Безвластна алтернатива на държавата (Николай Теллалов)

Осмелявайки се в това футурологично есе да скицирам облика на обществото, избавено от капитализма (икономиката на печалбата) и държавата (апарата за принуда, който съществува от данъчни приходи), си давам сметка, че подробното описание рискува да заприлича на директива, задължителен план за изпълнение. Не, нямам такава цел. Творческата инициатива на хората със сигурност ще породи други схеми, кои по-добри, кои просто по-различни от моето предложение. Ако те се придържат към духа на свободата, значи ще са съвместими помежду си и практическото им прилагане ще доведе до синтеза на форми, отпадане на части и цели умозрителни модели, но така или иначе всяко теоретично предложение ще изиграе ролята на ориентир, към който да се върви. И в процеса на движение задължително се правят корекции, уточнява се и крайната цел. А тя е постигането на лична свобода, за която Рудолф Рокер е писал:

“Само в обединението на чувството за солидарност с вътрешния импулс в името на справедливостта – свободата се превръща във връзка за единство; и само при това условие личната свобода на ближния престава да бъде преграда и става гаранция за собствената ни свобода.”

Затова не схеми и структури трябва да бъдат целта на будните хора, защото те са само средство за постигането и опазването на свободата.

Дължим го на загиналите за нея наши предшественици, дължим го на себе си, дължим го на потомците си.

Критика на представителната демокрация

“Демокрацията е лошо нещо, но по-добро не е измислено”. Отдавайки дължимото на ума на автора на този афоризъм, нека подчертаем пресметнатото му лукавство. “Доброто” в един режим на представителна демокрация настъпва ЕДИНСТВЕНО по време на избори – и то ако те са АБСОЛЮТНО ЧЕСТНИ. МЕЖДУ изборите обаче една страна се управлява по начин, смущаващо подобен на диктатура. През срока на мандата на всяка една от властите гражданите са длъжни да се подчиняват на решенията, взети от техните “избраници”. Забележете – у нас ние избираме САМО законодателната власт. От нея зависи почти всичко. Тя излъчва правителство – изпълнителна власт. Пак с нейно участие се назначават и функционери на съдебната власт, което ни кара да се запитаме дали наистина съществува такова нещо като “разделение на властите”. От най-важните пряко избираеми длъжностни лица, законодателите, ние не можем да търсим персонална сметка за калпави и несправедливи закони; парламентът е орган на колективна БЕЗОТГОВОРНОСТ. Под съмнение е впрочем и прякото им избиране, защото гласуваме за партийни листи, съставени от партийни централи. Мажоритарният избор е твърде формален.

Да, избираме пряко и кметове. Мажоритарно. Но от тях зависят прекалено малко работи, защото, за да свършат нещо, трябва да разполагат с финансови средства. Те им се ОТПУСКАТ от правителството. Следователно кметовете са принудени да се погаждат не с избирателите си, но най-вече с непряко избраната централна изпълнителна власт. А нима тя има мотив да се съобразява с гражданите? Нима някой от нас ГЛАСУВА за всеки конкретен министър? Нима директно избираме министър-председателя? Не, тези пълномощни лица изникват в резултат на задкулисни споразумения на партийни върхушки. А те на свой ред преследват частни икономически интереси или задоволяват апетита си за власт – пак с оглед на нейното “осребряване” в привилегии и правомощия.

Също така не ние избираме съдии, прокурори, не гласуваме за кварталния си полицай. Какво би накарало изброените длъжностни лица да служат на интересите на гражданите? Това, че ние им осигуряваме заплатите със своите данъци? Слаб стимул. Те не усещат, че парите са всъщност наши – дава им го бюджетът. А и да усещат, изгодно им е да го приемат за “нормално”.

Политиците, дали на власт, дали в опозиция, чиновниците, бизнесмените (като често е трудно да се разграничим тези групи една от друга), образуват доминиращото в обществото ни малцинство, което се ползва от привилегии и пълномощия далеч над възможностите и правата на всеки един “обикновен” гражданин. Следователно техните интереси се състоят в това да запазват своите привилегии и по възможност да ги разширяват.

Чии интереси ще бъдат приоритет за тези хора – техните собствени или абстрактните обществени?

За нас остават задълженията, за тях – правата. Правата, които ние имаме на хартия, се налага да си ги търсим, но не пряко, а по канален ред (конструиран от същото доминиращо малцинство), като нямаме друг избор, освен да използваме услуги на юристи (някои разходи по процедурата се оказват непосилни за онеправдания), които също обслужват интересите на доминиращото малцинство, защото следват зададените отгоре инструкции (закони) и защото фактически принадлежат към това малцинство.

Цялата тази система се гради и здраво стои върху нещо, което се намира и в самите нас. Това е силата на навика, на стереотипа за мислене и поведение. Едва когато различни фактори ни карат да постъпим различно, ако това е против интересите на системата, тя ни отвръща с репресии, принуждава ни да се върнем в коловоза на навика, на създадената от нея традиция. Санкционирането на нарушения е процес, свързан с мобилизация и напрежение на системата. При ниски нива то е като здравословен мускулен тонус. Обаче, при необходимост от силово потискане на интензивно неподчинение на гражданите, системата се изтощава, настъпва умора. Претоварването може да доведе до срив. Затова за властниците е важно да бъдем убедени в здравия смисъл на навика да живеем под контрола на доминиращото малцинство.

Представителната демокрация по този начин наистина функционира като диктатура, всички вратички за контрол върху властта или са затворени, или към тях не водят лесни за изминаване стълбища. А и самата диктатура се нуждае от поносим режим на функциониране, затова разчита на силата на навика, на чистата психология. Поради тази причина ни подканват да сключваме най-разнообразни договори, които създават илюзията у нас, че можем да преговаряме с властта, че имаме избор.

Този избор обаче е органичен до избиране на по-малката злина. А това не е истински избор. Това е капан, омагьосан кръг, от който няма излизане, докато спазваме и не разчупваме навика си да живеем в такива условия.

Принципите на безвластническото взаимодействие

Ние, обикновените граждани, живо се интересуваме от боричкането в тази откъсната от нас власт, следим дебати и компромати – но защо ни е всичко това? С какво сме по-нахранени, по-облечени, по-лекувани, по-образовани, по-благоустроени, по-свободни като гледаме разни господа в скъпи костюми да ни говорят за социални програми и обществени интереси?

В плен на навиците си и с илюзията за договорни отношения със системата, ние сами не забелязваме, че във всекидневието си най-често прибягваме до взаимодействия с околните, които се градят върху принципи, които властта и повелите на бизнеса не просто не следват, те направо ги отричат.

Първо, ние се стремим към свобода, към независимост в действията си, към възможността да разполагаме с избор измежду много и истински алтернативи.

Второ, ние сме солидарни помежду си. Импулсът за взаимопомощ е инстинктивен, наследили сме го от стадните животни. Без него е би имало изобщо човешка цивилизация.

Трето, ние притежаваме чувство за справедливост, отново базирано върху стадния инстинкт. Справедливостта не е отвлечено понятие, същността й се съдържа в повелята “постъпвай с другите така, както искаш да постъпват с теб”, което е практично, разумно и изгодно поведение за избягване на излишни конфликти. То балансира нагона за самоизява и налагане, примитивния егоизъм на единаците.

Четвърто, чувството ни за справедливост е накърнено, когато се блъскаме в прояви на неравенство. Безвластната концепция разбира под равенство липса на привилегии, равноценност между личността и обществото, неограничен достъп до всички блага според разумните нужди и потребности на индивида.

Пето, ние най-добре се погаждаме и достигаме единодушие в относително малки групи. В голяма общност пак се делим на малки групи и спрямо другите застъпваме мнението на своята група. Спазвайки принципа на справедливостта, тези групи са способни, без йерархия и подчинение, постигайки с преговори съгласие, да взаимодействат конструктивно не по-зле от всяка йерархична система. Предимството тук е, че несъгласните безпрепятствено се отделят и работят по свой проект съгласно собственото виждане на проблема, като по друга линия с тях намираме общ език. Този начин на взаимодействие се нарича федерализъм.

Всички тези наши реакции са спонтанни и естествени.

Властта и бизнесът обаче са принципни противници на изброените правила за обществено взаимодействие.

Властта е отрицание на свободата, тя винаги се стреми да я ограничава. От ограничената свобода се възползва бизнесът, за да ни наложи избор, който винаги е по-изгоден за работодателя, а не за работника, даже когато последният остава с впечатлението, че е на сметка. Не, не е на сметка, защото е ограничил потребностите си, докато работодателят – не.

