Възможност в разпада: хоризонтът на пост-апокалиптичното (Джоузеф Тод)

Какво ще се случи когато държавата се разпадне? Ще изпадне ли обществото в беззаконие или можем да грабнем възможността, за да развием човешкия си потенциал?

(На снимката: сцена от антиутопичния филм „Децата на хората“, 2006 г.)

Американският литературен критик и марксистки политически теоретик Фредерик Джеймсън забележително коментира, че е по-лесно да си представим края на света, отколкото края на капитализма. Това, което не особено често взимаме предвид, е как капитализмът влияе на представата ни за края на света.

Хоризонтът на пост-апокалиптичното е обикновено безперспективен: изолирани индивиди, влачещи се през пустините, преживяващи чрез насилие, коварно и взаимно недоверие. Човешката раса, без принудителните машинации на държавата, пропада към брутално варварство, където всяка връзка е прагматична, рационално премерена и базирана единствено на собствения интерес.

Нашето културно производство трепти с усещането за „злото анархично“. Вземете който и да е пост-апокалиптичен или футуристичен филм антиутопия от последните няколко десетилетия и ще сте сигурни в намирането на диалог, обясняващ дегенерацията на човешкия дух или сцена, илюстрираща невъзможността за сътрудничество.

Концентрационният лагер в Деца на хората е мизерен и заплашителен. Пазарът в Зеленият сойлент е свиреп. Пътят, Книгата на Елай, романът на Харлан Елисън Момче и неговото куче – всички се основават на едновремения колапс на цивилизацията и възхода на злото анархично. На идеята, че държавата може да бъде премахната единствено от апокалиптичен акт, и че липсата ѝ винаги дава път на нечестиво гангстерско управление и брутално насилие.

Когато държавата се разпада

Трябва да поставим под съмнение верността на този наратив. Дали колапсът задължително води до нещастие? Дали държавата може да бъде премахната от апокалиптично събитие? Дали изборът между апокалипсис и йерархия не е фалшив?

Трябва да си зададем тези въпроси, защото това схващане за края на света легитимира сегашния социален ред. Капитализмът, при всичката си жестокост, се превръща в неизбежно отражение на варварската природа на човек. Държавата и упротребата ѝ на сила са оправдани с това, че те ни укротяват, внушават ни да се противопоставяме на егоистичните си инстинкти. Злото се превръща в характеристика на лишения от окови индивид, свободен от общество и законови последици.

Наистина, ужасите от Ислямска държава (ИД) са разтръбявани бурно от западната преса, именно защото се вписват в наратива: че без закон, ред и държава, ние изпадаме в ярост и агресия. Че капитализмът, колкото и да е нечестен, не е толкова лош, колкото могат да бъдат нещата. Този предизвикан от страх консерватизъм е единствената смислена политическа ориентация.

Въпреки това, ако отпътуваме няколкостотин мили на север от там, където ИД разрушават ценени културни артефакти и обезглавяват чуждестранни журналисти и доставящи помощ работници, се озоваваме в Рожава, автономният регион на Северна Сирия. Прославени с тяхната героична, смесено-полова защита на Кобане, населението на Рожава, които са в мнозинството си кюрди, но включват и християни, араби и язиди, са постигнали това, което мнозина биха счели за невъзможно: социална революция базирана на феминизъм, екология и демокрация отдолу нагоре в сърцето на Близкия Изток.

В Рожава отстъпването на държавните сили поне не донесе бруталност и беззаконие, а вместо това отвори място за процъфтяването на човешкия потенциал. Регионът е ръководен от мрежа от квартални събрания, които решават когато могат чрез консенсус. Работните места са превърнати в кооперативи. Създадени са академии с цел да се образоват всички по един разширен и практичен път, преобръщайки експертизацията на работата от режима на Асад.

Женското освобождение е в сърцето на революцията, с полово-балансирана съ-ръководеща система за всяка позиция на авторитет и изцяло женски събрания, които имат право на вето по въпроси, засягащи жени. Дори правосъдието се упражнява по консенсусен, кооперативен начин, с общностно-ориентирани съдилища, които събират жертвата, обвиняемия и техните семейства, за да се постигне съгласие за подходящите мерки за разрешаване на конфликта.

Всичко това се случва в регион, който западните медии често показват като брутален, варварски и назадничав. Всичко това е възможно, защото отстъпващата държава отвори пътя на кюрдското движение за освобождение да поеме нещата в свои ръце. След десетилетия от неуморна местна организация, движението започна да гради демократична автономия.

Когато полицията отстъпи

На запад подобен феномен може да наблюдаваме, когато принуделните сили, с които най-често влизаме в контакт – по-скоро полицията, отколкото армията – отстъпват. Вместо саморазправи, обири и грабежи, всъщност виждаме точно обратното. Само погледнете към скорошната стачка на полицията в Ню Йорк. Като отмъщение за анти-полицейските коментари на кмета Де Блазио след убийството на Ерик Гарнър, мнозинството от полицаите наложиха неофициално забяване на прокарването на ред, като задържанията за дребни престъпление паднаха почти до нула и общия брой арести – с 55%.

