Отвъд парламентаризма, отвъд партиите? (Петър Пиперков)

Господстващият политически модел в началото на 21 век е конституционно-плуралистичният. Той датира от 17 век и практически е отбелязал малко развитие от Френската революция до наши дни. Кои са неговите характеристики? Работи ли и за кого? Може ли той да бъде средство за постигане на качествена промяна в света? Можем ли чрез него да премахнем цялата нищета и експлоатация? Какви са неговите недъзи и могат ли да бъдат реформирани? Какви алтернативи стоят пред нас?

Отговорите на тези въпроси са особено важни днес, дни преди парламентарните избори в България през 2009, а още повече в условията на глобална криза. Можем ли да променим обществото към по-добро чрез избори, парламент, партии?

Отвъд парламентаризма и представителната демокрация

Политическите системи на съвременните "демокрации" се срещат в различни разновидности (парламентарни, президентски и полупрезидентски републики и монархии), но всички те имат определен набор от основни характеристики:

1. те са представителни демокрации
2. има институционално разделение на властите
3. съществува плурализъм – повече от една партия, като конкуренцията и борбата за власт се осъществяват чрез избори
4. управлението се основава на принципа на мнозинството
5. съществува свобода на словото.

Нека разгледаме последователно основните характеристики...

Представителната демокрация означава, че народът избира чрез избори кой да управлява. Хората не решават сами бъдещето си, а делегират това право на представители, които да го правят вместо тях. Единственото право за определяне на бъдещето си, хората имат веднъж на няколко години чрез гласуване за една или друга партия. Контролът върху управлението може да бъде осъществен или чрез избори, или евентуално чрез т. нар. "групи за натиск" (лобисти, НПО, различни обществени групи).

Една от основните фигури във философията на политологията след Френската революция, Жан-Жак Русо, смята, че народното представителство не е приемливо, тъй като суверенът е неделим и неотчуждаем: суверенът като упражняване на общата воля може да се представлява само от себе си и следователно в момента, когато народът делегира свои права на представители, той вече не е свободен. Суверенният народ (или както Русо го нарича на кратко – суверенът) не може да делегира на представители властта да градят закони вместо него. А закон може да бъде само този акт, който е одобрен от народа.

В отговор на подобни критики защитниците на парламентаризма и представителната демокрация заявяват, че всъщност властта принадлежи на народа. Според Николай Бердяев обаче държавната власт никога не е принадлежала и по принцип не може да принадлежи на хората, тъй като нейната природа е йерархична. В действителност в най-"демократичните" републики управлява не мнозинството, а малцинството – банкери, партийни лидери (водачи), вестникари. Народният суверенитет е само мит, вълна на народна стихия.

Гаетано Моска прави следното наблюдение: "когато казваме, че гласоподавателите "избират" своите представители, ние използваме много неточен език... по-вярно е да се каже, че техните приятели са ги избрали. В изборите тези, които имат волята, материалите и моралните средства да я наложат върху останалите, взимат водачеството над другите и ги командват". Ако индивидуалните гласове се разпръснат съвсем свободно, шанс за избиране почти няма. Затова изборът се ограничава върху малцина, които имат шансове да успеят. А тези, които имат шансове, са поддържани от групи, комитети, партии, бизнес интереси, т.е. от организирано малцинство. Освен това самият дневен ред, въпросите на изборната кампания внимателно са ограничени да не подриват престижа на кандидатите. Огромното мнозинство от избиратели са пасивни и упражняват ограничено право да изберат между вече готови кандидати. Изобщо както изборите, така и парламентът само привидно са демократични, в полза на мнозинството. Тяхната истинска роля е да подбират, излъчват и тренират политическия елит.

А може ли този трениран, професионален политически елит да бъде отговорен пред своите гласоподаватели? В парламентарната теория и практика има два вида мандат на депутатите. Първият е наричан "свободен мандат", при който "народният представител" е независим от поръченията на своите избиратели и в парламента действа по собствена съвест и убеждения (ако има такива разбира се). Другият вид мандат е императивният (задължителният), който предполага отговорност на депутата пред неговите избиратели и пред целия народ. Избирателите имат право да го отзовават по всяко време, ако той не изразява техните интереси и не се съобразява с техните изисквания. Този втори тип мандат не е характерен за представителната демокрация, а по-скоро за пряката такава, каквато обаче съвременната политическа система не е. В България депутатите са със свободен мандат - както пише в чл. 67(1) от конституцията ни "Обвързването със задължителен мандат е недействително", т.е. те не са отговорни пред никого. В действителност обаче депутатите са отговорни пред своята партия, от която могат да бъдат изключени от партията, да бъдат изключени от фракцията в парламента, санкционирани или наказани по друг начин. Реално народните представители не представляват народа, те представляват интересите вътре в партията, нейните различни фракции, икономически кръгове и други.