Солидарността също е чужда на властта . Тя се стреми да разделя хората. Или прибягва до извратени форми на солидарност какъвто е национализмът, една ограничена солидарност, основана върху омраза към другите народи и митологизиране на себе си, прокламиране на фалшиво единство на интереси между експлоататори и експлоатирани само заради това, че говорят един и същ език.

Справедливостта – и тя се намира в противоречие със системата. Никой политик не би се съгласил да го лъжат така, както той лъже избирателите си с предизборни обещания. Никой работодател не би приел за себе си заплащането, което “отпуска” на зависещите от него работници, макар че в действителност той е зависим от тях, но им внушава точно обратното.

Равенството във властническата система е чуждо тяло . Имаме ли равенство – няма нужда от власт. Имаме ли равенство – няма основа за експлоатация. Дори режимите, които прокламират равенство, имат предвид уравниловка на условията на живот за огромното мнозинство, но и не се отказват от привилегии за ръководното малцинство, следователно те запазват неравенството в не по-малко цинична форма.

Безвластното равенство се съобразява с индивидуалните различия и ги уважава, позволява на всеки да намери своето място под слънцето. Властническата система акцентира върху тези разлики, изтъква ги като основание за неравенството, като по този начин ни вкарва в касти доживот, отказва на човек правото да се променя и самоусъвършенства.

На федерализма системата противопоставя централизма, йерархията и монополите . Монополът е привилегия. Централизмът – потискане на правото на свободна самоорганизация. Йерархичната конструкция пък дори на теория не може да издигне “най-добрите” и “най-компетентните” до пулта за обществено управление, за да оправдае рационално техните правомощия. А с течение на времето йерархията натрупва неефективност, тромаво реагира спрямо динамиката на живота, сковава творчеството на обществото, води до деградация на производителните сили и духовно обедняване на гражданите.

За обосновка и оправдание на себе си, властническата система използва егоистичните инстинкти, обявявайки ги за единствена същност на човека, която трябва да бъда “обуздана”. Ненаучни и антинаучни доктрини, от религията до тоталитарните идеологии, са призовани да ни убедят, че “така е било, така е, така ще бъде”. Лъжата и подмяната на понятия тук се оборва с рационален, научен подход, с доказване на тезиси, с проверка на факти и явления, защото само просветеният и знаещ човек може да е свободен.

Свободен договор

Все пак има и наистина ДОБРА демокрация. Това е ПРЯКАТА демокрация. Именно затова моделът на безвластното общество, алтернативата на държавността, използва механизмите на пряката демокрация, но в един по-различен контекст. Защото пряката демокрация лесно се превръща в хранителна среда за демагози и интриганти, така централизираната схема за вземане на решения при наличие на практики от пряката демокрация просто блокира, особено ако се изисква вземане на решения с КОНСЕНСУС. Затова удобната форма за функциониране на безвластното общество е федералистка, със задължително прецизиране на проблемите: някои въпроси се нуждаят от възможно най-широко съгласие, други могат да се решат локално, без еднотипни правила за всички.

Ключовото понятие на безвластното общество BG'> обаче е преди всичко СВОБОДНИЯТ ДОГОВОР (СД). Именно той определя структурата на модела.

Що е свободен договор?

Георги Хаджиев, “Основи на безвластието”:

“Свободният договор, приложен еднакво в стопанските отношения, в политическите, социалните и културните прояви на хората, в ограничен или в широк размер, представлява правната база на свободното безвластническо общество. Взаимно заинтересуваните хора вземат решения, установяват форми на взаимоотношения за определени временни или дълготрайни задачи, определят по доброволно съгласие своите права и взаимни задължения. Всички тези решения обвързват само онези, които ги приемат. Но приети веднъж, те са задължителни дотогава, докато тези, които доброволно са ги приели, не заявят, че се отказват както от правата, така и от задълженията, постановени от свободния договор. Значи задължителността не само не е вечна, тя не се простира дори и върху целия предварително установен срок за тези, които биха се отказали преди изтичането на договора. Но докато те не са го отрекли напълно свободно и при равни начала, този договор остава задължителен за тях.”

Накратко:

1. СД не се влияе от външни нормативи, освен от петте принципа на безвластието;

2. СД има точно определен срок или критерий на валидност;

3. самият срок или критерий подлежат на промяна по взаимно съгласие във всеки един момент;

4. СД обвързва и задължава единствено сключилите го, както и присъединилите се към него;

5. СД изцяло зависи от свободната воля на тези, които го сключват. Свободен договор е възможен само в условия на фактическо социално равенство.

Петте принципа на безвластието , за които вече стана дума, не е излишно да се преповторят:

1. свобода

2. солидарност

3. равенство

4. справедливост

5. федерализъм

Още за принципите

Структура на безвластническото общество

Свободният договор се реализира “в плът” под формата на свободни асоциации.

Всички ние живеем на определена територия, на определено географско място. Свободният договор между жителите на една територия определя свободна община. Този териториален СД съдържа:

--- правилата на съвместно живеене (изработват се от самите граждани на общината и се приемат по възможност консенсусно, което е най-добрата гаранция за спазването им);

--- реда на земеползване на аграрния фонд на общината (право на ползване имат тези, които я обработват; номинално собствеността остава общинска, но нищо не ограничава гражданите да я стопанисват за свои нужди) условията на ползване на селскостопанските земи са прости (и пак са версия на СД):

• желание да се обработва

• да не се оставя да пустее без агрономични основания

• да не се замърсява

• да се води агротехнически дневник на терена

• да се върне в общинския фонд поне в същото състояние, в което е била взета, след като ползвателят е решил да се заеме с нещо друго (липсата на частна собственост върху земята задава форма на земеползване, сходна с арендата, но без никакви задължения спрямо общината-“арендодател”, освен положенията на СД; земеделието по този начин се осъществява както индивидуално, без използване на наемен труд, така и колективно, в свободни кооперации)

• реда на предоставяне на терени за жилища, промишлени и инфраструктурни обекти (по този начин общината осъществява пряк контрол върху вредни за околната среда производства; никой не би искал да живее сред отрови, което ще стимулира развитието на екологично чисти технологии);

• вътрешен договор за местния възел на Мрежата за противодействие (МП), за което ще стане дума по-нататък.

Вероятно някои конкретни общински СД ще съдържат и процедура по приемане на нови съграждани, но това би било излишно. Всеки човек е свободен и когато реши да направи нещо (например да се пресели на друго място), има пълното право да го стори, без да иска разрешение. Евентуално могат да последват възражения, но те трябва да са обосновани и основателни, без да се позовават на аргументи, които са в противоречие с духа на основните безвластни принципи.

По този начин гражданите на общината са нейни “собственици”, но без правото (а и без реална необходимост) да се разпореждат с тази територия както с частната или личната собственост. От друга страна, никой и нищо не може да им отнема правото на стопанисване и ползване на всичките материални активи на общината. Когато някой гражданин напуска общината и мигрира другаде, логично е той да оставя “своя дял” от общинската “собственост” на този, които може да дойде на негово място. Съответно, в новата си община същият човек поема “вакантния дял” на отговорност и право на ползване на общинските ресурси.

Границите (на практика условни, продиктувани от практическа потребност да не остават безстопанствени терени, за които никой не отговаря и не се грижи) на тази община се определят чрез система свободни договори със съседите.

Договорите между общините изграждат териториална федерация (ТФ), която, според желанието на гражданите им, може да се подразделя на регионални комунални федерации. Териториалната федерация е динамична система, тъй както динамични са общинските договори, които я съставляват. Една община, при възникване на противоречия вътре в нея, винаги е свободна да се раздели според уговорка на жителите си на две или повече общини, които или да останат самостоятелни, или да се слеят със съседни. Което ще рече, че ТФ твърде слабо напомня на сегашното териториално-административно делене, което на дело не зависи от волята на гражданите – нито как точно да изглежда, нито какъв практически смисъл да има. EN-US'>

И тъй като вече живеем в ХХІ век, съвременните информационни технологии позволяват обществените въпроси в общините, регионите и цялата федерация да се обсъждат и решават през интернет форуми, които ще са по-усъвършенствани от настоящите безплодни говорилни, както и с ясни правила на дискусии в тях. Важното тук е, че никоя община или регион не е подчинен на друг – в това е смисълът на истинското федериране.

Териториалните федерации обаче са само един от елементите, изграждащи жизнеспособно безвластно общество.

