Защо антиавторитарен? (Лари Гидингс)

От изначалната тиня на социо-политическото обозначаване, от много години, избрах за себе си термина "антиавторитарен". Тези, които предпочитат конкретиката спорят, че този термин не е достатъчно описателен и не заявява "конкретна" политическа еволюция. Бандити, бунтари, улични банди, "свободни оратори", джеферсонови конституционалисти, неубоздани и политически неграмотни непокорни тинейджъри, антикомунисти, лентяи, контра-културисти, либертарни социалисти, демократични социалисти, социал демократи, съветски комунисти, синдикалисти, анархо-синдикалисти, анархо-марксисти, анархо-комунисти, анархо-феминисти... и много други могат да бъдат определени, по един или друг начин, като "антиавторитарни". И за да не помислите, че забравих, анархистите, както с малко 'а', така и с главно 'А', също се считат за антиавторитарни. Често са ми задавали въпроса: "Защо не използваш някой по-приемлив 'етикет', с по-открояващи се 'леви' краски?".

За съжаление аз намирам термина "анархист" за също толкова неясен. И не съм сам в това свое наблюдение. Терминът "автономист" изникна през изминалото десетилетие като отговор на разбираемите различия между "класическите" анархисти и по-младите съвременни антиавторитарни активисти. В Европа, автентичните идеологически организации все още съществуват, макар и в малки размери. Затова по-младите антиавторитарни/анархисти почувстваха нуждата да развият различни организационни методи и названия. Подобно на тях, аз също се определях като анархист в началото на 70-те, но след това се обърнах към термина антиавторитарен.

Под "Анархист" обикновено се разбира човек, който отхвърля властта и господарите. В този смисъл на думата – без господари – аз определено съм анархист.

Въпреки това животът не е толкова прост и, както се случва с повечето етикети, терминът анархист се е "претоварил със значения". Което означава, че когато хората прочетат или използват този термин, го идентифицират с определени идеологически, социални, исторически образи, с които внимателно или несъзнателно са запълнили главите си. При мнозинството от хора този процес протича несъзнателно и изгражда образи, вариращи от брадати, хвърлящи бомби радикали до пушещи лула идеалисти. За тези с известни политически и исторически знания - тези, които внимателно подреждат своите дефиниции – анархист е този, който вярва, че не държавната власт ще се пребори с доминантния социален ред, а социалноотговорно и автономно човечество ще стори това.

В този момент водите стават мътни. Съществуват толкова дефиниции на анархията, колкото са самите анархисти! Трудовистите и синдикалистите гледат на генералната стачка като на отправната точка за създаването на безкласово общество; за други борбата за премахване на технологията и антииндустриализацията са отличителните белези на "истинския" анархист. Всяка подкрепа за национална група или "националистическо" движение са пречка да се определяш като анархист. Ситуационисти, пост-ситуационисти, социални еколози, социални анархисти, анархо-марксисти, анархо-християни, анархо-пагани – допълвайте.

Всички дефиниции на "истински" анархисти се основават на добри анализи.

Извинете ме!!! Като беден, предимно самообразован затворник, неплащащ членски внос на никоя организация или поклонник на никоя конкретна анархистка "програма", аз се отказах от всичко това. О.К.!! Може би не съм анархист. Може би трябва да стъпя на земята, да изляза от блатото на политическото етикетиране и да се самоопределя по начин, незасягащ истинските анархисти. Така и направих. Преди няколко години един приятел ми предложи да се наричам "еклектичен" анархист; защото вярвам, че добрите идеи могат да дойдат отвсякъде, а добрите хора дори още повече.

После открих термина "автономен"."Автономното", в европейския смисъл на термина, се използва, за да опише социалистическите и комунистическите групи, извън сферата на влияние на тоталитарните комунистически партии. Той придобива особена популярност в Германия с движението на "автономистите". Автономистите включват много перспективи в своите редици. Но терминът автономен все още остава силно непознат в сащ [1]. За това реших, че терминът антиавторитарен ще свърши най-добра работа.