Въпреки това, противно на всяващите страх истории за хаос и беззаконие, гърмящи от десните медии, размерът на престъпленията всъщност спадна. Това не само фатално подкопава контролната теория за счупения прозорец, според която тежките наказания за дребни престъпления ще намалят сериозните престъпления; това напълно се противопоставя на идеята, че единственото, стоящо между индивида и злото е принудителната сила.

В подобен дух наблюдаваме едно пространствено (вместо времево) отстъпление на полицията в атинския квартал Екзархия. Зона, основно населена от анархисти, активисти и студенти, които успяват, след десетилетия на буйни сблъсъци с полицията, да установят това, което анархисткия географ Антонис Врадис описва като „пространствен договор“, според който полицията мълчаливо се съгласява да не нахлува в зоната с надеждата, че анархисткия ѝ характер няма да се разпространи в остатъка от Атина. Въпреки повишената продажба на наркотици (до голяма степен поради нарочна стратегия от държавата да струпа пристрастените в квартала), това не е дори близо до крайната точна на разпад, която мнозина инстинктивно очакват. Всъщност е точно обратното.

Екзархия е не само плодотворна почва за солидарност и взаимопомощ, с процъфтяваща арена от кооперативи, окупирани социални центрове, движени от доброволци медицински съоръжения, регенерирани общностни паркове и активни квартални асамблеи; тя е еволюирала в една от най-безопасните зони в гръцката столица за жени и имигранти да ходят сами посред нощ. В последните няколко години капиталът сметна за достатъчно стабилно (и хип) да започне експериментално да променя зоната към облик за по-високи класи, с коктейл-барове и буржоазни ресторанти, избуяващи около окупираните кафенета на централния площад.

Подобни примери се противопоставят на предполагаемата роля на полицията. Те навеждат към факта, че полицията не съществува, за да държи лошата ни природа под контрол, а вместо това да защитава неравенството и частната собственост. Че тя е създадена не за да разрешава престъпления, а да контролира тълпи (например протестиращи). Че често безредието не е резултат от оставянето на хората на свобода, а от тяхното систематично културно и икономическо обезправяване от обществото. Или, както при бунтовете в Лондон през 2011 г. и скорошните такива в Балтимор, заради преследстване, дело на самата полиция.

Когато катастрофата удари

Разбира се, пълното падение на западното общество все още остава територия на фантастиката. Но ако днес можем да го наблюдаваме в един микрокосмос, то трябва да е когато природни бедствия покосяват градове ни, както Ребека Солнит отбеляза в книгата й AParadiseBuiltinHell. Ако погледнем към събитията от ураганите Катрина и Санди, отново откриваме това вярване в злото анархично и липсата му на връзка с реалността.

В опустошенията след Катрина, когато държавните сили бяха по-скоро липсващи от улиците на Ню Орлийнс, беше широко предполагано от медиите, че е избухнало беззаконие, като различни издания рисуваха един след друг доклади от изнасилвания, грабежи и насилие. Всъщност, като оставим на страна няколко дребни случки, огромното мнозинство от тези доклади се оказаха неверни.

Славой Жижек с право акцентира върху расистките оттенъци на репортажа, където бели журналисти от средната класа предполагат, че сведенията са верни, защото се предполага, че са дадени от бедни чернокожи, а всъщност журналистите се интересуват само от това, че историите ще направят изданието купувано от техните предимно бели читатели.

Същевременно нашето чувство за „злото анархично“ е преплетено с този расизъм: идеята, че ако човешките същества са освободени от обществени ограничения те със сигурност ще пропаднат до варварство. По-показателен (и по-слабо отразен) случай от обществено не-разпадане би бил ураганът Санди, където местни жители се обединиха под знака на Окупирай, за да приютят и нахранят онези, оставени на произвола от държавата. Тук е където намираме смислен пример за нашия вид в неговото естествено състояние: доброжелателен, кооперативен и щедър, когато е изправен пред бедата.

Следователно, излиза че прочитът ни на апокалиптичното върви задължително с песимистичния ни поглед върху човешката природа и света около нас. От времето на Хобс насам, цивилизацията и държавата са били спасителя ни от скотското, натурално царство; място, където отиваме на приключение, такова на риск и предизвикателство, което само по-неблагополучните от нас населяват.

И все пак, това чувство за един насилствен, конкурентен, око-за-око натурален свят, с който капитализмът и държавата легитимират съществуването си е отчасти заблуда. Всъщност, природата е на страната на сътрудничеството – както между животни, между видове и в екосистемата като цяло.

Признаване на кооперативната ни природа

Пьотр Кропоткин, руският зоолог от 19 век, чийто труд упътва много от изследванията над сътрудничеството в еволюцията днес, твърди че природният живот, въпреки конкурентността си, е също така пълен с примери на сътрудничество, отбелязвайки как „общителността, социализацията е толкова природен закон, колкото и взаимната борба“.