Почти всички ние живеем на едно място, но работим на друго. Следователно, на работното си място ние сключваме нов свободен договор – производствен. Трудовият колектив, който стопанисва дадено предприятие или инфраструктурен сегмент, е собственик на предприятието по същия начин, както гражданите владеят своята община. Всяко едно предприятие, за да може да работи конструктивно, се нуждае от асоцииране с други предприятия, т.е. в рамките на по-общ свободен договор образува Производствена федерация (ПрФ).

ПрФ е логично да се подразделя, ако има воля, съгласие и практическа полза за това, на браншови, териториални и производствено-потребителски (по веригата “суровина – краен продукт”) субфедерации.

По линия на браншовите федерации всеки колектив на предприятие може да споделя опит с други колективи, да търси помощ за модернизиране на завода, да разпределя производствените задачи в рамките на федерацията според възможностите си.

По каналите на производствено-потребителската верига се осъществява пряка връзка с доставчици, енергетици, фабрики за рециклиране, както и с крайните потребители на продукцията, при гарантирана свобода на избор на партньори, което представлява един здрав стимул (за разлика от конкуренцията при капитализма) за усъвършенстване и избягване на застой.

Териториалните субфедерации , ако се възприемат като практика, ще се грижат заедно с общините за опазването на околната среда, като й придават форма на удобно и качествено място за живеене, за инфраструктурата и за нестопанските обекти.

И отново в духа на новите технологии, трудовите колективи могат да се самоуправляват с помощта на виртуални форуми. Още повече, че помощните бази данни към един такъв форум (на колектива, на съответната федерация) играят и ролята на центрове за професионално обучение и преквалификация (при наличие на ангажирани в тях специалисти консултанти, които модерират съответните раздели на форума и дават консултации по учебния материал).

Тясно свързана и с производствените федерации, и с комуналните обединения, е още една форма на свободен договор – това са потребителските кооперации. Една ПК може да представлява опредметен договор между ВСИЧКИ граждани на една община, но може да е само на част от тях. ПК може да обхваща повече от една общини, може да свързва отделни граждани от различни общини. Допустимо е да съществуват потребителски кооперации вътре в самите трудови производствени колективи и като помощни структури към техните федерации.

Интересното е, че в края на ХІХ и началото на ХХ век потребителските кооперации в България са били наричани “комуни”.

Отделните кооперации се обединяват (пак посредством свободен договор!) в разнообразни Потребителски федерации (ПФ), които може да имат както териториален, така и мрежов характер, т.е. както привързани към определена географска локация, така и независими от нея, каквито са интернет-общностите.

От една страна тези федерации поемат функцията да разпределят произведените блага, да информират за разнообразието продукти и услуги, като дават за тях достоверна и проверима информация, напълно различна от полуистините, които разпространяват днешните реклами.

От друга, чрез поръчки и заявени от потребителите потребности, те оптимизират дейността на производствениците, пестят сили, материали и време, като дават зелена светлина на наистина нужните артикули и услуги, а не на “надпреварата на опаковките” и натрапваните чрез рекламна пропаганда “потребности”, чийто смисъл реално е печелене на престиж, насаждане на примитивен консуматорски манталитет.

По този начин безвластната икономика е ПЛАНОВА, но тази плановост няма нищо общо с командно-административното стопанство на марксистите, а очевидно не прилича и на “свободен пазар” (който не е свободен дори само заради монетарния монополизъм, без да вземаме предвид останалите фактори, които правят “свободността” на пазара илюзорна).

В този тип стопански взаимоотношения не са нужни банки, държавни регулаторни органи, както и самите пари като инструмент и средство за размяна. Безвластната икономика е алтернатива на парично-стоковите отношения на капитализма.

Редно е също така да се добави, че дори чисто технологично се наблюдава тенденция към радикална промяна в средствата за производство, добив на суровини, осигуряване на енергия и рециклиране на отпадъците. Перспективни насоки тук са обемното принтиране, способно да борави дори с биологични обекти (храни, органи за трансплантация) и дава възможност техниката да се превърне в самовъзпроизвеждащи се автоматизирани системи и комплекси. В областта на енергетиката, добива и рециклирането обещаваща изглежда концепцията за изкуствени фотосинтезатори, имитиращи фините процеси в растенията, които осигуряват едновременно електричество (особено в комбинация с установки, генериращи ток от възпроизводими ресурси – слънце, вятър и др.), усвояване на общоразпространени суровини (въглерод, кислород, азот, вода, алуминий, силикати) и рециклиране на отпадъците по примера на гъбите, плесените и гнилостните бактерии. Реализирането на такива системи и технологии би най-сетне върнало дълга на техническата цивилизация към околната среда. Гъвкавостта на скицираните тук системи за производство позволяват напълно рентабилно произвеждане на персонализирани стоки и услуги, дори масово производство на уникати – нещо, немислимо според каноните на индустриализма, а и според капиталистическия постиндустриализъм, който налага стандартизиране и обедняване на потребностите по същество, което маскира с кухо “разнообразие” на чисто външни форми и опаковки.

Разбира се, в контекста на капиталистическата икономика подобни проекти се оценяват като неизгодни (кой бизнесмен би се съгласил да произведе и да продаде самокопираща се машина!). От гледна точка пък на държавата също няма смисъл от изобилие на материални блага, защото тогава се стопяват лостовете й за контрол, пресъхва данъчният поток, който я захранва като социален организъм.

Капитализмът, въпреки пропагандата си, разчита на дефицит, дори го поддържа изкуствено, изобилието е убийствено за него и за държавата.

Нестопански и некомунални структури на безвластното общество

Териториалните, производствените и потребителските федерации не покриват изцяло нуждите на обществото. Гражданите имат нужда от системи за здравеопазване, образование, мрежа за противодействие, среда за информационен обмен.

Здравеопазването и образованието смятам за органично свързани с науката (теоретична и инженерна). Принципно всички звена също се образуват на основа на свободни договори и по схемата на производствените федерации, като проникват както в трудовите колективи, така и в териториалните асоциации. Болници, училища, вузове, лаборатории, конструкторски бюра и теоретични центрове ще се намират под непосредствения надзор на гражданите, което ще осигури адекватни и качествени услуги, заедно с едно съобразяване с нуждите на отделните хора и перспективите на развитието на обществото като цяло.

До този вид услуги и дейности гражданите на безвластното общество имат неограничен и безвъзмезден достъп, получават най-високото качество, което може да бъде постигнато при съдействие на новите технологии за третиране на физически обекти и обработка на информация за тях. Това ще се постигне чрез ситуиране на “възлите” на тези мрежи в непосредствена функционална близост до комуни, общини, трудови колективи. Съответно и заетите в тези нестопански мрежи специалисти ще имат равен достъп до потребителските асоциации.

Собствено здравната мрежа ще има профилактичен характер. Всеки човек може да бъде под наблюдението (перманентно и периодично) на персонален диагностичен софтуер (и съответен хадруер, какъвто вече има за нуждите на космонавтите и военните), който съставя пълен здравен картон и следи показателите на организма. При регистриране на проблеми, компютърната медицинска система може сама да генерира диагноза или да се обърне за съвет към живи специалисти, както от местната териториална клиника или здравен пункт към предприятие, така и от отдалечени на много километри медицински лаборатории. Мнението на пациентски сдружения ще бъде решаващ фактор за оценката на професионализма на отделни лекари и медицински екипи. Строителството на болници, производството на оборудване за тях се поема от федерациите на производителите съгласно заявеното от общините или по молба на здравните федерации.

Образованието също се изгражда като взаимодействащи си асоциации на учащи се, преподаватели и родители (когато става дума за обучение на деца). Заинтересовани от образоването на гражданите са производствените федерации, затова те ще съдействат на училищата (реални и виртуални), за да получават накрая достатъчен брой специалисти. Ще подкрепят и университетите (вероятно сами по себе си федерации на автономни изследователски колективи и технически лаборатории към предприятията), тъй като именно учените създават теоретичния продукт, от който инженерите извличат своите проекти за конкретни технологии, а технолозите отговарят за спазването на технологичния режим при производството.

Училищата представляват малки групи обучаващи се, като обучението е синхронизирано с практика, която най-добре закрепва в съзнанието получените знания. В малките групи преподавателят може да обърне повече внимание на всеки ученик, за да му създаде трайни навици, необходими за системно и критично самообучение нататък. В такава схема няма нужда от дипломи, а единствено от данни в блога на конкретното училище за успеха на ученика, въз основа на които производствените федерации ще отправят предложения за работа. Изпитите ще се провеждат анонимно от случайно избрани комисии или оценители, така че нивото на ученика в същото време да е показател и за професионализма на неговия учител. В същото време асоциации на родители и ученици внасят предложения и влияят върху съставянето на учебните програми.

