Да приветстваме бежанците: бъдещето ни е общо (Джеръм Рууз)

Външните граници на ЕС скоростно изпадат в несъстоятелност. Вместо да се съпротивлява, Европа трябва да приеме бъдещето си на континент с голямо разнообразие.

„Бежанската криза“ от последните няколко месеца раздели Европа на две. Но за разлика от това, което либералната преса ни втълпява, основната демаркационна линия минава не между тези държави (като Германия), които възприемат по-хуманна позиция към кризата, приемайки повече бежанци, и онези (като Унгария), които затвориха границите си и насилствено се наложиха над всеки опитващ се да ги премине.

По-скоро, същинската схизма е между държави и институции, които ревностно пазят границите си, придържайки се здраво към изключващата териториална логика, които рязко минава в несъстоятелност, и обикновените хора на всекиднения живот – бежанци, активисти и местни измежду тях – които самоорганизират солидарност отвъд граници и създават радикално различна Европа отдолу.

Първите играят със страховете на нарастващо несигурната средна класа на континента - за развитието на краткосрочни електорални възможности и към трансформирането на най-големите миграционни вълни в световен мащаб след Втората Световна война - в „криза на граничния контрол“, вместо хуманитарната криза, каквата е тя в действителност. Докато някои от лидерите на ЕС – най-значително Ангела Меркел – клонят към по-снизходителен подход, тяхната повърхността съпричастност въпреки това издава същата логика на контрол.

В контраст с първите, вторите са истинското лице на променяща се Европа. От плажовете на Лесбос и Кос до граничните преходи на Балканите, от оградите по сърбо-унгарската граница до гарите в Мюнхен и Виена, и от центровете за задържане на континента до самоорганизираните пространства като бежанския лагер в Кале, стотиците хиляди бежанци, които си проправиха пътя към Европа в последните месеци са здравословен дъх на социална промяна отдолу-нагоре към кръвта на замиращата европейска общност.

В рамките на процеса, те вдъхновиха раждането на транснационално движение, което обединява европейците през граници с новопристигналите. Идвайки по петите на континенталното движение на солидарност с Гърция около юлския референдум, мобилизациите на „Refugees Welcome“ („Бежанците са добре дошли“) вече започнаха да променят лицето на европейската политика чрез решителното изместване на дискурсната инерция настрани от националисти и ксенофоби.

Природата и обхвата на промените, създадени от тези два едновременни и взаимосвързани процеса, може да бъде по-пълно оценена единствено в разсъжденията ни години след това, но дългосрочния ефект върху европейското общество вероятно ще бъде страхотен и необратим.

На първо място, бежанците свалят границите в самият акт на преминаването им. Огромното движение на хора през последните месеци разкри точно колко слаби и неподготвени са болнавите национални държави на Европа, и колко неефективен продължава да бъде режима на външните граници на ЕС. Крепостта Европа, при всичките ѝ злини и жестокости, е много по-пропусклива от това, което защитниците й биха искали да си мислят (или искат да вярваме). Реално, стени й биват пробивани ежедневно в хиляди пъти.

Докато приливът на хора нараства в интензивност, Европа със сигурност ще хвърли повече огради и ще увеличи патрулите по външните си граници. Но там където има воля има и начин – и след като волята за живот винаги ще бъде по-силна от възможността за преживяване на безкрайна бедност, война и подтисничество, хора ще продължават да идват към Европа в търсене на по-добро бъдеще. И съвсем основателно.

Може да бъде сигурни, ще има невероятно индивидуално страдание в рамките на процеса – от трагедиите на потъналите лодки до бруталностите на принуделното депортиране. Въпреки това, на по-системно ниво, стотиците хиляди хора, които в момента си проправят пътя към Европа изобразяват неизменния факт в сърцето на политиката от двайсет и първи век: независимо колко усилено националните правителства ще се опитват, ще се окаже просто невъзможно да бъдат спряни огромните потоци от хора, които са обречени да намерят пътя си насам в предстоящите години и десетилетия. Никакво количество гранични огради или патрули на ФРОНТЕКС не би могло да ги спре.