И наистина, ние знаем че това е вярно. Защото какво е глутница от вълци, стадо риби, прайда на лъвовете или сбирка на носорози ако не упражнение в коопериране? Или колония от мравки, където женските работници жертват тяхната плодовитост, за да защитят тази на кралицата? Или невероятно синхронизираното движение на ято от скорци, единствено възможно ако всяка една птица е напълно зависима от нейния съсед за посоката?

Ако пък решим да погледнем себе си, намираме че не сме толкова егоистични и пресметливи, както идеолозите на късния капитализъм твърдят. Когато играем с децата си, правим любов с партньорите си, когато се грижим за старите си роднини или помагаме с местни общностни проекти – алчни ли сме, егоистични или индивидуалистични? Дали подобни действия са рационално калкулирани размени, където ние постоянно се придържаме към принципа на индивидуалната печалба?

Разбира се, че има сфери на живота, където се държим като такива – на работа или в бизнеса, например. Но не е никакво съвпадение, че и двете арени са доминирани от капитала и конструирани по начин, който систематично награждава грозните страни на споделената ни човешка култура.

Въпреки че елитът и неговите идеолози, най-вече Хърбърт Спенсър и социалните дарвинисти, игнорираха тази основна кооперативна страна, както на хората, така и на природата, тя се е превърнала в упора на модерната еволюционна биология. Можем да броим към нейните защитници водещите приматологисти Франс де Ваал, Джесика Флак, Лий Дугаткин и еволюционният биолог Робърт Тривърс. Трудовете на последния върху реципрочния алтруизъм всъщност формират основата за голяма част от Егоистичния ген на Докинс – книга, за която дори самият автор твърди, че също толкова за сътрудничеството, колкото за егоизма.

Сграбчване на възможността

Остояването на оптимистичен или поне отстъпчив поглед върху човешката природа е основно за радикалния активист. То не само смекчава инстинктивната нервност към промяна, която мнозина чувстват, но и подкопава оправдаването на капитализма – чувството, че сегашната система е просто прагматичен отблясък на човешката природа и начина, по който стоят нещата.

Често забравяме, че огромното мнозинство от хора знаят в червата си, че светът е нечестен; че малцина имат твърде много и мнозина – твърде малко. Пречката пред тях да действат е по-рядко липса на знание и почти винаги липса на надежда. Чувството че капитализмът, неравенството и несправедливостта са неизбежни. Идеята, че е наивно да се бориш за по-добър свят и че ако системата е пред колапс, ще се издигне още по-голяма тирания– тази на освободения индивид.

И тук трябва да отидем по-далеч. Не само трябва да спорим, че човешките същества имат капацитета за добро и зло и че природният свят не е винаги жесток и коварен, но трябва да изтъкнем, че тъмните страни на нашата природа често са освободени не когато социалният ред се разпадне, но в точно обратната ситуация: когато редът и йерархията са най-ревностно поддържани.

Помислете за нацистките бюрократи, които дърпат лостовете в газовите камери на Аушвиц, тестовите субекти в Йейл, които си мислят че убиват с електрически ток индивиди, доброволците в експеримента в станфордския затвор, които се превръщат в авторитарни затворнически пазачи, или също така войниците, които убиват пакистански деца, използвайки безпилотни дрони и джойстици за Xbox. Както виждаме, злото често е резултат не от оставянето на индивидите в природно състояние, в което те да взимат решения и да поемат отговорност, а от напълно противоположното: когато те са зъбци в машина, подчинени на авторитет и освободени от всякаква лична отговорност.

Това разбира се не означава, че трябва просто да чакаме капиталистическата държава да рухне и да очакваме утопията да избуи спонтанно от праха ѝ. Ние можем само да вкореним кооперативните, съпричастни и емпатични части на природата ни като водещи ценности в обществото, ако се борим срещу онези, които целят да експлоатират и систематизират по-циничните ни способности. Капиталистите, които биха ни изправили едни срещу други чрез изграждането на пазара на труда. Религиозните идеолози, които ни карат да обезглавяваме, изнасилваме и убиваме за облекчаване на екзистенциалната ни тревога. Империалистите, които насърчават същите действия в услуга на аморфен комплект от национални ценности, случайно поставени при раждане. Или фашистите, които биха видяли загърбването на индивида и институционализацията на колективното насилие в помощ на ред, стабилност и единство.

Има възможности в разпада. Но ако гледаме към едновременния възход на ИД и Рожава във вакуума на сирийската гражданска война или този на гръцкото движение за социална солидарност и неонацистите от Златна Зора по време на разпада на гръцката социална държава, виждаме че няма гаранция в чия полза ще бъде това. Заради което, когато възможността се появи, ние трябва да сме готови да я използваме.

Джоузеф Тод е писател и активист, който е публикуван в The Baffler, Salon, CounterFire и други. За повече негови статии, посетете уебсайта му.

Превод: Колектив "Живот след капитализма"