Следователно и представителната демокрация не представлява хората, а сама себе си. Най-основната характеристика на съвременната политическа система се оказва мит.

Митове ли са и другите характеристики?

Нека погледнем разделението на властите. Институционалното разделение на властите предполага законодателната, изпълнителната и съдебната власт да са независими една от друга и да се контролират взаимо, като нито една от тях не може да има превес и да се сдобие с огромна власт. В съвременните "демокрации" изпълнителната власт е съсредоточена в правителството, законодателната – в парламента, а съдебната – в съдебната система.

Има ли разделение на властите наистина?

Още през 18 век Монтескьо (едни от основните поддръжници на конституционно-плуралистичните системи) заявява, че ако изпълнителната власт е възложена на лица от законодателното тяло, то свободата би изчезнала, защото едни и същи хора биха станали титуляри на два вида власт. В действителност такава е и ситуацията днес – спечелилата изборите политическа партия (сама или в коалиция) формира правителство от своите редици, като по този начин тя контролира както законодателната, така и изпълнителната власт. Според Монтескьо законодателното събрание дори не бива да заседава постоянно, защото в такъв случай изпълнителната власт ще бъде заета само със защита на своето "изпълнително право". Що се отнася до съдебната, там в редица съдилища разпределението на броя на съдиите се осъществява между парламент, президент и изпълнителна власт (например Висшия конституционен съд). И още нещо – кой назначава главния прокурор? В такъв случай съдебната власт не може да бъде независима и се оказва, че разделение на властите не съществува на практика. Ако една партия спечели изборите с мнозинство (което се случва винаги в двупартийни системи и по-рядко в многопартийни, където в повечето случай се формират коалиции), то тя ще има почти неограничена власт и демокрацията реално не съществува.

Разделението на властите не просто не съществува на практика, в условията на представителна демокрация и парламентаризъм, то е невъзможно.

Още повече при системи, когато представителството се създава въз основа на парламентарно мнозинство, членовете на това мнозинство вече престават да бъдат независими депутати, които противостоят на правителството. Те с всички сили го подкрепят, за да се задържи на власт (а следователно и те). Т.е. законодателят се подчинява на изпълнителната власт с оглед да запази собствената си позиция. Втората характеристика е и втория разбулен мит...

Третата характеристика на представителната демокрация ще бъде разгледана малко по-късно, но тук може да се отбележат няколко основни момента. Първо, най-важната функция на политическите партии е участието в конкуренцията и борбата за спечелване на властта и за нейното упражняване. Партиите се състезават помежду си в борбата за гласовете на избирателите, като представят своите програми и същевременно се борят срещу останалите парии, критикувайки техните програми. Тук се появява още един парадокс и недъг на парламентаризма и представителната демокрация. Всеки метод на предизборна борба изисква от кандидата определени качества, а за държавно ръководство се изискват съвършено други качества, които нямат нищо общо с първите. Човек рядко притежава и едните, и другите . Нещо повече, вторите биха му пречили в предизборното състезание. Но критиката отива и по-далеч: парламентаризмът създава разделение на труда между относително малък брой професионални политици и тези, които политиците представляват. Представителството става професия, създава се съсловие на професионални политици, за които политиката става занаят и източник на доходи. С оглед да си осигурят тези доходи и да останат на власт (или в парламента като цяло) представителите лавират в различни парламентарни комбинации и често пренебрегват волята на народа. Един малък пример – известен брой лидери на Християн-демократическата партия в Италия повече от 20 години непрекъснато са заемали някакъв министерски пост.

