Безвластна алтернатива на държавата (Николай Теллалов)

Осмелявайки се в това футурологично есе да скицирам облика на обществото, избавено от капитализма (икономиката на печалбата) и държавата (апарата за принуда, който съществува от данъчни приходи), си давам сметка, че подробното описание рискува да заприлича на директива, задължителен план за изпълнение. Не, нямам такава цел. Творческата инициатива на хората със сигурност ще породи други схеми, кои по-добри, кои просто по-различни от моето предложение. Ако те се придържат към духа на свободата, значи ще са съвместими помежду си и практическото им прилагане ще доведе до синтеза на форми, отпадане на части и цели умозрителни модели, но така или иначе всяко теоретично предложение ще изиграе ролята на ориентир, към който да се върви. И в процеса на движение задължително се правят корекции, уточнява се и крайната цел. А тя е постигането на лична свобода, за която Рудолф Рокер е писал:

“Само в обединението на чувството за солидарност с вътрешния импулс в името на справедливостта – свободата се превръща във връзка за единство; и само при това условие личната свобода на ближния престава да бъде преграда и става гаранция за собствената ни свобода.”

Затова не схеми и структури трябва да бъдат целта на будните хора, защото те са само средство за постигането и опазването на свободата.

Дължим го на загиналите за нея наши предшественици, дължим го на себе си, дължим го на потомците си.

Критика на представителната демокрация

“Демокрацията е лошо нещо, но по-добро не е измислено”. Отдавайки дължимото на ума на автора на този афоризъм, нека подчертаем пресметнатото му лукавство. “Доброто” в един режим на представителна демокрация настъпва ЕДИНСТВЕНО по време на избори – и то ако те са АБСОЛЮТНО ЧЕСТНИ. МЕЖДУ изборите обаче една страна се управлява по начин, смущаващо подобен на диктатура. През срока на мандата на всяка една от властите гражданите са длъжни да се подчиняват на решенията, взети от техните “избраници”. Забележете – у нас ние избираме САМО законодателната власт. От нея зависи почти всичко. Тя излъчва правителство – изпълнителна власт. Пак с нейно участие се назначават и функционери на съдебната власт, което ни кара да се запитаме дали наистина съществува такова нещо като “разделение на властите”. От най-важните пряко избираеми длъжностни лица, законодателите, ние не можем да търсим персонална сметка за калпави и несправедливи закони; парламентът е орган на колективна БЕЗОТГОВОРНОСТ. Под съмнение е впрочем и прякото им избиране, защото гласуваме за партийни листи, съставени от партийни централи. Мажоритарният избор е твърде формален.

Да, избираме пряко и кметове. Мажоритарно. Но от тях зависят прекалено малко работи, защото, за да свършат нещо, трябва да разполагат с финансови средства. Те им се ОТПУСКАТ от правителството. Следователно кметовете са принудени да се погаждат не с избирателите си, но най-вече с непряко избраната централна изпълнителна власт. А нима тя има мотив да се съобразява с гражданите? Нима някой от нас ГЛАСУВА за всеки конкретен министър? Нима директно избираме министър-председателя? Не, тези пълномощни лица изникват в резултат на задкулисни споразумения на партийни върхушки. А те на свой ред преследват частни икономически интереси или задоволяват апетита си за власт – пак с оглед на нейното “осребряване” в привилегии и правомощия.

Също така не ние избираме съдии, прокурори, не гласуваме за кварталния си полицай. Какво би накарало изброените длъжностни лица да служат на интересите на гражданите? Това, че ние им осигуряваме заплатите със своите данъци? Слаб стимул. Те не усещат, че парите са всъщност наши – дава им го бюджетът. А и да усещат, изгодно им е да го приемат за “нормално”.

Политиците, дали на власт, дали в опозиция, чиновниците, бизнесмените (като често е трудно да се разграничим тези групи една от друга), образуват доминиращото в обществото ни малцинство, което се ползва от привилегии и пълномощия далеч над възможностите и правата на всеки един “обикновен” гражданин. Следователно техните интереси се състоят в това да запазват своите привилегии и по възможност да ги разширяват.

Чии интереси ще бъдат приоритет за тези хора – техните собствени или абстрактните обществени?

За нас остават задълженията, за тях – правата. Правата, които ние имаме на хартия, се налага да си ги търсим, но не пряко, а по канален ред (конструиран от същото доминиращо малцинство), като нямаме друг избор, освен да използваме услуги на юристи (някои разходи по процедурата се оказват непосилни за онеправдания), които също обслужват интересите на доминиращото малцинство, защото следват зададените отгоре инструкции (закони) и защото фактически принадлежат към това малцинство.