Както при повечето от нас, моето пътуване в политиката започна просто като "бунтар". Срещу семейството, училището, "възрастните" и срещу всичко, което ми пречеше да изпитам лично удоволствие и развитие в живота. Напуснах "дома" и училището, за да се озова в един свят, в който тези пречки се умножават. Първо разпознах възрастовата дискриминация като репресивна културна сила. Второ, "семейството", като инкубатор на държавата, беше най-репресивната институция. Трето, държавата, налагаща икономическо неравенство и мениджър на всички други институции, инхибитор на промяната, беше основна мишена на моя бунт.

Измежду структурите на държавата бързо разпознах полицията и "правосъдната" система като непосредствената ръка на държавната власт. Бях много наясно с това, когато бях на 14, 15, 16 години. Бях изчел много история, бях активен в улични действия в Германия и се подготвях за въоръжейни действия в сащ от 16-17 годишна възраст. В ума ми не се прокрадваше и капка съмнение, че, за да се прокара каквато и да е промяна в тази система, е нужна въоръжена революция. Добре бях научил, като син на военен сержант, че грубата сила е единственото нещо, което държавата разбира. Живеейки в близост до Вашингтон, Балтимор и Анаполис забелязах (многократно) резултатите от "мирните демонстрации", седящите стачки, маршовете за граждански права, а да не говорим за антивоенните протести. Нямаше място за дискусия. Нямаше да оставя държавата или някой друг да ме пребие, да ме нападне със своите кучета и да стреля по мен без да отвърна.

След неуспешен опит да се сдобия с оръжия, които да предам на освободени затворници и на мои връстници на 16-18 годишна възраст в Лос Анджелис през 1971 г., се озовах в затвора за 7 години. Прекарах тези години преосмисляйки своите разбирания, действия и цели. Познавах младежкото движение - въоръжени младежи като Черните пантери, Кафявите берети, Движението на американските индианци (A.I.M.) и други, запътили се в една и съща посока. Но аз не бях работил с никое от горепосочените движения. Недоверие между групите от активисти, сепаратизъм: политически и културен, активни кампании от страна на различни полицейски агенции (включително програмата COINTELPRO на ФБР), допринасяха за нашата и без това дълбока "нужда" да действаме като отделни общности. С изключение на някои изолирани случаи, като окупацията на Уундед Кний (Wounded Knee) [2], идеята за необходимост от расов/културен сепаратизъм остава доминантна, особено във въоръжените революционни общности. В идеологически план аз обявявах за своя цел анархизмът. На практика обаче действах почти толкова сепаративно, колкото и националистите, въпреки че отхвърлях всяка диктатура.

В затвора, в периода '71-'78, четох, както много затворници. Измежду всички изписани думи, започнах да чета "феминистка" литература. Беше ми лесно да припозная за свои много от темите, повдигнати от феминист(к)ите. Като най-големият син на работещи родители, аз се бях грижил за поддръжката на нашият дом и моите братя. Мразех да бъда в капан, едновременно като слугиня и като младеж, без никакви права в това общество. Децата все още са "собственост" на своите родители, били генетични или други. "Законът" ги третира по един и същ начин. Моето изследване на женските писания и политически анализи ме наведоха на мисълта да реорганизирам "полът" като специална категория социални/политически връзки, различни от икономическите класи и възрастта. Феминист(к)ите с право твърдяха, че жени бяха в гръбнака и издръжката на почти всички движения. Екологията, грижата за деца, образованието, здравеопазването, антивоенните/антиядрените движения, антирасизма и премахването на затворите са все теми, за които ежедневно се борят жени. Тъй като най-големият процент от бедните са самотните майки – от всички цветови разцветки – те понасят и най-тежко държавния гнет. Те се борят за тези теми, без значение дали са "популярни" или не. Докато често мъжете се "борят" за кратък период от време, след което се отказват, жените от друга страна, особено самотните майки, нямат друг избор, освен да продължат да се борят срещу държавата във всичките ѝ форми. Също така женското движение от 60-те и 70-те утвърди и разшири концепцията за "афинитетна група", една анархистка форма на организация, в която малки групи от хора със сходни виждания функционира по един егалитарен начин – без йерархични структури за "контрол".