Четвъртата характеристика на парламентаризма и представителната демокрация е в пряка връзка с третата. Съществуват различни партийни системи – едно-, дву- и многопартийни с различни разновидности. Всички те обаче се основават на принципа, че спечелилата най-много гласове партия, т.е. тази с мнозинство (дори и да е една, тя пак има мнозинство) ще управлява (сама или в коалиция) – ще има мнозинство в парламента и ще състави правителство. Еднопартийната система, която се основава на диктатура няма да бъде разгледана. Действително ли обаче при дву- и многопартийни системи спечелилата партия има мнозинство? Живеем в т.нар. "криза на политическото представителство". Днес голяма част от гражданите не са представени в избирателния процес, да не говорим за управлението. Близо половината от избирателите в утвърдени конституционно-плуралистични представителни демокрации като САЩ и Швейцария не участват в изборите, не гласуват. Още по-малък е процентът на гласувалите в България. Ако направим просто изчисление, ще видим, че ако някоя партия спечели 40% (такъв висок процент рядко се получава) от гласовете, когато са гласували 60% (повече, отколкото обичайно гласуват в България), то тя реално представлява 24% от населението. Можем ли да говорим тогава за управление на мнозинството?

От друга страна на хората често не им е дадена възможност да участват в управлението – съществува избирателен имуществен ценз. Например бившият вицепрезидент Куейн отпадна от листта на Републиканската партия в САЩ, тъй като не е успял да събере ценза от 20 милиона долара, необходими, за да се кандидатира отново за същия пост. Според френският политолог Ален Турен "избирателите не се чувстват представени; те изразяват това, като разобличават една политическа класа, която няма друга цел освен собствената си власт, а понякога дори и личното обогатяване на своите членове". Редица политолози смятат, че съвременната държава в модерните индустриални общества се придвижва към корпоративно правителство, защото расте силата на определени групи от бизнеса и търговските организации, основно транснационалните компании. Много автори (редица от които далеч не са със социални идеи) смятат, че парламентът все повече се превръща във фасада, зад която стоят различни бизнес-кръгове. За съжаление това не е само теория... Т.е. както беше посочено по-горе не управлява мнозинството, нито реално, нито формално. Следователно и четвъртият принцип на парламентаризма е просто един мит.

И още нещо, според Юрген Хабермас например парламентът се е превърнал от диспутно и законодателно тяло в демонстративно такова. Пред широката публичност (особено при преки предавания по радиото и телевизията) самите дебати са стилизирани като шоу.

Нека сега обърнем поглед от парламента към правителството. Изразява ли поне то волята на мнозинството?

В доклад на Римския клуб от 1991 година се посочват едни от най-сериозните недостатъци на правителствата като изпълнителна власт:

1. Правителствата се занимават повече с краткосрочни задачи, от които (по-често те) имат полза днес, и рядко обръщат внимание на факти и явления, които ще имат влияние утре. В следствие на това проблемите се натрупват, усложняват и правителствата работят все повече в условията на перманентна криза.
2. Правителствата са организирани на "секторен" принцип, като всеки министър държи своя сектор и своето мнение, симптомите се разглеждат изолирано и се предлагат статични решения. Тази организация на правителствата не е в състояние да види проблемите комплексно и да приложи съответни решения.
3. При разпределението на ресурсите много министри с влияние и личен чар отделят за себе си повече, като по този начин създават дисбаланси и всъщност ресурсите се разпределят не в зависимост от нуждата, а според влиянието на тази или онази фигура.
4. Правителствата реагират на предизвикателства, като се опитват да въвеждат контрол над други ведомства (или да създават нови такива) и по този начин създават най-различни допълнителни проблеми.

Всъщност правителството не е орган, избиран директно от хората, той е избиран от парламента. То е отговорно (почти винаги чисто формално) и пред него (парламента), т.е. реално пред никого, защото именно мнозинството в парламента е формирало правителство. Отново стигаме до познатата ситуация – правителството не изразява волята на народа, а само на съответната партия/партии, която/които го съставят. Това не просто е реалното състояние на нещата, това е институционализирания механизъм в представителната демокрация.

Нека сега се обърнем към последната характеристика на представителната демокрация – свободата на словото. То основно се изразява чрез свободата на медиите и възможността за формиране и действие на "групите за натиск”.