Цялата тази система се гради и здраво стои върху нещо, което се намира и в самите нас. Това е силата на навика, на стереотипа за мислене и поведение. Едва когато различни фактори ни карат да постъпим различно, ако това е против интересите на системата, тя ни отвръща с репресии, принуждава ни да се върнем в коловоза на навика, на създадената от нея традиция. Санкционирането на нарушения е процес, свързан с мобилизация и напрежение на системата. При ниски нива то е като здравословен мускулен тонус. Обаче, при необходимост от силово потискане на интензивно неподчинение на гражданите, системата се изтощава, настъпва умора. Претоварването може да доведе до срив. Затова за властниците е важно да бъдем убедени в здравия смисъл на навика да живеем под контрола на доминиращото малцинство.

Представителната демокрация по този начин наистина функционира като диктатура, всички вратички за контрол върху властта или са затворени, или към тях не водят лесни за изминаване стълбища. А и самата диктатура се нуждае от поносим режим на функциониране, затова разчита на силата на навика, на чистата психология. Поради тази причина ни подканват да сключваме най-разнообразни договори, които създават илюзията у нас, че можем да преговаряме с властта, че имаме избор.

Този избор обаче е органичен до избиране на по-малката злина. А това не е истински избор. Това е капан, омагьосан кръг, от който няма излизане, докато спазваме и не разчупваме навика си да живеем в такива условия.

Принципите на безвластническото взаимодействие

Ние, обикновените граждани, живо се интересуваме от боричкането в тази откъсната от нас власт, следим дебати и компромати – но защо ни е всичко това? С какво сме по-нахранени, по-облечени, по-лекувани, по-образовани, по-благоустроени, по-свободни като гледаме разни господа в скъпи костюми да ни говорят за социални програми и обществени интереси?

В плен на навиците си и с илюзията за договорни отношения със системата, ние сами не забелязваме, че във всекидневието си най-често прибягваме до взаимодействия с околните, които се градят върху принципи, които властта и повелите на бизнеса не просто не следват, те направо ги отричат.

Първо, ние се стремим към свобода, към независимост в действията си, към възможността да разполагаме с избор измежду много и истински алтернативи.

Второ, ние сме солидарни помежду си. Импулсът за взаимопомощ е инстинктивен, наследили сме го от стадните животни. Без него е би имало изобщо човешка цивилизация.

Трето, ние притежаваме чувство за справедливост, отново базирано върху стадния инстинкт. Справедливостта не е отвлечено понятие, същността й се съдържа в повелята “постъпвай с другите така, както искаш да постъпват с теб”, което е практично, разумно и изгодно поведение за избягване на излишни конфликти. То балансира нагона за самоизява и налагане, примитивния егоизъм на единаците.

Четвърто, чувството ни за справедливост е накърнено, когато се блъскаме в прояви на неравенство. Безвластната концепция разбира под равенство липса на привилегии, равноценност между личността и обществото, неограничен достъп до всички блага според разумните нужди и потребности на индивида.

Пето, ние най-добре се погаждаме и достигаме единодушие в относително малки групи. В голяма общност пак се делим на малки групи и спрямо другите застъпваме мнението на своята група. Спазвайки принципа на справедливостта, тези групи са способни, без йерархия и подчинение, постигайки с преговори съгласие, да взаимодействат конструктивно не по-зле от всяка йерархична система. Предимството тук е, че несъгласните безпрепятствено се отделят и работят по свой проект съгласно собственото виждане на проблема, като по друга линия с тях намираме общ език. Този начин на взаимодействие се нарича федерализъм.

Всички тези наши реакции са спонтанни и естествени.

Властта и бизнесът обаче са принципни противници на изброените правила за обществено взаимодействие.

Властта е отрицание на свободата, тя винаги се стреми да я ограничава. От ограничената свобода се възползва бизнесът, за да ни наложи избор, който винаги е по-изгоден за работодателя, а не за работника, даже когато последният остава с впечатлението, че е на сметка. Не, не е на сметка, защото е ограничил потребностите си, докато работодателят – не.

Солидарността също е чужда на властта . Тя се стреми да разделя хората. Или прибягва до извратени форми на солидарност какъвто е национализмът, една ограничена солидарност, основана върху омраза към другите народи и митологизиране на себе си, прокламиране на фалшиво единство на интереси между експлоататори и експлоатирани само заради това, че говорят един и същ език.