Формите на обучение може да бъдат толкова разнообразни, че не е възможно да се опишат накратко. Едно обаче е сигурно – знанията ще притежават самоценност, защото служат преди всичко за развитието на личността, а чак подир това, като естествено следствие, – за нуждите на стопанството от квалифицирани кадри.

Обратно, в сегашната система на образование учебните заведения от една страна създават навици за подчинение на авторитети, а от друга целят реализация на пазара на труда. Хармоничният и цялостен човек не фигурира сред приоритетите на властническата система.

Следващото ниво на обучение предполага активно участие в изследователска и конструкторска дейност, както и чисто теоретични разработки, за които никога не може да се каже предварително какъв практически ефект ще имат – и това важи даже за медико-биологичните лабораторини изследвания.

Научно-образователната комплексна мрежа заедно с производствените и другите федерации ще съставя необходимите технически стандарти, необходими за функционирането на производството, ремонта и поддръжката. Университетите могат да предлагат статистически анализи, които да се използват от другите федерации за прогнозиране и оптимизиране на дейностите си, както и да дават възможност на отделните личности да обмислят проекти или просто да задоволяват жаждата си за знания.

Малко особено място заема Мрежата за противодействие (МП), която поема отговорност и реагира при бедствия, аварии, други извънредни ситуации, включително отпор срещу асоциални прояви и външна въоръжена агресия. МП се състои от местни доброволни отряди към общините и регионите, с отделни за всяка дейност ситуационни лидери, които в случаи на спешност (или непозната, нерепетирана на учения ситуация) поемат ролята на координатори или дори бойни командири. Пряката изборност на лидерите, както и контрола на гражданите над всеки възел на тази федеративна мрежа, е гаранция, че тези отряди няма да се превърнат в репресивни и властови органи. Тяхната задача (извън форсмажорните моменти) е да тренират нужните действия и да вземат превантивни мерки против възникване на нежелани ситуации.

Бледо съвременно подобие на МП са службите за гражданска защита, швейцарската териториална армия и американската националната гвардия в нейното начало, преди тази страна да загърби ценностите на борбата за своята независимост, превръщайки се във водеща световна империалистическа сила. Всички народни милиции (в значението на “народно опълчение”) се характеризират с отбранителна доктрина и тактика на партизанска съпротива при отбрана от външен агресор.

Съответно, за един определен период безвластното общество ще е “въоръжен народ” със специални СД, които уреждат този нееднозначен въпрос, свързан с евентуално насилие и необратими последици за живота на отделната личност.

Практиката на ситуационно лидерство (известна и като разновидност на делегиране на правомощия в рамките на строг императивен мандат) всъщност може да се прилага и в съвсем рутинни и подчертано мирни дейности: например един технолог в завод има правото да взема решения относно технологичния режим, неспазването на който води до промишлени аварии; препоръките на един агроном често е добре да се възприемат като нареждания, защото пренебрегването им води до загуби на вложен труд; същото важи за ветеринар, лекар и инструктор при обучение за боравене с машини и апарати. Като цяло обаче делегирането на пълномощия, според мен, би трябвало да се избягва и ограничава навсякъде, където това е възможно, удобно и ефективно.

В условията на безвластие не може да има поверителна или секретна информация, освен ако тя не е чисто лична и не засяга никой друг. Всякакви информационни интелектуални продукти (книги, филми, картини, музикални произведения, научни данни, технически изобретения, документации и т.н.) следва да се правят с отворен код и да се разпространяват свободно. Авторските права се състоят единствено в изискването името на автора и следващите редактори на даден труд да фигурира в продукта. Плагиатът е недопустим, понеже представлява кражба, сиреч експлоатация на чужд труд.

Именно в този дух съществува информационно-аналитичната мрежа на безвластната Федерация. Всичко, което сега научаваме от средствата за масова информация, не може да бъде възприемано със сляпо доверие. Всяка сегашна медийна групировка има свои интереси или е платена да отразява нечии. Това са малцинствени интереси. Алтернативата на частните и държавните медии вече съществува – блогосферата в интернет. Нейното развитие и усъвършенстване ще ни даде адекватна “нервна” система за организма на безвластното общество, така че всеки гражданин на Федерацията да има поглед върху цялостния живот на обществото, което е необходимо условие за съществуване на активна гражданска позиция, а без такава не може да има и безвластие.

Информационната среда на утрешния ден ще бъде по-развита и с повече възможности за персонализиране и форми на общуване от сегашния интернет. Съответно и хардуерът за достъп до нея. В местните общински и производствени форуми, които според съответните СД са признати за място за вземане на обществено значими решения, човек ще може да участва независимо къде се намира и с какво е зает в момента, а усъвършенствани търсачки ще му филтрират данните, дори ще правят определени обобщения, така че той да може да подкрепи една или друга инициатива, да даде свое информирано съгласие за предложено мероприятие, да даде конструктивно мнение, но също и да може основателно да възрази или да се противопостави на предложения, които нарушават духа на безвластието, които предлагат излишни или опасни технически решения и много друго.

Тъкмо тази среда предоставя още нещо важно, от което физически и нравствено здравите хора имат духовната потребност, най-общо наричана култура. Във пространството на безвластния интернет има достатъчно място за свободно образуване на виртуални асоциации: развлекателни и релаксиращи, спортни, творчески, популяризаторски, любителски, разнообразни клубове по интереси, които със сигурност ще генерират общественополезни идеи и ще критикуват неиздържани проекти в други области.

По този начин безвластното общество силно ще напомня на жив организъм, който не обезличава човека, който дава всекиму място под слънцето и позволява реализиране на личното благо чрез общото.

Често се изтъква от привържениците на държавността и частнособственическите отношения, че “обществените интереси” налагат ограничаване на индивидуалните нужди. На практика обаче общественият интерес представлява векторно-геометричен сбор от интересите на отделните личности. И колкото по-голяма е една група хора, толкова по-общо, лаконично и без подробности може да се формулира въпросният “обществен интерес”. Определят ли се конкретики в него, той се превръща в мнение на част от цялото общество. Но именно това частично мнение на едно малцинство се поднася от апологетите на властничеството като меродавен обществен интерес, без всъщност да е такъв. И затова знаменитата дилема “свобода или сигурност” е измама, тъкмо защото има различни разбирания за сигурността и ограничаването на свободата не е всеобщо, а е в интерес на малцинството, позволило си да говори от името на всички.

На фона на безвластния модел всяка държавно ориентирана система прилича на груба машина , която мачка съдби, осуетява лични планове и дава предимство само на малката част от населението, която се намира в кабината за управление. Но дори тези привилегировани “машинисти” в крайна сметка са роби на копчетата и ръчките, които трябва да натискат и дърпат, за да не се озоват на най-долната палуба или извън борда на ръкотворното механично чудовище, наричано “капиталистическа държава”.

Така описаната схема на безвластно общество позволява безброй постоянни и инцидентни, проблемно ориентирани връзки и структури, правила и традиции, които се намират в динамично взаимодействие. При това дори постоянните елементи ще се трансформират съобразно нуждите и волята на хората, които ги изграждат и ползват. Отстрани една такава система ще изглежда като математически хаос в смисъл на непредсказуемост, т.е. неподвластна на контрол от страна на малцинства, както и е ще позволява диктат на мнозинството. Директните контакти и липсата на тайни (освен строго личните и по избор на индивида) осигуряват бързо разпространение на позитивен опит и предпазване от повтаряне на локални грешки.

И въпреки своята динамика, предпазваща от закостеняване и догматизъм, такова общество няма да се характеризира с трескаво нервозно ежедневие, което е един от факторите за прибързани решения, психологичен дискомфорт и множество наистина излишни проблеми. Надпреварата заради самата надпревара, конкуренцията заради печалба и жертване на личното заради абстрактното обществено остават в миналото.

Начини за постигане на безвластническо общество

Безвластният модел, освен всичко казано дотук, е общество на разнообразие и толерантност. То не страда от национални, расови, сексуални и други предразсъдъци. То не следва единна култура, но не води войни между културните парадигми. И, тъй както всеки организъм притежава имунитет, противодейства на нетолерантността с реципрочен отговор, ако се налага, дори и силов.

Как безвластието би могло да се наложи като традиция и практика?