Свободата на словото изисква независими от властта медии, които не са контролирани от нея и изразяват свободно мненията на различни групи в обществото. Тук обаче има различни слоеве на независимост. Първият е политическият. Това означава медиите да не са контролирани от определена партия или коалиция. Що се отнася до публичните/държавните такива, то те почти винаги са контролирани по една или друга форма от управляващи елит – чрез назначаване на изпълнителни директори, определяне на програмна схема, допустими/недопустими теми и позиции. За частните медии по презумпция се приема, че са независими от политическата власт. Вторият слой обаче почти винаги е много по-важен, това е икономическия. Определени икономически кръгове притежават различни медии или упражняват голям контрол над тях (посредством финансиране например). Приближени на дадени партии бизнесмени купуват радиа, телевизии, вестници и списания, докато същевременно те имат свои лобисти в партиите или директно участват в някоя партия. В този ред на мисли определени елити упражняват контрол над медии и вземат участие във политическата власт, благодарение на икономическата такава, която притежават. Следователно медиите не могат да бъдат истински независими, докато са собственост на определени бизнесмени или получават финансирания (под формата на реклами и други) от тях.

Докладът на "Репортери без граници" относно свободата на пресата в България за 2008 година достатъчно ясно показва и доказва по-горната теза.

Другият елемент както вече беше отбелязано са "групите за натиск". Това са различни лобисти, неправителствени организации (НПО), различни обществени групи. В политическия речник тези групи се охарактеризират като структура на "гражданското общество", "изразител на общественото мнение". Действат ли обаче тези "групи за натиск" и спомагат ли те за свободата на словото?

Различните лобисти обикновено са бизнесмени, които се опитват да прокарат сови интереси в политиката под най-различни форми – финансиране на кампании на партии, издигане на политици,дори понякога участие и на избори (например Христо Ковачки). Те не са изразители на обществено мнение, а на своето собствено, преследвайки личен, а не обществен интерес.

Неправителствените организации (НПО) и различните обществени групи обикновено са изразители на мнението на части от обществото и се опитват да наложат натиск върху властта в определена посока (социална, екологична политика). Някои от тях са успешни (основно тези, които разчитат на преки действия, като еко-движението през 2007 година), но други не. Най-често не особено успешни са тези, които разчитат на финансиране по различни фондове или социално-политически програми. Това е така, защото политическите комисии или дадени бизнесмени давайки средства имат правото да определят за какви дейности ще бъдат разходвани тези средства. А е твърде малко вероятно политическата или икономическата власт да финансира действия, застрашаващи нейните позиции. Това естествено не значи, че е неправилно различни активисти за социална промяна да ползват подобни форми за борба, но показва, че тези форми на институционална (или по-точно институционализирана) борба имат краткотраен ефект и трудно (а може би едва ли) биха постигнали устойчив дългосрочен социален ефект и са по-скоро лост за канализиране на напрежението и имитиране на плурализъм.

От всичко написано до тук става ясно, че характеристиките на сегашната политическа система, основана на представителната демокрация и парламентаризма или никога не са съществували, или са реално неосъществими. Тази система не може дори да бъде наречена представителна, защото не представлява мнозинството, при нея реално разделение на властите няма и такова не може да бъде постигнато, плурализмът и свободата на словото се израждат в доминиране на определени икономически и политически кръгове, които далеч не защитават интересите на обществото.

Остава въпросът можем ли чрез партиите да променим тази система, да коригираме нейните недостатъци и да я направим наистина хуманна, а и естествено - да променим света около нас към по-добро?

Отвъд партиите

Партиите в наши дни се смятат за основен източник на промяна, осъществявайки я чрез борбата за получаване на власт чрез избори. Както вече беше отбелязано основната функция на всяка партия е участието в конкурентната борба за спечелване на власт. В тази връзка английският учен Стивън Тенси отбелязва, че днес много партии, президенти, премиери и министри с удоволствие биха се идентифицирали като консерватори, марксисти, екологисти или фашисти, но това не би се отразило благоприятно на търсенето на широка подкрепа сред хората. Всеки от тях се стреми да се прояви като центрист.

При многопартийна политическа система (каквато е в България) опозицията обхваща не една, а няколко партии и се обединява относително лесно, за да критикува правителството (коалиционно или еднопартийно) и да го свали от власт. Оказва се, че е по-лесно да се намерят политически съюзници за осъществяване на негативни искания, отколкото за позитивна политическа дейност, свързана със съвместно изготвяне на програма. Това обаче изглежда напълно нормално с оглед на първата функция на всяка партия – конкуренция за власт.

Друга характерна функция на партиите е, че те институционализират и канализират социалните конфликти в обществото, вмествайки ги в рамките на представителната демокрация. Те улавят социалните конфликти, вълнения и протести с масов характер, превръщат ги от социални и икономически в легалистки и ги пренасят на политическата арена, където се представят за изразители на страните в конфликта, опитвайки се от една страна да спечелят гласоподаватели, а от друга – да притъпят недоволството или т.нар. "криза на представителността".