Справедливостта – и тя се намира в противоречие със системата. Никой политик не би се съгласил да го лъжат така, както той лъже избирателите си с предизборни обещания. Никой работодател не би приел за себе си заплащането, което “отпуска” на зависещите от него работници, макар че в действителност той е зависим от тях, но им внушава точно обратното.

Равенството във властническата система е чуждо тяло . Имаме ли равенство – няма нужда от власт. Имаме ли равенство – няма основа за експлоатация. Дори режимите, които прокламират равенство, имат предвид уравниловка на условията на живот за огромното мнозинство, но и не се отказват от привилегии за ръководното малцинство, следователно те запазват неравенството в не по-малко цинична форма.

Безвластното равенство се съобразява с индивидуалните различия и ги уважава, позволява на всеки да намери своето място под слънцето. Властническата система акцентира върху тези разлики, изтъква ги като основание за неравенството, като по този начин ни вкарва в касти доживот, отказва на човек правото да се променя и самоусъвършенства.

На федерализма системата противопоставя централизма, йерархията и монополите . Монополът е привилегия. Централизмът – потискане на правото на свободна самоорганизация. Йерархичната конструкция пък дори на теория не може да издигне “най-добрите” и “най-компетентните” до пулта за обществено управление, за да оправдае рационално техните правомощия. А с течение на времето йерархията натрупва неефективност, тромаво реагира спрямо динамиката на живота, сковава творчеството на обществото, води до деградация на производителните сили и духовно обедняване на гражданите.

За обосновка и оправдание на себе си, властническата система използва егоистичните инстинкти, обявявайки ги за единствена същност на човека, която трябва да бъда “обуздана”. Ненаучни и антинаучни доктрини, от религията до тоталитарните идеологии, са призовани да ни убедят, че “така е било, така е, така ще бъде”. Лъжата и подмяната на понятия тук се оборва с рационален, научен подход, с доказване на тезиси, с проверка на факти и явления, защото само просветеният и знаещ човек може да е свободен.

Свободен договор

Все пак има и наистина ДОБРА демокрация. Това е ПРЯКАТА демокрация. Именно затова моделът на безвластното общество, алтернативата на държавността, използва механизмите на пряката демокрация, но в един по-различен контекст. Защото пряката демокрация лесно се превръща в хранителна среда за демагози и интриганти, така централизираната схема за вземане на решения при наличие на практики от пряката демокрация просто блокира, особено ако се изисква вземане на решения с КОНСЕНСУС. Затова удобната форма за функциониране на безвластното общество е федералистка, със задължително прецизиране на проблемите: някои въпроси се нуждаят от възможно най-широко съгласие, други могат да се решат локално, без еднотипни правила за всички.

Ключовото понятие на безвластното общество BG'> обаче е преди всичко СВОБОДНИЯТ ДОГОВОР (СД). Именно той определя структурата на модела.

Що е свободен договор?

Георги Хаджиев, “Основи на безвластието”:

“Свободният договор, приложен еднакво в стопанските отношения, в политическите, социалните и културните прояви на хората, в ограничен или в широк размер, представлява правната база на свободното безвластническо общество. Взаимно заинтересуваните хора вземат решения, установяват форми на взаимоотношения за определени временни или дълготрайни задачи, определят по доброволно съгласие своите права и взаимни задължения. Всички тези решения обвързват само онези, които ги приемат. Но приети веднъж, те са задължителни дотогава, докато тези, които доброволно са ги приели, не заявят, че се отказват както от правата, така и от задълженията, постановени от свободния договор. Значи задължителността не само не е вечна, тя не се простира дори и върху целия предварително установен срок за тези, които биха се отказали преди изтичането на договора. Но докато те не са го отрекли напълно свободно и при равни начала, този договор остава задължителен за тях.”

Накратко:

1. СД не се влияе от външни нормативи, освен от петте принципа на безвластието;

2. СД има точно определен срок или критерий на валидност;

3. самият срок или критерий подлежат на промяна по взаимно съгласие във всеки един момент;

4. СД обвързва и задължава единствено сключилите го, както и присъединилите се към него;

5. СД изцяло зависи от свободната воля на тези, които го сключват. Свободен договор е възможен само в условия на фактическо социално равенство.

Петте принципа на безвластието , за които вече стана дума, не е излишно да се преповторят:

1. свобода

2. солидарност

3. равенство

4. справедливост

5. федерализъм

Още за принципите

Структура на безвластническото общество

Свободният договор се реализира “в плът” под формата на свободни асоциации.