Вече стана дума за навиците, благодарение на които властната система съществува с минимум усилия, без да е под постоянното напрежение да оцелява чрез упражняване на извънредни репресии (иначе репресивните мероприятия са постоянни, подобно на естествен радиационен фон; съвсем без репресии държавата не е способна да изкара и ден). Традициите също представляват навик – обществен, масов. Навиците са нещо консервативно и устойчиво, но не безнадеждно неизменно. Иначе не бихме постигали развитие, ако не променяхме навиците си.

Смяната на навиците е “революция в умовете”. Но чисто теоретичната промяна на мисленето не показва продуктивност, без да е привързана към практиката. Човекът, обществото, имат нужда от реален стимул, за да поемат по пътя на промяната, на отказа от традициите... като ги заменят с нови традиции и навици.

В този смисъл реформизмът, еволюционният подход изглежда най-разумен. Малки промени в сегашната система, стъпка по стъпка ще доведат до един наистина справедлив строй.

Дали това е така?

Тук се изпуска от внимание, че малките промени в посока към свободата в най-добрия случай се компенсират от контра-промени, извършвани от поборниците на системата. Държавата непрекъснато се стреми и се пробва да ограничава граждански права и свободи, да разширява своите пълномощия и регулаторни функции. Когато не срещне съпротива, го постига. Когато срещне, предлага “компромис”. И, в рамките на един политически мандат, го прави системно, последователно и осъзнато. Следващата политическа партия на власт може да отмени някои положения, но не ще засегне ключовите моменти, върху които се държи властничеството.

От друга страна движението отдолу за повече свобода е по-хаотично (този път не в положителен смисъл) и непоследователно.

Освен това, като цяло, еволюцията сама по себе си не е целенасочен процес, а стихийно запълване на всички достъпни възможности и оцеляване на най-приспособените при дадени условия. Оцеляват в случая традициите и навиците, адекватни на ситуацията. Еволюцията в крайна сметка води до големи промени, но без прогнозируема насока и в рамките на живота на повече от едно поколение.

Революцията пък е драстична промяна, която се извършва в повече или по-малко осъзната насока и в срок, сравним с живота на едно поколение, а често по-малък по продължителност.

Следователно, доминиращото малцинство перманентно провежда една контрареволюция срещу останалото общество, а то от своя страна е придумвано да се движи по еволюционни пътища... Уловката тук е очевидна: предлага ни се да играем по правилата на игра, която не само не можем да спечелим, но дори нямаме надежда да постигнем реми.

Друго, дори да си представим едно успешно реформиране с малки стъпки, в един момент ще опрем до твърдия гръбнак на системата, до принципните положения, които в корена си противоречат на естествените човешки потребности и разбирания за свобода и справедливост.

Нима това ще е пределът на прогреса?

Това налага извода, че с реформи или без, промяната няма друг формат, освен революционния. “Твърдият гръбнак” на властническата система – това са жизненоважните интереси на доминиращото мнозинство: политици, бизнесмени, чиновници, техните семейства и приятелски кръгове, всички пряко облагодетелствани от системата, включително и босовете на организирани престъпни групировки, които представляват не какво да е, а бизнес групировки, практикуващи агресивен маркетинг, използващи брутална сила за осигуряване на печалбата и удържането на определени пазари. Мафиите също така са свързани посредством корупционни връзки с “легитимната” власт. Никакви реформи няма да откажат тези лица от присвоеното и награбеното, от контрола и от властта, с помощта на които опазват своите “придобивки” и зад които се чувстват съвсем основателно защитени от търсене на отговорност за деянията си.

Наивно е да се смята, че безвластието ще настъпи, без тъкмо това малцинство да се противопостави, мобилизирайки с измама и подкуп част от онеправданите граждани да бранят старата система от “посегателства на нихилисти”.

Революцията може и трябва да се планира като “нежна” , но с готовност да приложи точно пресметната и прецизно насочена сила срещу реакционните сили от доминиращото днес малцинство.

Предреволюционната подготовка се състои в мероприятия по две направления:

• информационна война (“борба за умове и сърца”);

• изграждане на паралелни граждански структури, които първоначално да ерозират властническата система, а насетне да поемат нейните обществено полезни функции, но без “приложенията” им, които облагодетелстват едни групи за сметка на други.

В това отношение е интересна доктрината “агоризъм”, която смята себе си за революционна. Тя отрича участието в избори, призовава към пряко стопанско действие, отказ от плащане на данъци, развиване на “сива” и “черна” икономика (“контра-икономика”), с която да създаде алтернативни паралелни структури, а те да доведат до събаряне на държавата. Агористите приветстват практики като “копилефт” (обратното на копирайта, тази задушаваща творчеството и свободното разпространение на информация форма на “авторските права”), субкултурността, противници са на национализма, радетели са за технологични иновации, които позволяват игнориране на държавните нормативи и самите властови институции.

И въпреки че някои положения в тази политическа философия не може да се признаят за приемливи (агористите запазват частната собственост и признават неизбежността на известно социално неравенство), самите им форми на самоорганизация и тактики на противопоставяне на държавата са нещо, което си струва да се анализира и възприеме като начин да се осигури успеха на една безвластническа революция.

В този смисъл има една практика в духа на агоризма, която би била полезна в предреволюционния период.

Идеята е отделните производители (а всеки потребител все нещо произвежда, както и всеки производител е потребител) да емитират собствени чекове, срещу които гарантират, за определен срок, продукция и услуги със заявено качество и фиксирано от емисията количество. Тези чекове не натрупват лихва, не са анонимни, неудобни са за спекулативни операции. Разменният им курс е или 1:1 спрямо всички останали чекове на други производители и техни федерации, или нулев, като никой потребител не е задължен да признава валидността им, ако няма доверие на даден продукт (или дори го смята за вреден, ненужен) и услуга, ако няма доверие на конкретния производител. Т.е. тук всеки гражданин на паралелното предреволюционно общество има пълното право да бъде инспектор и проверяващ, което впрочем се отнася до всяка една друга структура от безвластното общество, което е прозрачно общество, в което всеки може основателно да поиска сметка от всеки.

Вероятно е един определен период и след събарянето на държавата някои хора ще видят смисъл в съхраняването на тази практика. Описаните схематично чекове биха могли да бъдат също така инструмент за подхващане и реализиране на локални и мащабни проекти, несвързани пряко с насъщните нужди на потребителите. Чековете са начин на инициаторите да привлекат поддръжници за своята инициатива. Сега, в условията на капитализма и държавата това става чрез частни инвестиции и бюджетни разходи. Първото винаги е в интерес на бизнеса, а второто е неефективно за обществото, но облагодетелства чиновници, политици – и пак бизнеса.

Разбира се, чековият начин за улесняване на размяната би бил уместен само на етапа залагане на основите, построяване и регулиране на безвластното общество. После, също като строително скеле, той се демонтира, когато обектът е завършен. В случая с чековете дори не е необходим нарочен демонтаж, а просто тяхното изоставяне, макар че не е изключено те да се превърнат в предмет на колекциониране с чисто идеална цел...

По подробно за това, така както първоначално си го представях, можете да прочетете тук.

Колкото до останалите елементи на паралелното предреволюционно общество, описаните вече структури на същинското безвластие спокойно МОГАТ да се изграждат още сега, само малко адаптирани към настоящата обстановка. Ето как:

В селата и малките градове, в кварталите на големите нищо не пречи да възникват териториални комунални мрежи (федерации) въз основа на съседски сдружения, на базата на домсъвети, които не строят отношенията си според нормативите на Закона за етажна собственост (той генерира много повече поводи за конфликти, отколкото начини за погаждане; затова хората вече спонтанно заобикалят негови точки с по-меки и гъвкави формулировки).

Потребителските кооперации към такива комунални сдружения могат да търсят преки контакти с производители, като игнорират посредничеството на търговската мрежа, а има начини да игнорират и паричната размяна – например като практикуват бартер “стоки – стоки” и “стоки – услуги”, уреждайки тези свои “сделки” чрез интернет. Липсата на парична размяна освобождава и от плащане на данъци, с което се ограничава захранването на държавата.

Важното е комуналните сдружения да търсят федеративно взаимодействие помежду си. Също така локалните потребителски кооперации, създавани за “самосиндикално” оцеляване, ако се обединят в мрежи посредством интернет форуми, тогава възможностите им да задоволяват потребностите на своите участници нарастват. Същото се отнася и до производителите – еднолични фермери и техни задруги, дребни занаятчии, свободни профсъюзни (за съжаление практически не останали такива) колективи. Така образуваното паралелно общество ще може да създава доброволни дружини за поддържане на реда (зародишът на МП), след като полицията не го прави, да формира солидарни домашни детски градини, мрежови училища, да постави основите на новата система за здравеопазване.