Интерес представлява и типичната партийна структура, т.е. елементите на дадена партия, които дефинира Морис Дюверже. Всяка партия има своя собствена структура, която не наподобява другите и въпреки това могат да бъдат разграничени четири основни типа елементи: комитет, секция, клетка и милиция. Разликата между първите три е основно в техния географски обхват, отвореност и степен на йерархичност (това не значи, че в някоя от тях няма йерархия, а че йерархията в някои е по-силна от тази в други). Комитетът функционира на голяма географска област и събира влиятелни фигури от икономически и политически живот, секцията търси контакт с масите (действа на по-малка географска област), а клетката е първичната партийна организация, най-малкото звено.

Дюверже отбелязва, че милицията е изобретение на фашистките партии. Тя представлява вид частна армия, чиито членове са организирани и подчинени на военна дисциплина и подготовка, облечени са с униформа, способни са да дефилират с музика и знамена и да се борят с противника с оръжие и психически натиск. Единствената партия в България която има подобен род формирование е БНС – Гвардия с нейната "Национална гвардия".

Още една характеристика на парламентаризма във връзка с партиите е наличието на управляващ елит, а в партийната система може би е по-правилно той да бъде наречен управляваща класа, която се формира от професионалните политици. Както пише Гаетано Моска "във всички общества, от обществата, съвсем недостатъчно развити и едва стигнали до зората на цивилизацията, до най-напредналите и могъщи общества, има две класи от хора – класата, която управлява, и класата, която е управлявана". Първата класа винаги е по-малобройна, изпълнява всички политически функции, монополизира властта и се радва на предимствата от нея, докато втората, по-многобройната класа, е направлявана и контролирана от първата по начин, ту повече или по-малко законен, ту повече или по-малко произволен и насилствен. В условията на всяка йерархична система възниква натиск на недоволство на управляваните маси и когато този натиск успее да свали управляващата класа, от недрата на масите възниква друго организирано малцинство, което поема функциите на управляващата класа. Логично кръгът се затваря и отново се стига до изходната позиция, описана от Моска. Следователно проблемът не е в управляващата класа и нейното главозамайване, а в самия модел, който допуска наличие на ограничен елит, който " изпълнява всички политически функции, монополизира властта и се радва на предимствата от нея".

Управляващите класи обаче не винаги са били еднакви. В примитивните общества господства войнстващата класа, онези индивиди, които показват военни способности, печелят надмощие над събратята си и стават лидери. Според Моска войнстващата класа се установява по два начина: първо чрез външно завоевание от по-агресивния етнос (например ацтеките в Мексико) и второ чрез вътрешно разслоение при уседнал живот и появата на земеделието. Необходимостта от отбрана кара военните вождове да поддържат въоръжени отряди сред народа. Постепенно техният дял от произведения продукт нараства, като само един жизнен минимум остава за доскорошните им съселяни, превърнати в крепостни. Като правило навсякъде на този исторически етап – в Русия, Индия, средновековна Европа, управляващите военни класи добиват изключителна собственост върху земята – основно средство за производство и забогатяване. Така възниква аристокрацията като господстваща класа. По-късно с увеличаване на плодородието и нарастването на населението ролята на рентата расте и богатството измества военната доблест като главна характеристика на господстващата класа. Търговията се засилва и като следствие на натрупаното от нея богатство се появява буржоарията, която измества аристокрацията, тъй като притежавата реално властта – икономическата, която се оказва доста по-важна. Така в хода на развитието на обществата управляващата класа не изчезва, порочното разделение на управляваща и управлявана класа, описано от Моска не изчезва, а ограничената управляваща класа само подменя своя състав, оставайки обаче по същество същата.

