Организиране за радикална промяна отвъд изборните урни (Бен Рейнълдс)

Историята показва, че най-добрата ни надежда за радикална социална промяна се крие не в сферата на електоралната политика, а в изграждането на народна власт отдолу.

Колективът "Без алтернатива" наскоро публикува отговор на критиката ми на социалистическата подкрепа за президентската кампания на Бърни Сандърс. "Без алтернатива" твърди, че Демократическата партия е "арена на борба", която може да бъде окупирана, както всякo обикновено обществено пространство. Те смятат, че в политиката трябва да се постига баланс между принципите и практиката, което означава, че ние трябва просто да игнорираме по-консервативните политически позиции на Сандърс. Най-важното е, те твърдят, че можем да разширим силата на социалните движения като "Окупирай" и "Black Lives Matter" чрез "окупиране" на политическите институции като Демократическата партия.

Мисля, че несъгласието, изказано от "Без алтернатива", произтича главно от неразбирането на моя аргумент. Моята критика на участието в кампанията на Сандърс не е само въпрос на принципи. Тя се основава на въпроса за стратегията. Аз твърдя, че историческият опит показва, че опитите да се увеличи силата на лявото като се участва в Демократическата партия, винаги се провалят. Нещо повече, аз твърдя, че трябва да използваме времето и енергията си като прилагаме стратегии, които действително изграждат народна овластеност, а не да възлагаме надеждите си на двупартийната избирателна система.

Уроците на историята

Както Ланс Селфа написа, историята на американските прогресивни движения, опитващи се да маневрират в рамките на Демократическата партия, е дълга. Призивът за "окупиране на партията" се повтаря най-малко четири пъти в последния половин век и всеки опит да се направи това завършва с неуспех. През 1968 г. хиляди антивоенни активисти отиват да "почистят за Джийн", подкрепяйки Юджийн МакКарти в първичните президентски избори поради позицията си срещу войната във Виетнам. Въпреки широко разпространената народна подкрепа за прогресивни демократи като МакКарти, Робърт Кенеди и Джордж Макгавърн, партийните лидери избират про-военния Хубърт Хъмфри, а полицията атакува протестиращите в Чикаго.

През 1984 г. Джеси Джексън тръгва от Демократическата партия на президентските първични избори, представяйки се за лидер на възникващата "Коалиция на дъгата". Кампанията на Джаксън печели значителна част от първичния вот, но Джаксън завършва с подкрепа за Уолтър Мондейл без да извлече нито една отстъпка [от позициите а Мондейл – бел.ред.]. Когато някои левичари предлагат скъсване с DNC и формирането на алтернативна трета партия, Джексън отговоря, че "Ние сме инвестирали твърде много в Демократическата партия. Когато имате пари в банката, вие не бягате от тях".

През 1988 г. кампанията на Джексън се потопи още повече в мейнстрийма, печелейки редица ключови делегати и подкрепа от богати донори. И все пак, Майкъл Дукакис печели лесно номинацията на партията с помощта на повече от 600 "суперделегата" - високопоставени партийни служители, които могат да гласуват за кандидата, който харесват. Джаксън дава подкрепата си за мейнстрийм партийния кандидат без да получи в отговор каквито и да е отстъпки. Отново, левите привърженици на "бунта" в Демократическата партия се оказват блокирани, пропилявайки години на усилия в кампания, от която на практика няма полза.

Съвсем наскоро кампанията на Денис Кусинич през 2004 г. привлече подкрепата на Зелената партия и други леви. Кампанията на Кусинич никога не постигна масовата подкрепа на предишните кампании, но неговите изявления предоставят възможно най-добрия прозорец в стратегическата функция на левите кандидати-демократи.

През 2003 г. Кусинич посочва, че "Демократическата партия е създала трети партии чрез придвижването си към центъра. Това, което се опитвам да направя, е да се върна към по-общата рамка, така че всеки, който се чувства отхвърлен, да може да се върне чрез моята кандидатура". Казано по-просто, функция на Кусинич беше да привлече недоволните прогресивни и леви обратно към една партия, която бе прекарала последните тридесет години, управлявана от неолибералното дясно.

Нито една от кампаниите, описани по-горе, не създава трайни ползи за лявото или за американската работническа класа. Вместо това, те насочват таланта на дългогодишните организатори и енергичните млади доброволци в институционална безизходица. В най-добрия случай тези активисти не постигат нищо. В най-лошия, техният дух и ентусиазъм биват манипулирани в полза на една партия, която винаги е преследвала империалистически и капиталистически дневен ред.

Има една ключова разлика между кампанията на Сандърс и тази на предишните първични претенденти: Сандърс открито заявява, че е социалист. Както вече бе отбелязано, това е знак за голяма промяна в американското общество. "Социализмът" няма вече шоковия ефект на Студената война и неясно дефинираната идеята за социализма вече навлиза в политическия пейзаж. Важен въпрос, обаче, е как лявото е успява да определи съдържанието на социализма. Ако социализмът означава просто осъществяване на социалдемократически политики, като универсално здравеопазване и публични средства за обучение в колеж, то Джеси Джаксън и Денис Кусинич бяха социалистически бунтовници години преди кампанията на Сандърс.

Ключовият въпрос, тогава, е дали тази символична разлика си струва за радикалите достатъчно, че да прекарват времето си в агитация за Сандърс. Отново, това не е само въпрос на принципи, това е въпрос на стратегия. Демократическата партия е мощна институция, която е проектирана да избягва народен контрол. Тя е подкрепяна и финансирана от някои от най-богатите и най-влиятелни хора в света, които никога не са позволявали бунтовник-претендент да сложи траен отпечатък във вътрешната политика на партията. Като цяло, парламентарната система е проектирана да изолира политическата власт от тези, които са пряко засегнати и я оставя в ръцете на няколко представители.