В затвора бързо забелязах расовото разделение като постоянен източник на недуразомения и припознах всички "сепаратизми", не само национални, за подвеждащи. Не бихме могли да променим това общество, нито като анархисти, нито като нещо друго, докато наблюдаваме и участваме с мълчаливо съгласие в социален и културен апартейд – от типа на сащ. В този период преоткрих един любим мой исторически период. Вместо единствено в един изолиран "исторически" период, моят опит ми помогна да осъзная по-дълбокото социално и политическо значение на "Семиноловите войни" [3] от началото на 19 век. Тази отдаденост на съзнателно мултикултурна, ненационална борба, вместо на аморфен анархизъм, ме тласна да вляза в един колектив, който отразяваше тази отдаденост, след моето излизане от затвора през 1978 г.

Този колектив се основаваше на обща собственост, подкрепяше премахването на затворите и нуждите на затворниците, женските борби и неговите членове идваха от различни култури и раси. Изучаването на революционни политически трудове беше постоянно и отразяваше различните корени на участниците. Анархисти, марксисти и социалисти от различни тенденции, живееха, работеха и се бореха за индивидуално и колективно развитие, както и срещу държавата. Това беше една "еклектична" общност.

Двайсет месеца след моето освобождение от затвора аз бях арестуван в Сиатъл при опит за освобождение на затворник. Отново бях в затвора. Времето ми на улицата премина твърде бързо. Докато припознавах други групи и борби за необходими, аз се фокусирах върху сравнително тесен спектър от дейности. За такъв кратък период от време не може да се осъществят никакви силни връзки. Продължителното унищожение на малките въоръжени "леви" групи в тази страна и моето лично съществуване, ме накараха да се вгледам по-отблизо в относителната изолираност на много хора и борби. Една анархистка, глобална революция срещу националната държава трябва да започне от някъде. Трябва да оцелее, за да се бори. Започнах да преосмислям своите мисли, действия и цели. Отново започнах да изучавам семинолните формации. В това си начинение осъзнах, че е необходима повече посветеност на местните, коренните, индианските борби.

Признаването на геноцида, колониализма и протичащото унищожение на коренни жители и техните идеи като исторически факт, е едно нещо, но да приложиш това знание по смислен начин е съвсем друго. Вместо само да признаваме, че геноцидът и колониализмът съществуват, ние трябва активно да се борим срещу тях сега. Много коренни американци може и да не се определят като "анархисти", но много от тях са антиавторитарни по своите виждания и практики. Вместо да разчитат на европейския исторически опит, те разчитат на тяхната дълга коренна история. Да осъзнаем, че това, което много от активистите от 18 и 19 век наричат анархизъм е до голяма степен резултат от взаимодействието между европейски интелектуалци и коренни американски общества, е от първостепенно значение в този процес. Прякото взаимодействие с коренните борби добави "самоопределението и автономията" към моите цели, заедно с осъзнаването, че те имат исторически причини да желаят да се организират отделно.

Феминизмът, женските учения и равенството на половете ми помогнаха да идентифицирам и приема за валидна борбата срещу други специфични форми на потисничество. Бързо след това последва признаването на това, че цветнокожите/новоафроканците, пуерториканците, мексиканците и други също споделят конкретни и различни исторически, интелектуални и социални реалности. Това признаване, не само в абстрактен смисъл, не е "наистина" анархистко, както многократно ми беше напомняно. Въпреки това аз продължавам да твърдя, че семиноловите борби са антиавторитарни по своята практика, и може би дори анархистки в действителност. Вместо една идеологическа/философска позиция, теоретичен "антикапитализъм", "алтернативна икономика" или "утопичен" мултирасов/мултикултурализъм – те действително са практикували, живеели, обичали и борили на базата на тези принципи в реално време. За разлика от много европейски анархисти, антиавторитарни движения и борби, които опитват да отричат своите културни императиви, борещите се по начина на семинолите признават и приемат своите специфични връзки и история. Вместо фалшив универсализъм – такъв, който изключва тези, които целят автономия вътре в своите движения, те са практикували реална такава.