Следва само да се има предвид, че успешното развитие на паралелното общество има свой логичен завършек – премахване на държавата, отмяна на властта като такава, отказ от капитализма. И тъкмо заради това, щом ПО започне да се разраства, то ще засегне интересите на властниците, легални и нелегални. И те неизбежно ще се опитат да реагират, да разтурят островите на гражданска самоорганизация.

ПО трябва да бъде готово да ги откаже от подобни действия.

Уреждане на конфликти

Нарочно оставям най-накрая въпроса за уреждане на спорни ситуации, групови и индивидуални. Безконфликтни общества няма. Винаги възникват проблеми, недоразумения, принципни разминавания, погазване на договори. И макар безвластното общество да е елиминирало основата за повечето престъпления, от които страда съвременният свят, навярно винаги ще има асоциални и опасни прояви.

С част от тях ще се занимават специалистите по психиатрия, възпитатели, социални реабилитатори, автоматично поемайки отговорност за противодействието в рамките на федеративната мрежа МП.

Други ще се разглеждат от Арбитраж, независимо дали става дума за обикновен спор или за деяние, което даже в общество без закони във властническия смисъл не може да бъде наречено другояче, освен престъпление.

Арбитражът е форма на съд. Но в него, за разлика от сега, спорещите страни консенсусно избират трето лице (или екип), което да ги разсъди. По този начин Арбитражът отново се явява форма на СД, сключващите го се задължават да спазят решението на Арбитъра (индивид или колектив). Отказът от разглеждане на спора с Арбитраж оставя страната-инициатор в правото да пристъпи към пряко действие за защита на своите интереси. Предвид че такова пряко действие може да се окаже силово, здравият разум ще диктува да се предпочете разглеждане на проблема с посредничество, вместо да породи проблеми в бъдеще.

Арбитражът не признава обжалване – това е стимул да не се спори за незначителни неща и да се търси помирение по метода на компромиса.

При разглеждане на случаи, аналогични на сегашните криминални дела, струва ми се, че би било уместно Арбитърът, след проведено разследване от защитниците и обвинителите, след излагане на становищата им, накрая да се произнася единствено по въпроса за вината на обвинения за извършител по следния начин: виновен; невинен; вината не е доказана. Конкретната санкция пък ще се определя от съвета на общността, в която е станало деянието и към която принадлежи извършителят. Отново да обърнем внимание, че за извършителя е по-изгодно да приеме такъв съд, отколкото да стане жертва на пряко възмездно действие, ако откаже да се изправи пред Арбитража (вероятно в този случай по-точно именуван Трибунал). Допускам, че едно от най-тежките наказания в безвластното общество ще бъде изгнание от територията и пускане на информация за извършителя по общофедеративната информационна мрежа, така че всяка друга община, в която ще се опита той да заживее, да прецени дали го иска за съгражданин.

В случай на още по-сурова санкция, право на помилване да имат непосредствено засегнатите от деянието хора (жертвата, нейните близки). Впрочем, това изискване касае и други сфери на обществено-стопанския живот – правото на възражение имат онези, които са непосредствено засегнати.

Има и още една форма на Арбитраж, която не претендира да се произнася за вина и невинност, за право и криво, за вярно и невярно. Като процедура е описана от футуролога Ерик Дрекслер. Арбитрите в нея само модерират протичането на една дискусия, целта на която е да се установят безспорните факти, да се отделят те от субективните мнения, съждения и тълкувания (научният термин за последното е “спекулации”). Арбитрите активно помагат на спорещите страни да съставят един списък с факти, по които има съгласие, и списък, отново с факти, по които съгласието липсва. Често ясното очертаване на позиции само по себе си посочва пътищата за съгласие или верния изход. Този тип Арбитраж не е окончателен – винаги може да бъде подновен, когато станат известни нови факти. Методът е измислен да се прилага в оценка на състоятелността на научни концепции, адекватността на експертни оценки и сложни технически проекти, но твърде вероятно би работил успешно и в областта на социалното.

Важното е да се създаде задоволително функциониращ механизъм за уреждане на конфликти и за налагане на санкции, когато това е наложително (защото общество, което не наказва асоциалните прояви, ги поощрява – и потъпква принципа на справедливостта), който да не създава напрежение в модела на безвластието, да не го обезсмисля и да не го разрушава в полза на реставрация на стария политически режим.

Заключение

С това описанието на ЕДНА ОТ ВЪЗМОЖНИТЕ структури на безвластното общество приключва. Надали целият бъдещ свят ще бъде устроен според тази схема, но вероятно ще се реализира като една от многото съвместими социално-икономически практики, ако не като система, то като отделни нейни елементи и идеи.

Основните мои изводи и внушения като автор са:

• безвластието има своите корени в човешката природа;

• властничеството е повече изкуствено, отколкото естествено явление;

• структурата на безвластното общество се задава от свободния договор, който синтезира всичките принципи на безвластието, каквито са свобода, солидарност, справедливост, равенство, федерализъм;

• безвластното общество не може да бъде примитивистко, отричащо науката и техниката;

• преходът към безвластие ще има революционен характер.

Въпреки това, и тези изводи, и предложеният модел не бива да се разглеждат като белови инженерен план, който трябва да хукнем да го изпълняваме. Не, той е само скица на такъв. Относително безспорни в него са единствено принципите, върху които стои безвластническата идея. И все пак, само непосредствените строители (и ЖИТЕЛИ) на новото общество имат последната дума.

2009 – 2010

гара Ромча

Николай Теллалов е български писател-фантаст, автор на романите "Да пробудиш драконче", "Царска заръка", "Пълноземие", "Десет на минус девета", "Ангели пазители", "Слънце недосегаемо", както и на множество повести и разкази. За периода 2004-2005 г. романът "Пълноземие" е включен в учебната програма на UWCAD - United World College of The Adriatic - Италия. През 2000 г. получава II-ро място в класацията "Фантастична книга на десетилетието 1990-1999 г.", за повестта "Да пробудиш драконче". На 12 април 2008 г. - Николай Теллалов получава плакет за "Български автор на годината".

БЕЛЕЖКИ:

---------------

(1) Принципи на безвластието

Безвластието е “ЗА”:
--- свобода;
--- солидарност;
--- справедливост;
--- равенство;
--- федерализъм.

Поддръжниците на идеята за безвластие са последователно “ПРОТИВ”:
--- държавата, самата идея за власт;
--- експлоатацията и позволяващата това частна собственост;
--- дискриминацията;
--- централизацията, монополизма;
--- всички идеологии, които обосновават съществуването и дори необходимостта от изброените в списъка "ПРОТИВ" практики и институции.
------------------------------------------------------------------------------------------------

СВОБОДА означава:
-- липса на забрани и ограничения;
-- възможност за реален избор между повече от една позитивни алтернативи (а не между добро и лошо, или от двете злини по-малката);
-- поемане на отговорност;
-- липса на принуда и насилие - никой свободен човек не може да бъде каран насила да участва в обществени мероприятия, дейности и структури, ако не е убеден в тяхната полезност и необходимост.
-- право на сдружаване с други свободни хора с цел задоволяване на материални и духовни потребности, за извършване на стопанска, културна и други дейности;
-- право на лична инициатива, която се съобразява единствено със свободата на другите.

Регулирането на взаимоотношенията между свободните хора става посредством “свободен договор”, който се подчинява единствено на приети от сключващите този договор страни правила, без да му се налагат нормативи “отгоре” или по силата на някакви превърнали се в навик, в стереотип, “традиции”. Свободният договор винаги важи за определен срок, винаги може да бъде променен или прекратен по взаимно съгласие.

СОЛИДАРНОСТ - алтернатива на крайния индивидуализъм, принцип на взаимната помощ.
През зимата вълците се събират в глутници, за да ловуват по-успешно. Прелетните птици образуват ята, за да им е по-леко да преодоляват големите разстояния, изискващи пълна мобилизация на организма на всяка една от тях. Широко е разпространено явлението “симбиоза”, толкова тясно взаимодействие между представители на различни биологични видове, че те вече органично не могат да просъществуват един без друг.

СПРАВЕДЛИВОСТТА регулира свободата на личността с функционирането й като солидарна с другите част от обществото. Справедливостта не е отвлечено и чисто субективно понятие. Тя се формулира в известната максима: “Не прави на другите онова, което не искаш да сторят на теб”. Привържениците на този модел обаче предпочитат конструктивната форма на този принцип: “Постъпвай с другите така, както искаш те да постъпват с теб”.