В днешното общество тази управляваща класа обаче се е видоизменила в олигархия. Роберт Михелс дава дефиниция на понятието олигархия: "това е организацията, която ражда господството на избраните над избирателите, на получилите над далите мандата, на делегатите над делегиращите." В своя анализ на "железния закон на олигархията" в "Политическите партии – социологическо изследване на олигархичните тенденции в модерната демокрация" от 1911 година Михелс прави изводи за "социалистическия" политически модел, които както става ясно десетилетия по-късно се оказват верни. Олигархичните тенденции освен в днешните партии са особено характерна черта и за социалистическите такива от времето на СССР. Но дори и 20 години след падането на Берлинската стена механизмите в днешните партии се оказват много сходни... Според Михелс освен вътрешноорганизационните условия, също и външни особености на политическата борба подхранват олигархичните тенденции в комунистическите партии, а и не само в тях, във всички партии. В ежедневната политическа борба както в парламента, така и извън него проблемите изискват бързи решения на часа, които изключват даже при желание консултирането с членската маса и дори с партийния актив. Възможностите не бива да се губят, тактиката се нуждае от своевременно определяне на съюзници и противници. "Борещата се партия има нужда от йерархична структура". Установяването на демокрацията трябва да се отложи за след победата. Така за борещата се партия, демокрацията става стока, предназначена не за вътрешна консумация, а за износ. Тясната връзка между тази партия и военната организация се отразява дори и външно на социалистическите (а също и на нео-фашистките и дори реално на всички останали) партийни терминологии. Тя широко се заема не само от всеки бранш на военната стратегия и тактика, но дори и от войнишкия жаргон - думи като врагове, позиции, фронтове и други подобни. Военната дисциплина и безпрекословна подчиненост са добре дошли от армията в партията. Рутината, опитът в парламентарните комисии – всичко това издига партийния елит. Лавирането и маневрирането в парламента лесно се прилага и във вътрешнопартийния живот. Елитът знае как да контролира митингите, да насочва конгресите, да тълкува и прилага правилата, да прави буферни предложения, да употреби цял арсенал от средства, за да извлече от враждебното мнозинство благоприятно за себе си решение или да го принуди да замлъкне.

Масата на политическата партия от своя страна остава безразлична, тя не съставя резолюциите, не се ориентира в тактическите и идейните борби, на нея дори не и е позволено да го направи в болшевишките режими, а в "демократичните" - такава реална възможност няма, защото олигархизирания управляващ елит се е превърнал в професионален такъв, който трябва да брани позицията и работата си, за да задържи заплащането си и то на всяка цена. Масата предоставя на лидерите си уточняването на линията към марксизъм, реформизъм, нео-либерализъм, което те правят от свое име, но за обща сметка – независимо дали става въпрос за СССР, за САЩ или за Западна Европа. Единственото, което е позволено на масата е да изразява своята благодарност към лидера, което води до преизбирането на политическия елит и до превръщането на неговото ръководство в постоянно. Култът към вождовете води до идентифициране на партии с техните лидери, не с политиката им – костовисти, стамоловисти, димитър-петковисти, живковисти и т.н. (в България), сталинисти и троцкисти (в Русия), тачъристи (в Англия), гедисти и жореисисти (във Франция) и т.н. Възхищението от вождовете надживява смъртта им и най-великите се канонизират – това Михелс предрича много преди издигането на мавзолея на Ленин, даже преди Ленин да е станал известен.

Логично изниква въпроса "тогава има ли шанс демокрацията от парламентарен тип или тя винаги се изражда в олигархия и е прикрита форма на олигархия и диктатура?" Обичайният отговор е, че тя има шанс и гарант за нея е именно гражданското общество и групите за натиск. Имайки предвид обаче по-горния анализ на тези фактори, подобен отговор най-малкото буди съмнения....

Отвъд изборите

Всичко, отбелязано дотук, обаче е само една част от критиките на представителната демокрация, парламентаризма и партиите... Една друга част от тях може да бъде намерена например в Глава 2: "Отвъд държавата?" от книгата на Джон Холоуей "Да променим света без да вземем властта".

И така... Дотук видяхме какви са едни от основните недъзи на представителната демокрация и на парламентаризма, какви са истинските цели и механизмите във всяка една партия. Един въпрос обаче все още остава без отговор: какво може да се направи, как да променим статуквото? Съществува и един още по-важен въпрос: възможно ли е да коригираме фундаментални недъзи, които са вродени и разрушават из основи цялата политическа система на представителната демокрация и то без да я сменим? Има най-различни предложения за отговор на първия въпрос, започващи от гласуване за нова партия, преминаващи през преход към мажоритарни избори и стигащи до цялостна промяна на политическата система.