Отхвърлянето на "романтичната" идея за коренните американски борби е задължително преди да започнем да изучаваме животът и борбите на коренните жители. Ако скъсаме с метологичния и романтичен образ на "индианците, живеещи в хармония с природата", откриваме в семинолите революционно движение. Семинолите - едно движение, еволюирало от движението на "Червените пръчки" [4], наподобявали социал-политическите борби в Европа срещу войните, нарастващата индустриализация, както и социалните теории и движения в Англия и Франция.

Семинолите имали съюзници във всички слоеве на младите съединени щати, особено сред аболиционисткото движение, както и в Европа и Карибите. Нещо повече, по това време Флорида била все още испанска колония, въпреки че испанците контролирали едва няколко града и няколко крайбрежни зони. Голям брой семиноли участват в други сражения и борби чак до Северен Кънектикът. Коренните жители били държани в робство в Джорджия и Каролина, като в един момент дори се считало за "нелегално" да имаш роби от африкански произход, но било "легално" да разполагаш с такива от индиански такъв. Техният правен статус рязко се променял. Но връзките между "симароните" (cimarrones: испанска дума за дивак и беглец), общностите на робите бегълци и други станали по-силни, тъй като те помагали на все повече хора да бягат от робство и да градят ново общество, което да може да освободи други територии, включително Централна Америка и Венецуела. Симароните станали известни като семиноли.

Децентрализацията, прякото участие, мултикултурализма, автономните методи за взимане на решения и плановете за действие превърнали семинолите и техните съюзници в заклети врагове на сащ. Действията на правителството на съединените щати срещу това обединение било най-скъпата му инициатива, с изключение на Гражданската война от 1860-те. Някои банди, основно тези, които отказали да се подчинят, все още съществуват. Други отстъпили към островите, мигрирали и се смесили с коренни населения или се присъединили към семинолите в Оклахома. Мнозина успели да избягат от резерватите за индианци и се отправили към Мексико, където влезли в сражения със сащ за няколко десетилетия. Някои от тези банди все още живеят в Мексико.

При моите опити да разбера тези събития и моите собствени преживявания, аз стигнах до следния извод: независимо дали признавам неанархистките, националните, сепаратистки борби или не, те съществуват. Като игнорирам тяхното съществуване, заради някакви предварително рамкирани принципи – изискване, на което тези борби трябва да отговарят - аз игнорирам историята и отношението на тези борби с настоящето. Като игнорирам тяхното съществуване и тяхната борба срещу това, което най-често са нашите общи потисници, аз игнорирам собственото си желание за бездържавно бъдеще. "Глобализъм", децентрализирани социални и икономически системи, ненационални и бездържавни формации – всичко това ще постигнем само чрез борба. Чрез съвместна борба, доверие и увереност в нашите способности и отдаденост на нашите мечти. "Глобализмът" трябва да настъпи чрез общо разбирателство. Не може да бъде наложен. Нужна е култура на антиавторитарна борба.

Анархизмът, като тяло от литература и дейности, противопоставящи се на централизираната държавна доминация над социалния политически живот, постоянно нараства. В знак на моето разбиране на необятността на морето от достъпни материали и блатото от гледни точки аз избрах термина антиавторитарен, за да си оставя отворена вратата към обществото. Имам всяка причина да оставя хората да се развиват, учат и да допринасят към антиавторитарната теория и практика. Ако сведем нашето движение до един ясно дефиниран "истински" анархизъм, ние изключваме много от тези, с които искаме, или поне така твърдим, да се свържем. Младите хора са много по-отворени към нуждата от мултикултурна практика, отколкото тези от моето поколение, например. За мен е по-маловажно дали младите активисти разбират всеки нюанс на историческите борби между анархизма и марксизма, с всичките техни заплетености и обърканости, отколкото тяхната ежедневна борба от антиавторитарно естество. Никой от нас не се е родил с всичкото това познание. Да очакваме от млади или стари активисти внезапно да разберат това, което на много от нас е отнело десетилетия да разберем или дори само да се съгласим с него, е най-малкото смешно. Всъщност от това ново поколение от активисти ще се зароди един нов език на глобалната борба. На без съмнение "евроцентристкия" език и практика на антиавторитарната/анархистката теория предстои много жизнено и закъсняло вдъхване на живот.