Освен че хармонизира обществените отношения, принципът на справедливостта дава възможност да противостоим на нежелани, асоциални постъпки и явления. И наистина, ако някой злосторник постъпва спрямо нас в наша вреда, това означава, че той ни подканва да му отвърнем със същото. Разбира се, въпрос на такт и преценка е да изберем силата на противодействието, но във всеки случай безвластниците не са съгласни да следват изгодната за властниците религиозна повеля: “Подложи и другата си страна за шамар”.

Свободата, солидарността и справедливостта логично ни отвеждат към следващото “ЗА” на този модел – РАВЕНСТВОТО:
--- равноценност на личността и обществото (което ще рече, че не съществуват такива “обществени интереси”, в името на които личността трябва да бъде ограничена или жертвана;
--- равен достъп до всички материални и идеални блага според потребностите на човека;
--- липса на групови привилегии, всеки се оценява според своите дела, а не поради принадлежност, особено когато той не е имал реален избор за тази принадлежност.

Съчетанието на свобода, солидарност, справедливост и равенство води до интернационализъм, уважение към чужди култури и имунитет срещу омраза, която толкова ловко и умело се използва от властниците, за да водят войни, в които загиват най-вече онези, които насетне няма да бъдат допуснати до подялбата на спечелената с кръв и разрушения плячка.

ФЕДЕРАЛИЗМЪТ е начин на функциониране на безвластното общество. Свободната инициатива, свободният договор водят до образуване на отворени колективи, които образуват сдружения на производители и потребители. Също така осъществен свободен договор са териториалните общини, които уреждат взаимоотношенията по доброволно избрано местоживеене. Всички тези структури взаимодействат ФЕДЕРАЛИСТИЧНО, тоест без ексклузивен ръководен център, при пълно равноправие помежду си. Федералната структурна организация е мрежова организация, при която всеки един неин възел със съгласие на останалите може да бъде инициатор на мероприятие, проект, акция за справяне със стихийно бедствие, голяма промишлена авария или масова агресия отвън. Федерализмът е гъвкава структура, която допуска РАЗНООБРАЗИЕ, конкуренция на идеи, а не на хора, усъвършенстването им и прилагането им за благото на всички. По този начин личното благо, което винаги е най-силно мотивирано, се осъществява в контекста на общото благо, не и за сметка на благото на околните.

***
Държавата и властта са отрицание на идеята за свобода. Властта е начин да се вземат общественозначими решения плюс механизъм за принуда тези решения да се изпълняват независимо дали сме съгласни с тях или не, дали ги намираме за разумни или пък безумни.
От своя страна държавата пък е инструмент за доминиране на имотната класа да живее за сметка на чужд труд, за сметка на чужда мизерия. Непрекъснато ни натрапват самата дума "държава" като синоним на "страна", та дори и на "народ". Докато лесно можем да се убедим, че държавата се състои от политици, от бизнесмени, от чиновници (често в едно лице). Но не и от граждани извън тези групи. Внушава ни се, че заедно с доминиращата класа сме "от един отбор". Но нима НАИСТИНА е така?

Държава значи данъци, вземат ги от нас, без да ни питат, а после ги харчат, отново без да ни питат как и за какво.

Държавата – това са законите, защото ги приемат отново без наше участие.

(Лъжата тук е "представителна демокрация". Уж "участваме" в управлението, като избираме депутати, обаче на практика всеки политик, влязъл във властта, забравя предизборните си обещания. Който не ги забравя, бива изтласкван от доминиращата класа. И по време на мандата ситуацията твърде малко се различава от една обикновена деспотия.)

Държавата – това съдебната система, защото не избираме кой да ни съди и кой да решава нашите спорове. Държавата – това са репресивните органи, защото те са изолирана от народа каста с извънредни пълномощия.

Експлоатацията пък е начинът на функциониране на капиталистическата система. Апологетите на капитализма често изтъкват, че те никого не карат да продава работната си сила, да продава времето от живота си. Но нима може да се нарече свободен един избор, който гласи: “Бачкай или умри от глад!”. Колкото до собствеността, особено едрата, надали може да се намери честно спечелена такава. Това не е собствеността на селянина, който с пот и кръв напоява земята си. Това не е собствеността на занаятчията, който се върти на шиш, за да изкара от труда си прехрана и достойни условия.

Най-силно, наред с експлоатацията, противоречи на справедливостта системата от привилегии, които неизбежно пораждат корупция. А където има привилегии, има и дискриминация. Дискриминация по често произволно избран признак, по приумица на властите. Много удобен за противниците на свободата инструмент за сеене на раздор, за насъскване на хората едни срещу други.

Централизмът и монополизмът от друга страна прилича на тежка и тромава машина, която непрекъснато изостава от живота, от новото, което се появява в него. Тази машина органично не е способна да спре – има твърде голяма инерция. Тази машина органично не е способна да се престроява според актуалното, защото това би значило нейните “оператори” – бюрократи, бизнесмени, политици, - да се лишат от уютната си обстановка. Затова тази машина мачка и осакатява, задържа развитието на производителните сили, унищожава излишъците от блага, от които зависи живота на някои хора, защото тя може да работи и да се налага само когато благата са в недостиг. При изобилие никой човек със здрав разсъдък не би й се подчинявал.

Затова здравият разсъдък на хората е подложен на отровното въздействие на реакционни идеологии, които по най-различен начин се опитват да деформират ценностната система на отделната личност и да развратят облика на обществените отношения.

Фашизмът и марксизмът проповядват идея за свръхценност на държавата. Очевидно е защо – за да се откажем от свободата и от стремежа да живеем според разбиранията си.

Национализмът и расизмът насаждат напълно лишено от научни аргументи чувство за превъзходство над други народи и раси. Очевидно е защо – за да не можем да се обединяваме, докато държавници и бизнесмени винаги намират начин да се споразумеят на наш гръб.
Религията в лицето на своите йерархични структури, църквите, е още по-безочлив начин да се потиска рационалната и критична мисъл. Всяка една от религиите има свой вариант на новозаветната повеля: “Подчинявай се на власт всякаква, на онзи свят ще ти се въздаде”. Ала свещенослужителите и благославяната от тях власт, въпреки призивите си, предпочита да си получи въздаянието приживе. И то пак за наша сметка.


***
ИЗХОДЪТ от петте кръга на този организиран ад и преминаването към петте принципа на истинския социален прогрес е осъществим чрез:
--- пряко действие (без апели към институции, по принципа “права не се дават, права се вземат”);
--- класова борба (не по “рецептата” на марксистите, не чрез унищожаване на представителите на дадена класа, а чрез ликвидиране на базата за разделение на класи – това е стратегията; тактиката е да се борим за социалните си права и интереси);
--- самоорганизация на трудовите хора (истински синдикати, не съглашатели с работодателите и властите; комунални сдружения, а не домсъвети по Закона за етажната собственост; свободни кооперации, а не регистрирани фирми и акционерни дружества, които сами да се превърнат в експлоататори);
--- самообразование в критичен рационален дух (“Робът се бори за свобода, свободният за съвършенство”);
--- социална революция (не завземане на властта, а нейната отмяна).

---------------------------------------------

(2) Безпроцентни частни пари

Маргрит Кеннеди. Деньги без процентов и инфляции.
Фридрих А. Хайек. ЧАСТНЫЕ ДЕНЬГИ.

Първата книга говори, че парите са привилегирована стока, която при престой "не се разваля", нито се "амортизира", както става с всички стоки, а дори натрупва проценти в банков влог.

Но и съответно се обезценява, когато паричната маса надвишава материалното производство. Парите са нещо повече от средство за размяна, те са и начин за ограбване на преките създатели на материални блага.

Втората посочена книга запитва: а дали монополът на държавата върху емисия на пари е единственият "верен път"? Не са ли всички финансови потресения, пораждащи и икономически кризи, следствие на намесата на правителствата на пазара с непазарни седства?

Функционирането на безпроцентните и "свободни" пари (синтеза от двете главни идеи в посочените горе източници) ще поясня със следния пример:

Написал съм книга. Искам да я издам. Да речем, че в мазето си имам модерна печатна машина и разполагам с нужните ми количества мастило и хартия. Имам и също така сравнително портативни книговезки апарати, така че цялата ми печатница е автоматизирана и мога да я управлявам от компютъра си, седейки на терасата на втория етаж.