Нашият потенциал за успех в тези институции е структурно ограничен. Техните вътрешна логическа и властова динамики са структурирани, за да се ограничи участието и приноса на обикновените хора колкото е възможно повече. Дори ако самопровъзгласилите се социалисти заемат високи постове, техният капацитет да създадат промяна все пак ще произтича от факта, че по-малко от хиляда души са упълномощени да определят политиката на държава с население от триста милиона души. Това е точно обратното на народната власт.

Ако трябва да се използва груба метафора, ние не се опитваме да изберем по-прогресивен цар. Ние се опитваме да премахнем монархията.

Алтернативна стратегия

Трябва да се поучим от историческите успехи и неуспехи на левицата, ако искаме да създадем радикална промяна. Радикалната левица е най-силна като масово движение и най-слаба, когато се опитва да се пазари с институционалните власти. Когато казвам "масово грасруутс движение", аз не се позовавам само и единствено на протестните движения или уличните демонстрации. По мое мнение, много левичари могат само да спечелят ако протестират по-малко и свършат повече работа ден за ден в техните общности.

Тази работа ден за ден е това, което имаме предвид, когато казваме "изграждане на власт". Като радикални леви, нашата цел е да се увеличи властта на хората да контролират собствените си съдби. Вместо да изпращаме петиции до властта да разреши проблемите ни и да протестираме, когато те неизбежно откажат, ние работим за директно решаване на собствените ни проблеми. Това може да означава създаване на селскостопански кооперации и обществени градини, за да се храним, създаване на групи за дебати, които да решават как съседите могат да заемат мястото на полицията, работещи безплатни здравни клиники или формиране на съюзи на наемателите, които да се борят с урбанизацията и джентрифизирането и растящите наеми.

Със собственото ни самоорганизиране, ние изграждаме своя власт, която да се противопоставя на капитализма и се бори за по-добро бъдеще. От голямо значение е да задържим властта в общностите, вместо да я отстъпваме на партийните бюрокрации и държавата.

Тези прагматични "програми за оцеляване" са първите градивни елементи в една много по-голяма борба. Докато се борим, създаваме съюзи и коалиции с други кампании и социални групи. Образуваме местни органи - събрания и съвети, - където обсъждаме проблемите си, определяме и преследваме решения.

Докато тези градивни елементи растат и се справят с все по-голям кръг от проблеми, те формират контравласт на установените институции. След това, тези съвети образуват мрежа, увеличавайки силата си в борбата на всеки един, като запазват демократичната си природа. При използването на този вид организация, ние не изграждаме просто стълб за изборна длъжност. Вместо това създаваме изцяло нова форма на политика, поставена в центъра на пряка народна власт.

Движенията, които са използвали тази стратегия, са постигали осезаеми успехи. Всички големи съвременни революции са зависели от организираната сила на работещите хора. Парижките секции, руските съвети и испанските общини са били в състояние да променят радикално своите общества поради огромната сила на народните политически органи. В нашата епоха, движенията на сапатистите и кюрдите разшириха тази стратегия, печелейки фактически контрол над значителни райони.

Семената на тази двойна властова стратегия вече съществуват в САЩ. Радикалните организации, като кооперация Джаксън, работят за изграждане на икономика на солидарността и народни организационни структури.

Подобно на Черните пантери преди тях, тези групи разбират, че можете да създадете революция, само когато работническата класа се организира и повярва в своята способност да промени света. Това е трудна работа, която изисква извънредно търпение и знам, че някои могат да намерят установените канали като електоралната политика за по-привлекателни, но трябва да разберем, че изграждането на революция изисква истински, дългосрочен ангажимент.

Разбирам също, че при нас в ляво има напълно различни визии за бъдещето и за социалната промяна. Дебатът за кампанията на Сандърс обхваща широк спектър, който включва анархисти и леви комунисти, ленинисти, демократични социалисти и социалдемократи. Но дори и социалдемократите трябва да разберат, че е много по-вероятно да постигнат прогресивни реформи, когато са подкрепени от мощни местни радикални движения. "Новият курс" [на Рузвелт - бел.ред.] е приет в среда, където радикалните организации са били сериозна заплаха за капиталистическата система. Всяка днешна реформа ще изисква подобно ниво на масова, грасруутс агитация, като се има предвид огромната мощ на установените властови интереси.

Има причина все още да обсъждаме "Коалицията на дъгата" на Черните пантери, докато сравнително малко помнят кампанията на Джеси Джексън, която имаше същото име. Пантерите са имали революционна програма, която се фокусира върху изграждането на власт отдолу. Тази програма е истинска заплаха за статуквото, защото иска да даде на обикновените хора инструментите за контрол над тяхното политическо и икономическо бъдеще. Ние можем да надградим това, но трябва да използваме енергията си разумно и да започнем работа сега.

Обещанието на движението "Окупирай" беше в духа на радикалната демокрация и отказа да се ангажира с институционалните власти по техните правила. Като всяко социално движение, то утихна, когато достигна границите, създадени от неговата форма и практики. В резултат на "Окупирай" и "Black Lives Matter" американската левица е изправена пред дилема: Ще се оттеглим ли в сферата на електоралната политика или ще се придвижим от протест към революционно организиране? Ще приемем ли условията, предлагани ни от статуквото или ще тласнем политическите граници на възможното?

Смятам, че трябва да сме безстрашни, и че трябва да се избере най-трудният, но необходим път.

Превод от английски: Светлин Тачев