни помага да произвеждаме, потребяваме, спестяваме и  инвестираме по-ефективно. Никога не ни е било казано, че може да има по-добри начини за организиране на икономическата ни дейност – начини, които са също толкова или дори по-продуктивни и ефективни; начини, които позволяват на хората да контролират своята собствена икономическа съдба и да си сътрудничат едни с други по-справедливо. Рядко ни се казва, че наред с предполагаемите ползи от свързването на производството, потреблението, спестяването и инвестирането с кредитната система, има и нарастващи опасности. Опасностите стават очевидни само след като криза прекъсне икономическия ни живот. Също рядко ни се казва, че след като веднъж производството, потреблението, спестяването и инвестирането са направлявани от кредитната система, онова малцинство със значително богатство, ще се интересува на първо място от запазването и увеличаването на богатството си чрез спекула в кредитната система. Не е вероятно това да ни бъде казано, защото малко от богатите дори разпознават себе си като спекуланти в кредитната система. Но това е, което са те в действителност. Те не работят, не произвеждат, те търгуват пари за акции, акции за облигации, долари за йени и т.н. Те спекулират, че някоя форма на държане на богатството ще е по-сигурна и печеливша от друга. Най-общо казано, глобалната кредитна система беше променена последните две десетилетия така, че да удовлетворява спекулантите. Докато ефектите за останалите от нас бяха допълнителни загуби на икономическа демокрация и справедливост или докато неблагоприятно засегнатите бяха бедните и безсилните, в най-бедните и най-малко силните части на глобалната икономика, опитите за организиране на хората да се противопоставят на промените срещаха обичайните проблеми на безнадеждност, апатия, инертност и липса на ресурси. Но сега, когато засилващите се опасности от либерализирането на глобалната кредитна система станаха по-очевидни, възможността за "генерално преразглеждане"  нараства. Първо, трябва да покажем на повече хора опасностите на системата. Второ, трябва да направим разграничение между промените, които ще донесат ползи само на спекулантите (някои от които също имат съмнения колко добре настоящата либерализация обслужва интересите им)  и промени, които ще направят живота на останалите от нас по-продуктивен и сигурен, както и по-справедлив и демократичен.

Следва продължение...

Предишна част: Капиталистическият глобализъм в криза. Част първа: Бум и срив (Робин Ханел)

Превод: Петър

FacebookTwitter
Pin It

Издателска дейност

  • Проектът за автономия
  • Пряката демокрация на 21 век
  • Пропукай капитализма
  • Докато питаме, вървим

proektut-za-avtonomiq-frontcover Много хора у нас са чували за парижките бунтове през Май ’68, но малцина са запознатите с работата на Корнелиус Касториадис, определян от мнозина, включително и от Даниел Кон-Бендит, за идеен вдъхновител на бунтовните студенти от този период. Според Едгар

Read More

Пряката демокрация на 21 век Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи третата си книга - сборникът "Пряката демокрация на 21 век", съставител на който е Явор Тарински. Книгата отново е част от издателската ни серия в издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Първото й

Read More

Пропукай капитализма Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да представи втората си книга! Книгата е "Пропукай капитализма" на Джон Холоуей и е част от издателската ни серия в новото издателство "Анарес", на което сме съоснователи. Тя е реалност и благодарение на сътрудничеството

Read More

Докато питаме, вървим Проект "Живот след капитализма" има удоволствието да Ви представи своята първа книга-сборник - "Докато питаме, вървим". Този сборник обединява най-стойностните материали, публикувани на уебсайта на проекта "Живот след капитализма" през първата година от съществуването му (април 2009 г. - април 2010 г.)

Read More

 

BGtop