Какво правя? Заедно с 5000 екземпляра от книгата си, печатам (върху по-специална хартия с по-специално мастило) емисия свои ЧАСТНИ

БЕЗПРОЦЕНТНИ пари.

Преди това съм обявил в библиофилски форум, че книгата ми е готова и я предлагам на цена от 10 условни единици (да ги наречем "хартийки"). Повечето мнения са положителни, цената допада на читателя. Затова си печатам 50 000 хартийки, пускам в междумрежов форум образец от това как изглеждат, колко броя банкноти ще има и с какъв номинал.

Да допуснем, че преди това анархомрежите имат общ договор, според който всяка частна валута от даден производител с номинал 1 х. е равностойна на 1 кило бял хляб.

(Което не изключва някоя фурна да си намали разходите така, че да предлага самуна хляб за 3/4 х., което само ще увеличи печалбата им заради търсенето и бързия стоков оборот)

От библиофорума имам информация, че около 3000 души декларират желание да се сдобият с тази моя книга, затова съм пуснал толкова бройки. От предишен свой опит зная, че е нормално този тираж да се изчерпи за една година. И затова слагам върху парите си СРОК НА ГОДНОСТ - че важат до определена дата.

След която дата те се превръщат наистина в обикновени хартийки. Евентуално, с колекционна стойност.

И така, аз правя стоката и парите, свързани с тази стока. Тоест, аз си я плащам сам на себе си.

Какво следва? Пращам тиража книги на склад, откъдето всеки може да я купи, а аз тръгвам да пазарувам с тези мои пари...
Магазинерът ме познава, знае, че не съм безизвестен, че романите ми се търсят, а значи може да има ДОВЕРИЕ на моите пари. И ми дава срещу тях продукти, ваучер за мобилния телефон, купони за плащане на тока (пак вид частни пари, пуснати от синдиката на местната електроцентрала), чувалче цимент и боя за обувки, да речем. Той вече знае, че с тия пари ще пазарувам цяла година. Доставчикът му не е читател, не ме познава, но има доверие на магазинера, затова взема моите "хартийки" с котката и оглозганата рибка. С тях пък си покрива горивото за камиона и други харчове, плащайки на хора, които имат на НЕГО доверие. Някои от тях може и да са чели книгите ми и биха могли да купят с моите хартийки новия роман, но това не е задължително - книжните складове приемат всякаква частна "валута"... на която имат доверие, или имат доверие на платеца. При съмнение може да поискат друга емисия - или да направят справка в базата данни на междумрежовия форум.

Ако стоката не отговаря на заявените качества (което за една книга е хлъзгаво понятие), издадените от производителя пари (които в същото време рекламират и самата стока) търпят спад на доверие. Тоест, оказват дисциплиниращо въздействие върху производителя (едноличник, завод, федерация на производители).

Курсът между всички валути е принципно 1:1, но хартийките с дефицит на доверие или губят напълно стойност (не се приемат), или с всеки партньор трябва да се договаряш за колко ще ги вземе. Сривът на една валута не води пряко до срив на останалите оборотни емисии.
Какво ще стане, ако проявя недобросъвестност (лакомия) и напечатам 100 000 х.?
Ами, пазарът веднага ще отчете тяхно обезценяване. Ще възникне подозрение за фалшиви банкноти. Мрежата за финансова защита (или инициативна група) ще попита чрез форума всеки потребител колко и какви пари от моите хартийки има... и тогава доверието към мен като производител ще падне ТРАЙНО, ще ми излезе ЛОШО ИМЕ.

Ако обаче обесценяването не се дължи на моята алчност, а наистина на дейност на фалшификатори, първо мрежите ще установят факта, че има фалшификация. Ще дебнат да докопат фалшива банкнота. Ще я изследват в мрежова криминологична лаборатория, ще установят характеристиките на хартията, мастилото, принтера. И, понеже някои стоки ще се продават с гаранционна карта - има нишка да се стигне до крадеца.

Хората не обичат да ги крадат. Друг път ще пиша за "правосъдието" в едно нархообщество, но сега само ще кажа, че злосторникът ще има интерес сам да свика съд над себе си, за да се опази от саморазправа...
Но залавянето на фалшификатора може и да не е приоритет. Важното е той да бъде спрян. Първо, самият факт, че е регистрирано такова деяние, ще стресне извършителя. Второ, аз мога да пусна много банкноти с нисък номинал и по-къс срок на валидност (и така ще направя парите си не всички наведнъж, а на няколко партиди до попълване на замислената от мен сума, покрита със заявената стока) - и тогава печалбата на крадеца е мижава, а инфлацията се забелязва по-бързо. Трето, при установена фалшификация, аз мога във форума да обявя емисията си за невалидна и да напечатам нова. След което, ядосан за причинените ми неудобства, заедно с други недоволни ще наема детектив от мрежите за противодействие (или специалист на свободна практика), който да издири злосторника.
Тежко му след като го спипаме... няма да го преследват органи или институции, които може и да са подкупни. Ще тръгне същинска хайка разярени производители и потребители, неограничена маса хора, заинтересовани в това да накажат демонстративно подобни прояви - за назидание. Именно защото нака ще бранят СВОИТЕ СИ интереси (и неволно - обществените).

Хубавото на тези частни пари е, че мога да огранича покупателната им способност чрез придаване им на селективност за размяна. Например като кажа, че не бих желал срещу тях да се продава алкохол и цигари, да речем. Или да се плаща на касапин.
Право на ползвателите е да се съобразят с това мое желание или да го пренебрегнат. Но дори част от хората да уважат моето пожелание, нежелани от мен стоки и услуги ще бъдат подложени на натиск. Така аз реално влияя върху неприемливи според моето мнение практики.

Но как се спестяват такива пари, след като ако ги сложа в мрежова касичка, трябва да им плащам за "домуване", вместо да стрижа от тях проценти? След като не е изгодно да ги задържам?

Ами - никак. От цялата "спечелена" сума надали ще похарча всичко. И остатъка ще ИНВЕСТИРАМ в нечие харесано от мен производство, в наука, в образование, в здравеопазване. Ще си взема 3Д-принтер. Ще купя стъклопластова къщичка. Ще финансирам учение на мрежите за противодействие за евакуация на голям град. Ще внеса своя лепта в провеждане на рок-фестивал. Тоест, ще поощрявам производство на стоки и услуги, разработване на технологии и провеждане на изследвания, които после ще ми ДЪЛЖАТ нещичко. Или ще се задоволя да се сдобия с оръдия за производство и собственост, която ще ми носи доходи, когато реша да се "пенсионирам". От 1000 места, където съм инвестирал, 50 да откликнат на жеста ми, че съм ги подкрепил преди години - нямам грижи. И може би дори ще си спестя труда да изпиша "неблагодарниците" в Позорния списък на междумрежовите форуми, като по този начин торпедирам общественото доверие в тях. А може и да не поискам да им простя.

Хак да им е.

Кое обаче е най-симпатичното в целия проект за безпроцентни и свободни частни пари? Това, че не е необходимо да си правиш сам "хартийките" - можеш да ги поръчаш на синдикат печатари, на мрежа, на федерация... дори на мен - и без това не правя всеки месец нова книга. Ще се разберем колко от напечатаната емисия да задържа като възнаграждение (за печата и за дизайна, ако поръчителят не му се занимава с рисуване). И пак - ако злоупотребя и си нащракам за мен повече "чужди пари", рискувам това да се разбере. Да излезе наяве. Колкото и да съм долен и меркантилен тип, здравият разум ще надделее и ще ме накара да се държа прилично.
Хубавото е и това, че човек изобщо може да не прави свои пари, тогава ще ползва "чужди", на които има доверие (тоест, ще се присъедини към вече съществуващ свободен договор за признаване на тази или онази "валута").

А още по-хубавото е, че не е необходимо да чакаме безвластната алтернатива за пост-капиталистическо развитие да победи нейде по света и из останалата Вселена. Ако от даден момент разполагаме с инициатива и самоорганизация, ако имаме анархомрежи, при това още в РАМКИТЕ на държавата (тоест възникват елементи на паралелно безвластническо общество), които мрежи са в състояние да образуват контури на производство и потребление, тогава тези "хартийки" може да се пуснат в обращение вътре в мрежите, като не е изключено да ги признават и в периферията на мрежите (хора, фирми, предприятия, кооперации от "легалното" общество, които съчувстват на каузата и взаимодействат с ПБО)...

Тоест, започва настъпление на мрежите срещу държавата и по финансовия фронт - със своя алтернатива на идеята за пари.

Не е ли това РЕВОЛЮЦИЯ?