Защо тази радикална лява е разочарована от левичарската култура (Бейли Леймън)

Винаги ще вярвам в "Революцията". Но ставам все по-разочарована от модерната "активистка" култура.

На първо място, уморена съм да гледам как хората се превръщат в претенциозни задници, които си мислят, че активизмът им ги прави по-добри от всички останали, дори от онези потиснати и маргинализирани групи, с които твърдят, че са "съюзници".

Ако някога сте работили в приюти или други институции, които помагат по някакъв начин на потиснатите и маргинализираните като жертвите на насилие, бездомните, хора, борещи се със зависимости и/или психични заболявания (това са само няколко примера)... едно от първите неща, които научавате, е, че тези хора обикновено не рамкират възгледите си за света спрямо академичните теории, които вие сте изучавали по джендър изследвания в университета. В по-голямата част от случаите те не анализират преживяванията си от гледна точка на системната власт и привилегии, на концепции като "патриархат", "бели привилегии" или "хетеронормативност". Въпреки че много от тези хора са пряко засегнати от класовите неравенства и го осъзнават, те доста вероятно не прекарват дните си в четене на Карл Маркс, образовайки се за тънкостите на капитализма. Те не седят, размишлявайки за ефектите от "проблематичното поведение" в радикалните общности. Те не се занимават да проверяват привилегиите си. Не. Те са заети да оцеляват. Да преживеят до следващия ден. Да задоволят базовите си нужди като храна, подслон и хигиена. Те не се притесняват от политическата коректност на езика си или колко от думите им биха могли неумишлено да преповтарят даден стереотип. Те са по-заети с това гласът им изобщо да бъде чут.

И въпреки това виждам толкова много "активисти", които твърдят, че им пука за онези на дъното на обществото, да игнорират реалността на потисничество, все едно да си засегнат от речта или възгледите на някого е равно на това да си в затвора или да живееш на улицата. Те говорят за това да слушаме, да сме скромни, да поставяме под върпос предубежденията към другите и да чуваме житейския им опит... И въпреки това игнорират житейския опит на онези, които не говорят или мислят по правилния според образованите в университети борци за социална справедливост, без значение колко по-зле житейски са те. Това не означава да приемаме фанатизма в която и да е негова форма, точно обратното. Но бих казала, че политически коректната мафия в ляво увековечава една форма на фанатизъм, която очуждава и превръща в "онези другите" хората, които не споделят техните начини на мислене и говорене за света.

Уморена съм от кликите, йерархиите, наблюдението над другите, властовите неравенства, които съществуват между хора, твърдящи че са приятели и другари. Изтощена и натъжена съм от факта, че всеки вид несъгласие или различие в мнението в даден активистки кръг ще доведе до спор, понякога включващ изоставянето на дадени хора, считани за "несигурни", а също така и публично порицание и клевети. Отвратително е да твърдим, че изграждаме нов свят, ново общество, по-добри начини за справяне със социалните проблеми, но ако човек направи грешка, каже и/или направи нещо погрешно, на нея/него дори не ѝ/му се дава шанс да обясни своята гледна точка какво е станало, тъй като процесът за разрешаване на конфликти сам по себе си е задвижван от идеология, а не от желание да разберем фактите. В действителност, в днешните активистки среди си щастливец ако изобщо ти се даде възможност за праведлив процес, тъй като всички са под социалния натиск да вярват във всичко, което им е казано, без значение какво всъщност е станало в конкретната ситуация. Това не е свобода. Това не е социална справедливост. В това няма нищо "прогресивно" или "радикално", освен ако не считаш фашизма за такъв.

Споменавайки фашизма, днес съществува една притеснителна тенденция в ляво, която включва отхвърляне свободата на словото/изразяването като основна ценност, защото това слово може би наранява някого някъде. Това не само е опасно, но работи и срещу нас, защото като левичари държавата често ни определя като заплаха или най-малкото сме крайно непопулярни в обществото. Това не означава ли, че свободата на мисълта и изразяването са ключови за борбата ни? Не означава ли, че винаги трябва да защитаваме правото си да поставяме под въпрос онова, на което са ни научили, правото си да бъдем различни? Както казва Ноам Чомски: "Ако не вярваме в свободата на изразяване на хората, които ненавиждаме, не вярваме в тази свобода изобщо." Свободата на изразяване и подобните ѝ не означават, че трябва да се съгласяваме с казаното от другиго... в действителност означава, че когато не сме съгласни, със сигурност имаме право да поставим казаното под върпос. Но това, което аз и доста други виждаме, е изолирането на всякакъв диалог от съображения за "сигурност". Кое точно може да е сигурното в цензурата? Кое може да е сигурност за група от хора, които твърдят, че са борци за свобода, и диктуват кой и какво може да говори, базирайки се на това дали са съгласни с казаното? Изучете която и да е част или вид световна история и ще видите, че цензурата никога не е била от правилната ѝ страна.

Още един аспект, светът не е "сигурно място" ["safe space" – термин, използван от активистите за обозначаване на място, неприемащо сексистка, хомофобска, расистка, ксенофобска и т.н. реч и поведение и хора с такива; бел. прев.]. Той е изключително опасен, повреден и пълен с кръвопролития и корупция. Скривайки се от неговата грубост, ние не правим нищо смислено да го променим. Ако сме сериозни за конфронтирането на властта, трябва да се хвърлим в опасностите и болката, които толкова много хора нямат избор да не преживеят. Грижата за нас самите е важна, за да издържим в дългосрочен план, но пълното игнориране на мрака не е нищо повече от бягство от отговорност.

Приятели, направете услуга на света... престанете със "сигурните места" и предупредителните процедури и станете сериозни за променянето на света. Не винаги ще е приятно забавление. Не винаги ще се чувстваме освободени. Ще боли. Понякога ще ни плаши до смърт. Но ако борбата е важна и ценна за вас, ако активизмът не е просто нещо модерно, с което да се занимавате и да убедите себе си, че не сте незаинтересовани от несправедливостите, тогава ще излезнете от зоната си на комфорт и най-накрая ще разберете, че комфортът сам по себе си е знак за силата и привилегиите, срещу които искате да се борите.

Източник