Всички ние живеем на определена територия, на определено географско място. Свободният договор между жителите на една територия определя свободна община. Този териториален СД съдържа:

--- правилата на съвместно живеене (изработват се от самите граждани на общината и се приемат по възможност консенсусно, което е най-добрата гаранция за спазването им);

--- реда на земеползване на аграрния фонд на общината (право на ползване имат тези, които я обработват; номинално собствеността остава общинска, но нищо не ограничава гражданите да я стопанисват за свои нужди) условията на ползване на селскостопанските земи са прости (и пак са версия на СД):

• желание да се обработва

• да не се оставя да пустее без агрономични основания

• да не се замърсява

• да се води агротехнически дневник на терена

• да се върне в общинския фонд поне в същото състояние, в което е била взета, след като ползвателят е решил да се заеме с нещо друго (липсата на частна собственост върху земята задава форма на земеползване, сходна с арендата, но без никакви задължения спрямо общината-“арендодател”, освен положенията на СД; земеделието по този начин се осъществява както индивидуално, без използване на наемен труд, така и колективно, в свободни кооперации)

• реда на предоставяне на терени за жилища, промишлени и инфраструктурни обекти (по този начин общината осъществява пряк контрол върху вредни за околната среда производства; никой не би искал да живее сред отрови, което ще стимулира развитието на екологично чисти технологии);

• вътрешен договор за местния възел на Мрежата за противодействие (МП), за което ще стане дума по-нататък.

Вероятно някои конкретни общински СД ще съдържат и процедура по приемане на нови съграждани, но това би било излишно. Всеки човек е свободен и когато реши да направи нещо (например да се пресели на друго място), има пълното право да го стори, без да иска разрешение. Евентуално могат да последват възражения, но те трябва да са обосновани и основателни, без да се позовават на аргументи, които са в противоречие с духа на основните безвластни принципи.

По този начин гражданите на общината са нейни “собственици”, но без правото (а и без реална необходимост) да се разпореждат с тази територия както с частната или личната собственост. От друга страна, никой и нищо не може да им отнема правото на стопанисване и ползване на всичките материални активи на общината. Когато някой гражданин напуска общината и мигрира другаде, логично е той да оставя “своя дял” от общинската “собственост” на този, които може да дойде на негово място. Съответно, в новата си община същият човек поема “вакантния дял” на отговорност и право на ползване на общинските ресурси.

Границите (на практика условни, продиктувани от практическа потребност да не остават безстопанствени терени, за които никой не отговаря и не се грижи) на тази община се определят чрез система свободни договори със съседите.

Договорите между общините изграждат териториална федерация (ТФ), която, според желанието на гражданите им, може да се подразделя на регионални комунални федерации. Териториалната федерация е динамична система, тъй както динамични са общинските договори, които я съставляват. Една община, при възникване на противоречия вътре в нея, винаги е свободна да се раздели според уговорка на жителите си на две или повече общини, които или да останат самостоятелни, или да се слеят със съседни. Което ще рече, че ТФ твърде слабо напомня на сегашното териториално-административно делене, което на дело не зависи от волята на гражданите – нито как точно да изглежда, нито какъв практически смисъл да има. EN-US'>

И тъй като вече живеем в ХХІ век, съвременните информационни технологии позволяват обществените въпроси в общините, регионите и цялата федерация да се обсъждат и решават през интернет форуми, които ще са по-усъвършенствани от настоящите безплодни говорилни, както и с ясни правила на дискусии в тях. Важното тук е, че никоя община или регион не е подчинен на друг – в това е смисълът на истинското федериране.

Териториалните федерации обаче са само един от елементите, изграждащи жизнеспособно безвластно общество.

Почти всички ние живеем на едно място, но работим на друго. Следователно, на работното си място ние сключваме нов свободен договор – производствен. Трудовият колектив, който стопанисва дадено предприятие или инфраструктурен сегмент, е собственик на предприятието по същия начин, както гражданите владеят своята община. Всяко едно предприятие, за да може да работи конструктивно, се нуждае от асоцииране с други предприятия, т.е. в рамките на по-общ свободен договор образува Производствена федерация (ПрФ).

ПрФ е логично да се подразделя, ако има воля, съгласие и практическа полза за това, на браншови, териториални и производствено-потребителски (по веригата “суровина – краен продукт”) субфедерации.

По линия на браншовите федерации всеки колектив на предприятие може да споделя опит с други колективи, да търси помощ за модернизиране на завода, да разпределя производствените задачи в рамките на федерацията според възможностите си.

По каналите на производствено-потребителската верига се осъществява пряка връзка с доставчици, енергетици, фабрики за рециклиране, както и с крайните потребители на продукцията, при гарантирана свобода на избор на партньори, което представлява един здрав стимул (за разлика от конкуренцията при капитализма) за усъвършенстване и избягване на застой.