За застаряващ и привилегирован континент като Европа, това е всъщност нещо добро: миграцията предлага възможността за органично подмладяване и обогатяване на посивялите ѝ общества. Меркел, да наименова един, е съвсем наясно, че с най-ниската степен на раждаемост в света, Германия е обречена без голям приток на работна ръка. За немските капиталисти, сирийското изселване е нищо по-малко от дар от Бога. Комбиниран с историческо чувство на вина, гол опортюнизъм обяснява, поне отчасти, относително приветливия подход на Меркел.

Но без значение от въпроса дали миграцията е „печеливша“ или „желана“, съществува една значително по-проста реалност, с която европейците ще трябва някак да се сблъскат: харесва или не, десетилетия и половина навътре в двайсет и първи век, масовата миграция е тук за постоянно. Т.нар. бежанска криза от лятото на 2015 беше наистина само началото. Тази година около 850,000 души избягаха към Европа. Подобни цифри, ако не и повече, са очаквани следващата година, и милиони други ще се присъединят към тях в идните години. Десетки, ако не стотици милиони, вероятно ще последват от климатичните промени в бъдещите десетилетия.

Как Европа ще се адаптира към такива драматични тенденции на човешки премествания и последващите демографски промени?

Като начало, тревожните европейци ще трябва да поставят същинските цифри и реалност на масовата миграция в перспектива: 850-те хиляди души кандидатстващи за подслон в Европа тази година наистина не са кой знае какво върху общо население от половин милиард европейци. Числата също бледнеят в сравнение с 4-те милиона регистрирани сирийски бежанци в региона (Турция, Ливан, Йордания, Египет), или 7,5-те милиона вътрешно разселени. Ливан, миниатюрният съсед на Сирия, сам е приел 1,3 милиона бежанци – към местно население от 4 милиона. Погледнато в тази светлина е трудно да разберем от какво се оплакват европейските лидери.

Второ, ако европейците са сериозни в спирането на потоците от отчаяни хора, стичащи се към континента, те ще трябва да спрат да възпроизвеждат до безкрай основните причини за бежанската криза и масовата миграция като цяло. В този аспект, отговорността на Европа не е само историческа; тя е също толкова съвременна. Войни, бедност и преследвания продължават да бъдат основните катализатори на миграция – и Западът имаше своята роля в продължаването на всеки от тях чрез военни интервенции, хищнически финансови и търговски практики, и подкрепа за авторитарни режими в Африка, Централна Азия и Близкия Изток. Скоро ще можем да добавим и човешко-причинените климатични промени към списъка.

Трето, ако Европа наистина иска бежанци и мигранти да спрат да идват „нелегално“ на надуваеми гумени лодки и претъпкани рибарски корабчета, просто ще трябва да осигури безопасен преход на онези, бягащи от война, бедност и преследвания. Никой не би платил суми надхвърлящи 1000 евро на глава за животозастрашаващо пътешение с лодка през Средиземно море ако може да кандидатства за документите и разрешителни си в чужбина и да плати 200 евро за търговски полет до дестинация по негов избор. Транспортът трябва да бъде нормализиран преди миграцията да може да бъде регулирана.

Последно, да настани хората, които вече са пристигнали и онези, които ще продължат да идват в бъдеще, самата Европа трябва да се промени отвътре. Вместо ревностно да бранят границите и привилегиите си, европейци ще трябва да приемат международните отговорности, които идват с тяхното огромно богатства и сила. Ако континентът ще да избегне следващ епизод от историята - световен мрак, ще трябва да възпламени отново идеалът на „солидарност отвъд граници“, които предполагаемо винаги е лежал в сърцето на пост-военния европейски проект по начало.

За щастие, ерозията на националните граници върви ръка за ръка с активната мобилизация на европейското общество и на самите бежанци и мигранти. Докато тези развития продължават да се пресичат, ще става все по-ясно, че Европа е непреклонно предопределена да бъде континент на голямо разнообразие. Вместо да оказват съпротива срещу това, европейците трябва просто да възприемат реалността на двадесет и първия век и да посрещнат съседите си като свои. Нашите истории може да се различават, но бъдещето ни е общо.

Превод: Николай Савов

Статията е първоначално написана за TeleSUR ENGLISH.

Джеръм Рууз е докторант по Международна политическа икономия в Европейския университетски институт и основаващ редактор на списание ROAR. Следвайте го в Туитър на @JeromeRoos.