На практика аз бих предпочел да се наричам антиавторитарен и да прекарвам времето и силите си борейки се за изграждането на бездържавен свят, отколкото да споря до безкрай относно дефиницията на "истинския" анархизъм. Или анархизмът има способността да придобие един еволюционистки подход към проблемите, анализите и борбите, или ще бъде отхвърлен от още едно поколение активисти в полза на козметични, краткосрочни, псевдо-демократични и авторитарни алтернативи. Тези, които искат да влязат в капана на самоубийствения идеологически класицизъм са свободни да го сторят. Лично аз отхвърлям тази кристализация на мисълта и практиката, която ще обрече плодородното и жизнено тяло на знанието и опита, което наричаме антиавторитарност.

Нека действаме глобално. Нека бъдем истински, искрени и ефективни съюзници едни с други. Независимо дали сме активни в антиядрени, екологични, антирасистки, скуотърски, затворнически, антиколониалистки, културни, феминистки или други движения, време е да признаем значението едни на други. Практикувайте знанието, в което сте уверени. Увереност. Нужно е да се отърсим от страха, че контактът с "другите", някак не като нас, ще ни унищожи или ще ни отнеме знанието, което имаме. Увереността ще изгради гъвкавост. Фалшивата увереност и страха създават догматичност. Можем ли да запазим корените на анархизма като станем антиавторитарни? Надявам се.

Лари Гидингс е роден на 06.10.1952. На 21.08.1971 е ранен и арестуван, заедно с още четирима души, по време на престрелка в Лос Анджелис при опит за експроприация на оръжия. Прекарва 7 години в затвора. След като излиза на свобода Лари Гидингс активно участва в колективи за производство на храна и подкрепа на затворници, успоредно с което отново започва нелегална дейност, с цел освобождаване на затворници. На 14.10.1979 той отново е ранен и арестуван, заедно с Бил Дън, по време на опит за освобождаване на затворник от затвора в Сиатъл. Лари е обвинен в подпомагане на бягство от затвор, стрелба по полицейски служител, конспирация и банкови обири (с цел събиране на финансови средства за нелегалните действия). Въпреки че е осъден на две доживотни присъди, Лари Гидингс остава вдъхновяваща антиавторитарна политическа фигура, която продължава да пише и да се бори за един по-добър свят. Следва едно есе, в което Лари обяснява защо изоставя идеологическите етикети и вместо тях използва термина антиавотритарен, за да опише политическите си виждания.

Бележки:

[1] Авторът умишлено използва малки букви – бел.прев.
[2] На 27 февруари, 1973 г. близо 200 активисти от племето Оглала Лакота (Oglala Lakota) и Движението на американските индианци (American Indian Movement) окупират град Уундед Кний (Wounded Knee), Южна Дакота, в знак на протест срещу корумпираните местни власти. Стига се до сериозни сблъсъци между окупаторите и полицейските сили, в които загиват двама индианци, 13 са тежко пострадалите, 2-ма полицаи също са ранени. Този случай получава широк отзвук из цялата страна и много разнородни движения изразяват солидарност и открита подкрепа с индианците. – бел.прев.
[3] Семиноловите войни (Seminole Wars)са три конфликта във Флорида между армията на сащ и Семинолите – колективно наименование, дадено на амалгамата от различни групи коренни американци и чернокожи, които се заселили във Флорида в началото на 18 век: бел.прев.
[4] "Червените пръчки" (Red Sticks) е названието на традиционалистка фракция на племето Мускогий Крийк (Muscogee Creek) от първата половина на 19 век. Те водели съпротива срещу настъплението на европейците в Северна Америка. Напрежението между тях и потисниците кулминира през 1813 в т.нар. Крийкска война (Creek War): бел.прев.

Превод: Mechanic955