Териториалните субфедерации , ако се възприемат като практика, ще се грижат заедно с общините за опазването на околната среда, като й придават форма на удобно и качествено място за живеене, за инфраструктурата и за нестопанските обекти.

И отново в духа на новите технологии, трудовите колективи могат да се самоуправляват с помощта на виртуални форуми. Още повече, че помощните бази данни към един такъв форум (на колектива, на съответната федерация) играят и ролята на центрове за професионално обучение и преквалификация (при наличие на ангажирани в тях специалисти консултанти, които модерират съответните раздели на форума и дават консултации по учебния материал).

Тясно свързана и с производствените федерации, и с комуналните обединения, е още една форма на свободен договор – това са потребителските кооперации. Една ПК може да представлява опредметен договор между ВСИЧКИ граждани на една община, но може да е само на част от тях. ПК може да обхваща повече от една общини, може да свързва отделни граждани от различни общини. Допустимо е да съществуват потребителски кооперации вътре в самите трудови производствени колективи и като помощни структури към техните федерации.

Интересното е, че в края на ХІХ и началото на ХХ век потребителските кооперации в България са били наричани “комуни”.

Отделните кооперации се обединяват (пак посредством свободен договор!) в разнообразни Потребителски федерации (ПФ), които може да имат както териториален, така и мрежов характер, т.е. както привързани към определена географска локация, така и независими от нея, каквито са интернет-общностите.

От една страна тези федерации поемат функцията да разпределят произведените блага, да информират за разнообразието продукти и услуги, като дават за тях достоверна и проверима информация, напълно различна от полуистините, които разпространяват днешните реклами.

От друга, чрез поръчки и заявени от потребителите потребности, те оптимизират дейността на производствениците, пестят сили, материали и време, като дават зелена светлина на наистина нужните артикули и услуги, а не на “надпреварата на опаковките” и натрапваните чрез рекламна пропаганда “потребности”, чийто смисъл реално е печелене на престиж, насаждане на примитивен консуматорски манталитет.

По този начин безвластната икономика е ПЛАНОВА, но тази плановост няма нищо общо с командно-административното стопанство на марксистите, а очевидно не прилича и на “свободен пазар” (който не е свободен дори само заради монетарния монополизъм, без да вземаме предвид останалите фактори, които правят “свободността” на пазара илюзорна).

В този тип стопански взаимоотношения не са нужни банки, държавни регулаторни органи, както и самите пари като инструмент и средство за размяна. Безвластната икономика е алтернатива на парично-стоковите отношения на капитализма.

Редно е също така да се добави, че дори чисто технологично се наблюдава тенденция към радикална промяна в средствата за производство, добив на суровини, осигуряване на енергия и рециклиране на отпадъците. Перспективни насоки тук са обемното принтиране, способно да борави дори с биологични обекти (храни, органи за трансплантация) и дава възможност техниката да се превърне в самовъзпроизвеждащи се автоматизирани системи и комплекси. В областта на енергетиката, добива и рециклирането обещаваща изглежда концепцията за изкуствени фотосинтезатори, имитиращи фините процеси в растенията, които осигуряват едновременно електричество (особено в комбинация с установки, генериращи ток от възпроизводими ресурси – слънце, вятър и др.), усвояване на общоразпространени суровини (въглерод, кислород, азот, вода, алуминий, силикати) и рециклиране на отпадъците по примера на гъбите, плесените и гнилостните бактерии. Реализирането на такива системи и технологии би най-сетне върнало дълга на техническата цивилизация към околната среда. Гъвкавостта на скицираните тук системи за производство позволяват напълно рентабилно произвеждане на персонализирани стоки и услуги, дори масово производство на уникати – нещо, немислимо според каноните на индустриализма, а и според капиталистическия постиндустриализъм, който налага стандартизиране и обедняване на потребностите по същество, което маскира с кухо “разнообразие” на чисто външни форми и опаковки.

Разбира се, в контекста на капиталистическата икономика подобни проекти се оценяват като неизгодни (кой бизнесмен би се съгласил да произведе и да продаде самокопираща се машина!). От гледна точка пък на държавата също няма смисъл от изобилие на материални блага, защото тогава се стопяват лостовете й за контрол, пресъхва данъчният поток, който я захранва като социален организъм.

Капитализмът, въпреки пропагандата си, разчита на дефицит, дори го поддържа изкуствено, изобилието е убийствено за него и за държавата.