Може ли гласуването за нова, неопетнена все още партия да промени статуквото, да премахне несправедливостта и да помогне за просперитета и развитието на обществото? Дори и да приемем, че се появи нова партия с прекрасни идеи и цели (а от къде всъщност ще дойде тази партия?), то не влиза ли тя отново в борба за власт (било то и за да проведе позитивни промени), в изграждане на партийна структура, търсене на финансиране (с потенциалните и реални опасности от икономическа зависимост), в познатата схема на коалиции с цел сваляне на даден елит от власт, опити за привличане и завоюване на гласоподаватели. Или като цяло – не влиза ли партията в цялата схема с всичките и порочни черти и недъзи, разгледани до тук? И още – дори и да спечели властта, не влиза ли тази партия в същата институционализирана политическа схема, която вече беше описано защо не работи и не е в състояние да постигне промяна? Възможно ли е една политическа система, действаща от столетия в посока облагодетелстване на професионален политически елит, да бъде променена от една единствена партия, без да има реакционни действия от застрашените от загуба на приходи? Теоретично това е твърде слабо вероятно, а практиката показва, че това е дори невъзможно. И то не само у нас...

А могат ли мажоритарните избори, които много хора сочат като правилната алтернатива да постигнат реална промяна? За основен плюс на мажоритарната избирателна система се сочи, че се гласува за личности, на който може да се има доверие, а не за партии с неясни лица зад тях. Но реално те не променят факта, че професионални политици се опитват всячески да ухажват избирателите. Това обаче далеч не е основния проблем на мажоритарните избори... Те осигуряват само косвено и приблизително представяне на мнозинството. Така гласовете на избирателите, гласували за победителите са оползотворени напълно, а гласовете на избирателите, подадени за другите неизбрани кандидати, нямат абсолютно никаква стойност - "победителят взима всичко", а останалите избиратели не са представени по никакъв начин, т.е. това дори не е представителна демокрация, а диктатура на спечелилите. Понякога политическите партии, представляващи мнозинството в страната, се оказват в малцинство в някоя избирателна секция, и обратното – парии , представляващи малцинство като цяло на държавно равнище, печелят мандати в политическите институции. Това потенциално позволява партията или партиите, които са получили мнозинството от гласовете в изборите да се превърнат в парламента в малцинство, а малцинството – в мнозинство. Мажоритарните избори имат и още един основен недостатък – те насърчават изборната корупция, защото най-често е избран този, който е вложил най-много пари в изборната кампания и е дал неизпълними обещания. Още повече, че често кандидатите могат да потърсят безпринципен изход от неуспешен първи тур чрез компромис, създаващ условия за безпринципни коалиции, политически сделки, откупуване на откази от участие на втори тур и т.н. И така може ли алтернатива на сегашната избирателна система в условията на представителна демокрация да е избирателна система, която не само е по-податлива на корупционни практики, ами дори не е и представителна?

Какво друго ни остава тогава, освен цялостна промяна на политическата сфера? Днес подобни тези може да звучат революционни и разрушителни, но в действителност подобни промени винаги са съпътствали човешката история още от гръцките полиси. Защо подобни тези да са революционни и разрушителни, след като промяната и еволюцията на всякакъв вид институции, обществени отношения и системи са нормален резултат от развитието на човечеството и са просто следваща крачка към усъвършенстването ни? Трябва ли да се притесняваме от провалите и доказаните грешки на дадена система?

"Доказаната грешка трябва да се празнува, защото тя издига човек до ново ниво на познание, разширява възгледите. Няма такова нещо като умно човешко същество, просто въпрос на време е текущите идеи да бъдат обновени, променени или изкоренени. А тенденцията сляпо да се придържаме към система вярвания, да я пазим от нова, трансформираща информация не е нищо друго освен форма на интелектуален материализъм... Тенденцията да се съпротивляваме на промяната и да поддържаме съществуващи институции в името на идентичност, комфорт, сила и изгода е напълно нестабилна; и ще произвежда още повече небалансираност, разделение, смущение, и неизбежно - унищожение. Време е за промяна."1

1. Zeigeist Addendum (2008)

Литература:

• Gaetano, Mosca, "The Rulling class", London, 1936
• Michaels, Robert, "Political Paries", London, 1962
• Duverger, M., "Les parties politiques", Libre: Armand Colin, 1976
• Хабермас, Ю., "Структурни изменения на публичността", С., 1995
• Монтескьо, Ш., "За духа на законите", С., 1984
• Русо, Ж.-Ж., "Избрани съчинения том 1", 1988
• Стойчев, Ст., "Избирателни системи и процедури", С., 1996
• Янков, Г., "Политическата мисъл от древността до наши дни", второ издание, УИ "Стопанство", С., 1999